Сянката

3

Полет 109 на „Америкън Еърлайнс“ трябваше да излети от „Хийтроу“ за Бостън в 10:30 ч. в събота сутринта. В събота следобед от Райнхарт Корпорейшън ми пратиха по куриер еднопосочен билет за бизнес класа заедно с договора и споразумението за поверителност. Куриерът изчака да ги подпиша. Вярвах, че Рик се е погрижил договорът да бъде наред, и дори не си направих труда да го прочета; колкото до споразумението, прегледах го набързо в коридора. Като си го припомням сега, изглежда едва ли не смешно: Ще приемам всяка поверителна информация като строго секретна и поверителна и ще вземам всички необходими мерки, за да не допускам нейното разгласяване или разкриване пред трета страна или външни лица… Няма да използвам, разгласявам или допускам разгласяване от когото и да било на поверителната информация в полза на трета страна… Нито аз, нито упълномощени от мен лица няма по какъвто и да било начин да копират или да предават другиму цялата или част от поверителната информация без предварителното съгласие на Собственика… Подписах, без да ми мигне окото.

Винаги съм мечтал да мога да изчезна за нула време. Трябваха ми около пет минути, за да замразя лондонския си живот. Плащах всички сметки по банков път. Нямах доставки за отменяне — нито мляко, нито вестници. Чистачката, която и бездруго почти не виждах, щеше да идва два пъти седмично да прибира пощата. Бях разчистил бюрото си. Нямах срещи. Със съседите изобщо не се познавах. Повечето ми приятели отдавна бяха навлезли в царството на семейния живот, от чиито далечни брегове, доколкото знам, никой не се е завърнал. Родителите ми бяха мъртви. Нямах братя или сестри. Можех да умра, без светът да усети. Натъпках в куфара дрехи за една седмица, пуловер и чифт резервни обувки. В пътната чанта прибрах лаптопа и диктофона. Щях да използвам хотелски кърпи. Всичко останало можех да си купя след пристигането.

През остатъка от деня и цялата вечер седях в кабинета, преглеждах книгите за Адам Ланг и съставях списък от въпроси. Не искам да прозвучи като викторианска мистика, но докато денят гаснеше — докато припламваха светлините във високите жилищни кули отвъд железопътното депо, а в небето червени, бели и зелени звезди примигваха и се спускаха към летището, — усетих как постепенно влизам в кожата на Ланг. Той беше с няколко години по-възрастен, но иначе имахме почти еднакво минало. Досега не бях забелязвал приликите: единствен син, роден в Мидландс, учил в местно средно училище, завършил Кеймбридж, увлечение по самодейното театрално изкуство, пълна липса на интерес към политиката през студентските години.

Отново погледнах снимките. През 1972 г. Ланг печели бурни аплодисменти в постановка на студентската трупа „Футлайтс „с истеричното си изпълнение в ролята на пиле, ръководещо ферма за хора. Можех да си представя как заедно сваляме едни и същи момичета, как пътуваме с очукан фолксваген да изнасяме представления в Единбург, споделяме една и съща квартира, прехвърляме фас марихуана от ръка на ръка. И все пак, образно казано, аз бях останал в костюма на пилето, а той нжак се бе издигнал до премиерския пост. Тук вече напълно губех всичките си способности да вниквам в чуждия образ, защото в първите му двайсет и пет години просто не виждах нищо, което да обясни следващите двайсет и пет. Но ще имам предостатъчно време и за това, реших аз.

Тази вечер превъртях два пъти ключа, преди да си легна, и сънувах, че вървя след Адам Ланг по лабиринт от дъждовни улички сред червени тухлени фасади. Когато хванах такси и шофьорът се обърна да ме попита накъде да кара, видях срещу себе си скръбното лице на Макейра.

