Сянката

15

След няколко секунди от устата ми се изсипа порой ругатни. Ругаех Райкарт и собствената си глупост, ругаех Франк и онзи неизвестен, който някога щеше да преписва думите ми на хартия. Ругаех прокурора, съда, съдиите, медиите. И бих продължил още дълго, ако телефонът ми не бе иззвънял — не полученият от Райкарт, а онзи, който носех от Лондон. Излишно е да се казва, че бях забравил да го изключа.

— Не отговаряйте — предупреди ме Райкарт. — Това ще ги доведе право при нас.

Погледнах входящия номер.

— Обажда се Амелия Блай. Може да е нещо важно.

— Амелия Блай — повтори Райкарт; в гласа му се смесваха страхопочитание и сладострастие. — Отдавна не съм я виждал. — Той се поколеба. Явно изгаряше от желание да узнае защо тя ми звъни. — Ако ви следят, ще могат да установят мястото с точност до сто метpa, а хотелът е единствената сграда, където можете да бъдете.

Телефонът продължаваше да вибрира в протегнатата ми длан.

— Вървете по дяволите — казах аз. — Не приемам заповеди от вас.

Натиснах зеления бутон и изрекох:

— Здравей, Амелия.

— Добър вечер — отвърна тя с безупречен глас, чист като одежда на монахиня. — Адам иска да те чуе.

Беззвучно изрекох към Райкарт „Адам Ланг“ и му махнах с ръка да мълчи. След миг в ухото ми се раздаде познатият сърдечен глас:

— Току-що разговарях с Рут. Каза, че си в Ню Йорк.

— Точно така.

— Аз също. Къде си?

— Нямам представа точно къде, Адам. — Направих към Райкарт безпомощен жест. — Още не съм се настанил никъде.

— Ние сме в „Уолдорф-Астория“ — каза Ланг. — Защо не дойдеш при нас?

— Един момент, Адам.

Натиснах бутона за изключване на звука.

— Скапан идиот — изруга ме Райкарт.

— Той иска да се срещнем в „Уолдорф-Астория“.

Райкарт си пое дълбоко дъх и се замисли над ситуацията.

— Трябва да идете — каза накрая.

— Ами ако е капан?

— Има такъв риск, но би изглеждало странно, ако не отидете. Той ще заподозре нещо. Съгласете се бързо и затворете.

Отново натиснах бутона.

— Здрасти, Адам. — Мъчех се да прогоня напрежението от гласа си. — Чудесно. Идвам веднага.

Райкарт прокара пръст през гърлото си.

— Всъщност какво те води в Ню Йорк? — попита Ланг. — Мислех, че с толкова работа няма да мръднеш от къщата.

— Исках да се видя с Джон Мадокс.

— Ясно. Как е той?

— Добре. Слушай, трябва да затварям.

Райкарт движеше пръста пред гърлото си все по-настоятелно.

— Тия два дни минаха чудесно — продължаваше Ланг, сякаш не ме беше чул. — Американците са фантастични. Знаеш ли, едва когато изпаднеш в беда, откриваш кои са истинските ти приятели.

Дали си въобразявах, или наистина натърти на последните думи?

— Чудесно. Идвам колкото се може по-бързо, Адам.

Затворих. Ръката ми трепереше.

— Браво — каза Райкарт. Стана и взе палтото си от леглото. — Имаме около десет минути, за да се измъкнем оттук. Събирайте си багажа.

Механично се заех със снимките. Прибрах ги в куфара и го закопчах, а Райкарт мина в тоалетната и го чух да пикае.

— Как ви се стори той? — подвикна Райкарт.

— Весел.

Той пусна водата и излезе, закопчавайки панталона си.

— Е, ще трябва да му развалим настроението, нали?

На слизане към фоайето асансьорът беше претъпкан с привърженици на Църквата на последния ден или някакви други досадници. Спираше на всеки етаж. Райкарт ставаше все по-нервен.

— Не бива да ни виждат заедно — прошепна той, докато излизахме на партера. — Движете се по-бавно. Ще ви чакаме на паркинга.

Ускори крачка и ме изпревари. Франк вече беше на крак — вероятно подслушваше и знаеше намеренията ни — и двамата се отдалечиха, без да разменят нито дума: чистичкият изискан Райкарт и неговият мълчалив мургав наемник. Ама че двойка, помислих си аз. Клекнах и се престорих, че си завързвам обувката, после бавно прекосих фоайето с приведена глава, като заобикалях отдалеч групите бъбрещи гости. Сега в цялата ситуация имаше нещо тъй нелепо, че когато стигнах до навалицата пред вратата, неволно се усмихнах. Всичко бе като в евтин фарс, всяка нова сцена все по-невероятна от предишната, ала ако се вгледаш — произтичаща логично от нея. Да, просто фарс! Чаках ред да изляза и точно тогава видях Емет, или поне ми се стори, че го видях, и изведнъж престанах да се усмихвам.

Хотелът имаше от онези големи въртящи се врати със секции, които побират наведнъж по пет-шест души и всички са принудени да влачат крака като каторжници с обща верига, за да не паднат един върху друг. За щастие бях по средата на излизащата група и навярно затова Емет не ме видя. Заедно с него в отсрещната секция имаше още двама и всичките заедно натискаха стъклото пред себе си, сякаш отчаяно бързаха да влязат.

