Сянката

14

Този път Райкарт отговори след секунди.

— Значи все пак се обадихте — изрече той с характерния си носов, напевен глас. — Който и да сте, имах предчувствие, че ще го направите. — Изчака да отговоря. Освен неговия, чувах и нечий приглушен глас; стори ми се, че някой държи реч. — Е, приятелю, ще прекъснете ли и този път?

— Не — казах аз.

Той пак изчака, но аз не знаех как да започна. Непрестанно си мислех за Ланг — какво би си казал, ако можеше да ме види как разговарям с най-злия му враг. Потъпквах всички правила на писането в сянка. Нарушавах споразумението за поверителност, което бях подписал с Райнхарт. Това беше професионално самоубийство.

— На няколко пъти опитах да се свържа с вас — продължи той. Долових в гласа му лек упрек.

Отсреща младите влюбени бяха излезли от бижутерския магазин и бавно вървяха към мен.

Най-сетне си възвърнах гласа.

— Знам. Съжалявам. Случайно открих вашия номер. Не знаех чий е. Позвъних просто да проверя. Не ми се струваше редно да разговарям с вас.

— Защо?

Влюбените минаха край джипа. Проследих в огледалото как се отдалечават. Всеки от двамата бе пъхнал ръка в задния джоб на другия — приличаха на професионални джебчии, излезли на среща с непознат.

Престраших се.

— Работя за Адам Ланг. Аз…

— Не ми казвайте името си — бързо изрече той. — Не използвайте имена. Говорете в най-общи линии. Къде точно открихте моя номер?

Тази настоятелност ме изнервяше.

— На гърба на една фотография.

— Каква фотография?

— От студентските години на моя клиент. Беше я намерил предшественикът ми.

— Боже мой, нима?

Сега Райкарт млъкна на свой ред. Чух как хората ръкопляскат около него.

— Струвате ми се изненадан — казах аз.

— Не съвсем… просто го свързах с нещо, което той ми бе казал.

— Отидох да се видя с един от хората на снимката. Реших, че ще можете да ми помогнете.

— Защо не поговорите с работодателя си?

— Той не е тук.

— Да, разбира се. — Долових в гласа му доволна усмивка. — А вие къде сте? Без да уточнявате прекалено.

— В Нова Англия.

— Можете ли веднага да дойдете в града, където се намирам? Предполагам, че знаете кой е той. Където работя.

— Да, струва ми се — отговорих неуверено аз. — Имам кола. Мога да пристигна с нея.

— Не — възрази той. — Не с кола. Самолетите са по-безопасни от пътищата.

— Така разправят и авиолиниите.

— Чуйте, приятелю — прошепна свирепо Райкарт, — на ваше място не бих се шегувал. Идете до най-близкото летище. Хванете първия самолет. Изпратете ми съобщение с номера на полета — нищо друго. Ще уредя някой да ви посрещне, когато кацнете.

— Но откъде ще знаят как изглеждам?

— Няма откъде. Ще трябва вие да ги потърсите.

В слушалката избухнаха нови аплодисменти. Понечих да възразя, но вече бе късно. Райкарт затвори.

Напуснах Белмонт без ясна представа по кой път да карам. На всеки няколко секунди хвърлях нервен поглед към огледалото, но дори и да ме следяха, не успях да разбера. Зад мен се появяваха различни коли и всяка се задържаше не повече от няколко минути. Следвах пътните знаци към Бостън, докато най-сетне минах над една голяма река и продължих на изток по междущатската магистрала.

Още нямаше три следобед, но денят вече помръкваше. Отляво небостъргачите в центъра хвърляха златисти отблясъци на фона на сивите облаци над Атлантика, а пред мен светлините на големите пътнически самолети слизаха към летище „Логан“ като падащи звезди. През следващите три километра продължих да карам все тъй бавно и предпазливо. За онези, които не са имали удоволствието да го посетят, летище „Логан“ е разположено насред Бостънския залив и до него се стига по безкрайно дълъг тунел. Докато пътят слизаше под земята, аз се запитах дали наистина ще направя онова, което съм замислил, и за степента на моята неувереност може да се съди от факта, че когато — след повече от километър — отново излязох в настъпващия мрак на следобеда, все още не бях решил.

Последвах табелите към денонощния паркинг и тъкмо заемах на заден ход избраното място, когато телефонът ми иззвъня. Входящият номер бе непознат. Дълго се колебах дали да отговоря. Когато все пак се реших, женски глас категорично попита:

— Какво правиш, за бога?

Беше Рут Ланг. Тя имаше лошия навик да почва разговор, без да съобщи кой се обажда — пропуск във възпитанието, какъвто, сигурен съм, нейният съпруг никога не бе проявявал, дори през годините си като министър-председател.

— Работя — казах аз.

— Тъй ли? Не си в хотела.

— Нима?

— Е, там ли си? Казаха, че изобщо не си се мяркал.

Трескаво потърсих подходяща лъжа и предпочетох да използвам истината.

— Реших да замина за Ню Йорк.

— Защо?

— Исках да се видя с Джон Мадокс. Да поговорим за структурата на книгата с оглед на — тук се налагаше да използвам тактичен евфемизъм… — променените обстоятелства.

