Сянката

12

Когато се събудих на сутринта, очаквах да е изчезнала. Нали такъв е обичайният протокол при подобни обстоятелства? Щом приключат нощните взаимоотношения, гостуващата страна се оттегля в собствената си централа като вампир, бързащ да изпревари безпощадните лъчи на зората. Но не и Рут Ланг. В сумрака различих смътно голото й рамо и късата черна коса и усетих по неравното, едва доловимо дишане, че е будна като мен и се ослушва.

Лежах по гръб с кръстосани на корема ръце, неподвижен като каменно изображение на рицар върху саркофаг. От време на време затварях очи, когато си спомнях още някой аспект на тоталната бъркотия. Станалото навярно достигаше десета степен по скалата на Рихтер за тъпи идеи. Същински връх на глупостта. По някое време плъзнах ръка към нощното шкафче и пипнешком потърсих часовника си. Поднесох го към лицето си. Беше седем и петнайсет.

Предпазливо, продължавайки да се преструвам, че не забелязвам нейната преструвка, се измъкнах от леглото и тръгнах на пръсти към банята.

— Буден си — изрече тя, без да помръдне.

— Извинявай, ако съм те стреснал — казах аз. — Мисля да си взема един душ.

Заключих вратата зад себе си, пуснах горещата вода и оставих мощните парещи струи да ме блъскат по гърба, корема, краката, главата. Малкото помещение бързо се изпълни с пара. След това, докато се бръснех, трябваше непрестанно да бърша отражението си в огледалото, за да не изчезне в мъглата.

Когато се върнах в стаята, Рут бе облякла халата и стоеше до бюрото, прелиствайки ръкописа. Завесите все още бяха дръпнати.

— Махнал си семейната му история — каза тя. — Няма да е доволен. Много се гордее с рода Ланг. И защо навсякъде си подчертал името ми?

— Исках да проверя на колко места те споменават. Изненадах се, че е толкова рядко.

— Лошо наследство от времето на социологическите проучвания.

— Моля?

— Докато бяхме на Даунинг Стрийт, Майк често казваше, че щом си отворя устата, Адам губи по десет хиляди гласа.

— Сигурен съм, че не е вярно.

— Вярно е, разбира се. Хората винаги искат някой да им е виновен. Често си мисля, че що се отнася до него, най-полезната ми роля беше тази на гръмоотвод. Можеха да си изливат яда върху мен.

— Дори и така да е — казах аз, — не би трябвало да те оставят зад кадър.

— Защо не? Така става с повечето жени. Дори и такива като Амелия Блай рано или кьсно потъват в забрава.

— Много добре. Аз пък ще те върна на сцената. — В бързината плъзнах вратата на гардероба толкова силно, че тя шумно се удари в ръба. Трябваше да се махна от тази къща. Трябваше да се отдалеча на безопасна дистанция от тия тримата с тяхното модерно семейство, преди да съм се побъркал като тях. — Когато имаш време, бих искал да седнем на един дълъг разговор. Да вмъкнем всички важни подробности, които той е пропуснал.

— Колко мило от твоя страна — отвърна горчиво тя. — Например да разкажем как вярната секретарка напомня на шефа си за рождените дни на жена му.

— Да, нещо от сорта. Но както ти сама казваш, би било неуместно да се преструвам на истински писател.

Усещах втренчения й поглед. Обух си боксерки и ги вдигнах нагоре под халата.

— А — сухо подхвърли тя. — Благоприличието на следващото утро.

— Малко е късно за благоприличие — отвърнах аз.

Свалих халата, посегнах за риза и когато закачалката издрънча глухо, неволно си помислих, че дискретното нощно измъкване цели да предотврати точно такива жалки сцени. Колко типично за нея — да не усеща кое би било уместно в момента. Сега отминалата интимност тегнеше между нас. Тишината се разтегляше, превръщаше нейната обида в едва ли не плътна преграда. Да отида да я целуна вече бе тъй немислимо, както и в деня, когато се срещнахме.