Изскочих навън в нощта, залитнах и едва не се препънах в стремежа си да избягам. Куфарът ми се килна на една страна и аз го задърпах като непослушно куче. Между паркинга и хотела имаше цветни лехи, но вместо да ги заобиколя, тръгнах направо през тях. Отсреща светнаха фарове и потеглиха право към мен. В последния момент шофьорът рязко свърна и задната врата се отвори широко.

— Качвайте се — каза Райкарт.

Франк подкара с такава скорост, че паднах на седалката и вратата се затръшна зад мен.

— Току-що видях Емет — казах аз.

Райкарт и шофьорът се спогледаха в огледалото.

— Сигурен ли сте?

— Не.

— Той видя ли ви?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Стисках куфара. Той се беше превърнал в мой спасителен пояс. Профучахме по отклонението за магистралата и навлязохме в натовареното движение към Манхатън.

— Може да са ни проследили от „Ла Гуардия“ — каза Франк.

— А защо се забавиха толкова? — попита Райкарт.

— Може би са чакали Емет да пристигне от Бостън за разпознаването.

До този момент не приемах твърде сериозно любителските конспирации на Райкарт, но сега усетих как ме обзема паника.

— Слушайте — казах аз, — не смятам, че е добра идея точно сега да отивам при Ланг. Ако приемем, че онзи беше Емет, Ланг със сигурност е предупреден какво върша. Ще знае, че съм пътувал до Бостън да покажа фотографиите на Емет.

— Е? И какво смятате, че ще направи? — попита Райкарт. — Ще ви удави във ваната си в „Уолдорф-Астория“?

— Да, бе — подметна Франк. Раменете му весело трепнаха. — Само това оставаше.

Призляваше ми и въпреки мразовитата нощ свалих страничното стъкло. Вятърът долиташе на пориви откъм реката, носейки заедно със студа противния промишлен мирис на авиационно гориво. Когато си мисля за него, все още го усещам в гърлото си и за мен това винаги ще е вкусът на страха.

— Не трябва ли да измислим някаква версия? — попитах аз. — Какво да кажа на Ланг?

— Не сте направили нищо лошо — каза Райкарт. — Просто продължавате работата на предшественика си. Опитвате се да проучите студентските му години. Не се дръжте като виновен. Ланг не може да знае със сигурност, че действате против него.

— Не той ми е грижата.

Замълчахме. След няколко минути пред нас изплува нощният хоризонт на Манхатън и очите ми автоматично потърсиха процепа в бляскавата фасада. Странно е как една липса може да се превърне в забележителност. Като черна дупка, помислих си аз, разкъсване на космоса. Можеше да засмуче всичко — градове, държави, закони; и със сигурност можеше да погълне мен. Дори и Райкарт изглеждаше потиснат от гледката.

— Затворете прозореца, ако обичате. Ще ме простудите.

Подчиних се. Франк бе включил тихичко радиото. Свиреха джаз.

— Ами колата? — сепнах се аз. — Още е на летище „Логан“.

— Можете да я приберете утре.

По радиото пуснаха някакъв блус. Помолих Франк да го изключи. Той не ми обърна внимание.

— Знам, Ланг смята, че е на лична основа — каза Райкарт, — но не е така. Добре де, има и такъв елемент, признавам. Кой обича да го унижават? Но ако продължаваме да разрешаваме изтезания, ако оценяваме победата просто по бройката вражески черепи, които сме донесли да украсим пещерите си, какво ще стане тогава с нас?

— Ще ви кажа какво ще стане — отвърнах яростно аз. — Ще пишем мемоари за десет милиона долара и ще живеем щастливо до края на дните си. — Отново откривах, че от страха се разгневявам. — Знаете, че е безсмислено, нали? В крайна сметка той просто ще се пенсионира тук като служител на ЦРУ и ще ви каже да вървите на майната си с тъпите си военни престъпления.

— Може би. Но в древността са смятали изгнанието за по-страшно наказание от смъртта, а Ланг ще бъде изгнаник, и то какъв. Няма да може да стъпи никъде по света, дори и в шепата скапани държавици, които не признават Международния наказателен съд, защото винаги има риск самолетът да кацне някъде аварийно или за зареждане. А ние ще чакаме. И тогава ще го хванем.

Озърнах се към Райкарт. Той гледаше право напред и леко кимаше.

— Или пък политиката може да се промени някой ден — продължи той — и да започне обществена кампания за предаването му на правосъдието. Чудя се дали му е минавало през ум. Животът му ще се превърне в ад.

— Още малко, и ще почна да го съжалявам.

Райкарт ме погледна рязко.

— Очаровал ви е, нали? Чар! Английската болест.

— Има и по-лоши недъзи.

Прекосихме моста „Трайбъроу“. Тропането на гумите по връзките между бетонните секции напомняше ускорен пулс.

— Чувствам се като в карета — казах аз.

Пътуването към центъра отне доста време. При всяко спиране сред потока коли на Парк Авеню ми се искаше да отворя вратата и да побягна. Лошото беше, че много добре си представях първата част — хуквам между спрелите автомобили и изчезвам по някоя от пресечките, — но след това всичко тънеше в мъгла. Къде да отида? Как да платя за хотел, след като собствената ми кредитна карта, а вероятно и фалшивата, която използвах по-рано, бяха известни на преследвачите. Неохотно стигнах до извода, че както и да оглеждам положението, за мен ще е по-безопасно да бъда с Райкарт. Той поне знаеше как да оцелява сред непознатия свят, в който се бях озовал.