— Тревожех се за теб — каза тя. — Цял ден крача насам-натам по тоя скапан плаж и си мисля за снощния разговор…

— На твое място не бих навлизал в подробности по телефона — прекъснах я аз.

— Не се бой, не съм чак толкова глупава. Просто колкото повече го обмислям, толкова повече се тревожа.

— Къде е Адам?

— Още е във Вашингтон, доколкото знам. Упорито се опитва да се свърже с мен, а аз упорито не отговарям. Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— Довечера?

— Ще се постарая.

— Гледай да дойдеш. — Рут понижи глас. Представих си охранителя до нея. — Деп има свободна вечер. Аз ще готвя.

— За голям плюс ли да го смятам?

— Грубиян — каза тя и се разсмя. После затвори също тъй ненадейно, както бе позвънила, без да се сбогува.

Почуках с телефона по зъбите си. Перспективата за един задушевен разговор с Рут пред камината, последван може би от втори рунд в нейните енергични прегръдки, не бе лишена от привлекателност. Можех да позвъня на Райкарт и да му кажа, че съм размислил. Все още без ясно решение, свалих куфара от колата и го повлякох през локвите към чакащия автобус. Щом се качих, притиснах куфара до себе си и огледах картата на летището. В този момент се изправих пред поредния избор. Терминал В — самолетът към Ню Йорк и Райкарт — или международният терминал Е с вечерния полет за Лондон? Досега не бях мислил за тази възможност. Имах паспорт и всичко необходимо. Можех просто да зарежа цялата работа и да избягам.

В или Е? Обмислях напрегнато. Чувствах се като необичайно тъп лабораторен плъх в лабиринт, вечно изправян пред алтернативи и вечно избиращ погрешната.

Вратата на автобуса се отвори с тежка въздишка.

Слязох на терминал В, купих билет, пратих на Райкарт съобщение и хванах полета на „Ю Ес Еъруейс“ за летище „Ла Гуардия“.

По неизвестна причина задържаха самолета. Рулирахме по график, но малко преди пистата спряхме и джентълменски отбихме встрани, за да пропуснем дългата върволица от самолети след нас. Заваля. Гледах през илюминатора към полегналата трева и сливащите се тъмни завеси от небе и море. По стъклото трептяха бистри струйки вода. При всяко излитане на самолет корпусът се разтърсваше, струйките се разкъсваха и отново изникваха. Пилотът поднесе извинения по високоговорителя: имало проблеми със службите за безопасност. Министерството на държавната сигурност било вдигнало оценката на заплахата в момента от жълта (повишена) на оранжева (висока) и ни молеха за търпение. Човекът до мен ми хвърли поглед над ръба на розовия си вестник и поклати глава.

— Все по-зле става.

Той сгъна „Файненшъл Таймс“, остави го в скута си и затвори очи. Водещото заглавие беше ЛАНГ ПЕЧЕЛИ ПОДКРЕПА ОТ САЩ и го придружаваше все същата широко усмихната физиономия. Рут имаше право. Не биваше да се усмихва. Сега тази снимка щеше да обиколи целия свят.

Моят малък куфар беше в багажното отделение над главата ми, с краката си докосвах чантата, пъхната под седалката пред мен. Всичко беше наред. Но не можех да се отпусна. Чувствах се виновен, макар да не бях направил нищо лошо. Не бих се учудил, ако агенти на ФБР нахлуеха в самолета да ме отмъкнат. След около четирийсет и пет минути двигателите изреваха отново и пилотът наруши мълчанието, за да обяви, че най-сетне сме получили разрешение за излитане, и още веднъж да ни благодари за търпението.

Понесохме се тежко по пистата и се издигнахме в облаците, а аз бях тъй изтощен, че въпреки тревогата — или може би тъкмо заради нея — неусетно задрямах. Сепнах се, когато почувствах някой да се навежда над мен, но това бе само стюардесата, минаваща да провери дали съм затегнал колана. Сякаш се бях унесъл за броени секунди, но налягането в ушите ми подсказваше, че вече слизаме за приземяване на „Ла Гуардия“. Кацнахме в шест часа и шест минути — помня точно, защото погледнах часовника си, — а около шест и двайсет заобиколих нетърпеливите тълпи около багажната лента и излязох в залата за пристигащи.

Беше шумно и оживено, хората бързаха да стигнат до центъра или да се приберат у дома за вечеря. Оглеждах хаотичната мозайка от лица и се питах дали Райкарт е дошъл лично да ме посрещне, но не разпознавах никого. Край изхода както винаги чакаха шофьори с унили физиономии, притиснали към гърдите си имената на своите пътници. Гледаха право напред, избягвайки чуждите погледи като заподозрени на очна ставка, докато аз като нервен свидетел минавах пред тях и грижливо проверявах всекиго, за да не сбъркам. Райкарт бе намекнал, че ще позная човека, и когато това наистина стана, сърцето ми за миг застина в гърдите. Той стоеше отделно, встрани от останалите — блед, тъмнокос, висок, едър, малко над петдесет, облечен в евтин костюм, — и държеше малка черна дъска, на която беше изписано с тебешир „Майк Макейра“. Дори и очите му бяха такива, каквито си представях, че е имал Макейра, напрегнати и безцветни.

