Сянката

2

Британският филиал на Райнхарт Корпорейшън, „Райнхарт Пъблишинг“, се състоеше от пет стари фирми, закупени при един енергичен пристъп на корпоративна клептомания през деветдесетте години. Изтръгнати от дикенсовите си мансарди в Блумсбъри, уедрени, съкратени, пренасочени, преименувани, реорганизирани, модернизирани и обединени, накрая те бяха запокитени в Хаунслоу, където ги подслони една административна сграда от стомана и опушено стъкло с водопровод и канализация откъм външната страна. Тя се издигаше сред околните къщички с фасади от пръскана мозайка като изоставен космически кораб след неуспешен опит за откриване на разумен живот.

Пристигнах с професионална точност в дванайсет без пет само за да открия, че главният вход е заключен. Наложи се да позвъня. Таблото за обяви във фоайето известяваше, че степента на терористична заплаха е ОРАНЖЕВА/ВИСОКА. През тъмните стъкла виждах как пазачите в мътния си аквариум ме проверяват на монитора. Когато най-сетне влязох, трябваше да извадя всичко от джобовете си и да мина през металодетектор.

Куигли стоеше до асансьорите.

— Кой очаквате да ви вдигне във въздуха? — попитах аз. — „Рандъм Хаус“?

— Каним се да публикуваме мемоарите на Ланг — сухо отвърна Куигли. — Явно това е достатъчно, за да ни вдигнат мерника. Рик вече е горе.

— Колко души видя?

— Петима. Ти си последният.

Познавах Рой Куигли доста добре — във всеки случай достатъчно, за да знам, че не ме одобрява. Беше около петдесетгодишен, висок и облечен в туид. В добрите стари времена щеше да пуши лула и да флиртува невинно с млади интелектуалки на дълги вечери в Сохо. Сега на обяд дъвчеше зад бюрото си салата от пластмасова чинийка и получаваше заповеди директно от шефката на отдел „Продажби и маркетинг“ — шестнайсетгодишна хлапачка. Имаше три деца в частни училища, които не му бяха по джоба. За да оцелее, беше принуден да прояви интерес към масовата култура, тоест към живота на разни футболисти, супермодели и долнопробни комици, чиито имена произнасяше предпазливо и чиито нрави изучаваше чрез жълтата преса с академично усърдие, сякаш ставаше дума за някакво първобитно племе от Микронезия. Миналата година му бях подхвърлил идеята да издаде спомените на един телевизионен илюзионист, който — има си хас! — бил насилван в детството си, но използвал уменията си на фокусник, за да открие пътя към нов живот, и т. н., и т. н. Той отказа категорично. Книгата се изкачи на първо място в класациите под заглавието „Дойдох, срязах, победих“. Още не ми беше простил.

— Трябва да ти кажа — рече той, докато се изкачвахме към горния етаж, — че според мен не си подходящ за тази задача.

— Тогава добре, че не решаваш ти, Рой.

О, да, бях съвсем наясно какво представлява Куигли. Официално се водеше главен редактор на английския клон на фирмата, тоест разполагаше с точно толкова власт, колкото и някоя мъртва котка. Човекът, който командваше глобалното шоу, ни чакаше в заседателната зала — Джон Мадокс, изпълнителен директор на Райнхарт Коргюрейшън, широкоплещест нюйоркчанин със склонност към косопад. Голата му глава лъщеше под луминесцентното осветление като грамадно лакирано яйце. На младини се постарал да придобие телосложение на борец (според „Пъблишърс Уикли“), за да изхвърли през прозореца всеки, който се загледа за по-дълго в черепа му. Постарах се да не вдигам очи по-високо от героичния му гръден кош. До него стоеше вашингтонският адвокат на Ланг, Сидни Крол — очилат тип на четирийсет и няколко години с деликатно бледо лице, провиснала гарвановочерна коса и най-немощното и влажно ръкуване. което съм имал, откакто на дванайсет години пипнах в делфинариума Дипи делфина.

— А с Ник Рикардели мисля, че се познаваш — каза Куигли, привършвайки представянето с едва доловима тръпка на погнуса.

Моят агент ми намигна. Беше се пременил с лъскава сива риза и тънка вратовръзка от червена кожа.

— Здрасти, Рик — казах аз.

