Сянката

7

— Увличаха ли се родителите ти от политика? Отново седяхме на предишните си места в кабинета. Все още по анцуг и с кърпа на врата, Ланг се беше изпънал в креслото. Откъм него лъхаше леко на пот. Аз седях отсреща с бележника и списъка с въпроси. Диктофонът лежеше на бюрото до мен.

— Не, ни най-малко. Не знам дали баща ми изобщо гласуваше. Казваше, че всички политици са една стока.

— Разкажи ми за него.

— Беше строител. На свободна практика. Когато срещнал майка ми, вече бил надхвърлил петдесетте. Имал двама синове от първата си жена. Известно време преди това тя избягала и го изоставила с тях. Мама беше учителка, с двайсет години по-млада. Много красива и много плаха. Разказваха, че веднъж дошъл да поправи училищния покрив, заговорили се и от дума на дума стигнали до олтара. Той построил къща и четиримата се нанесли в нея. Аз съм се появил на следващата година и мисля, че това силно го е изненадало.

— Защо?

— Сигурно се е надявал да си няма повече работа с бебета.

— От вече написаното оставам с впечатление, че не сте били много близки.

Ланг се позабави с отговора.

— Той умря, когато бях на шестнайсет. Вече се беше пенсионирал заради здравословни проблеми, а доведените ми братя бяха пораснали, ожениха се и не живееха с нас. Това е единственият период, когато го помня да се задържа у дома. Тъкмо започвах истински да го опознавам, когато го повали сърдечен удар. Разбираш ли, с него се погаждахме. Но ако имаш предвид, че съм бил по-близък с майка си — да, несъмнено.

— А доведените ти братя? Беше ли близък с тях?

— Божичко, не! — За пръв пъг през този следобед Ланг се разсмя неудържимо. — Всъщност задраскай това. Нали можем да не ги споменаваме?

— Книгата си е твоя.

— Тогава не ги споменавай изобщо. Двамата се заеха със строителен бизнес и нито веднъж не пропуснаха да споменат пред пресата, че няма да гласуват за мен. Не съм ги виждал от години. Трябва да наближават седемдесетте.

— Как точно умря той?

— Моля?

— Извинявай… баща ти. Питах се как точно е умрял. И къде.

— О, в градината. Мъчеше се да вдигне от пътеката една плоча, която излезе твърде тежка за него. Като свикне човек с нещо…

Ланг погледна часовника си.

— Кой го намери?

— Аз.

— Можеш ли да опишеш как стана?

Работата вървеше трудно — много по-трудно, отколкото сутринта.

— Тъкмо се бях прибрал от училище. Помня, че беше чудесен пролетен ден. Мама бе излязла да се занимава с благотворителност. Минах през кухнята за чаша вода и излязох отзад в градината както си бях с униформата. Мислех да поритам топка или нещо такова. А той лежеше насред моравата. Имаше само една драскотина на лицето от падането. Лекарите ни казаха, че навярно е бил мъртъв още преди да докосне земята. Но подозирам, че винаги казват това за утеха на близките. Кой знае? Едва ли е толкова лесно… да умреш, искам да кажа.

— А майка ти?

— Кой син не смята майка си за светица? — Той се озърна към мен за потвърждение. — Е, моята наистина беше. След раждането ми престана да преподава и никому не отказваше помощ. Произхождаше от семейство на квакери. Безкористна и всеотдайна. Толкова се гордееше, когато постъпих в Кеймбридж, макар това да означаваше, че остава сама. Нито веднъж не показа колко е болна. Не искаше да проваля студентските ми години, особено след като се заех с театър и бях непрестанно зает. Типично за нея. До края на втората си година нямах представа колко е зле.

— Разкажи ми за нея.

— Добре. — Ланг се изкашля. — Господи. Знаех, че не е добре, но… нали знаеш, на деветнайсет рядко обръщаш внимание на друго освен на себе си. Бях в студентската трупа „Футлайтс“. Имах две приятелки. Кеймбридж бе рай за мен. Обаждах й се всяка неделна вечер и винаги оставах с усещането, че е добре, макар да живееше сама. После се прибрах у дома и тя… бях потресен… беше се превърнала… в скелет. Имаше тумор в черния дроб. Нали разбираш, днес може би щяха някак да й помогнат, но тогава… — Той безпомощно размаха ръка. — След един месец почина.