Човекът дъвчеше дъвка. Кимна към куфара ми.

— Само този багаж имате.

Не беше въпрос, а твърдение, но не давах пет пари за това. Никога през живота си не се бях радвал толкова да чуя нюйоркски акцент. Той се завъртя и аз го последвах през залата към вечерната суматоха навън: викове, подсвирквания, трясък на затръшнати врати, боричкане за таксита, полицейски сирени в далечината.

Човекът докара колата си, свали страничното стъкло и ми махна да се качвам по-бързо. Докато се мъчех да пъхна куфара на задната седалка, той гледаше право напред, с ръце върху волана, давайки да разбера, че няма желание за разговор. Не че имахме време за приказки. Едва излезли от района на аерогарата, спряхме пред голям хотел и конгресен център със стъклена фасада над магистралата „Гранд Сентрал“. Непознатият тихо изпъшка, докато извърташе масивното си тяло върху седалката, за да ме заговори. Тежкият мирис на потта му изпълваше купето и докато гледах през ситния дъжд зловещата анонимна сграда зад него, аз се запитах с първичен ужас: какво правя, за бога?

— Ако ви се наложи да телефонирате, използвайте този — каза той и ми подаде нов телефон, още в найлоновата опаковка. — Вътре има симкарта, заредена с двайсетдоларов ваучер. Не ползвайте стария си телефон. Най-без-опасно е да го изключите. Платете стаята предварително, в брой. Имате ли достатъчно? Ще струва около три-ста долара.

Кимнах.

— Отсядате за една нощ. Имате резервация. — Той измъкна от задния си джоб дебел портфейл. — Ето картата, която ще ползвате за гаранция на допълнителните разноски. На нея е името, с което ще се регистрирате. Посочете британски адрес, но не своя. Ако изобщо има допълнителни разноски, платете ги в брой. Това е телефонният номер, който ще ползвате за бъдещи контакти.

— Явно сте бивш полицай — казах аз.

Взех кредитната карта и листчето, на което с детински почерк беше изписан телефонен номер. Хартията и пластмасата още пазеха топлината на тялото му.

— Не ползвайте интернет. Не разговаряйте с непознати. И най-вече избягвайте жени, които се опитват да привлекат вниманието ви.

— Говорите като майка ми.

Лицето му не трепна. Поседяхме още няколко секунди.

— Е — каза нетърпеливо той и размаха месестата си ръка. — Това беше.

Щом минах през въртящата се врата и попаднах във фоайето, погледнах името върху картата. Клайв Диксън. Току-що бе свършила някаква голяма конференция. Тълпи делегати с черни костюми и яркожълти значки на реверите се носеха като ято гарвани из обширното пространство от бял мрамор, разговаряйки оживено помежду си. Изглеждаха енергични, целенасочени, мотивирани, току-що насърчени да постигнат своите лични и служебни цели. От тавана на трийсетина метра над главите им огромни стъклени глобуси хвърляха ярко сияние по хромираните стени. Вече не бях просто нагазил в дълбоки води. Дори и бряг не се виждаше.

— Мисля, че имам резервация — казах на служителя на рецепцията. — На името на Диксън.

Лично аз не бих си избрал такъв псевдоним. Каквото и да представлява един Диксън, не се виждам като такъв. Но администраторът не обърна внимание на смущението ми. Интересуваше го само, че съм вписан в компютъра и имам валидна кредитна карта. Цената за нощувка беше 275 долара. Попълних адресната карта и комбинирах фалшивия адрес от номера на малката къща на Кейт в Шепърдс Буш и лондонската улица, където беше клубът на Рик. Когато казах, че искам да платя в брой, служителят пое банкнотите с два пръста, сякаш не бе виждал по-странно нещо в живота си. Пари в брой? Едва ли щеше да се озадачи повече, ако бях вързал за рецепцията муле и бях настоял да платя с животински кожи и дървени фигурки, които съм дялал цяла зима.

Отклоних предложението да ми помогнат за куфара, качих се с асансьора до шестия етаж и пъхнах електронната карта в процепа на вратата. Стаята беше в бежови тонове, меко осветена от включените настолни лампи, а зад прозорците се разкриваше гледка през магистралата към летище „Ла Гуардия“ и бездънната чернота на Ист Ривър. От телевизора звучеше мелодията „Ще превзема Манхатън“, а на екрана беше изписано: „Добре дошли в Ню Йорк, мистър Диксън“. Изключих го и отворих минибара. Дори не си направих труда да търся чаша. Развинтих капачката и отпих направо от миниатюрното шишенце.

Трябва да бяха минали двайсетина минути и вече довършвах второто питие, когато новият ми телефон изведнъж светна в синьо и издаде зловещо електронно бръмчене. Обърнах гръб на прозореца и отидох да отговоря.

— Аз съм — каза Райкарт. — Настанихте ли се?

— Да.

— Сам ли сте?

— Да.

— Отворете вратата тогава.

