Сянката

11

Когато се прибрах, първата ми работа беше да си приготвя гореща вана, като сипах половин шишенце ароматизиран шампоан (бор, кардамон и джинджифил), което намерих в шкафчето. Докато ваната се пълнеше, дръпнах завесите и съблякох мокрите дрехи. Разбира се, в модерната къща на Райнхарт липсваха примитивните радиатори, затова оставих дрехите да лежат на пода, влязох в банята и прекрачих в голямата вана.

Също както си струва понякога да прегладнееш истински, за да се насладиш на храната, така и удоволствието от горещата вана може да се оцени напълно само ако си бил дълго под леден дъжд. Изстенах от облекчение, отпуснах се надолу, докато ноздрите ми докоснаха ароматната пяна, и няколко минути лежах като алигатор на припек в задушна лагуна. Навярно затова не чух почукването на вратата и разбрах, че в стаята има някой едва когато се понадигнах и чух нечии стъпки.

— Ехо? — подвикнах аз.

— Извинявай — отвърна Рут. — Почуках. Аз съм. Дойдох да ти донеса сухи дрехи.

— Нямаше нужда — казах аз. — Ще се справя.

— Трябва ти нещо сухо и проветрено, инак ще се разболееш. Ще кажа на Деп да почисти другите.

— Наистина нямаше нужда.

— Вечерята е след час.

— Чудесно — предадох се аз. — Благодаря ти.

Чух как Рут излезе и вратата щракна зад нея. Веднага изскочих от ваната и грабнах хавлията. Беше ми оставила на леглото изгладена риза на съпруга си (шита по поръчка, с монограм АПБЛ върху джобчето), пуловер и джинси. От захвърлените на пода дрехи бе останало само мокро петно. Вдигнах дюшека — пликът още беше там, после го пуснах с облекчение.

В Рут Ланг имаше нещо смущаващо. Когато бях с нея, никога не знаех какво да очаквам. Понякога ставаше безпричинно агресивна — не бях забравил как при първия ни разговор буквално ме обвини, че се каня да напиша предателска книга за нея и Ланг, — а друг път изпадаше в удивителна фамилиарност, държеше ме за ръка или командваше как да се обличам. Сякаш в мозъка й липсваше някакъв мъничък механизъм, онази част, която подсказва как да се държим естествено с другите хора.

Загърнах се по-плътно с хавлията, стегнах я на кръста и седнах зад бюрото. И преди се бях изненадвал от странното й отсъствие в автобиографията. Това бе една от причините за желанието ми да започна основната част от книгата с разказа за тяхната среща — докато открих, че Ланг го е измислил. Разбира се, тя присъстваше в посвещението:

Но след това до появата й имаше цели петдесет страници. Прелистих ръкописа и открих търсения пасаж.

Това бе единственото по-съществено споменаване на Рут.

Бавно прерових следващите глави, подчертавайки местата, където ставаше дума за нея. „Дългогодишният й партиен опит“ бил „безценен“ за Ланг по пътя към мястото в парламента. Трета глава започваше многообещаващо: „Рут съзря далеч преди мен възможността да стана партиен лидер“, но така и не обясняваше как или защо е стигнала до това прозрение. После тя отново се появяваше „с типичните си хитри съвети“, когато му се наложило да уволни свой колега. Споменаваше се как споделяла с него хотелските апартаменти, когато посещавал партийни конференции. Оправила му вратовръзката вечерта, когато станал министър-председател. Извеждала по магазините жените на гостуващи световни лидери. Дори му родила деца („децата винаги са ми помагали да запазя здрава връзка със земята“). Но все пак в мемоарите тя си оставаше безплътен призрак, което ме озадачаваше, защото определено не беше призрак в реалния му живот. Може би затова държеше да ме наемат — досещаше се, че ще искам да напиша повече за нея.