— А ти какво направи?

— Върнах се в Кеймбридж за началото на последната година и… сигурно може да се каже, че просто потънах в живота.

Той замълча.

— Преживял съм нещо подобно — казах аз.

— Тъй ли?

Гласът му прозвуча безжизнено. Гледаше към океана отвън, към безкрайния прибой на Атлантика, а мислите му навярно се рееха далеч отвъд хоризонта.

— Да. — Обикновено не говоря за себе си по работа, а и в каквато и да било ситуация. Но понякога едно дребно признание помага да подмамиш клиента на светло. — Приблизително на същата възраст загубих родителите си. И не откри ли по някакъв странен начин, че въпреки цялата печал това те направи по-силен?

Той загърби прозореца и се навъси към мен.

— По-силен?

— В смисъл, че си станал независим. Че най-лошото на света е отминало и си го надживял. Че можеш да съществуваш и сам.

— Може би имаш право. Не се бях замислял. Поне до скоро. Странно. Да ти кажа ли нещо? — Той се приведе напред. — Като юноша видях двама мъртъвци, а после — макар че бях министър-председател с всичко произтичащо от това: да пращам хора на война, да посещавам местата на бомбени взривове и тъй нататък — видях третия едва след трийсет и пет години.

— И кой беше той? — попитах наивно аз.

— Майк Макейра.

— Не можеше ли да пратиш за разпознаването някого от охраната?

— Не. — Той поклати глава. — Не, не можех. Дължах му поне това.

Ланг пак замълча, после изведнъж сграбчи кърпата и разтърка лицето си.

— Разговорът взе да става мрачен — заяви той. — Дай да сменим темата.

Сведох очи към списъка с въпроси. Исках да узная много неща за Макейра. Не че възнамерявах непременно да ги използвам в книгата, дори и аз осъзнавах, че едно пътуване до моргата за разпознаване на мъртъв сътрудник едва ли ще стои добре в главата с название „Бъдеще на надеждата“. По-скоро се стремях да задоволя собственото си любопитство. Но знаех, че нямам време за лични капризи, трябваше да гоня всяка секунда. Ето защо послушно смених темата.

— Кеймбридж — казах аз. — Да поговорим за Кеймбридж.

Бях очаквал от моя гледна точка кеймбриджките години да са най-лесната част от книгата. Аз самият съм учил там малко след Ланг, а с годините университетът почти не се променя. Тъкмо в това му е чарът. С клишетата можех и сам да се справя: велосипеди, шалове, тоги, плоскодьнни лодки, кейкове, газови камини, църковни хорове, кръчми край реката, портиери със старомодни бомбета, ветрове откъм Фенланд, тесни улички, тръпката да крачиш по камъни, докосвани някога от нозете на Нютон и Дарвин, и тъй нататък, и тъй нататък. И по-добре, помислих си аз, гледайки ръкописа, защото отново трябваше да подменя със собствените си спомени тези на Ланг. Той бе учил икономика, бе играл за кратко като резерва във футболния отбор на колежа и си бе спечелил репутация на добър актьор в студентската театрална трупа. Но макар че Макейра бе събрал най-усърдно всички постановки с участието на бившия премиер и дори цитираше някои отзиви за неговите изпълнения във „Футлайтс“, отново долавях в текста нещо постно и претупано. Липсваше страст. Естествено, хвърлях вината върху Макейра. Представях си цялата неприязън на строгия партиен функционер към всички онези дилетанти и тяхното хлапашко перчене в слаби постановки на Брехт и Йонеско. Но самият Ланг говореше учудващо неохотно за онова време.

— Отдавна беше — каза той. — Не си спомням почти нищо. Откровено казано, не ме биваше. Всъщност за мен театърът беше просто възможност да се срещам с момичета, впрочем недей да го споменаваш.

— Но ти наистина си бил добър — възразих аз. — В Лондон четох интервюта с хора, които твърдяха, че си можел да станеш професионалист.

— По някое време може и да ме е вълнувало — призна Ланг. — Но с театър животът не се променя. Само политиците могат да го постигнат.