Той стоеше в коридора с телефон до ухото. Придружаваше го шофьорът, който ме бе посрещнал на аерогарата.

— Добре, Франк — каза Райкарт на спътника си. — Оттук нататък поемам нещата. Ти наглеждай фоайето.

Докато Франк се отдалечаваше към асансьорите, Райкарт пъхна телефона в джоба на палтото си. Беше от ония мъже, които майка ми наричаше „хубав и го знае“ — великолепен профил, леко сближени сини очи, подчертани от златистия тен, и онзи водопад от сресана назад дълга коса, по който толкова си падат карикатуристите. Изглеждаше много по-млад от реалните си шейсет години. Кимна към празното шишенце в ръката ми.

— Тежък ден, а?

— Би могло да се каже.

Без да чака покана, Райкарт влезе в стаята, насочи се право към прозореца и дръпна завесите. Аз затворих вратата.

— Извинявам се за мястото — каза той, — но в Манхатън доста хора ме познават. Особено след вчерашния ден. Франк добре ли се погрижи за вас?

— Рядко съм имал по-сърдечно посрещане.

— Разбирам какво намеквате, но човекът е много полезен. Бивш нюйоркски полицай. Помага ми в логистиката и охраната. Както навярно разбирате, в момента не съм от най-популярните личности.

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Вода, ако обичате.

Докато му наливах вода, той обикаляше из стаята. Провери банята и дори гардероба.

— Какво има? — попитах аз. — Да не би да смятате, че съм ви устроил капан?

— Мина ми тази мисъл. — Той разкопча палтото си и грижливо го сложи върху леглото. Костюмът му „Армани“ навярно струваше два пъти повече от годишния доход на някое малко африканско село. — Няма какво да увъртаме, вие работите за Ланг.

— Видях се с него за пръв път в понеделник — уточних аз. — Изобщо не го познавам.

Райкарт се разсмя.

— Та кой го познава? Щом сте се срещнали в понеделник, значи го познавате не по-зле от всички останали. Аз работих с него петнайсет години и пак нямам представа що за човек е. Макейра също, а той беше с него от самото начало.

— В общи линии и жена му намекна нещо подобно.

— Е, виждате ли? Щом дори толкова умна жена като Рут не го е разгадала — а тя му е съпруга, за бога, — то какво остава за нас? Човекът е пълна загадка. Благодаря. — Райкарт пое чашата. Отпи замислено глътка вода и се вгледа в мен. — Но като ви слушам, май започвате да го късате парче по парче.

— Откровено казано, засега се късат единствено нервите ми.

Райкарт ме потупа по рамото.

— Нека да седнем. Разкажете ми всичко.

Жестът ми напомни за Ланг. Чарът на великите. Пред тях се чувствах като дребна риба, плуваща между акули. Трябваше да бъда нащрек. Предпазливо седнах на едно от двете малки кресла — бежово като стените. Райкарт се настани срещу мен.

— И тъй — каза той. — Откъде да започнем? Знаете кой съм. А вие?

— Професионален автор в сянка — казах аз. — Доведоха ме да преработя мемоарите на Адам Ланг след смъртта на Майк Макейра. Не разбирам нищо от политика. Чувствам се като Алиса в Огледалния свят.

— Разкажете какво открихте.

Но дори и аз не бях чак толкова наивен. Предпочитах засега да увъртам.

— А дали по-напред да не ми разкажете за Макейра? — предложих аз.

— Щом искате така. — Райкарт сви рамене. — Какво да кажа? Майк беше съвършеният професионалист. Ако му кажеха, че онзи куфар там е партийният лидер, щеше да го последва без колебание. Когато Ланг излезе начело, всички очакваха да го уволни и да доведе свой човек. Но Майк беше твърде полезен. Познаваше партията до най-малки подробности. Какво друго ви интересува?

— Какво представляваше като личност?

— Какво представляваше като личност? — Райкарт ме изгледа така, сякаш през живота си не бе чувал по-странен въпрос. — Е, просто нямаше свой живот извън политиката, ако това питате, тъй че в известен смисъл Ланг беше всичко за него — съпруга, деца, приятели. Какво още? Беше маниак на тема подробности. Притежаваше почти всички черти, които липсват на Ланг. Ето защо останаха заедно през цялото време на Даунинг Стрийт и по-късно, дълго след като всички останали си бяха грабнали багажа и бяха хукнали да печелят пари. Майк не се изкушаваше от постове в лъскави корпорации. Беше твърде предан на Адам.

— Не чак толкова — отбелязах аз. — След като се е свързал с вас.

— О, това беше едва накрая. Споменахте за снимка. Може ли да я видя?

Когато извадих плика, по лицето му се изписа същото алчно изражение, което вече познавах от срещата с Емет, но когато видя снимката, не успя да скрие разочарованието си.

— Това ли е всичко? — попита той. — Просто група привилегировани бели хлапета танцуват и пеят на някаква сцена?

— Малко по-интересно е — възразих аз. — Да започнем с въпроса защо на гърба е изписан вашият номер.

Райкарт ме изгледа лукаво.

— И защо всъщност да ви помагам?

