Сянката

1

Трябваше да си тръгна още в мига, когато чух как е умрял Макейра. Сега го разбирам. Трябваше да кажа: „Рик, съжалявам, това не е за мен, не ми звучи добре“, да си довърша питието и да изляза. Но Рик беше толкова добър разказвач. Често си мислех, че той би трябвало да е писателят, а аз литературният агент, че щом веднъж заговори, и дума не можеше да става да спра да слушам, а когато приключи, вече се бях хванал на въдицата.

Историята, както ми я разказа Рик онзи ден на обяд, изглеждаше горе-долу така:

В един неделен ден преди две седмици Макейра хванал последния ферибот от Удс Хоул, Масачусетс, за Мартас Винярд. По-късно пресметнах, че трябва да е било на дванайсети януари. До последния момент не се знаело дали фериботът изобщо ще потегли. Още от средата на следобеда бушувала буря и последните няколко курса били отменени. Но към девет вечерта вятърът поотслабнал и в девет и четирийсет и пет началникът на пристанището решил, че плаването ще е безопасно. Фериботът бил претъпкан — Макейра имал късмет, че намерил място за колата си. Паркирал на долната палуба, после се качил горе да подиша чист въздух.

Повече никой не го видял жив.

Обикновено курсът до острова отнема четирийсет и пет минути, но през онази нощ лошото време го удължило значително — както каза Рик, не е много забавно да управляваш шейсетметров плавателен съд при вятър със скорост осемдесет километра в час. Наближавало единайсет, когато фериботът спрял във Винярд Хейвън и колите тръгнали към брега — всички освен една, чисто нов тъмнокафяв джип „Форд Ескейп“. Разпоредителят обявил по радиоуредбата, че собственикът трябва да се върне в автомобила си, тъй като задържа останалите водачи. След като собственикът не се появил, проверили вратите, които се оказали незаключени, и избутали големия форд на кея. После старателно претърсили кораба: стълбищата, бара, тоалетните, дори спасителните лодки — никакъв резултат. Обадили се до терминала в Удс Хоул да проверят дали някой не е слязъл преди потеглянето, или по случайност е изостанал. Отново никакъв резултат. Тогава служителят на масачусетските пристанищни власти най-сетне се свързал със станцията на бреговата охрана във Фолмаут, за да докладва за вероятността човек да е паднал зад борда.

След полицейска проверка на номера на форда се изяснило, че колата е регистрирана на името на някой си Мартин С. Райнхарт от Ню Йорк, макар че в крайна сметка мистър Райнхарт бил о ткрит в калифорнийското си ранчо. На Източното крайбрежие вече било полунощ, а на запад — девет сутринта.

— Онзи Марти Райнхарт ли? — намесих се аз.

— Същият.

По телефона Райнхарт незабавно потвърдил на полицията, че фордът е негов. Държал го в дома си на Мартас Винярд за своя употреба и за удобство на гостите през лятото. Потвърдил също така, че въпреки късния сезон в момента там са отседнали няколко души. Обещал да нареди на асистентката си да се свърже с къщата и да разбере дали някой е вземал колата. Половин час по-късно тя потвърдила по телефона, че наистина липсва човек на име Макейра.

Вече нямало какво да се направи преди разсъмване. Не че имало значение. Всички знаели, че ако пътник е паднал зад борда, предстои издирване на труп. Рик е един от ония досадно атлетични американци над четирийсетте, които изглеждат на деветнайсет и безмилостно инквизират телата си с канута и велосипеди. Той познава морето — веднъж направил за два дни пълна обиколка на острова с каяк, цели сто километра. Фериботът от Удс Хоул пресича мястото, където се срещат Нантъкетският и Винярдският пролив, а това са опасни води. При прилив виждаш как мощните течения засмукват грамадните шамандури на фарватера. Рик поклати глава. През януари, при буря и снеговалеж? Никой не би оцелял повече от пет минути.