— Какво ще правиш? — попита Рут.

— Отивам си.

— Не си длъжен да го правиш заради мен.

— Боя се, че трябва да го направя заради себе си.

Обух си панталона.

— Ще кажеш ли на Адам? — попита тя.

— О, за бога! — възкликнах аз. — Ти как мислиш?

Сложих куфара си на леглото и го отворих.

— Къде ще отидеш?

Рут изглеждаше готова да се разплаче отново. Надявах се да не стигнем дотам; не бих издържал.

— Връщам се в хотела. Там ще работя много по-добре. — Толкова бързах да се измъкна, че започнах да хвърлям дрехи в куфара, без да си правя труда да ги сгъвам. — Извинявай. Не биваше да отсядам в дома на клиента. Тия работи винаги свършват…

— В леглото с жена му?

— Не, разбира се. Просто става трудно да се запази професионалната дистанция. Както и да е, ако си спомняш, не беше чисто моя идея.

— Не е много любезно да го изтъкваш.

Не отговорих. Продължих да си събирам багажа. Рут следеше всеки мой жест.

— А това, което ти казах снощи? — попита тя. — Какво смяташ да правиш?

— Нищо.

— Не може просто да си затвориш очите.

— Рут — казах аз и най-сетне спрях за малко, — аз съм негов автор в сянка, а не разследващ журналист. Ако иска да каже истината, моя работа е да му помогна. Ако ли не — много добре. Заговорим ли за морал, неутрален съм.

— Не е неутрално да криеш факти, когато знаеш, че се е случило нещо незаконно. Дори е направо престъпно.

— Но аз не знам дали се е случило нещо незаконно. Разполагам само с телефонен номер върху обратната страна на една снимка и клюки от някакъв старец, който може да е изкуфял. Ако някой има доказателства, това си ти. И там е истинският въпрос: какво ще направиш ти!

— Не знам — каза тя. — Може да напиша свои собствени мемоари. „Съпругата на бившия премиер разкрива всичко“.

Отново се захванах с багажа.

— Е, ако някога почнеш да пишеш, обади се.

Тя отвърна с типичния си гърлен смях.

— Наистина ли смяташ, че за да напиша книга, ще ми трябва човек като теб?

Рут се изправи, разхлаби колана и за момент си помислих, че ще се съблече, но тя само се загърна по-плътно с халата. Затегна колана със сила, върза го на възел и категоричният жест някак възстанови превъзходството й над мен. Правото ми на достъп се отменяше окончателно. Решителността й бе тъй твърда, че ме обзе неволен копнеж и ако беше протегнала ръце, щях на свой ред да се хвърля в прегръдките й. Но Рут се завъртя и с добре трениран жест на премиерска съпруга дръпна шнура на завесите.

— Обявявам деня за официално открит — заяви тя. — Бог да го благослови заедно с всичко, което ще ти донесе.

— Е — казах аз, гледайки пейзажа навън, — явно наистина е дошло утрото след миналата нощ.

Дъждът бе преминал в суграшица и по моравата се валяха боклуци от бурята — клонки, клечки, преобърнат бял ракитов стол. Тук-там, на завет край вратата, суграшицата се беше слепнала от студа на ивици като парчета стиропор. Единственото светло петно сред дрезгавината бе отражението на лампата в спалнята. Напомняше летяща чиния, увиснала над дюните. В стъклото виждах съвсем ясно лицето на Рут — бдително и навъсено.

— Няма да разговарям с теб — каза тя. — Не искам да пише за мен в скапаната си книга, нито пък с твоя помощ да ми изказва похвали и благодарности. — Завъртя се, тръгна към вратата и на прага спря. — Вече да не разчита на мен. Ще се разведа. А после тя да му ходи на свиждане в затвора.