— А защо всъщност аз да помагам на вас?

Спогледахме се. Накрая той се усмихна, разкривайки едри, лъскави бели зъби.

— Трябвало е да станете политик.

— Уча се от най-добрите.

Той скромно се поклони, смятайки, че говоря за него, но всъщност имах предвид Ланг. Осъзнах, че слабостта му е суетата. Представях си как умело е ласкаел Ланг и какъв удар за егото му е било уволнението. А сега по изпитото му лице с остър нос и пронизващи очи просто беше изписано, че свирепо жадува за отмъщение като отхвърлена любовница. Той стана и отиде до вратата. Провери коридора в двете посоки. Когато се върна, застана пред мен и насочи мургавия си показалец право в лицето ми.

— Ако ме предадете, ще си платите. А ако се съмнявате в способността ми да помня обиди и да си връщам рано или късно, попитайте Адам Ланг.

— Добре — казах аз.

Сега Райкарт бе твърде развълнуван, за да седи на едно място, и в този момент осъзнах още нещо — под какъв натиск живее. Свалях му шапка. Доста смелост трябва, за да изправиш бившия си партиен ръководител и министър-председател пред съда за военни престъпления.

— Тази история с Международния наказателен съд — каза той, крачейки напред-назад покрай леглото — изскочи във вестниците едва миналата седмица, но нека ви кажа, че задкулисно работех по нея от години. Ирак, екстрадирането, изтезанията, Гуантанамо — всичко, направено в тъй наречената „война срещу терора“ е незаконно според международното право, също както събитията в Косово или Либерия. Единствената разлика е, че сега го вършим ние. Отвратително двуличие.

Райкарт сякаш осъзна, че подхваща реч, която вече неведнъж е държал, и млъкна. Отпи глътка вода.

— Така или иначе, реториката е едно, а доказателствата съвсем друго. Усещах как политическият климат се променя и това ми помогна. След всяка избухнала бомба, след всеки пореден убит войник ставаше все по-ясно, че сме почнали новата Стогодишна война без ни най-малка представа как ще я завършим — и положението се променяше в моя полза. Вече не беше немислимо западен политик да попадне на подсъдимата скамейка. Колкото по-голяма каша оставяше след себе си, толкова повече хора почваха да приемат подобно развитие, дори да го желаят. Трябваше ми само една-единствена улика, която да издържи пред съда като доказателство. Един-единствен документ с подписа му би свършил работа… а аз го нямах. И ето че точно преди Коледа документът се появи. Държах го в ръцете си. Дори нямаше придружително писмо. „Строго секретно: Меморандум от министър-председателя до министъра на отбраната.“ Беше писан преди пет години, още докато бях външен министър, но нямах представа за съществуването му. Превъзходна улика… какво говоря, направо закопаваща улика! Директива от британския министър-председател до специалните части да отвлекат онези четирима нещастници от улицата в Пакистан и да ги предадат на ЦРУ.

— Военно престъпление — казах аз.

— Военно престъпление — потвърди Райкарт. — Вярно, дребничко. Но какво от това? В края на краищата и Ал Капоне е вкаран в затвора само заради неплатени данъци, което не означава, че не е бил гангстер. Дискретно проверих тук-там, за да се уверя, че документът е автентичен, после лично го занесох в Хага.

— И нямахте ли представа откъде е дошъл?

— Нямах. Докато анонимният подател не позвъни да ми каже. И чакайте само Ланг да узнае кой беше. Това ще е най-жестокият удар. — Райкарт се приведе към мен. — Майк Макейра!

Днес, когато си спомням онзи момент, предполагам, че вече съм знаел. Но едно е да подозираш, съвсем друго да узнаеш със сигурност, а триумфалното изражение на Райкарт ми помагаше да разбера доколко чудовшцна е била измяната на Макейра.

— Той се обади на мен). Представяте ли си? Ако някой ми беше предсказал, че ще получа помощ тъкмо от Майк Макейра, бих му се изсмял в очите.

— Кога се обади?

— Около три седмици след като получих документа. Осми януари? Девети? Някъде там. „Здравей Ричард. Пристигна ли моят подарък?“ Едва не получих удар. После трябваше бързо да му кажа да млъкне. Защото вие, разбира се, знаете, че всички линии в ООН се подслушват.

Все още се мъчех да осмисля чутото.

— Така ли?

— О, изцяло. Агенцията за национална сигурност следи всяка излъчена дума в западното полукълбо. Всяка изречена по телефона сричка, всяко съобщение по интернет, всяка операция с кредитна карта — всичко се регистрира и съхранява. Единственият проблем е преглеждането на информацията. В ООН ни учеха, че най-лесният начин за заобикаляне на подслушването е да използваме по няколко мобилни телефона, да не споменаваме нищо конкретно и да променяме номера си колкото се може по-често — така поне сме с една крачка пред тях. Затова казах на Майк да млъкне веднага. После му дадох един чисто нов номер, който не бях използвал преди, и го помолих да ми позвъни незабавно.

— А — казах аз. — Разбирам. — И наистина разбирах. Виждах идеално как се е случило. Макейра притиска телефона между рамото и ухото си, посяга към евтиния син флумастер. — Трябва да е надраскал номера върху гърба на снимката, която е държал в момента.