Рано на другата сутрин местна жена открила тялото, изхвърлено на пясъка в заливчето Ламбъртс Коув, на около шест километра от пристанището. Шофьорската книжка в портфейла потвърждавала, че става дума за Майкъл Джеймс Макейра, петдесетгодишен, от Балам в Южен Лондон. Спомням си как изведнъж изпитах прилив на съчувствие при споменаването на това скучно, невзрачно предградие; горкият човечец се беше споминал наистина много далеч от родния дом. В паспорта като най-близък роднина се посочвала майка му. Полицаите откарали трупа в малката морга на Винярд Хейвън, после потеглили към резиденцията на Райнхарт да съобщят новината и да доведат някого от другите гости за разпознаване на тялото.

Сигурно е било страхотна сцена, рече Рик, когато гостът най-сетне се появил да огледа трупа. „Бас държа, че завеждащият моргата още разправя за станалото.“ Най-напред се задала една полицейска кола от Едгартаун с мигащи сини лампи, след нея втора с четирима въоръжени пазачи за отцепване на сградата и накрая трета, бронирана кола возела известния на цял свят мъж, който допреди осемнайсет месеца беше министър-председател на Великобритания и Северна Ирландия.

Обядът беше идея на Рик. Аз дори не знаех, че е в града, докато не ми позвъни предишната вечер. Той настоя да се срещнем в неговия клуб. В интерес на истината неговият не е съвсем точно казано — той всъщност бе член на подобен мавзолей в Манхатън, чиито членове имаха правото да обядват в Лондон на реципрочни начала, но все пак си го харесваше. На обяд се приемаха само мъже. Всички носеха тъмносини костюми и бяха над шейсетте; никога не съм се чувствал толкова млад, откакто завърших университета. Навън зимното небе прихлупваше Лондон като грамаден сив надгробен камък. Вътре жълтата електрическа светлина на три огромни полилея искреше по тъмните полирани маси, сребърните прибори и рубиновите гарафи с. кларет. Малка картичка, сложена между нас, обявяваше, че ежегодният клубен турнир по табла ще се проведе тази вечер. Всичко бе досущ като смяната на караула или сградата на парламента — така един чужденец си представя Англия.

— Изумен съм, че не е излязло във вестниците — казах аз.

— О, напротив, излезе. Никой не го е държал в тайна. Имаше некролози.

И като се замислих, наистина си припомних смътно, че съм видял нещо. Но тогава вече от цял месец работех по петнайсет часа на ден, за да довърша новата си книга — автобиография на един футболист, — и светът извън кабинета ми беше пълна мъгла.

— И откъде-накъде един бивш премиер ще идентифицира трупа на някакъв си англичанин от Балам, паднал от ферибота за Мартас Винярд?

— Майкъл Макейра — заяви Рик с подчертания патос на човек, който е прелетял пет хиляди километра, за да изрече тази коронна реплика — му помагаше да си напише мемоарите.

И точно тук в онзи паралелен живот аз изразявам любезно съчувствие към престарялата мисис Макейра („какъв ужас да загуби дете на тази възраст“), сгъвам колосаната ленена салфетка, довършвам питието си, сбогувам се и излизам на мразовитата лондонска улица, а пред мен се разстила спокойно цялата ми скромна писателска кариера. Вместо това се извиних, отскочих до клубната тоалетна и огледах някаква скучна карикатура от „Пънч“, докато уринирах замислено.

— Осъзнаваш ли, че не разбирам нищо от политика? — попитах аз, когато се върнах.

— Гласувал си за него, нали?

— За Адам Ланг ли? Естествено. Всички гласуваха за него. Той не беше политик, а масова лудост.

— Е, там е цялата работа. Кой се интересува от политика? Така или иначе, на него му трябва автор в сянка, приятелю, а не поредният тъп политик. — Той се озърна. Железните правила в клуба забраняваха да се говори за бизнес — сериозен проблем за Рик, тъй като той никога не обсъждаше нещо друго. — Марти Райнхарт плати за тези мемоари десет милиона долара при две условия. Първо, до две години книгата да е на пазара. Второ, Ланг да избягва изцепките относно войната срещу тероризма. Доколкото съм чул, няма изгледи да изпълни и двете условия. Около Коледа работата закъса дотолкова, че Райнхарт му преотстъпи лятната си къща на острова, за да работи там на спокойствие заедно с Макейра. Сигурно Макейра не е издържал на натиска. Щатският съдебен лекар откри в кръвта му алкохол, който надхвърляше четири пъти допустимото за шофьори съдържание.