Когато погледнах часовника си, осъзнах, че почти цял час съм се ровил из ръкописа и е станало време за вечеря. Загледах се в дрехите, които Рут бе оставила на леглото. Аз съм от онези, които англичаните наричат „взискателни“, а американците „префърцунени“ — не обичам да ям от чужда чиния, да пия от чужда чаша и да обличам чужди дрехи. Но тези бяха по-чисти и по-топли от всичко, с което разполагах, а и тя си бе направила труда да ги донесе, затова се облякох, като навих ръкавите, защото нямах копчета за тях, и се качих горе.

В каменното огнище гореше буен огън и някой, навярно Деп, бе запалил свещи из цялата стая. Прожекторите навън бяха включени и лъчите им озаряваха мършавите белезникави очертания на дърветата и жълто-зеленикавата растителност, превита от вятъра. Докато влизах, порив на вятъра плисна дъждовни струи в огромния панорамен прозорец. Почувствах се като през мъртвия сезон във фоайето на някакъв луксозен хотел, останал само с двама гости.

Рут седеше на същия диван и в същата поза както сутринта, с подвити под себе си крака, и четеше „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. На ниската масичка пред нея бяха подредени като ветрило други списания, а до тях — надявах се да е добра поличба — имаше висока чаша с бледозлатиста течност, може би бяло вино. Рут вдигна глава и ми хвърли одобрителен поглед.

— Точно по мярка. Сега ще ти трябва и питие.

Тя протегна глава над облегалката на дивана — видях как се изпъват стегнатите мускули по шията й — и подвикна с резкия си глас към стълбището:

— Деп! — После се обърна към мен. — Какво ще пиеш?

— Какво има?

— Биодинамично бяло вино от винарната на Райнхарт в долината Напа.

— Райнхарт няма ли и спиртоварна?

— Виното е великолепно. Трябва да го опиташ. — Тя се обърна към икономката, която се бе появила на най-горното стъпало. — Деп, донеси бутилката и още една чаша, ако обичаш.

Седнах срещу нея. Беше облечена в дълга прилепнала червена рокля и за разлика от друг път по лицето й се забелязваха следи от грим. Имаше нещо трогателно в тази решителност да демонстрира спокойствие, докато, образно казано, бомбите вече се силеха около нея. Трябваше ни само механичен грамофон, за да се превърнем в храбра английска двойка от пиеса на Ноел Кауард, която поддържа крехкото равновесие на повърхността въпреки рухването на околния свят.

— Ще вечеряме след двайсет минути — обясни Рут, — защото първо — тя вдигна дистанционното и със свиреп замах го насочи към телевизора — трябва да гледаме новините. Наздраве.

— Наздраве — отвърнах аз и вдигнахме чаши.

Пресуших моята за трийсет секунди. Бяло вино.

Кому ли е притрябвало? Взех бутилката и погледнах етикета. Пишеше, че почвата на лозята се обработвала в хармония с лунния цикъл с използване на естествен тор, заровен в кравешки рог, и цвят от бял равнец, ферментирал в пикочен мехур от елен. Звучеше ми точно като една от ония съмнителни дейности, за които преди няколко века съвсем основателно са изгаряли някои хора на клада.

— Харесва ли ти? — попита Рут.

— Тънък плодов вкус — казах аз — с лек дъх на мехур.

— Налей тогава по още едно. Ето го и Адам. Господи, това е водещата новина. Май трябва да се напием по този повод.

Зад рамото на говорителя се появи надпис: ЛАНГ — ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. С лека тревога забелязах, че вече не си правят труда да слагат въпросителна накрая. На екрана се появиха познатите сцени от сутринта: пресконференцията в Хага, излизането на Ланг от къщата, изявлението пред журналистите на шосето за Уест Тисбъри. Следваха кадри от посещението на Ланг във Вашингтон, най-напред с конгресмени сред топлата атмосфера на фотосветкавици и взаимно възхищение, после по-сдържана среща с държавния секретар. На втори план ясно се виждаше Амелия Блай — почти като съпруга. Не смеех да се озърна към Рут.

„Адам Ланг — заяви държавният секретар — бе рамо до рамо с нас във войната срещу терора, затова днес се гордея да застана рамо до рамо с него и да му подам дружеска десница от името на американския народ. Адам, радвам се да те видя.“

— Недей да се хилиш — възкликна Рут.