На другата сутрин „Хийтроу“ напомняше сцена от скапан научнофантастичен филм, показващ как в близкото бъдеще силите за сигурност са превзели държавата. Пред терминала бяха паркирани два бронетранспортьора. Вътре патрулираха десетина рамбовци с леки картечници и грозни прически. Огромни опатттки пътници чакаха да минат на претърсване и рентген, носейки в едната ръка обувки, в другата найлонови торбички с жалките си тоалетни принадлежности. Представят пътуването като свобода, но тук имахме свобода точно колкото имат лабораторните мишки. Така подготвят следващия Холокост, помислих си аз, докато се тътрех напред по чорапи: просто ще ни дадат по един самолетен билет и ще вършим всичко, което ни кажат.

След като минах проверките, тръгнах през благоуханните зали на безмитната търговия към чакалнята на „Америкън Еърлайнс“, насочвайки цялото си внимание само върху перспективата да получа безплатна чаша кафе и да прегледам спортните страници на неделния сутрешен вестник. На телевизора в ъгъла дуднеха нещо по сателитния новинарски канал. Никой не гледаше. Поръчах си двойно еспресо и тъкмо разгръщах на футболните коментари, когато чух името Адам Ланг. Преди три дни не бих му обърнал внимание както всички останали, но сега сякаш чух собственото си име. Отидох пред екрана и се помъчих да разбера за какво става дума.

Отначало не ми се стори особено важно. Звучеше като нещо старо и познато. Преди няколко години четирима английски граждани били заловени в Пакистан — „отвлечени от ЦРУ“ според техния адвокат, — прехвърлени в секретна военна база в Източна Европа и подложени на изтезания. Единият умрял по време на разпита, другите трима били затворени в Гуантанамо. Доколкото разбрах, новото в случая беше, че един неделен вестник се добрал до документ на Министерството на отбраната, според който излизало, че Ланг е заповядал екип на САС да залови четиримата и да ги предаде на ЦРУ. Следваха няколко възмутени изявления, включително от някакъв юрист правозащитник и от говорителя на пакистанското правителство. Архивни кадри показваха Ланг, окичен с гирлянди от цветя, на държавно посещение в Пакистан. Цитираха говорителя на Ланг: бившият премиер не знаел нищо за въпросните документи и отказвал всякакви коментари. Британското правителство упорито отхвърляло всякакви искания за разследване. После започна прогнозата за времето и всичко свърши.

Озърнах се из чакалнята. Хората изглеждаха невъзмутими. И все пак по някаква странна причина имах чувството, че току-що някой е напълнил гръбнака ми с лед. Извадих мобилния си телефон и позвъних на Рик. Не си спомнях дали вече се е върнал в Америка, или не. Оказа се, че седи на малко повече от километър — в чакалнята на „Бритиш Еъруейс“ — и чака полет за Ню Йорк.

— Видя ли новините? — попитах го аз.

За разлика от мен Рик страшно си падаше по новините.

— За Ланг ли? Естествено.

— Мислиш ли, че има нещо вярно?

— Откъде да знам, по дяволите? На кого му пука? Поне няма да слезе от първите страници.

— Мислиш ли, че трябва да го попитам?

— На кого му дреме? — Покрай гласа му чух приглушена обява по високоговорителите. — Викат пътниците за моя полет. Трябва да приключвам.

— Преди да приключиш — бързо вметнах аз, — би ли чул още нещо? Когато ме ограбиха в петък… изглеждаше напълно безсмислено, защото ми оставиха портфейла и избягаха само с ръкописа. Но след тази новина… ами, просто се чудя, според теб дали не са си помислили, че нося мемоарите на Ланг?

— Но откъде ще го знаят? — попита озадачено Рик. — Ти току-що се беше срещнал с Мадокс и Крол. Аз все още преговарях по споразумението.

— Е, може би са наблюдавали издателството, а после са ме проследили. Найлоновата торбичка беше яркожълта, Рик. Все едно носех сигнално флагче. — После ми хрумна нова мисъл, тъй тревожна, че не знаех откъде да започна. — И като стана дума… какво знаеш за Сидни Крол?

— Младият Сид? — В смеха на Рик прозвучаха нотки на възхищение. — Голяма работа е, нали? Ще изхвърли от бизнеса честните мошеници като мен. Договаря се не на процент, а на твърда сума, и няма бивш президент или член на правителство, дето да не го иска в екипа си. Защо?