Чух как вратата на нейната стая се отвори и затвори, малко по-късно долетя едва доловимият шум на вода в тоалетната. Почти приключвах с багажа. Сгънах дрехите, с които ми бе услужила предишната вечер, и ги сложих на стола, прибрах лаптопа в ръчната чанта и остана единствено ръкописът. Дебелата купчина листове лежеше на масата, където я бе оставила Рут: осем сантиметра неприветлива хартия — моят пътеводен знак, моята вярна следа, моят път към богатството. Не можех да работя без ръкописа, а не се полагаше да го изнасям. Хрумна ми спасително оправдание: може би разследването за военни престъпления променяше тъй цялостно обстоятелствата в живота на Ланг, че старите правила не важаха. Поне така можех да кажа. Определено нямаше как да остана тук и час по час да се сблъсквам унизително с Рут. Пъхнах ръкописа в куфара заедно с плика от архива, затворих капака и излязох в коридора.

Бари от специалните служби седеше на стол до вратата с книгата за Хари Потър. Откъсна от страниците широкото си лице и ми хвърли поглед, изпълнен с досада и недоволство. По устните му трепна подигравателна усмивка.

— Добро утро, сър. Приключихме за тази нощ, а?

Той знае, помислих си аз. И веднага дойде другата мисъл: Много ясно, че знае, глупако. Това му е работата. За миг си представих как разговаря насмешливо с колегите, как предава в Лондон официалния отчет за наблюденията си, как в някоя папка влизат дискретни бележки и изведнъж се разтърсих от обида и ярост. Може би трябваше да реагирам с намигане или съзаклятнически майтап: „Е, господине, нали знаете поговорката, стара цигулка най-хубаво свири“ или нещо от сорта, но вместо това отвърнах студено:

— Защо просто не си затваряш устата?

Едва ли можех да се меря по духовитост с Оскар Уайлд, но поне си осигурих безпрепятственото излизане. Прекрачих прага и тръгнах към пътя, осъзнавайки чак сега, че за жалост горещият праведен гняв не осигурява защита срещу суграшицата и ледения вятър. Още няколко метра продължих бавно напред в жалък опит да запазя достойнство, после хукнах на завет зад ъгъла. Струи дъждовна вода се лееха от улука и попиваха в песъчливата почва. Свалих сакото, вдигнах го над главата си и се замислих как ще стигна до Едгартаун. Точно тогава в главата ми услужливо изникна идеята да взема назаем кафявия джип „Форд Ескейп“.

Колко различно — безкрайно различно — би се развил животът ми, ако не бях се втурнал веднага към онзи гараж, прескачайки локвите; с едната ръка държах сакото над главата си, с другата влачех малкия куфар. И днес се виждам като на кино или може би по-точно в някоя от онези телевизионни възстановки на реални престъпления: без да знае, жертвата тича срещу съдбата си, а зловещи акорди подчертават фаталната сцена. Вратата беше отключена от предишния ден, а ключовете висяха на таблото на форда — естествено, кой се бои от кражби, когато живее в края на три километра черен път, охраняван от шестима въоръжени пазачи? Пъхнах куфара на дясната предна седалка, облякох сакото и се настаних зад волана.

Джипът беше студен като морга и прашен като стар таван. Плъзнах ръце по непознатото табло и пръстите ми посивяха. Аз всъщност нямам своя кола — не ми и трябва, защото живея сам в Лондон — и в редките случай, когато вземам под наем, винаги ми се струва, че са добавили нов ред приспособления, така че днес таблото на най-обикновен семеен автомобил ме стъписва като пулта на пътнически самолет. Вдясно от волана имаше тайнствен екран, който оживя, когато включих двигателя. На него пулсиращи зелени вълни пробягваха от земята към орбитална космическа станция. Пред очите ми пулсирането смени насоката и дъгите полетяха от небесата надолу. След миг на екрана изникнаха голяма червена стрелка и жълта линия на широк син фон.