Той отново погледна часовника си.

— Но Кеймбридж… — настоях аз. — Трябва да е бил извънредно важен за човек с твоя скромен произход.

— Да, там ми хареса. Срещнах разкошни хора. Не беше реалният свят обаче, а страна на фантазиите.

— Знам. Точно това ми допадаше.

— И на мен. Между нас казано, обожавах го. — Очите на Ланг заблестяха от спомена. — Да излезеш на сцената и да се превъплътиш в някой друг! А хората да ти ръкопляскат! Какво по-хубаво?

— Страхотно — казах аз, озадачен от смяната на настроението му. — Ето че налучкахме нещо. Дай да го включим в книгата.

— Не.

— Защо не?

— Защо не ли? — Ланг въздъхна. — Защото това са мемоари на министър-председател. — Внезапно той стовари юмрук върху подлакътника на креслото. — А през целия ми политически живот, когато противниците нямаха с какво да ме замерят, винаги казваха, че съм скапан актьор. — Той скочи и закрачи напред-назад. — „О, Адам Ланг! — Гласът му изведнъж се превърна в съвършена карикатура на провлаченото аристократично произношение. — Забелязвали ли сте как си променя говора в зависимост от събеседника?“ „Тъй си е то — той светкавично се преобрази в недодялан шотландец, — да му нямаш вяра на ситното копеле. Какво да го правиш, артистче. Въздух под налягане в скъп костюм!“ — След още миг той стана високомерен, разсъдлив и притворно загрижен. — „Трагедията на мистър Ланг е, че дори и най-добрият актьор не може да надскочи възложената му роля. В крайна сметка нашият премиер остана без реплики.“ Е, приятел, сигурно си се подготвил добре и ще познаеш чии бяха последните думи.

Поклатих глава. Бях прекалено смаян от ненадейното му избухване, за да говоря.

— От уводната статия на „Таймс“ в деня, когато обявих оставката си. Заглавието беше „Бъдете така любезен да напуснете сцената“. — Той внимателно се настани отново в креслото и приглади назад косата си. — Затова не, ако не възразяваш, няма да се спираме на студентските ми театрални прояви. Остави всичко точно както го е написал Майк.

Известно време мълчахме. Аз се преструвах, че привеждам в ред записките. Навън един агент крачеше по дюните, привел глава срещу вятъра, но звукоизолацията на къщата бе тъй ефикасна, че гледката напомняше кадри от ням филм. Припомних си думите на Рут Ланг за съпруга й: В момента той не е на себе си и малко се боя да го оставя сам. Сега разбирах какво е имала предвид. Чух щракване и се приведох да проверя диктофона.

— Трябва да сменя касетата — казах аз, доволен от възможността да се измъкна за малко. — Само ще занеса тази на Амелия и след минутка се връщам.

Ланг отново се беше загледал мрачно през прозореца. Направи ми леко пренебрежителен жест да вървя. Слязох при секретарките. Амелия стоеше до канцеларския шкаф. Когато влязох, тя се обърна. Навярно физиономията ми говореше красноречиво.

— Какво е станало? — попита Амелия.

— Нищо. — Но после не устоях на желанието да споделя тревогата си. — Всъщност струва ми се малко напрегнат.

— Наистина ли? Не е типично за него. В какъв смисъл напрегнат?

— Току-що ми се развика за дреболия. — Опитах се да го обърна на шега. — Сигурно е от многото упражнения по обедно време. Не вярвам да са полезни.

Дадох касетата на една от секретарките — мисля, че се казваше Люси — и взех последните готови страници. Амелия продължаваше да ме гледа с леко наведена настрани глава.

— Какво? — попитах аз.

— Прав си. Нещо го измъчва, нали? Малко след като приключихте сутрешния сеанс, някой му се обади.

— Кой?

— Беше по мобилния. Не ми каза. Питам се… Алис, скъпа, дръпни се, ако обичаш.

Алис стана и Амелия бързо се настани на нейното място пред компютъра. Никога не бях виждал нечии пръсти да играят тъй бързо по клавиатурата. Тракането сякаш се сля в едно непрестанно пластмасово бръмчене като от падане на милиони плочки за домино. Образите на екрана се сменяха почти също тъй бързо. После тракането спадна до няколко отривисти удара — Амелия бе открила каквото търсеше.