— Не е ли възможно — колебливо започнах аз, изричайки мисълта си още недооформена — да ми е дал онзи ръкопис, защото е смятал — ако наистина са го следили, — смятал е, че ще изглежда тъй, сякаш изнасям от сградата книгата на Адам Ланг?

— За какъв дявол му е да го прави?

— Не знам. За майтап? За да види какво ще се случи?

— Да види дали ще те пребият?

— Добре де, добре, звучи налудничаво, но я се замисли. Защо е цялата тази параноя на издателите около ръкописа? Дори на Куигли не разрешават да го чете. Защо не позволяват да се изнесе от Америка? Може би защото смятат, че някой тук отчаяно желае да го докопа.

— Е, и?

— И може би Крол ме е използвал като примамка — като вързана патица — за да провери кой иска ръкописа и докъде е готов да стигне.

Още докато думите излитаха от устата ми, осъзнах, че звучат нелепо.

— Но книгата на Ланг е просто досаден боклук! — възкликна Рик. — Единствените хора, от които я крият в момента, са техните акционери. Затова е цялата димна завеса.

Започвах да се чувствам като глупак. Бих зарязал темата, но Рик тъкмо почваше да се забавлява.

— Вързана патица! — Дори без телефона бих чул смеха му от другия край на аерогарата. — Дай да видим дали съм те разбрал. Според твоята теория някой знае, че Крол е в града, знае къде се намира в петък сутринта, знае, че е дошъл да обсъжда…

— Добре — казах аз. — Да не говорим повече.

— …знае, че може току-що да е предал мемоарите на нов автор в сянка, знае кой точно си ти и къде живееш. Защото сам казваш, че са те причакали, нали така? Ехааа! Страхотна операция. Твърде мащабна за някакъв си вестник. Трябва да е било работа на държавните…

— Зарежи — казах аз, когато най-сетне успях да го прекъсна. — По-добре побързай за самолета.

— Да, прав си. Е, приятен полет. Гледай да поспиш в самолета. Говориш абсолютни глупости. Дай да си поприказваме следващата седмица. И недей да се тревожиш.

Той затвори.

Постоях, стиснал в ръка безмълвния телефон. Имаше право. Говорех абсолютни глупости. Отидох в мъжката тоалетна. На удареното в петък място синината бе станала черноморава с жълто по краищата, като снимка на избухваща свръхнова звезда в учебник по астрономия.

Малко по-късно обявиха качване на самолета за Бостън, а щом излетяхме, нервите ми се поотпуснаха. Обичам онзи момент, когато унилият сив пейзаж чезне отдолу, самолетът пробива облаците и изплува сред слънчевото сияние. Кой може да бъде потиснат на хиляди метри височина, когато слънцето грее, а другите клетници все още са приковани към земната твърд? Изпих едно питие. Погледах филм. Дремнах. Но трябва да призная, че издирих в салона всички налични неделни вестници, по изключение пренебрегнах спортните страници и изчетох всичко, написано за Адам Ланг и четиримата предполагаеми терористи.

Насочихме се за финален заход към летище „Логан“ в един часа следобед местно време.

Докато слизахме над Бостънския залив, слънцето, което бяхме преследвали цял ден, сякаш се носеше над водата успоредно с нас, удряйки небостъргачите в центъра един след друг — избухващи колони в бяло, синьо, сребристо и златно, истински фойерверки от стъкло и стомана. О, моя Америка, помислих си аз, моя новооткрита земя — моя земя, където книжният пазар е пет пъти по-голям от онзи в Обединеното кралство, — пролей над мен светлината си! На опашката пред пункта за граничен контрол едва се удържах да не затананикам „Звездното знаме“. Дори и чиновникът от Министерството на вътрешната сигурност — живо въплъщение на правилото, че колкото по-простонародно е името на една институция, толкова по-сталинистки функции изпълнява — не успя да накърни оптимизма ми. Той седеше зад стъклената преграда и се мръщеше на самата идея, че някой е прелетял пет хиляди километра, за да прекара посред зима един месец на Мартас Винярд. Когато разбра, че съм писател, стана по-подозрителен, отколкото ако бях цъфнал насреща му с оранжев затворнически гащеризон.

