Сянката

5

— Гениално встъпление — каза Амелия, докато пътувахме към къщата. — На това ли ви учат в училището за сенки?

Седяхме един до друг отзад в микробуса. Секретарката, която току-що бе долетяла от Ню Йорк — казваше се Люси — и тримата служители от охраната заемаха местата пред нас. През предното стъкло виждах ягуара на семейство Ланг. Започваше да притъмнява. Под лъчите на два чифта фарове ниските дъбове подскачаха и се гърчеха.

— Особено тактично — продължи Амелия, — като се има предвид, че замествате покойник.

— Добре де! — изстенах аз. — Стига толкова.

— Но поне едно е във ваша полза — добави тя, като обърна към мен големите си сини очи и понижи глас, за да не я чуят. — За разлика от почти всички други човешки същества на този свят вие като че спечелихте доверието на Рут Ланг. Защо ли, как мислите?

— За вкусовете не се спори.

— Вярно. Може би тя смята, че ще вършите каквото ви нареди.

— Може би. Не питайте мен. — Точно сега никак не исках да се замесвам във вътрешните им сблъсъци. — Слушай, Амелия… нали може да си говорим на „ти“? Що се отнася до мен, аз помагам в писането на книга. Не искам да си пъхам носа в дворцовите интриги.

— Естествено. Искаш само да си свършиш работата и да духнеш оттук.

— Ето че пак ми се подиграваш.

— Защото сам си го просиш.

Млъкнах за известно време. Виждах защо Рут не я харесва. Беше с една идейка по-умна и с няколко идейки по-руса, отколкото й се полагаше, особено от гледна точка на една съпруга. Всъщност докато седях и пасивно вдъхвах аромата на нейния „Шанел“, внезапно ми хрумна, че тя може да има връзка с Ланг. Това би обяснило много неща. На летището той се държа подчертано хладно с нея, а нима това не е винаги най-сигурната улика? В такъв случай нищо чудно, че ги гонеше параноята за секретност. Тук можеше да има предостатъчно материал за седмичните тиражи на жълтата преса.

Бяхме на половината път, когато Амелия подхвърли:

— Не си ми казал какво мислиш за ръкописа.

— Честно? Не съм се забавлявал толкова, откакто четох мемоарите на Леонид Брежнев. — Тя не се усмихна. — Не знам как е станало — продължих аз. — До неотдавна вашата компания управляваше страната. Английският все трябва да е майчин език на някого.

— Майк… — започна тя, после млъкна. — Но не ми се говори лошо за мъртвите.

— Защо пък да ги щадим?

— Добре тогава. Майк. Проблемът беше, че Адам от самото начало прехвърли всичко на Майк и той горкият просто затъна в блатото. Изчезна в Кеймбридж да събира материали и цяла година почти не му видяхме очите.

— Кеймбридж?

— Да, Кеймбридж. Там се събира документацията за Ланг. Не си дошъл неподготвен, нали? Две хиляди кутии с документи. Двеста и петдесет метра рафтове. Един милион библиотечни единици или някъде там. Никой не си е правил труда да ги брои.

— И Макейра е преровил всичко?

Бях поразен. За мен едно енергично проучване се свеждаше до седмица седене срещу клиента с диктофон в ръката плюс ровене из съмнителните сведения на „Гугъл“.

— Не — отвърна раздразнено тя. — Естествено, че не е прегледал всяка кутия, но се постара здравата и когато най-сетне пак цъфна на бял свят, беше смазан от изтощение. Изглежда, това даде тласък на дълбока депресия, макар че по онова време никой от нас не забеляза. Той дори не седна да обсъди нещата с Адам, преди да наближи Коледа. А, разбира се, тогава вече бе твърде късно.

— Извинявай — казах аз и се извъртях на седалката, за да я виждам по-добре. — Значи казваш, че човек, комуто плащат десет милиона долара, за да напише мемоарите си за две години, прехвърля цялата работа на друг, който си няма представа от писане на книги, а после го пуска на самотек за цели дванайсет месеца?

Амелия вдигна пръст пред устните си и врътна очи към предните седалки.

— Твърде си гръмогласен за сянка.

— Но един бивш министър-председател би трябвало да разбира колко важни са мемоарите, поне за самия него — прошепнах аз.

— Ако държиш на истината, не вярвам Адам някога да е имал и най-малкото намерение да напише онази книга за две години. Вярваше, че всичко ще се размине. Затова прехвърли работата на Майк — като награда за вярната служба. Но после, когато Марти Райнхарт недвусмислено подчерта, че ще го притисне с договора, а издателите прочетоха какво е написал Майк…

Тя не довърши.