Докато сядах до него, усетих как нервите ми се обтягат. Също като във „Великият Гетсби“, покрай стените на залата се ширеха полици с чисто нови, нечетени книги в кожена подвързия. Мадокс седна с гръб към прозореца. Отпусна масивните си ръце без нито един косъм върху стъкления плот на масата, сякаш за да докаже, че засега няма да вади оръжие, и заяви:

— Доколкото чух от Ник, разбираш положението и знаеш какво ни трябва. В такъв случай може би ще ни обясниш с какво смяташ да допринесеш за проекта.

— С невежество — категорично отвърнах аз. Ако не друго, това поне ги изненада и преди някой да ме прекъсне, побързах да продължа с малката реч, която си бях подготвил в таксито на идване: — Знаете какво съм писал. Излишно е да се правя на такъв, какъвто не съм. Ще бъда пределно откровен. Не чета политически мемоари. И какво? — Свих рамене. — Никой не ги чете. Но това не е мой проблем. — Посочих Мадокс. — Проблемът е ваш.

— Я стига — тихо подметна Куигли.

— И нека да бъда още по-безразсъдно откровен — продължих аз. — Носят се слухове, че сте платили десет милиона долара за тази книга. Как мислите, колко от тях ще си върнете при сегашното положение? Два милиона? Три? Неприятно за вас и особено неприятно — завъртях се към Крол — за клиента ви. Защото за него нещата не опират до пари. Става дума за репутация. Това е възможността на Адам Ланг да говори директно с историята, да изкаже своето мнение. Най-малко му трябва да издаде книга, която никой няма да прочете. Как ще изглежда, ако историята на неговия живот попадне на сергиите за преоценени книги? Но не е задължително да стане така.

Поглеждайки днес назад, разбирам, че съм приказвал като амбулантен търговец. Но не забравяйте, че беше самореклама, а тя, също като обещанията за вечна любов посред нощ в чужда спалня, не бива непременно да се използва за обвинение на другата сутрин.

Крол се усмихваше на себе си и драскаше нещо в бележника си. Мадокс ме гледаше втренчено. Поех си дъх.

— Факт е — продължих аз, — че само по себе си голямото име не продава книгата. Книгата — или филмът, или песента — се продава със сърце. — Мисля, че в онзи момент дори се потупах по гърдите. — И затова политическите мемоари са най-слабото място на книгоиздаването. Името пред шатрата може да е голямо, но всички знаят, че влязат ли вътре, ще им предложат все същото старо представление, а кой би платил двайсет и пет долара за него? Трябва да се вложи сърце, а аз точно с това си изкарвам хляба. Чий разказ е от сърце, ако не на човека, който започва от нулата и стига до държавното кормило? — Приведох се напред. — Виждате ли, точно тук е смешното: автобиографията на един лидер би трябвало да е по-интересна от другите мемоари, а не по-скучна. Ето защо приемете моето невежество в политиката като предимство. Между нас казано, аз високо ценя невежеството си. Адам Ланг не се нуждае да му помагам за политическата част на книгата — той е политически гений. Нуждае се според моето скромно мнение от същото, което трябва на кинозвездата, бейзболния играч или рок певеца: опитен сътрудник, умеещ да задава въпроси, които ще разтворят сърцето му.

Настана мълчание. Усетих, че треперя. Рик се пресегна под масата и успокояващо ме потупа по коляното.

— Добре се справи.

— Ама че върховна глупост — подхвърли Куигли.

— Така ли смяташ? — попита Мадокс, без да откъсва поглед от мен. Изрече го безразлично, но ако бях на мястото на Куигли, щях да усетя заплахата.

— О, Джон, разбира се — отвърна Куигли с цялото пламенно пренебрежение на четири поколения оксфордски ерудити. — Адам Ланг е световна историческа фигура и неговата автобиография ще бъде световно издателско събитие. Нещо повече, част от историята. Не бива да подхождаме към нея като към — той потърси в мисловната си съкровищница подходящо сравнение, но довърши твърде мизерно… — като към статия в списание за знаменитости.

Ново мълчание. Отвъд оцветените стъкла движението по магистралата беше спряло. Блясъкът на неподвижните фарове трептеше през дъждовните струи. Лондон все още не се бе завърнал към нормалното състояние след бомбата.

— Струва ми се — заяви Мадокс със същия бавен, спокоен глас, без да повдига от масата розовите си манекенски ръце, — че имам цели складове със „световни издателски събития“ и редовно се чудя как да се отърва от тях. А адски много хора четат списания за знаменитости. Ти какво мислиш, Сид?

Няколко секунди Крол продължи да се усмихва загадъчно и да драска в бележника. Питах се кое му е толкова смешно.