— И после ми се обади — каза Райкарт. Бе спрял да крачи и гледаше отражението си в огледалото над скрина. Вдигна длани и приглади косата си зад ушите. — Господи, съвсем съм се сринал. Вижте ме. Докато бях в правителството, никога не ми се е случвало, макар че работех по осемнайсет часа на ден. Знаете ли, хората дълбоко грешат. Не властта изтощава, а нейната загуба.

— Какво каза той, след като позвъни? Макейра имам предвид.

— Още като го чух, най-напред ми направи впечатление, че не е същият. Попитахте ме какъв е бил. Костелив орех беше и, разбира се, точно затова го харесваше Адам. Знаеше, че винаги може да разчита на Майк за мръсната работа. Беше рязък, делови. Едва ли не брутален, особено по телефона. В моя кабинет го наричаха „Макенщайн“: „Макенщайн преди малко ви потърси по телефона, господин министър…“ Но през онзи ден, спомням си, гласът му беше глух, напълно безизразен. Стори ми се съсипан. Каза, че току-що се бил върнал от цяла година ровене из кеймбриджките архиви. Работел по мемоарите на Ланг, преглеждал целия ни период в правителството и все повече се разочаровал. Каза, че там намерил меморандума за операция „Буря“. Но истинската причина да се обади била, че тя представлявала само върха на айсберга. Току-що открил нещо далеч по-важно — нещо, което обяснявало всичките ни провали, докато бяхме на власт.

Аз затаих дъх.

— И какво беше то?

Райкарт се разсмя.

— Колкото и да е странно, аз зададох същия въпрос, но той не пожела да ми отговори по телефона. Каза, че иска да се срещнем и да го обсъдим на четири очи — толкова важно било. Сподели само, че отговорът можел да се открие в автобиографията на Ланг, ако някой си направел труда да провери — всичко било там, в първото изречение.

— Това ли бяха точните му думи?

— Горе-долу. Водех си записки, докато говореше. И така свърши всичко. Той обеща да ми позвъни след ден-два, за да си уговорим среща. Но повече не го чух, а след седмица пресата съобщи, че е мъртъв. Никой не ме потърси по онзи телефон, защото никой друг не знаеше номера. Представяте си защо бях толкова развълнуван, когато го чух да звъни отново. И ето ни тук. — Той размаха ръка към стаята. — Идеалното място за забавление в четвъртък вечер. А сега смятам, че трябва да ми разкажете точно какво става, по дяволите.

— Ще ви разкажа. Само още един въпрос. Защо не казахте на полицията?

— Шегувате се, нали? Дискусиите в Хага бяха навлезли в най-деликатната си фаза. Ако кажех на полицаите, че Макейра се е свързал с мен, естествено, щяха да попитат защо. После всичко непременно щеше да стигне до Ланг и той би могъл да нанесе някакъв превантивен удар срещу делото за военни престъпления. Все още е страхотен майстор на интригата, ще знаете. Онова негово изявление против мен от онзи ден: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Еха! — Той потръпна от възхищение. — Жестоко.

Смутено се размърдах на стола, но Райкарт не забеляза. Отново се оглеждаше в огледалото.

— Освен това — добави той, като вирна брадичка — смятах за окончателно установено, че Майк се е самоубил от пиянство или депресия, а може би и от двете. Можех само да потвърдя онова, което вече знаеха. Когато ми позвъни, определено беше в ужасно състояние.

— И мога да ви кажа защо — казах аз. — Точно тогава е открил, че един от мъжете до Ланг на снимката в Кеймбридж — снимката, която държал в ръка, докато разговарял с вас — е бил служител на ЦРУ.

Райкарт застина както разглеждаше профила си. Челото му се сбръчка. После безкрайно бавно извърна лице към мен.

— Какво?

— Името му е Пол Емет. — Думите изведнъж заваляха една след друга. Изпитвах отчаяна потребност да смъкна товара, да го споделя, да накарам още някого да се помъчи да го осмисли. — По-късно станал професор в Харвард. След това се заел с някакъв институт „Аркадия“. Чували ли сте за него?

— Да, чувал съм, разбира се, че съм чувал, и винаги съм стоял настрани от него, точно защото винаги ми се е струвало, че направо вони на ЦРУ.

— Но правдоподобно ли е? — попитах аз. — Не знам как стават тия неща. Ако някой постъпи в ЦРУ, нима ще го пратят веднага на специализация в чужда страна?

— Бих казал, че дори е твърде правдоподобно. Какво по-добро прикритие? И има ли по-подходящ университет за откриване на най-блестящите бъдещи умове? — Райкарт протегна ръка. — Покажете ми пак снимката. Кой е Емет?

— Може всичко да се окаже пълна глупост — предупредих го аз, посочвайки Емет. — Нямам доказателства. Просто открих името му в един от онези параноични уебсайтове. Пишеше, че влязъл в ЦРУ след като напуснал Йейл, което трябва да е било около три години преди снимката.