— Какви книги пишете?

— Автобиографии.

Това очевидно го озадачи. Подозираше, че го вземам на подбив, но не беше съвсем сигурен.

— Автобиографии, а? Не трябва ли да сте знаменит за това?

— Вече не.

Човекът ме изгледа втренчено, после бавно поклати глава като уморен свети Петър пред Райските порти при идването на поредния грешник, опитващ да се промъкне в Рая.

— Вече не — повтори той и по лицето му се изписа безкрайна погнуса.

Вдигна металния си печат и с два удара ми разреши трийсет дни престой.

След като минах контрола, включих мобилния си телефон. На екрана се появи приветствено послание от личната сътрудничка на Ланг, някоя си Амелия Блай, с извинение, че не е осигурила шофьор да ме вземе от аерогарата. Препоръчваше ми да хвана автобус до фериботния терминал в Удс Хоул и обещаваше, че когато сляза на Мартас Винярд, там ще ме чака кола. Купих си „Ню Йорк Таймс“ и „Бостън Глоуб“ и докато чаках автобуса да тръгне, проверих дали са отпечатали нещо за историята около Ланг, но или новината бе дошла твърде късно, или не представляваше интерес за тях.

В автобуса почти нямаше пътници и аз седях отпред, близо до шофьора. Пътувахме на юг през плетеница от магистрали, напуснахме града и излязохме сред открито поле. Температурата беше няколко градуса под нулата, небето бе ясно, но личеше, че наскоро е валяло. Снегът се трупаше на купчини покрай пътя и покриваше горните клони на дърветата, които се простираха от двете страни като огромни бяло-зелени вълни. Всъщност Нова Англия е нещо като Стара Англия на стероиди — по-широки пътища, по-големи гори, по-обширни пространства; дори небето изглеждаше необятно и лъскаво. Изпълваше ме приятното чувство, че съм спечелил време, представях си мрачната влажна лондонска нощ в контраст с този искрящ зимен следобед. Но постепенно и тук започна да се смрачава. Трябва да наближаваше шест, когато стигнахме в Удс Хоул и спряхме пред фериботния терминал. После вече имаше луна и звезди.

Колкото и да е странно, едва когато видях табелата на ферибота, отново си спомних за Макейра. Нищо чудно, не беше много приятно да си мисля, че заемам мястото на покойник, особено след ограбването. Докато влачех куфара към касата, за да си купя билет, и после стоях отново навън под мразовития вятър, бе твърде лесно да си представя как моят предшественик е вършил същото тук само преди три седмици. Е, вярно, той е бил пиян, а аз не. Огледах се. Съвсем наблизо, от другата страна на паркинга, имаше няколко бара. Дали не бе влязъл в някой от тях? Аз самият не бих отказал едно питие. Но тогава можех случайно да седна точно на същото столче, а това, помислих си аз, вече би било извращение, съвсем като екскурзиите по местата на знаменити убийства в Холивуд. Ето защо застанах на опашка заедно с другите пътници и се помъчих да чета неделното приложение на „Таймс“, обърнат с лице към стената, за да се предпазя от вятъра. На една дъсчена табела беше изписано: ТЕКУЩОТО НИВО НА НАЦИОНАЛНА ЗАПЛАХА Е ПОВИШЕНО. Усещах мириса на океана, но бе твърде тъмно, за да го видя.

Лошото е, че почнеш ли да мислиш за нещо, невинаги можеш да спреш. Повечето коли чакаха ферибота с включени двигатели, за да поддържат отоплението в купето, и аз открих, че неволно се оглеждам за тъмнокафяв джип. После, когато най-сетне стъпих на кораба и се изкачих по дрънчащата метална стълбичка до пасажерската палуба, се запитах дали и Макейра е минал по същия път. Казах си да престана; тровех нервите си заради глупости. Но навярно сенките от отвъдното си падат по писатели в сянка. Седнах в задушния пътнически салон и огледах откритите честни лица на своите спътници, а после, когато корабът потръпна и се отдели от терминала, сгънах вестника и излязох на горната палуба.