— Значи е било нещастен случай?

— Нещастен случай? Самоубийство? — Рик небрежно размаха ръка. — Знае ли някой? И какво значение има? Книгата го уби.

— Много обнадеждаващо — казах аз.

Докато Рик продължаваше в същия дух, аз зяпах чинията и си представях как бившият министър-председател свежда очи в моргата към студеното бяло лице на своя асистент — свежда очи към своята сянка, би могло да се каже. Какво е почувствал? Винаги задавам този въпрос на клиентите си. Във фазата на предварителните разговори ми се налага да го повтарям по сто пъти на ден. Какво почувствахте? Какво почувствахте? И най-често те не могат да отговорят, нали точно затова са принудени да ме наемат, за да напишат мемоарите си — към края на успешното ни сътрудничество аз знам за тях повече, отколкото те самите. Откровено казано, този процес ми допада — мимолетната свобода да се превърнеш в друг човек. Зловещо ли ви звучи? Ако да, нека добавя, че се изисква истинско майсторство. Аз не само извличам от хората житейските им истории, но и придавам на тези истории форма, често невидима дотогава; понякога им давам живот, какъвто не са подозирали, че притежават. И това ако не е изкуство!

— Трябва ли да съм чувал за Макейра? ~ попитах аз.

— Да, затова недей да казваш обратното. Беше някакъв асистент на Ланг през премиерския му период. Пишеше речи, проучваше управленски решения, разработваше политически стратегии. Когато Ланг подаде оставка, Макейра остана при него като завеждащ кабинета му.

Направих гримаса и казах:

— Не знам, Рик.

През целия обяд бях наблюдавал един престарял телевизионен актьор на съседната маса. Когато бях малък, той се прочу с ролята на самотен баща на тийнейджърки в някакъв комедиен сериал. Сега, докато ставаше и се отправяше с неуверена стъпка към изхода, изглеждаше създаден с една-единствена цел — да изиграе ролята на собствения си труп. Именно с мемоарите на подобни личности се занимавах: хора, паднали няколко стъпала надолу по социалната стълба или чакащи да изкачат тия няколко стъпала, или пък вкопчени с нокти и зъби във върха и бързащи отчаяно да натрупат пари, докато още е време. Изведнъж осъзнах с потресаваща сила цялата нелепост на мисълта, че мога да помагам на един премиер да си напише мемоарите.

— Не знам… — започнах отново аз, но Рик ме прекъсна.

— От Райнхарт Корпорейшън са изпаднали в отчаяние. Утре сутрин ще проведат в лондонския си офис оглед на кандидатите. Мадокс лично пристига от Ню Йорк като представител на компанията. Ланг праща адвоката, който му уреди първоначалния договор — най-печения юрист във Вашингтон, голям хитрец на име Сидни Крол. Мога да предложа и други мои клиенти, тъй че ако не си навит, кажи ми веднага. Но като ги чух какво приказват, мисля, че ти си най-подходящият кандидат.

— Аз? Шегуваш се.

— Не. Уверявам те. Трябва да предприемат нещо радикално, да поемат риск. Това е страхотна възможност за теб. А и ще паднат добри пари. Да не умрат от глад дечурлигата.

— Нямам дечурлига.

Рик ми намигна.

— Ти не, но аз имам.

Разделихме се на стъпалата пред клуба. Отвън чакаше кола с включен двигател. Рик не предложи да ме откара донякъде, което ме наведе на подозрението, че отива на среща с друг клиент, пред когото ще разиграе съвършено същата комедия, която бе изиграл пред мен. Какво ли е обобщаващото съществително за група сенки? Банда? Глутница? Свърталище? Както и да го наречете, Рик използваше доста такива за книгите си. Погледнете списъка на бестселърите. Ще се изумите, ако узнаете колко от тях са дело на автори в сянка, както художествените, така и документалните. Ние сме призрачните работници, които поддържат успешния ход на книгоиздаването, също както светът на „Уолт Дисни“ се крепи върху безброй невидими аниматори. Ние се лутаме из подземните тунели на славата, изникваме тук и там, преоблечени като един или друг герой, за да запазим безупречната илюзия на Вълшебното царство.