— Ако толкова се тревожите, можем да си уговорим сигнал за безопасност — каза Райкарт. — Можете да ми звъните по телефона, който ви даде Франк, да речем, десет минути след всеки кръгъл час. Дори не е задължително да говорим. Просто изчакайте два-три сигнала.

— Какво ще стане, ако не се обадя?

— При първия пропуск няма да предприема нищо. Ако пропуснете втори път, ще се обадя да кажа на Ланг, че носи лична отговорност за вашата безопасност.

— Защо ли това не ме успокоява?

Вече наближавахме. Виждах от другата страна на пътя пред нас огромно американско знаме, осветено с прожектори, а до него, край входа на „Уолдорф-Астория“, британския флаг. Зоната пред хотела беше заградена с бетонни блокове. Преброих шестима моторизирани полицаи, четири патрулни коли, две големи черни лимузини, малка тълпа фотографи и по-голяма тълпа любопитни зяпачи. От гледката сърцето ми заподскача. Дъхът ми спря.

Райкарт стисна ръката ми.

— Кураж, приятелю. Той вече загуби една сянка при подозрителни обстоятелства. Едва ли може да си го позволи втори път.

— Но всичко това не може да е заради него, нали? — изрекох смаяно аз. — Все едно още е министър-председател.

— Изглежда, че аз само съм го направил още по-знаменит — призна Райкарт. — Би трябвало да ми благодарите. Добре, успех. По-късно пак ще говорим. Спри тук, Франк.

Той вдигна яката си, отпусна се на седалката и в тази предпазна мярка имаше колкото патос, толкова и абсурд. Горкият Райкарт — едва ли един нюйоркчанин на десет хиляди би го познал. Франк спря за момент да сляза на ъгъла на Източна петдесета улица, после сръчно се вмъкна в движението и последното, което видях от Райкарт, бе дългата му сребриста коса, бавно чезнеща в манхатънската вечер.

Бях сам.

Прекосих широката улица, изпъстрена с жълти таксита, и минах покрай тълпите и полицаите. Никой не ме спря — виждайки куфара, вероятно ме смятаха за поредния гост на хотела. Минах през вратите в стил „Арт деко“, изкачих се по величественото мраморно стълбище и попаднах сред вавилонското великолепие на фоайето. При други обстоятелства бих се свързал по мобилния телефон с Амелия, но вече бях усвоил урока. Отидох при един от портиерите до рецепцията и го помолих да позвъни в нейната стая.

Тя не отговори.

Човекът се навъси и остави слушалката. Тъкмо се канеше да провери в компютъра, когато над Парк Авеню отекна мощен пукот. Неколцина току-що пристигнали гости приклекнаха, но побързаха да се изправят сконфузено, когато последваха още няколко трясъка на форсирани мотоциклетни двигатели. Откъм вътрешността на хотела през необятното златно фоайе се зададоха във формация „клин“ група охранители от американските и английските тайни служби. Ланг крачеше между тях с обичайната си пъргава, енергична походка. Зад него идваха Амелия и двете секретарки. Амелия говореше по телефона. Тръгнах към групата. Ланг мина край мен, гледайки право напред, което не беше типично за него. Обикновено обичаше да контактува с хората, да им хвърля усмивка, която ще запомнят завинаги. Докато той слизаше по стъпалата, Амелия ме забеляза. По изключение изглеждаше зачервена и дори няколко руси косъма от прическата й не си бяха на мястото.

— Тъкмо опитвах да се свържа с теб — каза в движение тя, без да забави крачка, и добави през рамо: — Плановете се променят. Летим обратно за Мартас Винярд.

— Сега? — Изтичах след нея. — Не е ли малко късно?

— Адам настоява. Успях да уредя самолет.

— Но защо точно сега?

— Нямам представа. Нещо се е случило. Питай него.

Ланг вече бе слязъл долу и наближаваше парадния вход. Охранителите отвориха двете врати и широките му рамене изведнъж се очертаха на фона на ярката електрическа светлина. Виковете на репортерите, канонадата на фотосветкавиците, грохотът на мотоциклетите — всичко това приличаше на отворена порта към ада.

— А аз какво да правя? — попитах.

— Качи се във втората кола. Адам ще иска да си поговорите в самолета. — Тя забеляза тревожното ми изражение. — Много си странен. Станало ли е нещо?

Какво да правя сега, запитах се аз. Да припадна? Да се оправдая с неотложна среща? Имах чувството, че съм стъпил върху подвижна лента и няма как да избягам.

— Всичко става толкова бързо — промърморих безсилно аз.

— Това не е нищо. Да ни беше видял през премиерските му години.

Излязохме сред хаоса от светлина и шум и сякаш всички противоречия, трупат от войната срещу терора, година след година, изведнъж се съсредоточиха върху един-единствен човек и го обляха с ослепително сияние. Вратата на лимузината беше отворена. Ланг спря да помаха на тълпата зад полицейския кордон, после се вмъкна вътре. Амелия хвана ръката ми и ме избута към втората кола.

— Качвай се! — викна тя. Мотоциклетите вече потегляха. — Не забравяй, останеш ли, не можем да спрем.

Тя се вмъкна до Ланг, а аз, без да разсъждавам, се настаних във втората лимузина при секретарките. Те весело се изместиха настрани. Един агент от тайните служби седна отпред до шофьора, после потеглихме. До нас пърпоренето на един от мотоциклетите отекваше като весела свирка на малък влекач, придружаващ огромен презокеански лайнер към открито море.