Удивително е до каква степен студът и мракът променят всичко. Предполагам, че в лятна вечер фериботът за Мартас Винярд представлява великолепна гледка. Големият раиран комин сякаш е излязъл от приключенска книга, а по цялата дължина на палубата има сини пластмасови седалки, обърнати към морето; представях си как на тях сядат семейства по шорти и тениски — тийнейджърите се преструват на отегчени, татковците подскачат от вълнение. Но в тази януарска вечер палубата пустееше, а северният вятър откъм Кейп Код пронизваше якето и ризата чак до настръхналата ми кожа. Светлините на Удс Хоул плавно се отдалечиха. На влизане в пролива минахме покрай сигнална шамандура, която трескаво подскачаше насам-натам, сякаш се опитваше да се освободи от някакво подводно чудовище. Камбаната й дрънчеше погребална мелодия в такт с вълните, а пяната се разпръскваше злобно наоколо като храчка на вещица.

Пъхнах ръце в джобовете, сгуших глава между раменете си и с несигурна крачка тръгнах към десния борд. На височина перилата стигаха само до кръста ми и за пръв път разбрах колко лесно може да се е прекатурил Макейра. Аз самият полагах усилия, за да не се подхлъзна. Рик имаше право. Границата между нещастен случай и самоубийство невинаги е ясно очертана. Можеш да се самоубиеш още преди да си го решил. Стига и едно рисковано надвесване през перилата, докато си представяш как би станало всичко. Стоварваш се в ледените черни вълни със сила, която те забива на три метра надолу, а когато изплуваш, корабът вече е на сто метра от теб. Надявах се Макейра да е изпил достатъчно алкохол, за да притъпи ужаса, но едва ли имаше на света пияница, който да не изтрезнее от внезапното падане във вода с температура едва половин градус над нулата.

И никой не би го чул да пада! Там беше другата беда.

Времето не беше и наполовина толкова лошо, както преди три седмици, но като се огледах, не видях на палубата жива душа. Тогава наистина се разтреперих; зъбите ми тракаха като на някоя панаирджийска играчка.

Слязох в бара за едно питие.

Заобиколихме фара на Уест Чоп, навлязохме във фериботния терминал на Винярд Хейвън малко преди седем и спряхме на кея с дрънчене на вериги и разтърсване, от което едва не се търкулнах по стъпалата. Не очаквах посрещачи и се оказах прав. Само един престарял местен таксиметров шофьор размахваше откъснат лист от бележник с погрешно изписаното ми име. Докато той наместваше куфара ми в багажника, вятърът дръпна голям лист прозрачен найлон и го запремята с плющене по заледения паркинг. В небето грееха звезда до звезда.

Бях си купил пътеводител за острова, тъй че имах смътна представа какво ме чака. През лятото населението е сто хиляди, но когато отпускарите заключат вилите и потеглят на запад, остават само около петнайсет хиляди. Това са суровите островитяни — хора, наричащи сушата отсреща „Америка“. Има две шосета, един светофар и десетки дълги песъчливи пътища, водещи към места с имена като Скуибнокет Понд и Джобс Нек Коув. През целия път шофьорът не отрони и дума, само ме зяпаше в огледалото. Когато за двайсети път срещнах замъгления му поглед, неволно се зачудих дали няма причина да се сърди, че е трябвало да ме вземе. Може би имаше по-важна работа. Трудно можех да си представя каква. Улиците около терминала бяха предимно пусти, а щом напуснахме Винярд Хейвън и излязохме на шосето, нямаше нищо за гледане освен тъмнина.