— Не може ли просто да върне парите и да започне отначало?

— Мисля, че знаеш отговора не по-зле от мен.

— Вече няма да получи толкова щедър аванс?

— Две години след оставката? И половината няма да му дадат.

— И никой не е усетил какво се задава?

— Редовно напомнях на Адам. Но историята никога не го е вълнувала, дори ако става дума за собственото му минало. Много повече се интересуваше от създаването на своята фондация.

Облегнах се назад. Представях си колко лесно е станало. Партийният труженик Макейра се превръща в стахановец на архивите, слепешком скърпва и заварява огромна конструкция от безполезни факти; Ланг, който открай време си пада по мащабното — нали един от лозунгите му беше „Бъдещето, а не миналото“? — обикаля на триумфално лекционно турне из Америка, защото предпочита да живее, а не да анализира живота си; после идва ужасното осъзнаване, че грандиозният проект за мемоари се проваля, последвано навярно от взаимни обвинения, скъсване на стари приятелства и самоубийствен стрес.

— Сигурно е било тежък удар за всички вас.

— Да. Особено след като откриха трупа на Майк. Предложих да ида за разпознаването, но Адам смяташе, че е негова отговорност. Наистина беше ужасен момент. След самоубийство всички се чувстват виновни. Затова, моля те, ако обичаш, край на шегите за сенки и призраци.

Канех се да я попитам за шума около отвличанията в неделните вестници, когато стоповете на ягуара припламнаха и спряхме.

— Ето ни пак у дома — каза тя и за пръв път долових в гласа й следи от умора.

Вече притъмняваше — беше някъде около пет и половина — ис изчезването на слънцето температурата рязко спадна. Стоях до микробуса и гледах как Ланг напуска колата и е повлечен към входа от обичайната тълпа охранители и сътрудници. Вкараха го тъй бързо, сякаш бяха засекли в гората убиец с оптически мерник. Веднага след това прозорците по цялата фасада светнаха един след друг и за момент можех да си представя, че виждам център на истинска власт, а не някаква остатъчна пародия. Чувствах се безкрайно чужд, нямах представа какво точно очакват от мен и още се гърчех от притеснение заради гафа на летището. Дълго стоях отвън на студа. За моя изненада човекът, който забеляза отсъствието ми и дойде да ме потърси, бе Ланг.

— Хей, приятел! — подвикна той от вратата. — Какво се размотаваш навън? Още ли не са те потърсили? Влизай да пийнеш нещо.

Докато влизах, той леко докосна рамото ми и ме поведе към стаята, където бях пил кафе тази сутрин. Вече беше заменил сакото и вратовръзката с дебел сив пуловер.

— Извинявай, че на летището не успях да те поздравя както трябва. Какво ще пиеш?

— А вие? — отвърнах аз и мислено се помолих: Господи, дано да е нещо алкохолно.

— Студен чай.

— Чудесно, за мен също.

— Сигурен ли си? Бих предпочел нещо по-силно, но Рут ще ме убие. — Ланг подвикна на една от секретарките: — Люси, душичке, ако обичаш, помоли Деп да ни донесе чай. — Той се тръшна на дивана и разпери ръце върху облегалката. — Значи ще трябва за месец да влезеш в моята кожа? Господ да ти е на помощ.

Той бързо кръстоса крака, опирайки десния глезен върху лявото коляно. Потропа с пръсти, размърда крак, огледа го и пак насочи към мен безметежен поглед.

— Надявам се да мине съвсем безболезнено и за двама ни — казах аз и замълчах, неуверен как да се обръщам към него.

— Адам — каза той. — Наричай ме Адам.

Установил съм от опит, че при общуването със знаменитост лице в лице винаги идва момент, когато се чувстваш като насън. Точно това изпитвах сега — като в онези мистични истории с излизане от собственото тяло. Сякаш се виждах някъде отвън как разговарям привидно небрежно с един световен лидер в дома на медиен милиардер. Той наистина полагаше изключителни усилия да бъде любезен. Нуждаеше се от мен. Ама че смехория, мина ми през ума.

— Благодаря — казах аз. — Трябва да си призная, че никога не бях срещал бивш премиер.

Той се усмихна.

— Е, и аз не бях срещал писател в сянка, тъй че сме квит. Сид Крол казва, че си най-подходящ за работата. Рут е съгласна. Добре, как точно ще действаме?

— Аз ще те интервюирам. Ще превръщам твоите отговори в литература. При необходимост може би ще се наложи да добавям свързващи текстове, опитвайки се да имитирам гласа ти. Между другото подчертавам, че каквото и да напиша, ще имаш възможност да го коригираш. Не искам да си мислиш, че вмъквам в устата ти думи, които не би желал да използваш.