— До утре — каза той и изчезна като по магия сред синкав облак автомобилни газове, същински Мефистофел с петнайсет на сто комисиона.

Постоях неуверен и ако се намирах в друга част на Лондон, все още имаше шансове нещата да се развият другояче. Но бях в онази тясна зона, където Сохо се сблъсква с „Ковънт Гардън“: осеяна с боклуци ивица с пусти театри, мрачни улички, червени фенери, снекбарове и книжарници — толкова много книжарници, че да ти прилошее само като ги погледнеш, от мъничките специализирани дюкянчета с безумни цени на Сесил Корт до книжарските грамади на Чаринг Крос Роуд, където редовно правят отстъпки. Често отскачам до вторите да видя как вървят моите заглавия и точно това направих през онзи следобед. Щом влязох, само една малка крачка по протрития червен килим ме делеше от отдела „Биографии и мемоари“, а там изведнъж преминах от „Знаменитости“ към „Политика“.

Изненадах се колко много книги има за бившия премиер — цял рафт с всичко, от ранния животопис „Адам Ланг — държавник на нашето време“ до неотдавнашната убийствена критика „От Адам и Ева ли да почнем? Събрани лъжи на Адам Ланг“, и двете от един и същ автор. Взех най-дебелата биография и разгърнах на снимките: невръстният Ланг поднася на агне шише мляко край стара каменна стена; Ланг като Лейди Макбет в училищна пиеса; Ланг в костюм на пиле в кеймбриджката самодейна трупа „Футлайтс“; Ланг през седемдесетте като банкер с изцъклен поглед; Ланг с жена си и малките си деца пред прага на нова къща; Ланг с розетка на ревера размахва ръце от покрива на автобус в деня, когато е избран за депутат; Ланг с колеги; Ланг със световни лидери, с поп звезди, с войници в Близкия изток. Един плешив клиент с протрито кожено яке, който ровеше по съседния рафт, погледна заглавието. Запуши си носа с едната ръка, а с другата направи движение, като че пуска вода в тоалетната.

Минах зад рафта, разгърнах книгата най-отзад на индекса и потърсих Майкъл Макейра. Имаше само пет-шест незначителни споменавания — с други думи, не виждах причина някой извън партията или правителството изобщо да е чувал за него, тъй че върви по дяволите, Рик, казах си аз. Върнах се към фотографията на премиера, седнал усмихнат на правителствената маса, а зад него подреден целият екип на Даунинг Стрийт 10. Според бележката под нея Макейра беше едрият мъж на втората редица. Изображението му беше леко размазано — бледо, навъсено, тъмнокосо петно. Присвих очи и се вгледах по-внимателно. Изглеждаше точно като един от ония противни некадърници, които изпитват фатално влечение към политиката и карат хората като мен да предпочитат спортните страници. Можете да ги откриете във всяка страна, при всяка система, изправени зад всеки лидер, разполагащ с политически механизъм за управление — изпоцапани със смазка механици в котелното отделение на властта. И на тоя тип бяха поверили да пише мемоари за десет милиона долара? Почувствах се професионално засегнат. Купих си една камара книги по темата и напуснах книжарницата с растящото убеждение, че може би Рик има право, може би наистина съм най-подходящ за тази работа.

Още щом излязох, стана ясно, че е гръмнала поредната бомба. На Тотнъм Корт Роуд хората изскачаха и от четирите изхода на метрото като струи вода от запушен канал след порой. От високоговорителя дрънкаха нещо за „инцидент на Оксфорд Съркъс“. Всичко приличаше на изнервена романтична комедия — „Кратки срещи“ се сблъсква с войната срещу тероризма. Продължих напред и се зачудих как да се прибера: досущ като фалшивите приятели, такситата изчезват при първите признаци на неприятности. Пред витрината на един от големите магазини за електроуреди тълпата гледаше новинарския бюлетин, показван едновременно по десетина телевизора: въздушни снимки на Оксфорд Съркъс, облаци черен пушек от метростанцията, оранжеви огнени езици. По лентата в долния край на екрана течеше съобщението за предполагаем атентатор самоубиец, много убити и ранени; накрая добавяха телефонен номер за спешни обаждания. Над покривите кръжеше хеликоптер. Усещах миризмата на пушек — лютива, дразнеща смес от дизелово гориво и горяща пластмаса.