Пътувах вече от седемнайсет часа. Не знаех нито къде съм, нито през какви места минавам, нито дори накъде отивам. Всички опити за разговор се проваляха. Не виждах нищо освен отражението си в студения мрак зад стъклото. Имах чувството, че съм стигнал до края на земята като някой английски изследовател, очакващ първата си среща с местните обитатели от племето уампаноги. Шумно се прозях и побързах да закрия устата си с длан.

— Извинявайте — обясних на безплътните очи в огледалото. — Там, откъдето идвам, вече е полунощ.

Той поклати глава. Отначало не разбрах дали ми съчувства, или ме осъжда; после осъзнах какво се опитва да ми каже — няма смисъл да му приказвам, глух е. Отново се загледах навън през стъклото.

След известно време стигнахме до кръстопът и завихме наляво, навярно към Едгартаун, малко селище с бели дъсчени къщи с бели огради, градинки и веранди, осветено от изящни улични фенери във викториански стил. Девет десети от къщите бяха тъмни, но през стъклата на няколкото осветени прозореца зърнах маслени изображения на ветроходни кораби и мустакати прадеди. В подножието на хълма, отвъд викторианската църква на китоловците, мъгливата едра луна хвърляше сребърни лъчи по керемидените покриви и очертаваше силуетите на мачти в пристанището. Струваше ми се, че наближавам към филмови декори за снимки на „Моби Дик“. Във фаровете се мярна табела на Чапакуидикския ферибот и не след дълго спряхме пред хотел „Лайтхаус Вю“.

И тук можех да си представя сцената през лятото: кофички, лопатки и рибарски мрежи, струпани по верандата, въжени сандали край вратата, ивици белезникав пясък по пътеката откъм плажа — такива неща. Но извън сезона големият дървен хотел пукаше и пращеше под напора на вятъра като платноход, заседнал на риф. Вероятно управата изчакваше пролетта, за да смъкне олющената боя и да измие коричката сол от стъклата. Някъде наблизо океанът блъскаше в мрака. Аз стоях с куфара си на дървената веранда и почти с носталгия гледах как светлинките на таксито изчезват зад ъгъла.

Във фоайето едно момиче, облечено като викторианска камериерка с бяла дантелена шапчица, ми връчи съобщение от кабинета на Ланг. Щели да дойдат да ме вземат утре в десет сутринта; трябвало да си нося паспорта, за да го покажа на охраната. Почвах да се чувствам като участник в някаква детективска игра — щом стигнех до едно място, получавах нови инструкции как да се добера до следващото. Хотелът бе празен, ресторантът тъмен. Казаха ми, че мога да взема която си искам стая, и аз избрах една на втория етаж с бюро, на което да работя, и снимки от стария Едгартаун по стените: домът на Джон Кофин, 1890 г.; китоловният кораб „Сплендид“ в пристанище „Осбърн“, 1870 г. След като камериерката си тръгна, сложих върху бюрото лаптопа, списъка с въпроси и откъснатите от неделния вестник статии, после се проснах на леглото.

Спах непробудно чак до два сутринта, когато биологичният ми часовник, все още настроен на лондонско време, избухна в главата ми с мощта на „Биг Бен“. Десет минути търсих минибара, докато най-сетне осъзнах, че няма. Импулсивно набрах домашния номер на Кейт. Нямах представа какво точно ще й кажа. Така или иначе, не получих отговор. Мислех да затворя, но вместо това се записах на гласовата й поща. Трябва да бе тръгнала на работа съвсем рано. Или пък снощи изобщо не се беше прибирала. Вече имах над какво да размисля и усърдно се впуснах в разсъждения. Не ми стана по-добре от факта, че сам съм си виновен. Изкъпах се, после отново си легнах, изгасих лампата и придърпах влажните завивки до брадата си. На всеки няколко секунди бавният пулс на фара изпълваше стаята с мътно червеникаво сияние. Навярно съм лежал часове наред с отворени очи, съвсем буден и в същото време безплътен. Така мина първата ми нощ на Мартас Винярд.