— И колко време ще отнеме?

— За голяма книга обикновено ми трябват от петдесет до шейсет часа разговори. Това ми дава около четиристотин хиляди думи, които впоследствие свеждам до сто хиляди.

— Но нали вече имаме ръкопис.

— Да — потвърдих аз, — но, честно казано, той не става за печат. Това са само работни записки, а не книга. Нямат собствен глас.

Ланг направи гримаса. Явно не виждаше какъв е проблемът.

— След като изяснихме това — бързо добавих аз, — ръкописът все пак може да свърши някаква работа. Можем да измъкнем от него цитати и факти, а всъщност не възразявам и срещу самата структура — шестнайсетте глави, — макар че бих искал да започва по друг начин, да издирим нещо по-интимно.

Прислужницата виетнамка ни донесе чая. Беше облечена изцяло в черно — черни копринени панталони и черна блуза без яка. Исках да се представя, но тя изобщо не ме погледна, докато ми подаваше чашата.

— Чу ли за Майк? — попита Ланг.

— Да — казах аз. — Съжалявам.

Ланг се озърна към притъмнелия прозорец.

— Трябва да вмъкнем в книгата нещо хубаво за него. Майка му ще се радва.

— Лесна работа.

— Той беше с мен отдавна. Още преди да стана министър-председател. Издигна се по партийна линия. Наследих го от моя предшественик. Мислиш си, че познаваш някого много добре, а после…

Той сви рамене и се загледа в нощта.

Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Самата същност на занаята ми налага понякога да бъда нещо като проповедник и с годините се научих да постъпвам като психоаналитик — да седя мълчаливо, без да пришпорвам клиента. Питах се какво ли вижда навън. След около половин минута той сякаш си припомни, че още съм в стаята.

— Разбрано. Колко време ще искаш от мен?

— Общо? — Отпих глътка чай и положих усилие да не се намръщя на сладкия вкус. — Ако здравата се напънем, би трябвало да отметнем основната работа за около седмица.

Ланг се навъси тревожно.

— Седмица?

Устоях на изкушението да изтъкна, че десет милиона за една седмица труд определено не е като да получаваш минимална работна заплата.

— Може би ще се наложи пак да идвам при теб за попълване на пропуските, но ако ми отпуснеш време до петък, ще разполагам с достатъчно материал, за да пренапиша почти цялата чернова. Важното е да почнем утре и да отхвърлим набързо ранните години.

Чудесно. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре. — Изведнъж Ланг се приведе напред с чаша в ръка и лакти върху коленете в типична демонстрация на дружеско откровение. — Рут направо се побърква тук. Все й казвам да се прибере в Лондон, докато довърша книгата, да се види с децата, но тя не иска да ме остави. Знаеш ли, харесва ми как пишеш.

Едва не се задавих с чая.

— Чел ли си нещо мое?

— Естествено — отсече той без колебание. — Бяхме на почивка при един познат…

— Кристи Костело?

— Кристи Костело! Блестящо! Щом можеш да превърнеш живота му в нещо смислено, може би ще успееш дори и с моя. — Ланг скочи и стисна ръката ми. — Радвам се, че се запознахме, приятел. Започваме утре от сутринта. Ще кажа на Амелия да ти уреди кола за връщане до хотела.

После той изведнъж запя:

Ланг ме посочи с пръст.

— Кристи Костело, „Веднъж в живота“, хиляда деветстотин седемдесет и… — Той неуверено поклати ръка, приведе глава настрани и присви очи. — …и седма?

— Седемдесет и осма.

— Хиляда деветстотин седемдесет и осма! Какви времена бяха. Усещам ги как оживяват.

— Изчакай до утре — посъветвах го аз.

— Как мина? — попита Амелия, докато ме изпращаше до вратата.

— Доста добре, струва ми се. Беше много дружелюбен. Непрекъснато ме наричаше „приятел“.

— Да — каза тя, — винаги го прави, когато не си спомня нечие име.

— Утре — казах аз — ще ми трябва отделна стая, където да водя интервютата. Ще ми трябва и секретарка за сваляне на текста в хода на разговора. При всяко прекъсване ще й нося нови записи. Ще ми трябва диск с отделно копие на ръкописа. — Вдигнах ръка, за да прекъсна нейните възражения. — Да, знам. Няма да го изнасям от сградата. Но ще трябва да вмъквам откъси от него в новия материал и да го обработвам, та поне донякъде да звучи като съчинен от човешко същество.