При други обстоятелства бих се радвал на пътуването: можех спокойно да изпъна крака; мотоциклетите се носеха покрай нас, за да спират движението; през затъмненото стъкло виждах как минувачите извръщат към нас бледи лица; сирените виеха; в нощта ярко проблясваха полицейските лампи. Бих се радвал на бързината, на силата. Сещам се само за две категории човешки същества, превозвани тъй драматично и демонстративно — световни лидери и заловени терористи.

Тайно опипвах в джоба си новия телефон. Трябваше ли да предупредя Райкарт какво става? Реших да се въздържа. Не исках да му звъня пред свидетели. Бих се чувствал твърде неудобно, вината ми щеше да е очевидна. Предателството се нуждае от уединение. Оставих се на волята на събитията.

Прелетяхме по надлеза на Петдесет и девета улица като богове. Алис и Люси се заливаха от смях от вълнение, а когато след няколко минути стигнахме до „Ла Гуардия“, минахме покрай терминала през една отворена желязна врата и излязохме право на пистата, където зареждаха голям частен реактивен самолет. Беше самолетът на „Халингтън“, тъмносин, с корпоративна емблема на високата опашка — земята, обкръжена с обръч, почти като в рекламата на „Колгейт“. Предната лимузина зави, спря и Ланг излезе пръв. Промуши се през рамката на преносим металодетектор и без да поглежда назад, се изкачи по стълбичката на самолета. Един охранител изтича след него.

Докато се измъквах от колата, тревогата бе сковала ставите ми като ревматизъм. Струваше ми огромно усилие да направя няколкото крачки до стъпалата, където стоеше Амелия. Нощният въздух се тресеше от рева на кацащи самолети. Виждах ги как се редят на пет-шест нива високо над водата като светещи стъпала, водещи нагоре към мрака.

— Това се казва пътуване — възкликнах аз, като се мъчех да изглеждам безгрижен. — Винаги ли е така?

— Искат да му покажат, че го обичат — каза Амелия. — А така показват и на всички останали как се държат с приятелите си. Pour encourager les autres. За да насърчат останалите.

Хора от охраната с метални пръти в ръцете проверяваха всички багажи. Сложих и моя куфар на купчината.

— Той казва, че трябва да се върне при Рут — продължи Амелия, гледайки нагоре към самолета. Прозорците бяха по-големи, отколкото на обикновен самолет. Отзад ясно се виждаше профилът на Ланг. — Трябвало да обсъди нещо с нея.

Гласът й звучеше озадачено. Сякаш си говореше сама и изобщо не ме забелязваше. Запитах се дали на идване към летището не са се скарали.

Един от охранителите ми нареди да отворя куфара. Подчиних се. Той вдигна ръкописа, за да надникне под него. Амелия беше толкова угрижена, че изобщо не забеляза.

— Странно е — каза тя, — защото във Вашингтон всичко мина чудесно.

Гледаше разсеяно към светлините на пистата.

— Чантата ви — каза охранителят.

Подадох му я. Той извади пакета със снимки и за момент си помислих, че ще го отвори, но лаптопът му се стори по-интересен. Усещах необходимост да продължа разговора.

— Може би е чул някаква новина от Хага — предположих аз.

— Не. Няма нищо общо с това. Щеше да ми каже.

— Добре, можете да се качите — каза пазачът.

— Засега не припарвай до него — предупреди ме Амелия, докато отивахме към металодетектора. — Не е в настроение. Когато поиска да поговорите, ще те повикам.

Изкачих се по стъпалата.

Ланг седеше в дъното, най-отзад. Беше подпрял с юмрук брадичка и гледаше през прозореца. (Както узнах по-късно, охранителите предпочитали да заема това място — така никой не можел да мине зад него.) Салонът беше предвиден за десет пътници: по двама на канапетата от двете страни на корпуса, а останалите на шест големи кресла. Креслата бяха разположени по двойки едно срещу друго, с масички между тях. Приличаше на част от фоайето в „Уолдорф-Астория“: позлатени апликации, полирано орехово дърво и кремава кожена тапицерия. Ланг седеше на едно от креслата. Човекът от специалните служби беше на съседното канапе. Стюард в бяла униформа се привеждаше над бившия премиер. Не виждах какво питие му налива, но чувах звука. За вас любим звук може да е песента на славей в летен здрач или звънът на селски църковни камбани. Аз предпочитам звънтенето на кубчета лед в кристална чаша. В това отношение съм експерт. Определено ми се струваше, че Ланг е решил да зареже безалкохолните и да се порадва на едно силно уиски.

Стюардът забеляза, че гледам, и се зададе към мен по пътеката.

— Да ви предложа ли нещо, сър?

— Благодаря. Да. Ще пия същото като мистър Ланг.

Оказа се, че греша — беше бренди.

Когато затвориха вратата, на борда бяхме дванайсет души: тричленен екипаж (пилот, втори пилот и стюард) и деветима пътници — две секретарки, четирима охранители, Амелия, Ланг и аз. Седях с гръб към кабината, за да наблюдавам клиента си. Амелия беше точно срещу него и когато двигателите изреваха, едва се удържах да не хукна да отворя вратата. Полетът ми се струваше обречен от самото начало. Самолетът потръпна, после сградата на терминала бавно започна да се отдалечава. Виждах как Амелия настоятелно размахва ръка, сякаш обясняваше нещо, но Ланг продължаваше безучастно да гледа навън към летището.

Някой докосна ръката ми.

— Знаете ли колко струва тая машина?