„Благодаря — каза Адам с широка усмивка и стисна протегнатата ръка. Все тъй усмихнат, извърна лице към камерите. Приличаше на зубрач, бързащ да получи училищната награда. — Много благодаря. Радвам се да ви видя.“

— Майната ти! — изкрещя Рут.

Тя насочи дистанционното и се канеше да натисне бутона, когато на екрана изникна Ричард Райкарт, минаващ с обичайната си бюрократична свита през фоайето на ООН. Сякаш в последния момент му хрумна да свърне настрани, към камерите. Изглеждаше малко по-възрастен от Ланг, вероятно наближаваше шейсет. Беше родом от Австралия, Родезия или някоя друга част на Британската общност и едва в юношеска възраст бе пристигнал в Англия. Имаше буйна стоманеносива коса, която падаше на романтични вълни отзад върху яката му, и когато застана пред журналистите, пролича, че отлично знае от коя страна е по-фотогеничен — от лявата. С мургавия си орлов профил леко напомняше индиански вожд.

„Гледах днешното изявление в Хага — каза той — с потрес и дълбока печал.“

Приведох се напред. Несъмнено това бе гласът, който чух днес по телефона, нямаше как да сбъркам лекия напевен акцент.

„Адам Ланг беше и си остава мой стар приятел…“ — продължаваше Райкарт.

— Двулично копеле — подметна Рут.

,….и съжалявам, че той реши да приеме нещата в личен план. Не става дума за личности. Става дума за правосъдие. Става дума дали ще има един закон за богатите бели западни нации и друг за останалия свят. Става дума дали когато взема решение, всеки политически и военен лидер ще знае, че носи отговорност пред международните закони. Благодаря ви.“

Един журналист извика:

„Сър, ще се явите ли, ако ви поканят, да дадете свидетелски показания?“

„Разбира се.“

— Как ли пък не, боклук такъв — подметна Рут.

Новините продължиха със съобщение за самоубийствен атентат в Близкия изток и тя изключи телевизора. В същия миг иззвъня мобилният й телефон. Рут го погледна.

— Адам се обажда да пита как е минало. — Тя изключи и телефона. — Нека да се поизмъчи.

— Винаги ли се съветва с теб?

— Винаги. И винаги ме слушаше. До неотдавна.

Налях още вино. Усетих как започва да ме хваща съвсем леко.

— Права си — казах аз. — Не биваше да отива във Вашингтон. Наистина изглежда зле.

— Не биваше да идваме тук. — Рут посочи с чашата си към стаята. — Така де, погледни. И всичко това само заради фондацията „Адам Ланг“. А какво всъщност е тя? Изискано забавление за безработни политици. — Тя се приведе напред. — Да ти кажа ли първото правило на политиката?

— Да, моля.

— Не губи връзка с корените си.

— Старая се.

— Млъквай. Говоря сериозно. Можеш да гониш облаците. Нещо повече, длъжен си, ако искаш да успееш. Но никога, никога не се откъсвай от корена. Защото направиш ли го, с теб е свършено. Представи си какво щеше да бъде, ако тази вечер го показваха как се завръща в Лондон. Пристига със самолета, за да се бори срещу онези жалки типове и смехотворните им обвинения. Би изглеждало великолепно! А вместо това… Господи! — Рут поклати глава и отрони тежка въздишка на гняв и безсилие. — Хайде да вечеряме.

Тя стана от дивана, при което разля малко вино. Няколко капки опръскаха червената вълнена рокля. Това сякаш не й направи впечатление и ме обзе ужасяващото предчувствие, че ще се напие. (Споделям разпространеното сред сериозните пиячи убеждение, че няма по-досадно нещо от пияна жена — тя просто държи да натрие носа на всички.) Но когато предложих да й долея, тя закри чашата с длан.

— Стига ми толкова.

Дългата маса до прозореца беше подредена за двама и безмълвната гледка на бушуващата буря зад дебелото стъкло засилваше чувството за интимност — свещите, цветята, буйният огън. Струваше ми се малко пресилено. Деп донесе две купички бульон и за известно време настана неловко мълчание, нарушавано само от дрънченето на лъжици по порцелан.