— О, напълно вярвам в това — каза Райкарт, като се взираше напрегнато в младия Емет. — И след като вече го споменахте, струва ми се, че май съм чувал подобни слухове. Всъщност международните конференции по цял свят гъмжат от подобни типове. Наричам ги „военно-промишлено-академичният комплекс“. — Той се усмихна на собственото си остроумие, после отново стана сериозен. — Подозрителното е, че са се познавали с Ланг.

— Не — казах аз, — истински подозрителното е, че броени часове, след като издирил Емет в дома му близо до Бостън, Макейра бил изхвърлен мъртъв на плажа на Мартас Винярд.

Разказах му всичките си разкрития. Разказах му за теченията, за фенерчетата на плажа край Ламбъртс Коув и за странно проведеното полицейско следствие. Разказах му за жестокото скарване на Макейра с Ланг в навечерието на смъртта му, за нежеланието на Ланг да обсъжда студентските си години и за опита му да скрие факта, че е навлязъл в политиката веднага след което е напуснал Кеймбридж, а не две години по-късно. Описах как Макейра с типичното си упорито усърдие е открил всичко, трупайки подробност след подробност, за да унищожи в крайна сметка разказите на Ланг за ранните му години. Навярно това е имал предвид, заявявайки, че отговорът е в началото на автобиографията. Разказах му за сателитната навигационна система във форда и как тя ме бе отвела до прага на Емет, и колко странно се бе държал професорът.

И, разбира се, колкото повече говорех, толкова по-развълнуван изглеждаше Райкарт. Навярно се чувстваше като дете на Коледа.

— Само да предположим — заговори той, крачейки отново напред-назад, — че именно Емет пръв е подсказал на Ланг да си потърси кариера в политиката. Няма какво да се лъжем. Все някой трябва да е пуснал подобна мисъл в красивата му главичка. Аз членувах в младежката секция на партията още от четиринайсетгодишен. През коя година е постъпил Ланг?

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Седемдесет и пета! Виждате ли, всичко е абсолютно логично. Помните ли какво беше в Англия през седемдесет и пета? Службите за сигурност бяха излезли извън контрол и шпионираха министър-председателя. Генерали в оставка създаваха частни армии. Икономиката се сгромолясваше. Стачки, бунтове. Не би било изненадващо, ако от ЦРУ са решили да вербуват няколко умни младежи и да ги подтикнат към кариера на важни места — обществени постове, медии, политика. В края на краищата вършат го навсякъде.

— Но не и в Англия — възразих аз. — Ние сме съюзници.

Райкарт ме изгледа с презрение.

— По онова време ЦРУ шпионираше американски студенти. Наистина ли смятате, че биха се посвенили да шпионират нашите? Разбира се, че водеха активна дейност в Англия. И все още водят. В Лондон имат резидент и централа с огромен персонал. Мога още сега да ви посоча половин дузина членове на парламента, които поддържат редовни контакти с ЦРУ. Дори… — Той спря да крачи и щракна с пръсти. — Това е идея! — Завъртя се да ме погледне. — Говори ли ви нещо името Редж Гифън?

— Смътно.

— Редж Гифън — сър Реджиналд Гифън, по-късно лорд Гифън, а днес, слава богу, покойният Гифън — тъй често изнасяше пред Камарата на общините безкрайни речи в подкрепа на американците, че го наричахме „депутатът от Мичиган“. Той обяви, че се оттегля от парламента в първата седмица на предизборната кампания през осемдесет и трета, и всички се изненадаха освен един много предприемчив, млад и фотогеничен партиен член, който по някаква странна случайност се беше заселил в неговия район само преди шест месеца.

— И кой получи тогава номинация за партиен кандидат с подкрепата на Гифън? — добавих аз. — И кой спечели едно от най-сигурните места в парламента още на трийсет години? — Историята беше легендарна. С нея започваше възходът на Ланг към властта над цялата нация. — Но нали не си мислите, че от ЦРУ са помолили Гифън да им помогне да вкарат Ланг в парламента? Звучи твърде невероятно.

— Я стига! Нямате ли въображение? Поставете се на мястото на професор Емет. Отново сте в Харвард и пишете скучни глупости за англоезичните народи и необходимостта от борба срещу комунистическата заплаха. А нима не разполагате с възможността да създадете най-невероятния агент в цялата световна история? Човек, когото вече спрягат за бъдещ лидер на партията. Може би дори за премиер. Няма ли да убедите големите клечки в Управлението да направят всичко възможно за кариерата на този човек? Аз вече бях в парламента, когато пристигна Ланг. Видях как изникна от нищото и изпревари всички ни. — Райкарт се навъси на спомена. — Разбира се, че е имал помощ. Той изобщо нямаше реална връзка с партията. Всички недоумявахме какво го тласка напред.

— Там е цялата работа — казах аз. — Той не е имал идеология.

— Може и да нямаше идеология, но сто на сто си имаше ясни цели. — Райкарт отново седна. Приведе се към мен. — Добре. А сега да ви поизпитам. Посочете ми едно решение на Адам Ланг като министър-председател, което не е било в интересите на Съединените американски щати.

Мълчах.