Мек, но повелителен женски глас изрече с американски акцент някъде зад гърба ми:

„Излезте на шосето при първа възможност.“

Бих я изключил, но нямах представа как, а усещах, че шумът на двигателя всеки момент може да привлече вниманието на едрия Бари. Самата мисъл за мазния му поглед ме тласна към незабавни действия. Бързо превключих на задна и изкарах форда от гаража. После нагласих огледалата, включих фаровете и чистачките, смених скоростта и потеглих към портата. Докато минавах покрай кабинката на пазача, сцената на малкия монитор за сателитна навигация се смени изящно, сякаш играех компютърна игра, после червената стрелка се намести в средата на жълтата линия. Потегляхме.

Имаше нещо странно успокояващо в това да пътувам и да виждам как всички пътечки и ручейчета се появяват, спретнато отбелязани в горната част на екрана, после слизат надолу и изчезват. Създаваше чувството, че целият свят е мирно и цивилизовано място, където всичко е премерено, надписано и въведено в някаква небесна контролна зала, а оттам сладкодумни ангели бдят благо над простосмъртните пътници.

„След двеста метра — посъветва ме жената — завийте надясно.“

„След петдесет метра завийте надясно.“

И после:

„Завийте надясно.“

Самотният демонстратор се гушеше в найлоновата колиба и четеше вестник. Като ме видя на разклона, стана и излезе под суграшицата. Забелязах, че наблизо има паркирана кола — голям стар фургон фолксваген, и се зачудих защо човекът не седи вътре. Докато завивах надясно, разгледах добре изпитото му посивяло лице. Беше неподвижно, безизразно и напълно безчувствено към проливния дъжд, сякаш принадлежеше не на човек, а на дървена статуя пред магазин. Натиснах педала и подкарах към Едгартаун, наслаждавайки се на лекото чувство за авантюра, което изпитваш винаги когато пътуваш в чужда страна. През следващите шест-седем километра безплътната ми спътничка мълча и напълно я бях забравил, но когато достигнах покрайнините на града, тя се обади отново:

„След двеста метра завийте наляво.“

Сепнах се.

„След петдесет метра завийте наляво.“

„Завийте наляво“ — повтори тя, когато стигнах до разклонението.

Започваше да ми лази по нервите.

— Съжалявам — промърморих аз и завих надясно към главната улица.

„Завийте обратно при първа възможност.“

— Вече става нелепо — изрекох високо аз и спрях.

Натиснах няколко бутона на навигаторското табло с надеждата да го изключа. Картината ца екрана се смени и ми предложи меню. Не помня всички опции. Едната беше ВЪВЕДЕТЕ НОВО НАПРАВЛЕНИЕ. Мисля, че друга предлагаше ВРЪЩАНЕ НА ДОМАШНИЯ АДРЕС. А третата — онази, която светеше — гласеше: ПОВТОРЕТЕ ПРЕДИШЕН МАРШРУТ.

Дълго се взирах в екрана и постепенно започвах да осъзнавам какво означава това. Предпазливо натиснах бутона ИЗБОР.

Екранът изгасна. Явно системата имаше дефект. Изключих двигателя и се разрових за брошура с инструкции. Дори храбро излязох под суграшицата и отворих задната врата да видя дали не е там. Върнах се с празни ръце и включих двигателя. Навигационната система отново светна. Докато осъществяваше обичайната си връзка с кораба-майка, аз превключих на скорост и подкарах надолу.