— Как върви? — попита накрая Рут.

— Книгата ли? Честно казано, не върви.

— Защо… ако не броим очевидните причини?

Поколебах се.

— Да ти кажа ли откровено?

— Разбира се.

— Трудно ми е да го разбера.

— О! — Сега тя пиеше вода с лед. Тъмните й очи ме погледнаха над ръба на чашата като цеви на ловна пушка. — В какъв смисъл?

— Не мога да разбера защо този симпатичен осемнайсетгодишен младеж, който отива в Кеймбридж без капка интерес към политиката и там се посвещава изцяло на театъра, момичетата и пиенето, най-ненадейно…

— … се оженва за мен?

— Не, не, не е това. Изобщо не е това. — А си мислех: да, да, разбира се, точно това е. — Не, не разбирам защо на двайсет и две или двайсет и три години изведнъж влиза в политическа партия. Какво го е прихванало?

— Не го ли попита?

— Той каза, че влязъл заради теб. Че си дошла да го агитираш, увлякъл се и те последвал в политиката от обич. За да се срещате по-често. Разбираш, ли, на това мога да повярвам. Би трябвало да е истина.

— А не е ли?

— Много добре знаеш, че не е. Той е влязъл в партията поне година преди да те срещне.

— Тъй ли? — Тя сбръчка чело и отпи още глътка вода. — Но тази негова история как е влязъл в политиката… наистина си припомням случката, защото агитирах за лондонските избори през седемдесет и седма и определено почуках на неговата врата, а после той почна редовно да се появява на партийните срещи. Значи трябва да има зрънце истина.

— Да, зрънце — съгласих се аз. — Може би е влязъл в партията през седемдесет и пета, две години почти не е проявявал интерес, а после те е срещнал и е станал активен. И все пак няма отговор на главния въпрос — защо изобщо е влязъл в политическа партия.

— Толкова ли е важно?

Деп дойде да прибере приборите от супата и докато мълчахме, аз се замислих над въпроса на Рут.

— Да — казах, когато отново останахме сами, — колкото и да ти е странно, мисля, че има значение.

— Защо?

— Защото, макар и дребна, тази подробност все пак означава, че той не е онова, за което го смятаме. Дори не съм сигурен, че е онова, за което се смята самият той, което вече е много зле, щом трябва да му пиша мемоарите. Просто имам чувството, че изобщо не го познавам. Не мога да чуя гласа му.

Рут се вторачи в масата и намести приборите си, макар че нямаше нужда. Без да вдига глава, попита:

— Откъде знаеш, че е влязъл през седемдесет и пета?

За момент се изплаших, че съм казал твърде много. Но не виждах причини да крия от нея.

— Майк Макейра е открил в кеймбриджките архиви оригиналната членска карта на Адам.

— Господи — възкликна тя, — тия архиви! Пазят всичко, от оценките му в първи клас до сметките ни за пране. Типично за Майк — да съсипе хубавата история от усърдие.

— Изровил е и някакъв невзрачен партиен бюлетин от седемдесет и седма със снимка на Адам като агитатор.

— Трябва да е било, след като се запознахме.

— Може би.

Усещах, че нещо я мъчи. Нов порив плисна дъжд по прозореца и тя опря връхчетата на пръстите си в дебелото стъкло, сякаш искаше да проследи пътя на капките. Под ярките лъчи на прожекторите градината напомняше океанско дъно — разперени клони и тънки дървесни дънери, извисяващи се като мачти на потънали кораби. Деп донесе основното ястие — задушена риба, спагети и някакви тайнствени бледозелени зеленчуци, които приличаха на водорасли; вероятно наистина бяха водорасли. Демонстративно си сипах остатъка от виното и огледах бутилката.

— Иска още, сър? — попита Деп.

— А дали не ви се намира уиски?

Икономката отправи към Рут въпросителен поглед.

— О, донеси му скапаното уиски! — каза Рут.