— Позицията на Адам по този въпрос е недвусмислена — каза най-сетне той. Адам. Подхвърли името в разговора тъй небрежно, както би пуснал монета в шапката на просяк. — Той се отнася към книгата много сериозно. Тя е неговото завещание, ако щете. Иска да изпълни задълженията по договора. И иска книгата да бъде финансов успех. Затова охотно приема да бъде насочван от теб, Джон, и от Марти в рамките на разумното. Очевидно все още е силно разстроен от станалото с Майк, който беше незаменим.

— Очевидно.

Всички ние издадохме съответните звуци.

— Незаменим — повтори Крол. — И все пак… трябва да бъде заменен. — Доволен от остроумието си, той вдигна очи и в този момент аз разбрах, че на света няма ужас — война, геноцид, гладна смърт, детски болести, — в който Сидни Крол да не види забавната страна. — Адам несъмнено ще оцени плюсовете на опита да работи със съвсем различен човек. В крайна сметка всичко опира до личната връзка. — Очилата му проблеснаха под луминесцентните лампи, докато се взираше в мен. — Тренирате ли активно? — Аз поклатих глава. — Жалко. Адам обича тренировките.

Все още замаян от безцеремонната реплика на Мадокс, Куигли опита да си възвърне позициите.

— Всъщност познавам един много добър автор от „Гардиън“, който редовно посещава фитнес залата.

— Може би — предложи след неловка пауза Рик — ще е най-добре да си поговорим как виждате нещата на практика.

— Първо, трябва да приключим до един месец — каза Мадокс. — И двамата с Марти сме на това мнение.

— Месец? — повторих аз. — Искате книга за един месец?

— Има завършен ръкопис — намеси се Крол. — Просто трябва малко да се обработи.

— Много да се обработи — уточни мрачно Мадокс. — Добре. Да тръгнем отзад напред. Публикуваме през юни, което означава, че зареждаме книжарниците през май, редактираме и печатаме през март и април, следователно трябва да разполагаме с готовия ръкопис до края на февруари. Германците, французите, италианците и испанците трябва незабавно да пристъпят към превод. Вестниците трябва да се запознаят с възможностите за отпечатване на откъси. Имаме договори за телевизионните права. Рекламната кампания трябва да се планира предварително. Трябва да ангажираме свободна площ в книжарниците. Значи краят на февруари, и точка. В справката за вас — той сведе поглед към листа пред себе си, върху който видях изписани всичките ми заглавия — ми харесва, че явно сте опитен и най-вече че работите бързо. Спазвате сроковете.

— Не е пропуснал нито веднъж — потвърди Рик и ме прегърна през рамото. — Такива са моите хора.

— И сте англичанин. Според мен авторът в сянка определено трябва да е англичанин. За да спази верния тон.

— Съгласни сме — каза Крол. — Но всичко ще трябва да се направи в Щатите. Адам не може да мръдне оттам, напълно е ангажиран с цикъл лекции и програма за събиране на средства за неговата фондация. Не го виждам да се завърне в Обединеното кралство преди март, и то в най-добрия случай.

— Един месец в Америка, това е чудесно… нали? — Рик тревожно се озърна към мен. Усещах, че иска да потвърдя, но можех да си мисля само едно: Месец, те искат да напиша книга за месец.

Бавно кимнах.

— Предполагам, че при всяко положение мога да донеса ръкописа и да работя тук.

— Ръкописът остава в Америка — отсече Крол. — Това е една от причините Марти да предложи своята къща на Винярд. Мястото е безопасно. Само няколко души имат разрешение да боравят с текста.

— Не книга, а истинска бомба! — пошегува се Куигли. Никой не се разсмя. Той нервно потри ръце. — Знаете ли, по някое време и аз ще трябва да видя текста. Нали се водя редактор.

— На теория — уточни Мадокс. — Всъщност после ще си поговорим за това. — Той се обърна към Крол. — В графика няма време за поправки. Ще коригираме в движение.

Докато те продължаваха да обсъждат графика, аз се вгледах в Куигли. Той седеше изпънат и неподвижен като в някой от онези филмови епизоди, в който човек е намушкан с нож сред тълпата и умира, без някой да забележи. Устата му се отваряше и затваряше едва забележимо, като че искаше да каже нещо за сбогом. Но дори и в онзи момент осъзнавах, че е задал напълно логичен въпрос. Щом той е редакторът, защо да не види ръкописа? И защо трябва да държат текста на „безопасно място“ — малко островче до Източното крайбрежие на Съединените щати? Усетих как Рик ме смушка в ребрата и осъзнах, че Мадокс говори на мен.