Пейзажът, който изплува от сумрака на другата сутрин, беше плосък и подгизнал. От другата страна на пътя под моя прозорец имаше поток, после тръстики, а отвъд тях плаж и море. Красивият викториански фар с камбановиден покрив и балкон от ковано желязо гледаше през проливите към дълга ниска ивица суша на около километър и половина. Разбрах, че това трябва да е Чапакуидик. Ято от стотици дребни бели морски птици в плътна формация като рибен пасаж кръжеше, издигаше се и пак слизаше над спокойните вълни.

Слязох долу и си поръчах изобилна закуска. От магазинчето до рецепцията купих новия брой на „Ню Йорк Таймс“. Материалът, който търсех, беше погребан дълбоко в раздела за световни новини и за максимална невзрачност избутан към дъното на страницата:

Изчетох текста три пъти. Не изглеждаше нищо особено. Или грешах? Вече и сам не знаех. Днес моралните принципи далеч не бяха тъй непоклатими както някога. Методи, които бащиното ми поколение би сметнало за недопустими дори във войната срещу нацизма — например мъченията, — днес явно бяха приемливи и цивилизовани. Реших, че онези десет процента от населението, които се вълнуват от такива неща, ще бъдат потресени от новината, стига да успеят да я намерят; останалите деветдесет на сто най-вероятно просто щяха да свият рамене. Нали ни казаха, че свободният свят тръгва на поход през страната на мрака. Какво да очакваме?

Имах да убия около два часа, докато пратят кола да ме вземе, и излязох да се разходя. Минах по дървения мост към фара, после навлязох в Едгартаун. На дневна светлина градчето изглеждаше още по-запустяло, отколкото снощи. Катерици невъзмутимо притичваха по тротоарите и се катереха по дърветата. Отминах над двайсетина живописни къщи на капитани китобойци от XIX век и нито една не изглеждаше обитавана. Високите тераси пустееха. Не виждах жени с черни шалове да отправят скръбен взор към морето, очаквайки мъжете им да се приберат у дома — може би защото извън сезона мъжете бяха на Уолстрийт. Ресторантите бяха затворени, малките магазинчета и галерии — изпразнени от стока. Исках да си купя импрегнирано яке, но всичко се оказа затворено. Зад витрините имаше само прах и изсъхнали насекоми. „Благодарим за чудесния сезон“, обявяваха табелите. „До нови срещи напролет“.

Същото бе и в пристанището. Основните цветове бяха сиво и бяло — сиво море, бяло небе, сиви керемидени покриви, бели дъсчени стени, бели пилони без знамена, стари дървени пристани, осеяни със сивосини и сивозелени петна, по които кацаха съвсем еднакви сивобели чайки. Сякаш Марта Стюарт бе въвела тук строга цветова координация за човека и природата. Дори и слънцето, увиснало ненатрапчиво над Чапакуидик, проявяваше добрия вкус да сияе в белезникави тонове.

Засенчих очите си с длан, примижах и се вгледах в далечната плажна ивица с отделни летни къщички. Там кариерата на сенатор Едуард Кенеди бе направила катастрофален завой. Според пътеводителя някога целият остров бил лятно игрище за младежите от клана Кенеди, които обичали да излизат на еднодневни плавания с платноходки от Хаяниспорт. Разказваше се как Джак като президент поискал да спре с яхтата си на частния кей на ветроходния клуб в Едгартаун, но се разколебал, когато видял как всички клубни членове — републиканци до един — стоят там със скръстени ръце и само го чакат да слезе. Било лятото, преди да го застрелят.

Сега няколкото закотвени яхти бяха закрити с платнища и зазимени. Всичко бе неподвижно, само една рибарска лодка с извънбордов мотор отиваше към капаните за омари. Поседях на една пейка, изчаквайки да видя дали ще се случи нещо. Чайките кръжаха в небето и кряскаха. На една близка яхта въжетата трополяха от вятъра по металната мачта. Отдалеч долитаха ударите на чук — някой обновяваше имота си за следващото лято. Старец разхождаше куче. С изключение на това, почти цял час не се случи нищо, което би разсеяло вниманието на пишещия автор. Така си представят писателския рай онези, които никога не са писали. Не се учудвах, че Макейра се е побъркал.