След малко Деп се върна с бутилка петдесетгодишно „Чивас Ригал Роял Салют“ и гравирана кристална чаша. Рут се зае с рибата. Аз си налях уиски с вода.

— Много е вкусно, Деп! — възкликна Рут. Избърса устни с ъгълчето на салфетката и огледа с изненада петното от червило по бялата ленена тъкан, сякаш се боеше да не е кръв. — Да се върнем на твоя въпрос — обърна се тя към мен. — Едва ли си струва да търсиш загадка там, където я няма. Адам винаги е бил обществено отговорен — наследил го е от майка си — и знам, че след напускането на Кеймбридж и установяването в Лондон е бил много нещастен. Мисля дори, че е изпаднал в клинична депресия.

— Клинична депресия? Сериозно? А дали не се е лекувал?

Опитах се да прикрия вълнението в гласа си. Ако това бе истина, щеше да е най-добрата новина за деня. Нищо не продава мемоарите по-добре от солидна доза страдание. Сексуални посегателства в детството, смазваща мизерия, многодетно семейство. В умели ръце тия неща са истинска златна жила. В книжарниците би трябвало да има отделна секция, наречена от немците Schadenfreude, доброто старо злорадство.

— Постави се на негово място. — Рут продължи да яде, жестикулирайки с вилицата. — Майка му и баща му са мъртви. Той напуска любимия университет. Мнозина от неговите приятели имат агенти и получават ангажименти в театъра. Не и той. Мисля, че е загубил почва под краката си и за компенсация се е обърнал към политиката. Може би не желае да го изрази с тия думи — не си пада по самоанализа, — но аз така тълкувам нещата. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко хора влизат в политиката само защото не са успели в желаната професия.

— Значи срещата с теб трябва да е била много важен момент за него.

— Защо смяташ така?

— Защото ти си имала истинска политическа страст. И знания. И връзки в партията. Сигурно си му дала целта и смисъла да върви напред. — Имах чувството, че мъглата около мен се разсейва. — Може ли да си го запиша?

— Давай. Ако смяташ, че ще е полезно.

— И още как.

Оставих в чинията ножа и вилицата — не си падам по риба и водорасли, — извадих бележника и го разгърнах на нова страница. Отново си представих, че съм на мястото на Ланг — малко над двайсетте, сирак, самотен, амбициозен, талантлив, но не чак дотам, и търся път, правя няколко неуверени крачки в политиката, после срещам жена, която внезапно разкрива бъдещето пред мен.

— Бракът с теб е бил наистина повратна точка.

— Несъмнено бях доста различна от кеймбриджките му приятелки, всички онези Йокасти и Пандори. Още като дете повече ме вълнуваше политиката, отколкото понитата.

— Никога ли не си искала да бъдеш истински, самостоятелен политик? — попитах аз.

— Искала съм, разбира се. А ти никога ли не си искал да бъдеш истински писател?

Сякаш ме зашлеви през лицето. Изстенах. Не знам дали не изпуснах бележника.

— Извинявай — рече Рут. — Не исках да бъда груба. Но навярно съзнаваш, че с теб сме в едно положение. Винаги съм разбирала от политика повече, отколкото Адам. А ти разбираш от писане. Но в крайна сметка звездата е той, нали? И ние знаем, че нашата работа е да обслужим звездата. Неговото име ще продаде книгата, не твоето. Същото стана и с мен. Не след дълго осъзнах, че той може да стигне до върха. Имаше външност и чар. Умееше да говори страхотно. Хората го харесваха. Докато аз винаги съм била грозното пате с невероятен талант за гафове. Както доказах току-що. — Тя отново докосна ръката ми. Сега пръстите бяха топли и живи. — Извинявай. Нараних те. Предполагам, че и сенките имат чувства като всички нас.

— Когато ни наранят, кървим — казах аз.

— Приключи ли с вечерята? В такъв случай защо не донесеш онези документи, които е изровил Майк? Може да ми освежат паметта. Стана ми интересно.