— Кога можете да пристигнете там? Ако предположим, че изберем вас, а не някой от другите, в какъв срок можете да потеглите?

— Днес е петък — казах аз. — Дайте ми ден за подготовка. Мога да излетя в неделя.

— И да започнете от понеделник? Чудесно.

Рик каза:

— Няма да намерите по-бърз от него.

Мадокс и Крол се спогледаха и тогава разбрах, че съм ги спечелил. Както каза по-късно Рик, номерът винаги е да се поставиш на тяхно място. „Все едно че си търсиш нов чистач. Кого ще предпочетеш? Някой, дето може да ти говори с часове за историята и теорията на чистенето, или просто човек, дето ще си запретне ръкавите да ти почисти шибаната къща? Избраха те, защото смятат, че ще им почистиш шибаната къща.“

— Спираме се на вас — каза Мадокс. Стана и ми подаде ръка през масата. — Разбира се, ако постигнем приемливо споразумение с Рик.

Крол добави:

— Ще трябва да подпишете споразумение за поверителност.

— Няма проблеми — казах аз и се изправих. Това изобщо не ме смущаваше. Уговорките за секретност са обичайна процедура в света на сенките. — С най-голямо удоволствие.

И наистина бях доволен. Всички освен Куигли взеха да се усмихват и изведнъж в залата се възцари хлапашка атмосфера като в спортна съблекалня след успешен мач. Побъбрихме минута-две, после Крол ме привика настрани и подхвърли с подчертана небрежност:

— Тук имам нещо, което бих желал да погледнете.

Той бръкна под масата и извади яркожълта найлонова торбичка с името на някакъв скъп вашингтонски магазин за облекло, отпечатано с къдрав калиграфски шрифт. Първата ми мисъл бе, че това трябва да е ръкописът на мемоарите и че всички приказки за „безопасно място“ са били само шега. Но когато видя изражението ми, Крол се разсмя и добави:

— Не, не, не е това. Просто книга на друг мой клиент. Наистина бих бил благодарен, ако намерите време да хвърлите едно око. Ето телефона ми.

Взех визитната картичка и я прибрах в джоба си. Куигли все още не бе обелил и дума.

— Ще ти позвъня, когато се споразумеем — каза Рик.

— Разкатай им фамилията — отвърнах аз и стиснах рамото му.

Мадокс се разсмя.

— Хей, не забравяйте — подвикна той, докато Куигли ме водеше към вратата. Вдигна едрия си юмрук и се потупа по гърдите. — Сърце!

Докато слизахме с асансьора, Куигли зяпаше в тавана.

— Въобразявам ли си, или току-що ме уволниха?

— Не биха се лишили от теб, Рой — казах аз с цялата искреност, на която бях способен, а тя не бе много. — Ти си единственият оцелял, който помни какво означаваше да се издават книги.

— Не биха се лишили от мен — повтори горчиво той. — Да, такъв е модерният евфемизъм, нали? Като че правят голяма жертва. Вкопчваш се с нокти и зъби в клона над пропастта, а някой ти казва: „О, страшно съжалявам, но ще трябва да се лишим от теб.“

На четвъртия етаж при нас се качиха двама души в обедна почивка и Куигли млъкна, докато не слязоха в ресторанта на втория. Когато вратата се затвори, той продължи:

— Нещо не е наред в този проект.

— Мен ли имаш предвид?

— Не. Преди теб. — Той се навъси. — Сам не зная какво точно. Първо, че на никого не дават нищо да види. А от онзи Крол ме побиват тръпки. И, разбира се, горкият стар Майк Макейра. Срещнах го преди две години, когато подписахме договора. Не ми приличаше на самоубиец. По-скоро обратното. Беше от онези, чиято специалност е да докарват другите до самоубийство, ако ме разбираш.

— Значи костелив орех?

— Да, костелив. Гледаш как Ланг се усмихва, а до него стои онзи тип с очи като на змия. Е, сигурно в позицията на Ланг се налага да ползваш такива хора.

Стигнахме до партера и аз прекрачих във фоайето.

— Можеш да си хванеш такси зад ъгъла — каза Куигли и заради този дребнав, злобен жест — да ме пусне навън под дъжда, вместо да ми поръча такси за сметка на компанията — от сърце му пожелах да се продъни в ада. — Кажи ми — попита внезапно той — откога стана модерно да бъдеш глупав? Ето, това не разбирам. Култът към Идиота. Възвисяването на Тъпака. Знаеш ли, че двамата ни най-продавани романисти — онази актриса с циците и смахнатият бивш военен — не са написали нито ред?