„Завийте обратно при първа възможност.“ Потропах с пръсти по волана. За пръв път в живота си се сблъсквах с истинския смисъл на думата „предначертано“. Току-що бях отминал викторианската църква на китоловците. Пред мен склонът слизаше към пристанището. Няколко бели мачти се мержелееха през мръсната дантелена завеса на дъжда. Наближавах стария си хотел — момичето с бялото боне, картините с кораби и стария капитан, отправил към мен суров взор от стената. Още нямаше осем часа. Никакво движение по пътя. Тротоарите бяха пусти. Продължих надолу покрай празните магазини с веселите им надписи: „Затворено за през зимата, заповядайте догодина!“

„Завийте обратно при първа възможност.“

Нямах повече сили да се боря със съдбата. Дадох мигач, завих по една уличка — мисля, че носеше нелепото за момента име Съмър Стрийт — и спрях. Дъждът блъскаше по покрива на джипа; чистачката свистеше напред-назад. Малък черно-бял териер се изхождаше в канавката с изражение на пълна съсредоточеност върху старческата си мъдра муцунка. Притежателят — твърде дебело навлечен срещу влагата и студа, за да мога да определя пол и възраст — тромаво се извърна да ме погледне като астронавт на лунна разходка. В едната си ръка държеше лопатка, в другата бяла найлонова торбичка с кучешки изпражнения. Бързо върнах на задна към главната улица и завъртях волана тъй рязко, че за момент се качих на тротоара. С вледеняващ вой на гуми подкарах обратно нагоре по хълма. Стрелката бясно заподскача и доволно легна върху жълтата линия.

И до днес нямам представа какво точно си мислех, че правя. Не можех дори да съм сигурен, че Макейра последен е въвеждал адрес. Можеше да е някой друг гост на семейство Райнхарт; можеше да е Деп или Дък; можеха дори да са агентите. Каквато и да бе истината, несъмнено си вярвах, че при първите признаци за опасност мога да спра по всяко време, и вероятно това ми даваше измамното чувство за сигурност.

Щом напуснах Едгартаун и излязох на шосето за Винярд Хейвън, небесната ми наставница млъкна за няколко минути. Минавах край тъмни гори и малки бели къщички. Редките насрещни коли бяха с включени фарове и караха бавно по мокрия, хлъзгав път. Седях приведен напред и се взирах сумрачното утро. Отминах гимназия, току-що започнала да се оживява за новия ден, а до нея единствения светофар на острова (на картата бе отбелязан като туристическа забележителност — нещо, което си струва да видиш през зимната скука). Пътят рязко зави, дърветата сякаш дойдоха по-близо; на монитора изникнаха нови екзотични названия: Диър Хънтър Уей, Скиф Авеню.

„След двеста метра завийте надясно.“

„След петдесет метра завийте надясно.“

„Завийте надясно.“

Спуснах се по наклона към Винярд Хейвън и се разминах с училищен автобус, бавно пъплещ нагоре. За момент зърнах отляво пуста търговска улица, после се озовах в равнид занемарен район около пристанището.

Завих зад ъгъла, отминах едно кафе и спрях на големия паркинг. На около двеста метра от мен, отвъд мокрия асфалт, върволица коли се изкачваше по рампата на ферибота. Червената стрелка ме упътваше право натам.

Показан върху навигационния екран в топлата кабина на форда, предложеният маршрут изглеждаше привлекателен като детска рисунка от лятна почивка — жълт кей, навлизащ в ярката синева на залива. Но реалността зад стъклото бе определено недружелюбна — черната зинала паст на ферибота, зацапана по ъглите с ръжда, а отвъд нея бурното сиво море под трептяща завеса от мокър сняг.

Някой почука по прозореца до мен и аз пипнешком потърсих бутона за сваляне на стъклото. Човекът беше облечен с тъмносин дъждобран и здраво притискаше с длан качулката върху главата си, за да не я смъкне вятърът. По очилата му се стичаха струйки вода. Значката на гърдите му обявяваше, че работи за пристанищните власти.

— Трябва да побързате — извика човекът, обръщайки гръб на вятъра. — Потегля в осем и петнайсет. Времето се разваля. Може да няма скоро друг курс. — Той отвори вратата и почти ме изблъска към билетната служба. — Вървете да платите. Ще им кажа, че след малко идвате.

Оставих двигателя да работи и влязох в барачката. Дори пред гишето все още се двоумях. През прозореца видях как последните коли се качват на ферибота, а служителят от паркинга стои до форда, потропвайки, за да прогони студа.