Слязох в стаята и взех плика на Макейра. Докато се върна горе, Рут пак бе седнала на дивана. В камината горяха нови дърва и вятърът с рев засмукваше из комина снопове оранжеви искри. Деп прибираше чиниите. В последния момент успях да спася чашата и шишето уиски.

— Искаш ли десерт? — попита Рут. — Кафе?

— Не, благодаря.

— Свършихме, Деп. Благодаря ти.

Тя помръдна леко, за да ми подскаже да се настаня до нея, но аз се престорих на разсеян и седнах отсреща, на предишното си място. Още ме болеше от намека, че не съм истински писател. Може и да е вярно. Никога не съм съчинявал поезия. Не пиша сантиментални анализи на юношеските си терзания. Нямам мнение за човешката душа, освен че е по-добре човек да не задълбава из нея. Виждам се като литературен еквивалент на умел грънчар или кошничар — произвеждам забавни предмети, които хората охотно купуват.

Отворих плика и извадих фотокопията от членската книжка на Ланг и статиите за лондонските избори. Плъзнах ги по масата към Рут. Тя кръстоса глезени, приведе се напред и аз неволно надникнах в изненадващо дълбоката и сенчеста долина на деколтето й.

— Е, с това не се спори. — Рут бутна настрани членската карта. — Подписът е негов. — Тя почука с пръст по снимката на агитаторите от 1977 г. — Някои лица са ми познати. Сигурно съм почивала през онази вечер или съм обикаляла с друга група. Иначе щях да бъда до него. — Тя вдигна глава. — Какво друго си изровил?

Вече нямаше смисъл да крия, затова подадох целия пакет. Тя огледа името и адреса, после пощенския печат и обърна очи към мен.

— Какви ги е вършил Майк?

Разтвори плика с палец и показалец, после предпазливо надникна в него, сякаш се боеше, че нещо може да я ухапе. След малко го преобърна и изсипа съдържанието на масата. Гледах напрегнато как прелиства копията от фотографии и програми. Взирах се в нейното бледо умно лице, търсейки поне следа от обяснение защо всичко това е било тъй важно за Макейра. Видях как суровите й черти омекнаха, когато взе фотографията на Ланг с раираното сако край огряната от слънце река.

— О, погледни го — възкликна тя. — Не е ли красив? Притисна снимката към бузата си.

— Неустоим — съгласих се аз.

Рут се вгледа по-внимателно в снимката.

— Боже мой, погледни ги. Виж косата му. Това е съвсем друг свят, нали? Помисли само, какво ставаше, докато са се снимали? Виетнам. Студената война. Първите миньорски стачки в Англия от 1926 година насам. Военният преврат в Чили. А те какво правят? Вземат бутилка шампанско и отиват да се повозят на лодка!

— Наздраве за тях.

Рут взе едно от фотокопията.

— Чуй това — каза тя и зачете:

Усмихна се и поклати глава.

— Не разбирам и половината. Написано е с кеймбриджки шифър.

— Гонките са гребни състезания между колежите — обясних аз. — Всъщност и в Оксфорд ги има, но ти сигурно си била твърде увлечена в миньорската стачка, за да им обърнеш внимание. Дрането — това са майските балове, нали знаеш колко скъпо струват поканите. А дори не са майски, провеждат ги през юни, разбира се.

— Разбира се.

— „Тринърс“ е колежът „Тринити“. „Фенърс“ е университетското игрище за крикет.

— Ами Кей Пи?

— „Кингс Парейд“, най-известната улица в Кеймбридж.

— Писали са го с насмешка — каза тя. — Но сега звучи носталгично.

— Такива са рисковете на сатирата.

— А чий е този телефонен номер?

Трябваше да си знам, че ншцо няма да й убегне. Тя ми показа снимката с изписания отзад номер. Не отговорих. Усетих как лицето ми пламва. Разбира се, трябваше да й кажа по-рано. Сега сам се бях нагласил да изглеждам виновен.

— Е? — настоя Рут.

— На Ричард Райкарт — тихо казах аз.

Струваше си да се види изражението й. Сякаш бе глътнала стършел. Тя вдигна ръка към гърлото си и тихо ахна.