— Говориш като старец, Рой — отвърнах аз. — Хората се оплакват от упадъка на културата още откакто Шекспир е почнал да пише комедии.

— Да, но сега най-сетне се случва в действителност, нали? Никога не е било така.

Знаех, че се опитва да ме уязви — жалкият автор в сянка отива да пише мемоарите на един бивш премиер, — но бях прекалено доволен, за да се хвана на тия приказки. Пожелах му приятна пенсия и тръгнах през фоайето, подмятайки жълтата найлонова торбичка.

Навярно изгубих около половин час, докато хвана такси за връщане в града. Имах съвсем мъглява представа къде се намирам. Пътищата бяха широки, къщите малки. Сипеше се неспирен, леден дъждец. Ръката ме болеше от мъкненето на ръкописа. Ако се съди по тежестта, трябваше да има поне хиляда страници. Кой ли беше клиентът? Толстой? Накрая спрях под навеса на някаква автобусна спирка пред магазин за зеленчуци и погребално бюро. В металната рамка беше затъкната рекламна картичка на таксиметрова фирма.

Пътуването към къщи ми отне почти час и имах предостатъчно време да извадя ръкописа и да го прегледам. Беше озаглавен „Един от многото“ — мемоари на някакъв бивш американски сенатор, забележителен единствено с факта, че не е спрял да диша някъде около сто и петдесет години. Излизаше далеч извън нормалните рамки за отегчителност — нагоре и все нагоре, чак до разредената стратосфера на тоталната скука. В колата беше горещо и миришеше на застояла храна за вкъщи. Започна да ми призлява. Върнах ръкописа в торбичката и отворих прозореца. Пътуването ми струваше четирийсет лири.

Тъкмо бях платил на шофьора и пресичах уличното платно с приведена глава под дъжда, ровейки в джоба си за ключовете, когато усетих как някой леко ме потупа по рамото. Обърнах се и налетях на стена или ме блъсна камион. Точно това усетих, някаква мощна, желязна сила ме връхлетя и аз отхвръкнах назад, право в ръцете на друг човек. (По-късно ми казаха, че били двама, на възраст малко над двайсетте. Единият се мотаел около входа на сутерена, другият изскочил изневиделица и ме сграбчил изотзад.) Свлякох се и усетих до бузата си мокрия грапав камък на канавката. Задъхвах се, гълтах въздух и плачех като дете. Навярно неволно съм вкопчил пръсти в найлоновата торбичка, защото през далеч по-силната болка усетих друга, малко по-слаба и остра — като флейта в симфония. Някой стовари крак върху китката ми и грубо изтръгна нещо от нея.

Навярно една от най-неточните думи в английския е „зашеметен“. Тя навява мисълта за нещо леко и мимолетно, да речем, слабо замайване или кратко спиране на дъха. Но аз не бях зашеметен. Бях цапардосан, пребит, полузадушен, повален на земята и унизен. Имах чувството, че са забили нож в слънчевия ми възел. Хълцайки от недостиг на въздух, бях убеден, че е станало точно така. Смътно усещах как някакви хора ме хващат за ръцете и ме надигат да седна. Подпряха ме на едно дърво, чиято твърда кора се вряза в гръбнака ми, и когато най-сетне успях да си поема глътка въздух, незабавно опипах корема си, търсейки зеещата рана, която трябваше да е там. Представях си как вътрешностите ми се изсипват навън. Но когато огледах влажните си пръсти за кръв, не видях нищо освен мръсна дъждовна вода. Вероятно ми трябваше цяла минута, за да осъзная, че няма да умра — че съм в общи линии жив и здрав, — а после исках само да се отърва от тия добронамерени хора, които се бяха струпали около мен, вадеха мобилни телефони и ме питаха дали да викат полиция и линейка.

Перспективата да чакам десет часа за преглед в травматологията и още половин ден да вися за показания в местния полицейски участък бе напълно достатъчна, за да изпълзя от канавката и да се завлека нагоре по стълбището към апартамента си. Заключих вратата, смъкнах горните си дрехи и се проснах разтреперан на дивана. Може би цял час не помръднах, докато из стаята постепенно се сгъстяваха студените сенки на онзи януарски следобед. После отидох до кухнята и повърнах в мивката, след което си налях щедра доза уиски.