Беше агентът, с когото пътувахме от „Уолдорф-Астория“ до „Ла Гуардия“. Седеше от другата страна на пътеката.

— Не, не знам.

— Колко предполагате?

— Наистина нямам представа.

— Хайде, опитайте.

Свих рамене.

— Десет милиона долара?

— Четирийсет милиона долара — заяви победоносно той, сякаш знаенето на цената го правеше един от собствениците. — „Халингтън“ притежава пет.

— Да се чуди човек за какво са им.

— Когато не им трябват, ги дават под наем.

— О, да — казах аз. — Чувал съм.

Ревът на двигателите се засили и самолетът се понесе по пистата. Представих си как заподозрените терористи с белезници и качулки, привързани за луксозните кожени кресла, излитат от някоя прашна военна писта близо до афганистанската граница и пътуват към боровите гори на Източна Полша. Самолетът сякаш подскочи във въздуха и аз видях над ръба на чашата как светлините на Манхатън изпълват целия прозорец, плъзват се настрани и накрая примигват и гаснат, докато се издигаме през ниската облачност. Стори ми се, че безкрайно дълго пъплим слепешком нагоре в крехката си метална черупка, но накрая воалът падна и изплувахме в ясната нощ. Облаците бяха масивни и плътни като планинска верига, а луната надничаше иззад върховете, озарявайки долини, ледници и клисури.

По някое време Амелия стана и тръгна към мен. Бедрата й неволно се люшкаха изкусително в такт с поклащането на салона.

— Добре — каза тя, — готов е да си поговорите. Но не го претоварвай, става ли? Последните два дни бяха ужасни за него.

Да, и за мен, помислих си аз.

— Разбрано.

Взех чантата и се промъкнах покрай Амелия. Тя ме хвана за ръката.

— Не разполагаш с много време. Полетът е съвсем кратък. Всеки момент ще започнем да слизаме.

Наистина беше кратък. По-късно проверих. Само четиристотин и двайсет километра делят Ню Йорк от Мартас Винярд, а оптималната скорост на „Гълфстрийм G 450“ е 877 километра в час. Тези два факта обясняват защо записът на разговора ми с Ланг трае само единайсет минути. Навярно вече се спускахме, когато пристъпих към него.

Той седеше със затворени очи и още стискаше чашата в протегнатата си настрани ръка. Беше свалил сакото, вратовръзката и обувките и почти лежеше в креслото с разперени ръце и крака, сякаш някой го бе блъснал там. Отначало си помислих, че е заспал, но после осъзнах, че ме гледа втренчено с присвити очи. Той неопределено размаха чашата към отсрещната седалка.

— Здрасти, приятел. Заповядай. — Отвори очи, прозя се и закри устата си с длан. — Извинявай.

— Здравей, Адам.

Седнах. Държах чантата в скута си. Изрових отвътре бележника и диктофона. Нали това искаше Райкарт? Записи.

От нерви бях станал несръчен и ако Ланг само бе вдигнал вежди, веднага щях да прибера диктофона. Но той като че не забеляза. Навярно толкова пъти бе преживявал същия ритуал в края на официални пътувания — журналистите, доведени за няколко минути привилегирован разговор; илюзията за неформално общуване на чашка с министър-председателя. На записа ясно се чува изтощението в гласа му.

— Е — попита той, — как върви?

— Върви — казах аз. — Определено върви.

Когато слушам записа, гласът ми изглежда тьй изтънял от тревога, сякаш съм вдишал хелий.

— Откри ли нещо интересно?

В очите му зърнах странен блясък. Презрение? Насмешка? Усещах, че си играе с мен.

— Това-онова. Как беше във Вашингтон?

— Между нас казано, във Вашингтон беше страхотно. — С тихо шумолене той се надигна в креслото, събрал сили за едно последно изпълнение преди вечерното затваряне на театъра. — Навсякъде получих невероятна подкрепа — в Капитолия, разбира се, както навярно си видял, но също така от вицепрезидента и държавния секретар. Ще ми помогнат по всички възможни начини.

— И изводът е, че ще можеш да се установиш в Америка?

— О, да. Ако се стигне до най-лошото, със сигурност ще ми предложат политическо убежище. Може би дори някаква работа, стига да не е свързана със задгранични пътувания. Но няма да се стигне дотам. Ще ми осигурят нещо далеч по-ценно.

— Наистина ли?

Ланг кимна.

— Доказателства.

— Ясно.

Всъщност нямах представа за какво говори.

— Това нещо работи ли? — попита той.

На записа се чува оглушителен шум, когато повдигам диктофона.

— Да, мисля че работи. Нали не възразяваш?

Нов шум — оставям диктофона.

— Не, разбира се — каза Ланг. — Просто искам да проверя дали записваш, защото определено смятам, че това ще ни свърши работа. Важно е. Трябва да го запазим в тайна до излизането на мемоарите. Ще свърши истински чудеса при продажбата на откъси за пресата. Той се приведе напред, за да подчертае думите си. — Вашингтон се готви да осигури клетвени показания, че нито един британски служител не е пряко замесен в отвличането на онези четиримата от Пакистан.

— Наистина ли?

Наистина ли? Наистина ли? Повтарям го като папагал и днес болезнено присвивам очи, като чувам умилкването в гласа си. Раболепен придворен. Ласкател в сянка.

— И още как. Директорът на ЦРУ лично ще даде изявление пред съда в Хага, че е било изключително американска секретна операция, а ако не помогне, готов е да изправи пред камера служителите, които са ръководили мисията. — Ланг се облегна назад и отпи от брендито. — Това ще натрие носа на Райкарт. Как ще скърпи сега обвинение във военни престъпления?