— Ти си се обаждал на Ричард Райкарт?

— Не аз. Трябва да е бил Макейра.

— Невъзможно.

— Кой друг може да е записал номера? — Подадох й мобилния си телефон. — Опитай.

За няколко секунди Рут се втренчи в мен, като че си играехме на въпроси и отговори, после посегна, взе телефона и набра четиринайсетте цифри. Вдигна го до ухото си и пак ме погледна. Около трийсет секунди по-късно по лицето й плъзна тревожна тръпка. Тя прекъсна връзката с треперещи пръсти и остави телефона на масата.

— Той ли беше? — попитах аз.

Рут кимна.

— Мисля, че беше на ресторант.

Телефонът зазвъня, тръпнейки върху масата като жив.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Каквото искаш. Телефонът си е твой.

Изключих го. Настана тишина, нарушавана само от пукота и фученето на огъня в камината.

— Кога разбра? — попита Рут.

— Днес. Когато се настаних в стаята на Макейра.

— И после отиде до Ламбъртс Коув да видиш къде са открили трупа му?

— Точно така.

— И защо го направи? — Гласът й бе съвсем тих. — Кажи ми честно.

— Не съм сигурен. — Помълчах, после не можах да се удържа. — Там имаше един човек. Стар кореняк, който познава теченията в пролива. Каза, че няма начин по това време на годината тяло от ферибота да изплува в Ламбъртс Коув. Каза още, че една жена, която има къща точно зад дюните, видяла фенерчета на плажа през нощта, когато изчезна Макейра. Но после паднала по стълбите и сега е в кома. Така че не може да каже на полицията. — Разперих ръце. — Само това знам.

Рут ме гледаше с леко разтворени устни.

— Значи — бавно изрече тя — само това знаеш. Господи. — Взе да опипва с длани кожената тапицерия на дивана, после насочи вниманието си към масата и зарови под снимките. — Господи. По дяволите. — Тя щракна с пръсти към мен. — Дай ми телефона си.

— Защо? — попитах аз, докато го подавах.

— Не е ли очевидно? Трябва да се обадя на Адам.

Рут пое телефона, огледа го и бързо започна да набира с палец. Но някъде към средата на номера спря.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо.

Гледаше през рамото ми някъде зад мен и хапеше устни. Палецът й беше върху клавишите и задълго остана там, докато накрая тя отново сложи телефона на масата.

— Няма ли да му се обадиш?

— Може би. След малко. — Рут се изправи. — Първо отивам да се поразходя.

— Но сега е девет през нощта — възразих аз. — Вали като из ведро.

— Ще ме освежи.

— Идвам с теб.

— Не. Благодаря, но трябва да обмисля нещата на спокойствие. Ти остани тук и си налей още едно питие. Изглежда, че имаш нужда. Не ме чакай.

Най-много ми беше жал за нещастния охранител. Сигурно седеше долу пред телевизора с крака върху табуретката и очакваше спокойно нощно дежурство. А изведнъж Лейди Макбет решаваше да излезе на поредната си безкрайна разходка, този път насред атлантическа буря. Стоях до прозореца и ги гледах как пресичат моравата към безмълвното буйство на дюните. Както винаги Рут вървеше с приведена глава, сякаш бе изгубила нещо ценно и се връщаше по стъпките си с надеждата да го намери. Прожекторите хвърляха сянката й в четири посоки. Човекът от специалните служби все още закопчаваше палтото си.

Изведнъж почувствах непоносима умора. Краката ми бяха вдървени от въртенето на педалите. Побиваха ме тръпки като от идваща настинка. Дори уискито на Райнхарт вече не ме изкушаваше. Тя бе казала да не чакам и аз реших да я послушам. Прибрах фотокопията и снимките в плика и слязох в стаята си. Когато се съблякох и загасих лампата, сънят ме погълна мигновено — засмука ме през дюшека надолу към тъмните си води, като че бях изтощен плувец в могъщо течение.