Възрастната жена зад бюрото изглеждаше тъй, сякаш знаеше далеч по-добри места, където си струва да бъде човек в петък сутрин малко след осем.

— Заминавате или не? — попита тя.

Въздъхнах, извадих портфейла си, плеснах върху гишето пет банкноти от един долар и получих в замяна билет плюс няколко монети ресто.

След като се изкачих по дрънчащата рампа в мрачния мазен търбух на кораба, друг човек с дъждобран ме насочи към мястото за паркиране и аз съвсем бавно подкарах напред, докато онзи вдигна ръка да спра. Наоколо шофьорите излизаха от автомобилите, промъкваха се по тесните пролуки между тях и изчезваха нагоре по стълбата. Аз седях на място и продължавах опитите да проумея как работи навигационната система. Но след около минута човекът от екипажа почука по стъклото и обясни със знаци, че трябва да изключа двигателя. Щом се подчиних, екранът отново изгасна. Зад мен задната врата на ферибота се затвори. Корабните двигатели оживяха, корпусът се разтърси и потеглихме с пронизително скърцане на стомана.

Изведнъж се почувствах като в капан сред ледения сумрак на трюма, изпълнен с вонята на дизел и изгорели газове. Не беше само клаустрофобия от затвореното пространство под палубата. Беше заради Макейра. Усещах до себе си неговото присъствие. Оловната тежест на упоритата му мания сякаш бе станала моя. Той приличаше на някакъв дебел малоумен непознат, с когото правиш грешката да се заприказваш във влака, а после не те оставя на мира. Излязох, заключих колата и тръгнах да търся кафе. В бара на горната палуба се наредих зад един пътник, който четеше „Ю Ес Ей Тудей“, и през рамото му видях снимка на Ланг с държавния секретар. ЛАНГ ЩЕ БЪДЕ ДАДЕН ПОД СЪД ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ, гласеше заглавието. ВАШИНГТОН ИЗРАЗЯВА ПОДКРЕПА. Обективът го бе хванал широко усмихнат.

С кафето в ръка отидох да седна в ъгъла и се замислих до какво ме доведе любопитството. Най-напред, формално погледнато, бях откраднал кола. Трябваше поне да позвъня в къщата и да кажа, че съм я взел. Но това вероятно щеше да означава разговор с Рут, която би настояла да знае къде се намирам, а не исках да й казвам. После идваше въпросът дали постъпвам разумно, или не. Ако наистина следвах последния маршрут на Макейра, не можех да си затварям очите пред факта, че той не се бе завърнал жив. Откъде можех да зная какво ме чака в края на пътя? Може би трябваше да споделя с някого какво съм замислил или още по-добре — да взема някого за свидетел. Или пък просто да сляза в Удс Хоул, да изчакам в някой бар, да хвана следващия ферибот за острова и да планирам разумно цялата авантюра, вместо да се хвърлям в неизвестното без подготовка.

Колкото и да е странно, не изпитвах особено чувство на страх — вероятно защото всичко изглеждаше тъй обикновено. Огледах лицата на спътниците си — предимно работещи хора, ако се съдеше по джинсите и ботушите, — уморени младежи, току-що докарали ранните доставки на острова, или местни жители, отиващи да напазаруват на континента. Голяма вълна блъсна корпуса и всички се люшнахме едновременно като водорасли по морското дъно. Зад зацапаното със сол стъкло на илюминатора ниската сива брегова линия и развълнуваното студено море изглеждаха съвсем анонимни. Можехме да сме в Балтика, Ламанша или Бяло море, край всеки от ония равни и пусти брегове, където хората търсят начин да преживяват.