— Но твоят меморандум до министерството на отбраната…

— Автентичен е — призна той и сви рамене. — Вярно, не мога да отрека, че съм предложил да използваме специалните части. И британското правителство не може да отрече, че те са били в Пешавар по време на операция „Буря“. Не можем да отречем също така, че нашите разузнавателни служби проследиха онези хора до точното място, където бяха арестувани. Но няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.

Ланг ме погледна с усмивка.

— А предадохме ли ги?

— Няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.

— Но ако сме ги предали, това със сигурност представлява подпомагане и съучастие…

— Няма доказателство, че сме предали тези сведения на ЦРУ.

Той все още се усмихваше, макар че сега съсредоточено бе сбръчкал чело като тенор, поддържащ висока нота в края на трудна ария.

— Тогава как са се добрали до тях?

— Труден въпрос. Не по официални канали, това е сигурно. И определено няма нищо общо с мен. — Настана дълго мълчание. Усмивката му изчезна. — Е, ти как мислиш?

— Звучи малко — потърсих най-дипломатичния израз… — малко формално.

— В смисъл?

На записа отговорът ми е тъй уклончив, тъй изнервен от безпомощния стремеж към увъртане, че ако някой го чуе, би се изсмял.

— Ами… нали разбираш… ти сам призна, че си искал специалните части да ги заловят… без съмнение, нали разбираш, по съвсем ясни причини… и дори да не са свършили пряко цялата работа, Министерството на отбраната… доколкото разбрах… не успя да отрече, че са били замесени, вероятно защото са имали нещо общо, макар и само… макар и само… да са седели в кола на съседния ъгъл. И по всяка вероятност британското… нали разбираш… разузнаване е посочило на ЦРУ мястото, където могат да бъдат заловени. А когато бяха подложени на мъчения, ти не осъди това.

Последните думи бяха изречени на един дъх. Ланг студено отвърна:

— Сид Крол беше много доволен от подкрепата на ЦРУ. Смята, че прокурорката може дори да прекрати делото.

— Е, щом Сид го казва…

— Абе майната му! — възклика внезапно Ланг. Удари с длан по ръба на масата. На записа звучи като експлозия. Задрямалият на съседното канапе агент от специалните служби рязко надигна глава. — Не съжалявам за станалото с онези четиримата. Ако бяхме разчитали на пакистанците, никога нямаше да ги спипаме. Трябваше да ги хванем, докато имахме тази възможност, а ако я бяхме изпуснали, щяха да се покрият и да не чуем вече за тях, докато не почнат пак да избиват наши хора.

— Наистина ли не съжаляваш?

— Не.

— Дори и за онзи, който умря при разпита?

— А, онзи — отвърна небрежно Ланг. — Той имаше проблеми със сърцето и никой не знаеше. Можеше да умре по всяко време. Например някоя сутрин, както става от леглото.

Мълчах и се преструвах, че водя записки.

— Виж — каза Ланг. — Не одобрявам мъченията, но нека ти кажа едно. Първо, те наистина дават резултати. Виждал съм данни от разузнаването. Второ, властта в крайна сметка е балансиране между две злини, а ако се замислиш, какво са две-три минути страдание за няколко личности пред смъртта — забележи, смъртта — на хиляди. Трето, не ми казвай, че става дума за нещо уникално, присъщо единствено на войната срещу терора. Мъченията винаги са били част от военното дело. С тази разлика, че някога не е имало гадни медии да вдигат шум.

— Арестуваните в Пакистан твърдят, че са невинни — изтъкнах аз.

— Естествено, че така ще твърдят! Какво друго да кажат? — Ланг ме изгледа втренчено, сякаш ме виждаше за пръв път. — Започва да ми се струва, че си твърде наивен за тази работа.

Този път не се удържах.

— За разлика от Майк Макейра?

— Майк! — Ланг се разсмя и поклати глава. — Майк също беше наивен, но по друг начин.

Самолетът вече се спускаше много бързо. Луната и звездите бяха изчезнали. Прекосявахме облаците. Усетих натиск в ушите си и трябваше да запуша нос и да преглътна.

Амелия се зададе по пътеката.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

Изглеждаше разтревожена. Вероятно бе чула избухването на Ланг, както и всички останали.

— Просто работим по мемоарите — каза Ланг. — Разказвам му какво стана с операция „Буря“.

— Записваш ли? — попита Амелия.

— Ако не възразяваш — казах аз.

— Трябва да внимаваш — обърна се тя към Ланг. — Не забравяй какво каза Сид Крол.

— Записите не са мои, а ваши — прекъснах я аз.

— Все пак могат да бъдат изискани със съдебна заповед.

— Престани да се държиш с мен като с малко дете — рязко каза Ланг. — Знам какво да говоря. Дай да приключим веднъж завинаги.

Амелия си позволи леко да разшири очи и се оттегли.

— Жени! — промърмори Ланг.

Той отпи още глътка бренди. Ледът се беше стопил, но цветът на питието оставаше тъмен. Трябва да му бяха сипали солидна доза и за пръв път ми хрумна, че нашият бивш министър-председател е леко подпийнал.

— По какъв начин беше наивен Майк Макейра? — попитах аз.