— По дяволите!

Тя извъртя екрана към мен, после смаяно се облегна назад. Приведох се да прочета текста.

Уебстраницата беше озаглавена „Водещи новини“.

— Ах, този дребен мръсник — прошепна Амелия. Телефонът на бюрото иззвъня. После почна да му приглася и другият, на малката масичка до вратата. Никой не помръдна. Както винаги Люси и Алис гледаха Амелия в очакване на инструкции. Мобилният телефон на Амелия също надигна писклив електронен гласец от изящното кожено калъфче на колана й. За част от секундата я видях да изпада паника — навярно бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше как да постъпи — и останала без ръководство, Люси посегна към телефона върху бюрото.

— Недей! — изкрещя Амелия, после добави малко по-меко: — Трябва да си определим линия на поведение.

От дълбините на къщата вече дрънчаха още два-три телефона. Беше като в часовникарски завод по обяд. Амелия извади мобилния си телефон и погледна изписалия се номер.

— Глутницата е надушила кръв — каза тя и го изключи. Няколко секунди мълча, потропвайки с пръсти по бюрото. — Добре. Изключи всички телефони — нареди тя на Алис и в гласа й се върна част от предишната самоувереност, — после прегледай основните новинарски сайтове в мрежата да видиш дали Райкарт не е казал още нещо. Люси… намери телевизор и следи новините по всички канали. — Тя погледна часовника си. — Рут още ли се разхожда? По дяволите. Разхожда се, нали?

Амелия грабна черно-червения си бележник и затрака с токчета по коридора. Нямах представа нито какво се очаква от мен, нито дори какво точно става, затова реших да тръгна след нея. Тя викаше един от агентите на специалните служби:

— Бари! Бари! — Човекът подаде глава от кухнята. — Бари, моля те, намери мисис Ланг и я доведи тук час по-скоро.

И тя тръгна по стълбището към хола.

Ланг пак седеше неподвижно там, където го бях оставил. Единствената разлика бе, че сега държеше в ръка малкия си мобилен телефон. Затвори го веднага щом влязохме.

— От всичкия този телефонен звън съдя, че Райкарт е направил изявлението — каза той.

Амелия отчаяно разпери ръце.

— Защо не ми каза?

— Преди да съм казал на Рут? Не би било много разумно, нали? Исках поне за малко да запазя новината за себе си. — Той се обърна към мен. — Извинявай, задето избухнах.

Извинението ме трогна. Любезен дори и в беда, помислих си аз и отвърнах:

— Няма нищо.

— А ти каза ли й? — попита Амелия.

— Исках да й го кажа очи в очи. Очевидно този вариант вече отпада, затова преди малко й позвъних.

— И как го прие?

— А ти как мислиш?

— Този дребен мръсник — повтори Амелия.

— Тя ще се прибере всеки момент.

Ланг стана и се загледа през прозореца с ръце на кръста. Отново долових острия мирис на потта му. Неволно си представих звяр, настръхнал за отбрана.

— Той много държеше да ми каже, че няма нищо лично — изрече Ланг, без да се обръща към нас. — Много държеше да обясни, че нямал повече правото да мълчи само заради добре известната си позиция относно човешките права. — Той изпръхтя презрително. — Добре известната му позиция относно човешките права… Мили боже.

— Мислиш ли, че е записвал разговора? — попита Амелия.

— Кой знае? Вероятно. Сигурно се кани да го излъчи по медиите. С него всичко е възможно. Аз само казах „Ричард, много благодаря, че ме уведоми“, после затворих. — Ланг се завъртя и свъси вежди. — Тук стана потискащо тихо.

— Наредих да изключат телефоните. Трябва да обмислим какво ще кажем.

— А какво казахме през уикенда?

— Че не сме чели „Сънди Таймс“ и не възнамеряваме да коментираме.

— Е, сега поне знаем откъде са получили сведенията. — Ланг поклати глава. Изражението му беше почти възхитено. — Той наистина се е захванал с мен, нали? Изтичане на информация до пресата в неделя, подготвящо почвата за изявление във вторник. Три дни шумотевица вместо един, завършващи със сензация. Като извадено от учебник.