По някое време изплувах и се озовах до Макейра, чието едро тромаво тяло се премяташе из водата като играещ делфин. Беше облечен с дебел черен дъждобран и тежки обувки с гумени подметки. Няма да се справя, каза ми той, продължавай без мен.

Стреснато подскочих и седнах. Нямах представа колко време съм спал. Стаята тънеше в мрак, само отляво блестеше вертикална ивица светлина.

— Буден ли си? — тихо попита Рут и почука.

Беше открехнала вратата и стоеше в коридора.

— Вече да.

— Извинявай.

— Няма значение. Чакай малко.

Изтичах до банята, навлякох белия хавлиен халат, който висеше зад вратата, и когато се върнах в спалнята и поканих Рут да влезе, видях, че е облечена със също такъв халат. Беше твърде голям за нея. Изглеждаше изненадващо дребна и уязвима. От косата й капеше вода. Босите й крака бяха оставили влажни дири от нейната стая до моята.

— Кое време е? — попитах аз.

— Не знам. Преди малко говорих с Адам.

Тя изглеждаше замаяна и трепереше. Очите й бяха широко разтворени.

— И какво?

Рут се озърна към коридора.

— Може ли да вляза?

Все още зашеметен от съня, запалих нощната лампа. Направих й път да влезе и затворих вратата.

— В деня, преди Майк да умре, двамата с Адам ужасно се скараха — каза Рут без предисловия. — Досега не съм го споделяла с никого, дори и с полицията.

Разтрих слепоочията си и направих усилие да се съсредоточа.

— За какво?

— Не знам, но беше жестоко… непоправимо… и повече не си проговориха. Когато попитах Адам, той отказа да го обсъжда. Още няколко пъти повдигнах въпроса, но отговорът му бе един и същ. В светлината на днешните ти разкрития сметнах, че трябва да изясним нещата веднъж завинаги.

— Какво каза той?

— Вечеряше с вицепрезидента. Отначало онази проклета жена дори не искаше да му подаде телефона.

Тя седна на ръба на леглото и закри лицето си с длани. Не знаех какво да направя. Стори ми се нелепо да стърча прав над Рут, затова седнах до нея. Тя трепереше от глава до пети — може би от страх, може би от гняв или просто от студ.

— Първо заяви, че не можел да говори — продължи Рут, — но аз му обясних, че трябва да го направи, по дяволите. Тогава отнесе телефона в мъжката тоалетна. Когато му казах, че Майк се е свързал с Райкарт точно преди да умре, дори не се престори на изненадан. — Тя извърна глава към мен. Изглеждаше смазана. — Знаеше.

— Така ли каза?

— Нямаше смисъл да го казва. Разбрах по гласа му. Заяви, че не било разговор за по телефона. Щели сме да си поговорим, като се върне. Господ да ни е на помощ! В какво ли се е забъркал?

Сякаш нещо се скъса в нея и тя залитна към мен с разперени ръце. Отпусна глава на гърдите ми и за момент си помислих, че е припаднала, но после осъзнах, че се е вкопчила в мен с такава сила, че усещах изгризаните й нокти през дебелата хавлия. Ръцете ми висяха на сантиметър-два над нея и неуверено се движеха напред-назад, като че тялото й излъчваше някакво магнитно поле. Най-сетне я погалих по косата и се помъчих да прошепна утешителни думи, в които всъщност не вярвах.

— Страх ме е — глухо изрече тя. — Никога през живота си не съм се бояла от нищо. Но сега ме е страх.

— Косата ти е влажна — нежно казах аз. — Мокра си до кости. Чакай да ти донеса кърпа.

Измъкнах се от прегръдката и отидох до банята. Хвърлих поглед към огледалото. Чувствах се като скиор, застанал над непозната стръмна писта. Когато се върнах в стаята, Рут бе свалила халата и лежеше, завита с чаршафа до шията.

— Нали не възразяваш? — попита тя.

— Не, разбира се — казах аз.

Изгасих лампата, пъхнах се до нея и легнах откъм студената страна на леглото. Тя се превъртя, сложи ръка на гърдите ми и впи устни в моите с такава сила, сякаш ми правеше изкуствено дишане.