Усещах как се изтръгвам от шока и ме обзема еуфория. Да, няколко глътки алкохол определено ме развеселиха. Проверих вътрешния джоб на сакото, после китката си — портфейлът и ръчният ми часовник си бяха на място. Липсваше само жълтата найлонова торбичка с мемоарите на сенатор Алцхаймер. Избухнах в смях, като си представих как двамата крадци бягат по Ладбрук Гроув и накрая спират в някоя пресечка да проверят плячката: Моят съвет към всеки младеж, възнамеряващ днес да навлезе в обществения живот… Едва след второто питие осъзнах, че положението не е от най-приятните. Старият Алцхаймер можеше и да не значи нищо за мен, но Сидни Крол едва ли щеше да погледне на станалото по същия начин.

Извадих визитната му картичка. Сидни Л. Крол от адвокатска кантора „Бринкърхоф, Ломбарди, Крол“, Ем Стрийт, Вашингтон. След като поразсъждавах десетина минути, отново седнах на дивана и набрах номера на мобилния му телефон. Той отговори след втория сигнал.

— Сид Крол слуша.

По интонацията му усещах, че се усмихва.

— Сидни — казах аз, опитвайки да прикрия смущението си, че му говоря на „ти“, — няма да познаеш какво стана преди малко.

— Задигнали са ръкописа?

За момент загубих дар-слово.

— Боже мой, ти да не си всезнаещ?

— Какво? — Тонът му рязко се промени. — Господи. Шегувах се. Наистина ли са го откраднали? Ти добре ли си? Къде си сега?

Обясних му какво се случи. Той рече да не се тревожа. Ръкописът нямал никакво значение. Дал ми го само защото смятал, че може да представлява някакъв интерес за мен в професионално отношение. Щял да ми прати нов. А какво ще правя аз? Ще се обадя ли на полицията? Казах, че ако иска, ще се обадя, но според мен с полицаите човек само си докарва неприятности. Предпочитам да приема неприятния епизод като пореден кръг от веселата въртележка на градския живот.

— Нали знаеш, que sera sera. Каквото има да става, ще стане. Днес те взривяват, утре те грабят.

Той се съгласи.

— Беше ми много приятно да се запознаем днес. Страхотно е, че влизаш в екипа. Всичко най-хубаво — добави той миг преди да затвори и отново усетих в гласа му онази тънка усмивка. Всичко най-хубаво.

Минах в банята и разкопчах ризата си. Върху плътта ми, точно над стомаха и под гръдния кош, се бе отпечатала тъмночервена хоризонтална ивица. Застанах пред огледалото, за да я огледам по-добре. Беше дълга около осем сантиметра, широка един и учудващо ясно очертана. Не е причинена от плът и кости, помислих си аз. По-скоро от бокс. Приличаше на професионална работа. Отново ми се зави свят и се върнах на дивана.

По някое време телефонът иззвъня. Обаждаше се Рик да ми каже, че сделката е уговорена.

— Какво става? — сепна се ненадейно той. — Не ми изглеждаш добре.

— Преди малко ме ограбиха.

— Не може да бъде!

Отново описах какво ме е сполетяло. Рик издаваше подходящите съчувствени възклицания, но щом узна, че съм добре и мога да работя, тревогата се изпари от гласа му. При първа възможност върна разговора към темата, която наистина го интересуваше.

— Значи все още можеш да излетиш в неделя за Щатите?

— Разбира се. Само малко съм стреснат, това е.

— Добре, чудесно, дай сега и аз да те стресна. За един месец работа върху ръкопис, който би трябвало вече на практика да е написан, Райнхарт Корпорейшън е съгласна да ти плати двеста и петдесет хиляди долара плюс разноските.

— Какво?

Ако вече не седях на дивана, сигурно щях да се строполя върху него. Казват, че всеки човек си има цена. Четвърт милион долара за четири седмици работа надхвърляха моята около десет пъти.

— Това прави по петдесет хиляди долара за всяка от идните четири седмици — обясни Рик — плюс още петдесет бонус, ако приключиш навреме. Те поемат грижата за самолетните билети и настаняването. И освен това ще бъдеш посочен като сътрудник.

— На титулната страница ли?

— Не ставай смешен. В благодарностите. Но все пак в професионалния печат ще го забележат. Ще имам грижата. Засега обаче участието ти е строго поверително. Бяха категорични по въпроса. — Чух го как се изсмя и си го представих удобно отпуснат в креслото. — О, да, пред теб се разтваря един цял нов свят, момчето ми!

Беше напълно прав.