— Няма значение — промърмори Ланг. Седеше с клюмнала глава, дълбоко замислен. После изведнъж рязко се изправи. — Така де, погледни например всички тия глупости за гражданските права. Знаеш ли какво бих направил, ако отново дойда на власт? Ще им кажа: добре тогава, пускаме две опашки на летищата. Отляво опашка за полети, на които не сме проверявали пътниците, не сме изготвяли психологически профили, не сме събирали биометрични данни, изобщо не сме нарушавали безценните ви граждански права, не сме изтръгвали информация чрез насилие — нищо. Отдясно опашка за полети, където сме направили всичко възможно, за да осигурим безопасност на пътниците. Тогава хората сами да решават на кой самолет да се качат. Няма ли да е чудесно? Да седиш и да гледаш на коя опашка наистина ще пратят децата си типове като Райкарт, когато стане напечено.

— И Майк беше от тях?

— Не от самото начало. Но за жалост Майк откри идеализма на стари години. Казах му — всъщност това бе последният ни разговор, — казах му, че щом Исус Христос не е успял да реши проблемите на света, когато слязъл да живее сред нас — а Той е бил Божи син! — то не е ли малко нахално от страна на Майк да очаква от мен такъв успех само за десет години?

— Вярно ли е, че сте имали сериозно спречкване? Точно преди да умре.

— Майк отправи някои безумни обвинения. Не можех да се престоря на глух.

— Може ли да попитам какви бяха?

Представях си как Райкарт и прокурорката седят, слушат записа и при тия думи се надигат от столовете. Пак се наложи да преглътна. Собственият ми глас звучеше приглушено в ушите ми, сякаш говорех насън или от много далеч. На записа последвалата пауза е съвсем кратка, но тогава ми се стори безкрайна, а когато Ланг най-сетне проговори, гласът му бе убийствено тих.

— Предпочитам да не ги повтарям.

— Бяха ли свързани с ЦРУ?

— Но ти сигурно вече знаеш — горчиво изрече Ланг, — щом си ходил да разговаряш с Пол Емет.

И този път паузата на записа е точно толкова дълга, колкото и в спомените ми.

След като хвърли бомбата, Ланг се загледа през прозореца и отпи от брендито. Под нас почваха да се мяркат отделни светлинки. Сигурно бяха кораби. Погледнах го и видях, че годините най-накрая са догонили дори него. Личеше по отпуснатата плът около очите, по гънките под брадата. А може и да не беше от възрастта. Може би просто бе уморен. Не вярвах да е спал както трябва от седмици насам, във всеки случай не и след сблъсъка с Макейра. Когато накрая се обърна към мен, в изражението му определено нямаше гняв, а само огромна умора.

— Искам да разбереш — каза той, натъртвайки всяка дума, — че всичко, което съм направил като партиен лидер и министър-председател — всичко, — е било продиктувано от убеждението, че постъпвам правилно.

Измънках някакъв отговор. Бях потресен.

— Емет твърди, че си му показал снимки. Вярно ли е? Може ли да ги видя?

Ръцете ми леко трепереха, докато вадех фотографиите от плика и ги побутвах през масичката към него. Той прехвърли първите четири много бързо, спря се на петата — онази с него и Емет на сцената, — после се върна в началото и започна да ги преглежда отново, като се задържаше на всяко изображение.

Без да откъсва очи от снимките, запита:

— Къде ги откри?

— Макейра ги е поръчал от архивите. Намерих ги в стаята му.

По високоговорителя вторият пилот ни прикани да затегнем коланите.

— Странно — промърмори Ланг. — Странно е как всички се променихме толкова много и все пак си останахме съвършено същите. Майк не ми спомена нищо за снимки. Ах, проклетите архиви! — Той се взря с присвити очи в една от снимките на речния бряг. Забелязах, че най-силно го привлича не собственият му образ или този на Емет, а момичетата. — Помня я. — Той почука с пръст по снимката. — И нея. Тя ми писа веднъж, когато бях министър-председател. Рут не беше доволна. О, боже. — Ланг плъзна длан по лицето си. — Рут. — За момент си помислих, че ще се разплаче, но когато ме погледна, очите му бяха сухи. — Какво ще правим сега? Има ли в твоя занаят процедура за справяне с подобни ситуации?

През стъклото вече ясно се виждаше мозайка от светлини. Зърнах на пътя автомобилни фарове.

— Клиентът винаги има последната дума що се отнася до книгата — казах аз. — Винаги. Но очевидно в случая, като знаем какво е станало…

На записа гласът ми бавно заглъхва, после се чува шум — Ланг се пресегна да ме сграбчи за лакътя.

— Ако имаш предвид станалото с Майк, нека ти кажа, че бях абсолютно потресен. — Гледаше ме право в очите, влагаше и последните си остатъци от актьорска енергия, за да ме убеди, и откровено признавам, че въпреки всичките ми разкрития той успя: до ден-днешен съм сигурен, че казваше истината. — Ако не вярваш на нищо друго, моля те поне да повярваш, че смъртта му няма нищо общо с мен и до сетния си час ще нося образа на Майк в моргата. Сигурен съм, че е било нещастен случай. Но добре, да предположим противното. — Той стисна ръката ми още по-здраво. — Какво си е въобразявал, отивайки в Бостън да разобличи Емет? Имаше достатъчен опит в политиката, за да знае, че такива неща просто не се правят, не и когато залогът е толкова висок. Знаеш ли, в известен смисъл той сам се унищожи. Беше самоубийствен акт.

— Точно това ме плаши — казах аз.

— Сериозно ли смяташ, че същото може да сполети и теб? — възкликна Ланг.