— Хайде де — настоя той. — Не е чак толкова трудно. Просто ми посочете нещо, което е направил без одобрението на Вашингтон. Хайде да си помислим. — Райкарт вдигна палец. — Първо: изпращане на британски войски в Близкия изток въпреки възраженията на почти всички висши командири в нашите въоръжени сили и всичките ни посланици, познаващи региона. Второ — той вдигна показалец, — пълна липса на опити да поискаме от Белия дом някакви компенсации под формата на участие на британски фирми във възстановяването или нещо от този сорт. Трето: безпрекословна подкрепа за външната политика на САЩ в Близкия изток, макар че е чисто безумие да се изправяме срещу целия арабски свят. Четвърто: разполагане на британска територия на американска отбранителна ракетна система, която не допринася с нищо за нашата безопасност — дори точно напротив, превръща ни в очевиден обект за пръв удар — и може да осигури защита само на САЩ. Пето: закупуване срещу петдесет милиарда долара на американска ядрено-ракетна система, която наричаме „независима“, но дори не можем да я включим без съгласието на САЩ, като по този начин обричаме следващите правителства на още двайсет години покорство пред Вашингтон по въпросите на отбраната. Шесто: договор, който позволява на САЩ да екстрадират наши граждани за съдебно преследване в Америка, но не ни позволява да вършим същото с техни. Седмо: съучастие в незаконно отвличане, задържане, изтезаване и дори убийство на наши граждани. Осмо: незабавно прогонване на всеки министър — говоря от личен опит, — който не е стопроцентов поддръжник на съюза със Съединените щати. Девето…

Аз вдигнах ръка.

— Добре. Схванах идеята.

— Някои мои приятели във Вашингтон просто недоумяват защо Ланг водеше британската външна политика по такъв начин. Разбирате ли? Те се притесняваха, че оказва такава подкрепа, а иска толкова малко. И докъде ни доведе това? Затънахме в една измислена война, която не можем да спечелим, станахме съучастници в методи, които не сме използвали дори срещу нацистите! — Райкарт се разсмя мрачно и поклати глава. — Знаете ли, в известен смисъл дори ми олекна, като разбрах, че може да има разумно обяснение за всички правителствени издънки, докато беше министър-председател. Ако си помислите, другият вариант е далеч по-лош. Щом е работил за ЦРУ поне има логика. А сега — той ме потупа по коляното — въпросът е какво ще предприемем.

Това първо лице множествено число никак не ми допадна.

— Е — казах аз и болезнено примижах, — намирам се в сложна позиция. От мен се очаква да му помагам за мемоарите. Имам правното задължение да не разкривам на трета страна нищо, което съм узнал в хода на работата.

— Вече е късно да се отказвате.

И това никак не ми допадна.

— Всъщност нямаме доказателства — изтъкнах аз. — Дори за Емет не знаем със сигурност, че е работил за ЦРХ камо ли пък че е вербувал Ланг. Помислете си. Как би трябвало да осъществяват връзка, след като Ланг се озова на Даунинг Стрийт? Да не е имал тайна радиостанция на тавана?

— Не се шегувайте, приятелю — каза Райкарт. — От годините си във Външно министерство знам как се вършат тия неща. Контакт се осигурява лесно. Първо, Емет редовно идваше в Лондон заради „Аркадия“. Идеално прикритие. Всъщност не бих се учудил, ако излезе, че целият институт е бил създаден като част от тайна операция за контролирането на Ланг. По време съвпада напълно. Може да са използвали подставени лица.

— Но все пак няма доказателства — повторих аз — и никога няма да има, освен ако Ланг или Емет не си признае или ако ЦРУ не отвори архивите си.

— Значи просто ще трябва да намерите доказателства — изрече безизразно Райкарт.

— Какво?

Безсилно се отпуснах в креслото и челюстта ми провисна.

— Намирате се в идеална позиция — продължи Райкарт. — Той ви вярва. Позволява да питате каквото си искате. Дори ви разрешава да записвате отговорите. Можете да го подведете. Ще трябва да измислим поредица от въпроси, които постепенно водят към капана, а накрая да го изненадате с обвинението и да видим как ще реагира. Ще отрече, но това няма значение. Самият факт, че излагате уликите пред него, ще им придаде достоверност.

— Не, няма. Записите са негова собственост.

— Напротив. Записите могат да бъдат изискани с нареждане на Международния наказателен съд като доказателство за пряко съучастие с програмата за екстрадиране на ЦРУ.

— А ако не направя записи?

— В такъв случай ще препоръчам на прокурорката да призове вас.

— А — казах лукаво аз. — Ами ако отрека цялата история?

— Тогава ще й дам това. — Райкарт разгърна сакото си и показа малък микрофон, защипан за ризата, чийто кабел изчезваше във вътрешния му джоб. — Долу във фоайето Франк записва всяка дума, нали, Франк? О, стига де! Не ме гледайте толкова смаяно. Какво очаквахте? Да дойда на среща с непознат, който работи за Ланг, без да взема предпазни мерки? Само че вече не работите за Ланг. — Той се усмихна отново, разкривайки пак два реда зъби, по-блестящо бели от тези, които природата е създала. — Работите за мен.