Тя усърдно записваше всичко в черно-червения си бележник.

— Нещо друго?

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Лека нощ — отсече Амелия и затвори вратата.

Един от агентите ме откара до Едгартаун. Беше също тъй мрачен, както колегата му до портата.

— Дано по-скоро да приключите с книгата — рече той. — На мен и момчетата ни е дошло до гуша от тоя пущинак.

Свали ме при хотела и каза, че утре сутрин ще дойде да ме вземе.

Едва бях отворил вратата на стаята, когато мобилният ми телефон иззвъня. Беше Кейт.

— Добре ли си? — попита тя. — Получих съобщението ти. Звучеше малко… странно.

— Тъй ли? Извинявай. Вече съм добре.

Потиснах желанието да я попитам къде е била, когато се обадих.

— Е? Видя ли го?

— Да. Преди малко бях с него.

— И как беше? — Преди да отговоря, тя бързо добави: — Само не ми казвай очарована съм.

За момент отдръпнах телефона от ухото си и му показах среден пръст.

— Определено умееш да избираш момента — продължи тя. — Видя ли вчерашните вестници? Сигурно си първият документиран случай на плъх, който се качва на потъващ кораб.

— Видях ги, разбира се — гузно отвърнах аз, — и ще го попитам.

— Кога?

— Когато му дойде времето.

Тя издаде експлозивен звук, който някак успя да обедини насмешка, ярост, презрение и смайване.

— Ами да, непременно го питай. Питай го защо незаконно отвлича британски граждани в чужда държава и ги предава на инквизитори. Питай го дали знае за уменията на ЦРУ да имитират удавяне. Питай го какво смята да каже на вдовицата и децата на човека, умрял от сърдечен удар…

— Чакай малко — прекъснах я аз. — С това удавяне съвсем ме обърка.

— Срещам се с друг — каза тя.

— Добре — отвърнах аз и затворих.

Не ми оставаше нищо друго, освен да сляза в бара и да се напия.

Барът беше оформен като кръчма, където капитан Ахав не би имал нищо против да се отбие след тежък ден с харпун в ръката. Столовете и масите бяха направени от стари бъчви. По грубите дъсчени стени висяха старинни рибарски мрежи, капани за омари, шхуни в бутилки и избледнели фотографии на въдичари, застанали гордо до провесените тела на грамадни риби. Навярно сега и рибарите са отишли в отвъдното при своята плячка, помислих си аз, и настроението ми бе такова, че идеята ми допадна. Големият телевизионен екран над бара показваше хокеен мач. Поръчах си бира и порция задушени миди, после седнах така, че да виждам екрана. Не разбирам нищо от хокей, но спортът е чудесен начин да забравиш света за малко и когато изпадна в такива настроения, гледам каквото ми падне.

— Англичанин ли сте? — попита мъжът на масата в ъгъла.

Сигурно ме беше чул, като поръчвах. Освен нас двамата нямаше други клиенти.

— Вие също — казах аз.

— Така си е. На почивка ли сте тук?

Имаше резкия глас на човек, от когото очакваш да чуеш нещо от типа на: „Здрасти, старче, хайде да поиграем малко голф.“ Този глас, раираната риза с оръфана яка, двуредното спортно сако с потъмнели месингови копчета и синя копринена кърпичка в джобчето — всичко подаваше недвусмислен сигнал като фар в ясна нощ: скука, скука, скука.

— Не. По работа — отвърнах аз и пак се загледах в хокея.

— И по коя част сте?

Пиеше нещо бистро с лед и резенче лимон. Водка с тоник? Джин с тоник? Отчаяно не желаех да завързвам разговор с него.

— Това-онова… Извинете.

Станах и отскочих до тоалетната да си измия ръцете. В огледалото зърнах лице на човек, който през последните четирийсет часа е спал само шест. Когато се върнах на масата, вече ми бяха донесли мидите. Поръчах още едно питие, но подчертано не предложих да почерпя сънародника си. Усещах го как ме гледа.

— Чух, че Адам Ланг бил на острова — рече той.

Този път го огледах внимателно. Беше на около петдесет и пет, строен, но широкоплещест. Силен. Стоманеносивата му коса беше сресана право назад. В него имаше нещо военно, но занемарено и избледняло, сякаш разчиташе на подаяния от благотворителност за ветерани. Отвърнах му с безразличен тон:

— Тъй ли?

— Така чух. Случайно да знаете къде е отседнал?

— За жалост не знам. Извинете още веднъж.

Захванах се с мидите. Чух го как шумно въздъхна, после остави чашата и ледът издрънча.

— Гадина — подметна той, докато минаваше покрай моята маса.