— Минавала ми е подобна мисъл.

— Не бива да се боиш. Гарантирам ти.

Навярно не успях да прикрия съмнението си.

— Стига де, приятел! — повиши глас Ланг. Пръстите отново се впиха в плътта ми. — В момента с нас има четирима агенти! Що за хора сме според теб?

— Е, точно там е въпросът — казах аз. — Що за хора сте?

Летяхме ниско над дърветата. Прожекторите на самолета озаряваха тъмните им корони. Опитах се да издърпам ръка.

— Извинявай — казах аз.

Ланг неохотно ме пусна и аз закопчах колана си. Той направи същото. Озърна се през прозореца към терминала, после ми хвърли смаян поглед, докато плавно се спускахме към пистата.

— Боже мой, вече си казал на някого, нали?

Усетих как лицето ми пламва.

— Не.

— Казал си.

— Не съм.

На записа гласът ми звучи безсилно като на виновно дете.

Той пак се приведе напред.

— На кого каза?

Гледайки мрачните гори около аерогарата, където можеше да се спотайва какво ли не, виждах само един-единствен начин да се застраховам.

— На Ричард Райкарт — казах аз.

Това навярно беше убийствен удар за него. Навярно още тогава разбра, че всичко е свършено. В спомените си го виждам застинал като някой от онези величествени, но безнадеждно остарели жилищни блокове миг след като са избухнали зарядите: за няколко секунди фасадата остава учудващо незасегната, после бавно започва да рухва. Така беше и с Ланг. Той ме изгледа безизразно, после се отпусна назад в креслото.

Самолетът спря пред терминала. Двигателите замлъкнаха.

В този момент най-сетне постъпих умно.

Докато Ланг седеше, съзерцавайки собствената си гибел, и докато Амелия се задаваше забързано по пътеката да разбере какво съм му казал, аз проявих присъствие на духа да извадя касетата от диктофона и да я пъхна в джоба си. На нейно място заредих резервна. Ланг беше прекалено зашеметен, за да обърне внимание, а Амелия не забелязваше нищо друго, освен него.

— Добре — твърдо отсече тя, — за днес стига толкова. — Взе празната чаша от омекналите му пръсти и я подаде на стюарда. — Трябва да се прибираш, Адам. Рут те чака на изхода.

Посегна и разкопча колана, после свали сакото му от облегалката. Вдигна го с две ръце и леко го разтърси като матадор на арената, но гласът й прозвуча нежно:

— Адам?

Той покорно се изправи като в транс и отправи невиждащ поглед към пилотската кабина, докато тя наместваше ръцете му в ръкавите. Амелия погледна през рамо към мен и изрече беззвучно, свирепо и съвсем ясно, с обичайното си безупречно произношение: „Какви ги вършиш, по дяволите?“

Уместен въпрос. Какви ги вършех, по дяволите? Вратата в предната част на самолета се отвори и трима от охранителите тръгнаха да слизат. В салона нахлу студен въздух. Четвъртият агент от тайните служби тръгна към изхода, следван от Ланг. Пилотът бе излязъл от кабината да се сбогува и аз видях как Ланг с усилие изпъна плещи и пристъпи към него с протегната ръка.

— Беше великолепно както винаги — каза разсеяно той. — Любимата ми авиолиния. — Стисна ръката на пилота, после се приведе край него да поздрави втория пилот и чакащия стюард. — Благодаря. Много ви благодаря.

Завъртя се към нас със застинала професионална усмивка, но тя бързо посърна; изглеждаше съсипан. Охранителят вече бе слязъл до средата на стълбичката. Само аз, Амелия и двете секретарки чакахме да го последваме навън. Зад осветената стъклена стена на терминала смътно различих силуета на Рут. Беше твърде далеч, за да разбера какво е изражението й.

— Би ли останала тук още минутка? — обърна се Ланг към Амелия. После добави към мен: — Ти също. Искам да поговоря насаме с жена си.

— Наред ли е всичко, Адам? — попита Амелия. Беше с него твърде отдавна и навярно го обичаше твърде много, за да не усети, че нещо ужасно се е объркало.

— Няма страшно — каза Ланг. Леко я докосна по лакътя, после се поклони на всички ни, включително на мен и екипажа. — Благодаря, дами и господа, и лека нощ.

Мина с приведена глава през вратата, спря на най-горното стъпало и се озърна, приглаждайки косата си. Ние с Амелия го гледахме от салона. Беше съвсем същият както при първата ни среща — по навик търсеше публика, с която да осъществи контакт, макар че ветровитата, ярко осветена писта бе съвсем пуста, ако не се брояха чакащите охранители и един техник с гащеризон, останал да работи до късно и несъмнено бързащ да се прибере у дома.

Ланг вероятно също бе видял Рут да го чака зад стъклото, защото изведнъж приветствено вдигна ръка, после слезе по стъпалата с изящната походка на танцьор. Стъпи долу и вече беше изминал десетина метра към терминала, когато техникът извика „Адам!“ и размаха ръка. Имаше английски акцент и Ланг сигурно разпозна гласа на сънародник, защото внезапно се отдели от охранителите и тръгна срещу човека с протегната ръка. И така видях Адам Ланг за последен път: човек с вечно протегната ръка. Този образ е запечатан в ретината ми — устремената му сянка на фона на растящата топка от ослепително бял огън, която изведнъж го обгърна; а после имаше само летящи отломки, парещи песъчинки и камъчета, жарка въздушна вълна и подводната тишина на експлозията.