Някой излезе на палубата да запали цигара и отвън нахлу студен влажен въздух. Не ми и хрумна да го последвам. Взех си още едно кафе и се отпуснах на спокойствие в топлата, влажна, жълтеникава атмосфера на бара, докато след около половин час отминахме фара на Нобска Пойнт и високоговорителят ни предупреди да се върнем в колите, Разлюляната от вълните палуба се блъсна в кея с дрънчене, което отекна из целия корпус. Аз залитнах към металната рамка на вратата в подножието на стълбите. Тук-там запищяха автомобилни аларми и чувството ми за безопасност изчезна, заменено от паника, че някой може да се е вмъкнал във форда. Но когато се приближих, залитайки, джипът изглеждаше недокоснат; проверих куфара — мемоарите на Ланг все още лежаха вътре.

Включих двигателя и докато се спусках по рампата към дъжда и вятъра в Удс Хоул, сателитният екран пак ми предложи познатата златна пътека. Би било съвсем просто да паркирам и да отида да закуся в някой от близките барове, но оставих автомобилната колона да ме води напред — през мръсната зима на Нова Англия нагоре по Удс Хоул Роуц към Локъст Стрийт, главната улица и по-нататък. Резервоарът беше пълен до половината и разполагах с целия ден.

„След двеста метра отбийте по втория изход от кръговото движение.“

Отбих и през следващите четирийсет и пет минути се движих на север по магистралите, повтаряйки в общи линии маршрута на идването си от Бостън. Това отговаряше поне на един въпрос: където и да бе ходил Макейра преди смъртта си, явно не ставаше дума за среща с Райкарт в Ню Йорк. Запитах се какво ли го е примамило в Бостън. Летището може би? В съзнанието ми изплуваха фантазии как посреща на летището някого, може би долетял от Англия, как сериозното му лице гледа напрегнато към небето, как се здрависват набързо в чакалнята, а после тръгват към някакво тайно място за среща. А дали самият той не бе отлетял за някъде? Но точно когато този сценарий започна да се оформя във въображението ми, бях насочен на запад към магистрала 95, а дори с мизерните си познания за географията на Масачусетс разбирах, че така вероятно обръщам гръб на летище „Логан“ и отивам към центъра на Бостън.

Двайсетина километра карах колкото се може по-бавно по широкия път. Дъждът бе спрял, но не просветляваше. Термометърът сочеше външна температура четири градуса под нулата. Обширни гористи пространства се редуваха с езера, бизнес сгради и високотехнологични фабрики, блестящи гордо като аристократични клубове или изискани гробища насред грижливо планирани и поддържани зелени площи. Тъкмо започвах да си мисля, че Макейра може да е бягал към канадската граница, когато гласът зад мен нареди да отбия по следващия изход от магистралата, и аз слязох на друго шосе с шест платна, което според монитора се наричаше „Конкорд“.

През плътно растящите дървета не различавах почти нищо, макар клоните им да бяха голи. С бавната скорост вбесявах шофьорите зад мен. Няколко тежки камиона тромаво се зададоха в колона, замигаха с фаровете и надуха клаксоните, преди да свърнат и да ме изпреварят сред облак от кални пръски.

Жената от задната седалка проговори отново:

„След двеста метра отбийте по първия изход.“ Минах в дясното платно и слязох по рампата. В края на завоя се озовах в идилично предградие с големи къщи, двойни гаражи, широки алеи и затревени дворове — богат, но дружелюбен квартал, където къщите бяха отделени една от друга с редици дървета и почти на всяка пощенска кутия имаше жълта панделка в чест на военните. Мисля, че улицата се казваше Плезънт Стрийт.

Една табела упътваше към район, наречен Белмонт Сентър, и аз продължих в тази посока по пътища, които постепенно ставаха все по-безлюдни, а цените на сградите около тях растяха. Отминах игрище за голф и завих надясно през малка горичка. Една катерица изтича през платното пред мен и се покатери по табела, забраняваща паленето на огън. И точно тогава, сякаш насред пущинака, моят ангел-пазител най-сетне обяви безметежната си присъда:

„Достигнахте целта си.“