Трябваха ми цели два часа, за да се прибера пеш у дома с тежката торба книги — първо до Мерилебън Роуд, после на запад до Падингтън. Както обикновено, бяха затворили цялото метро, за да търсят още бомби; затворени бяха и главните железопътни гари. Движението по широката улица беше блокирано и в двете посоки и знаех от опит, че ще остане така до вечерта. (Само ако Хитлер се бе досетил, че не му трябва въздушна сила, за да парализира Лондон, помислих си аз. Стига и един превъртял хлапак с бутилка белина и чувал хербицид.) От време на време някоя полицейска кола или линейка се качваше на тротоара, даваше газ и се отправяше по страничните улички.

Аз упорито се тътрех към залязващото слънце.

Трябва да е било около шест, когато се добрах до апартамента си. Заемах горните два етажа на една висока белосана къща в квартала, наричан от местните жители Нотинг Хил, а от упоритата пощенска служба — Северен Кенсингтън. В канавката лъщяха използвани спринцовки; в мюсюлманската касапница отсреща колеха добитък на място. Беше зловещо. Но от таванското помещение, което използвах за кабинет, имах гледка към Западен Лондон, достойна за небостъргач: покриви, железопътни депа, магистрала и небе — необятното небе над предградията, осеяно със светлинките на самолетите, слизащи към „Хийтроу“. Купих апартамента именно заради тази гледка, а не заради приказките на брокера в колко аристократичен район се заселвам, и излязох напълно прав; богатата буржоазия се завърна в квартала точно толкова, колкото и в центъра на Багдад.

Кейт вече беше дошла и гледаше новините. Кейт — бях забравил, че ще идва на вечеря. Тя ми беше… всъщност така и не знаех как да я нарека. Да кажа, че ми е приятелка, звучеше абсурдно: никой над трийсетте няма приятелка. Партньорка също не пасваше, тъй като не живеехме под един покрив. Любима? Всеки би се изсмял. Любовница? Я стига. Годеница? Категорично не. Навярно би трябвало да осъзная зловещия факт, че за четирийсет хилядолетия съществуване човешкият език не е успял да създаде подходяща дума за нашата връзка. (Между другото, Кейт не е истинското й име, но не виждам защо трябва да я замесвам. Във всеки случай, подхожда й много повече от онова, което носи в действителност: тя прилича на Кейт, ако разбирате какво имам предвид — благоразумна, но дръзка, типично момиче, което винаги е готово да играе с момчетата. Работи в телевизията, но да не я обвиняваме за това.)

— Благодаря за тревогата и обаждането — казах аз. — Всъщност съм мъртъв, но не се безпокой. — Целунах я по челото, хвърлих книгите на дивана и отидох в кухнята да си сипя уиски. — Цялото метро е блокирано. Наложи се да вървя пеш чак от „Ковънт Гардън“.

— Горкичкият — долетя гласът й до мен. — И си пазарувал.

Напълних чашата с вода от крана, изпих половината и долях с уиски догоре. Спомних си, че трябваше да запазя маса в ресторант. Когато се върнах в хола, Кейт вадеше от торбата книга след книга.

— Какво е това? — попита тя, вдигайки поглед към мен. — Ти не се интересуваш от политика. — После осъзна какво става, защото бе умна, по-умна от мен. Знаеше с какво си изкарвам хляба, знаеше, че имам среща с агента си и знаеше всичко за Макейра. — Само не казвай, че искат ти да му пишеш книгата. — Тя се разсмя. — Не говориш сериозно.

Опита се да го обърне на шега — изрече „Не говориш сериозно“ с американски акцент като онзи тенисист отпреди няколко години, — но усещах колко неприятно е изненадана. Тя мразеше Ланг; чувстваше се предадена лично от него. Някога членуваше в партията. И това бях забравил.

Тя продължи да гледа новините, но вече със скръстени ръце, което винаги е лош знак. Според информацията, течаща в долната част на екрана, излизаше, че жертвите са седем и бройката може да нарасне.

— Сигурно нищо няма да стане — казах аз и отпих още малко уиски.

