Сянката

17

Тази нощ напуснах апартамента и повече не се завърнах в него. Оттогава измина месец. Доколкото знам, никому не липсвам. Понякога, особено през първата седмица, докато седях сам в мизерната хотелска стая — вече съм сменил четири, — твърдо вярвах, че съм полудял. Казвах си, че трябва да позвъня на Рик и да попитам за името на онзи психоаналитик. Но преди три седмици, след цял ден упорито писане, тъкмо задрямвах, когато чух по късните новини, че бившият външен министър Ричард Райкарт е загинал заедно с шофьора си при автомобилна катастрофа в Ню Йорк. Уви, новината беше четвърта по ред. Няма нищо по-бивше от един бивш политик. Ако можеше да чуе, Райкарт нямаше да е доволен.

След това знаех, че няма връщане.

Макар че не върша нищо друго, освен да пиша и размишлявам за станалото, все още не знам как точно Макейра е разкрил истината. Вероятно всичко е тръгнало от архивите, когато се е натъкнал на операция „Буря“. Вече е бил разочарован от годините на Ланг във властта и не е можел да разбере защо нещо, започнало тъй обещаващо, завършва с кървава каша. Когато с типичното си упорство взел да проучва кеймбриджките години, попаднал на онези снимки и те сигурно са му се сторили ключ към загадката. Без съмнение щом Райкарт бе чувал слухове за връзките на Емет с ЦРУ, би било логично да се допусне, че ги е чувал и Макейра.

Но Макейра знаел и други неща. Знаел, че Рут е учила в Харвард със стипендия „Фулбрайт“, и едва ли са му трябвали повече от десет минути в интернет, за да открие, че през средата на седемдесетте години Емет е преподавал по нейната специалност. Освен това знаел по-добре от когото и да било, че Ланг рядко взема решение, без да се посъветва с жена си. Адам бил гениалният политически търговец, Рут — стратегът. Ако трябва да се избере кой от двамата притежава ума, дързостта и безмилостната жестокост, за да бъде избран за вербуване, няма място за колебания. Макейра няма как да е знаел със сигурност, но според мен е сглобил достатъчна част от мозайката, за да изтърси пред Ланг подозренията си при онова разгорещено спречкване вечерта, преди да потегли за среща с Емет.

Опитвам се да си представя какво е изпитал Ланг, чувайки обвиненията. Насмешка и презрение, сигурен съм; а също и ярост. Но ден-два по-късно, когато вълните изхвърлили тялото и той отишъл в моргата да разпознае Макейра — какво си е мислил тогава?

Почти всеки ден слушам записа на последния си разговор с Ланг. Ключът към всичко е там, сигурен съм, но цялата история си остава все така мъчително неразгадаема. Гласовете ни са тънички, но отчетливи. Чува се и бученето на реактивни двигатели.

И после задълго не се чува нищо освен двигателите, докато той ги разглежда, затова превъртам записа до момента, когато спира очи върху момичетата на речния бряг. Гласът му звучи неописуемо тъжно.

Слушам отново и отново. Сега, след като съм го чувал толкова пъти, по гласа му личи, че в онзи момент, когато се сеща за съпругата си, тревогата му е изцяло за нея. Вероятно през онзи късен следобед му е позвънила панически да съобщи, че съм се срещал с Емет и съм му показал някакви снимки. Трябва спешно да поговорят на четири очи — цялата история започва да се разплита — и затова трескаво търсят самолет. Един господ знае дали е била наясно какво очаква мъжа й на пистата — според мен не, макар че въпросите за странните пропуски на охраната така и не получиха отговор. Но най-силно ме трогва безсилието на Ланг да довърши изречението. Сигурно иска да добави „Какво направи?“. О, боже. Рут… Какво направи? Мисля, че това е мигът, когато подозренията, мъчили го дни наред, изведнъж изкристализират в ума му, когато осъзнава, че „безумните обвинения“ на Макейра в крайна сметка са били истина и неговата съпруга от трийсет години насам не е онова, за което я смята.

Нищо чудно, че е избрала точно мен да довърша книгата. Имала е много за криене и е била уверена, че авторът на мъглявите мемоари на Кристи Костело е последният човек на света, който би стигнал до истината.

Иска ми се да пиша още, но поглеждам часовника и се боя, че трябва да свършвам, поне засега. Вече усещам как непознати хора проявяват твърде голям интерес към мен. Планът ми е да опаковам екземпляр от този ръкопис и да го дам на Кейт. След около час, докато всички още спят, ще го пусна в пощенската й кутия заедно с писмо, в което я моля да не отваря пакета, а само да го пази. Ако до месец няма вести от мен или ако чуе, че нещо ме е сполетяло, да прочете ръкописа и да реши как да постъпи. Ще си помисли, че разигравам мелодрами, и донякъде наистина е така. Но й вярвам. Тя ще го направи. Ако някой има необходимото упорство и ловна стръв, за да вкара тази книга в печатницата, това е Кейт.

Чудя се къде да отида. Още не съм решил. Със сигурност знам какво бих искал. Може и да ви изненадам. Бих искал да се върна на Мартас Винярд. Сега там е лято и изпитвам странното желание да видя онези жалки дъбове покрити с листа, да погледам как яхтите се задават с издути платна през Нантъкетския пролив откъм Едгартаун. Бих искал да се върна на онзи плаж в Ламбъртс Коув, да усетя горещия пясък под босите си нозе, да гледам как безгрижни семейства играят във водата и да полегна под топлото слънце на Нова Англия.

И тук се изправям пред необичайна дилема, както навярно разбирате, щом сте стигнали до този последен абзац. Трябва ли да съм доволен, че четете това, или не? Доволен, разбира се, че най-сетне говоря със собствения си глас. И очевидно недоволен, защото това най-вероятно означава, че съм мъртъв. Но пък както казваше някога майка ми, на този свят просто не можеш да имаш всичко.