— Но ако ти предложат, ще го направиш, така ли? — попита Кейт, без да обръща поглед към мен.

От отговор ме спаси съобщението на говорителя, че включват Ню Йорк на живо, за да чуем реакцията на бившия министър-председател, и на екрана изведнъж цъфна Адам Ланг, изправен зад катедра с надпис „Уолдорф-Астория“. Изглеждаше тъй, сякаш се готвеше да приветства гостите на благотворителен прием.

„Навярно вече всички сте чули трагичната новина от Лондон — започна той, — където силите на фанатизма и нетърпимостта отново…“

Нищо от приказките му през онази вечер не заслужава да бъде повторено. Беше почти пародия на онова, което може да каже един политик след терористична атака. И все пак човек би си помислил, че експлозията е изкормила собствените му жена и деца. Това бе дарбата му — да освежава и възвисява политическите клишета чрез силата на самото им изпълнение. Дори и Кейт млъкна за малко. Едва когато Ланг приключи и публиката, застаряваща и предимно женска, се изправи с ръкопляскане на крака, тя промърмори:

— За какво изобщо се е замъкнал в Ню Йорк?

— Може би да чете лекции?

— Защо не ги чете тук?

— Предполагам, защото тук никой не би му ги платил по сто хиляди долара едната.

Тя изключи звука на телевизора.

— Имало е времена — бавно изрече Кейт, — когато от кралете, водещи народа си на война, се е очаквало да рискуват живота си в битка. Нали знаеш, да ръководят чрез личен пример. Сега пътуват в бронирани коли с въоръжена охрана и трупат богатства на пет хиляди километра от нас, докато ние им сърбаме попарата. Просто не те разбирам — продължи тя, като за пръв път се обърна да ме погледне. — Толкова неща съм казвала за него през последните години — „военнопрестъпник“ и тъй нататък, — а ти седеше, кимаше и се съгласяваше. А сега ще му пишеш историята и ще му помагаш да забогатее още повече. Тия неща изобщо ли нямаха смисъл за теб?

— Чакай малко — казах аз. — Точно ти ли ще ме критикуваш? Нали от месеци се мъчиш да направиш интервю с него. Каква е разликата?

— Каква е разликата? Господи! — Тя възмутено вдигна изящните си бели ръце, които познавах тъй добре, с полусвити пръсти, сякаш не знаеше дали да удря с юмруци, или да драска. Сухожилията изпъкнаха под кожата. — Каква е разликата? Желаем да му поискаме отговорност, това е разликата! Да му зададем неудобните въпроси! За мъченията, бомбите и лъжите. Не да повтаряме: „Какво изпитахте?“ Господи! Защо ли изобщо си губя времето с теб, по дяволите?

Тя стана и отиде в спалнята да си вземе чантата, която винаги носеше, когато възнамеряваше да пренощува при мен. Чух я как шумно хвърля вътре червило, четка за зъби, дезодорант. Знаех, че ако вляза, мога да спася положението. Тя навярно очакваше нещо подобно, бяхме имали и по-лоши караници. Би се наложило да призная, че е права и че не ставам за тази работа, да потвърдя нейното морално и интелектуално превъзходство в сегашния и всички останали случаи. Дори не бях длъжен да го признавам устно. Една прегръдка би стигнала за отлагане на присъдата. Но истината бе, че в момента, изправен пред избора между една вечер с нейното самодоволно левичарско морализаторство и перспективата да работя с тъй наречения военнопрестъпник, предпочитах военнопрестьпника. Затова просто продължих да се взирам в телевизора.

Понякога ме мъчи кошмарната фантазия как всички жени, с които съм спал, се събират на едно място. Бройката им не е голяма, бих казал дори доста скромна. Ако си уредят купон, моят хол ще ги поеме без затруднения. И ако, не дай си боже, тази сбирка някога се осъществи, Кейт ще е безспорната почетна гостенка. На нея ще предложат най-удобния стол, приятелски ръце ще й доливат чашата, ще седи сред кръга от смаяни слушателки, докато правят дисекция на моите морални и физически недостатъци.

На излизане тя не затръшна вратата, а я затвори много внимателно. Това се казва стил, помислих си аз. На телевизионния екран броят на жертвите току-що бе нараснал на осем.