— От твоя учебник.

Ланг отбеляза комплимента с леко кимване и пак се загледа през прозореца.

— А! — възкликна той. — Задават се неприятностите.

Една дребна и решителна фигурка със син анорак крачеше по пътеката откъм дюните с тъй бърза стъпка, че от време на време охранителят зад нея трябваше да подтичва, за да не изостане. Островърхата качулка беше придърпана ниско пред лицето й, а брадичката притисната към гърдите и Рут Ланг приличаше на средновековен рицар с шлем от полиестер, потеглящ на бой.

— Адам, наистина трябва да направим изявление — каза Амелия. — Ако не кажеш нищо или протакаш твърде дълго, ще изглежда… — Тя се поколеба. — Е, сами ще си направят изводите.

— Добре — каза Ланг. — Как ти се струва това? — Амелия извади малка сребърна писалка и разгърна бележника. — „В отговор на изявлението на Ричард Райкарт Адам Ланг направи следния коментар: „Когато политиката да окажем безрезервна подкрепа на Съединените щати в глобалната война срещу тероризма бе популярна в Обединеното кралство, мистър Райкарт я одобряваше. Когато загуби популярност, той престана да я одобрява. А когато заради собствената си административна некомпетентност бе помолен да напусне Външно министерство, той изведнъж прояви горещ интерес към защитата на така наречените човешки права на заподозрените в тероризъм. Дори тригодишно дете би проумяло неговата инфантилна тактика, целяща да очерни бившите му колеги.“ Точка. Край.

Амелия бе спряла да пише още в средата на изречението. Гледаше бившия министър-председател и ако не знаех, че е невъзможно, бих се заклел, че в едното око на Снежната кралица проблясва издайническа сълза. Той също я гледаше. На вратата тихичко се почука. Алис влезе с лист хартия в ръката.

— Извинявай, Адам — каза тя. — Асошиейтед Прес току-що излъчи това.

Ланг сякаш се колебаеше да откъсне очи от Амелия и в този момент разбрах — с непоколебима увереност, — че връзката им не е само професионална. След тягостна пауза той пое листа от Алис и започна да чете. Точно тогава Рут влезе в кабинета. Вече започвах да се чувствам като зрител, който по средата на представлението е отскочил до тоалетната и някак се е оказал на сцената — главните изпълнители не ми обръщаха внимание и знаех, че трябва да си вървя, но не можех да измисля подходяща прощална реплика.

Ланг дочете листа и го подаде на Рут.

— Според Асошиейтед Прес — обяви той — източници от Хага, които и да са те, твърдят, че утре сутрин прокуратурата на Международния наказателен съд ще излезе със становище.

— О, Адам! — възкликна Амелия и вдигна длан пред устата си.

— Защо не бяхме предупредени? — властно попита Рут. — Къде гледа правителството? Защо не ни се обадиха от посолството?

— Телефоните са изключени — обясни Ланг. — Сигурно в момента опитват да се свържат.

— Не ти говоря за момента! — кресна пискливо Рут. — За чий ни е скапаният момент? Трябваше да знаем това преди седмица! — Тя насочи гнева си към Амелия. — Ами вие какво правите? Мислех, че затова сте тук, да поддържате връзка с правителството. Само не ми казвай, че и там не са знаели какво предстои!

— Прокуратурата на Международния наказателен съд полага изключителни усилия да запази в тайна от заподозрените, че срещу тях се води разследване — каза Амелия. — Както и от техните правителства. За да не пристъпят към унищожаване на доказателства.

Тия думи като че зашеметиха Рут. Трябваха й една-две секунди, за да се опомни.

— Така ли? Значи Адам вече е заподозрян? — Тя се завъртя към съпруга си. — Трябва да поговориш със Сид Крол.

— Всъщност още не знаем какво ще кажат от Международния наказателен съд — изтъкна Ланг. — Първо трябва да поговоря с Лондон.

— Адам — изрече Рут съвсем бавно, сякаш разговаряше със замаяна жертва на катастрофа, — ако им е изгодно, те ще те закачат на въжето без колебание. Трябва ти адвокат. Обади се на Сид.

След кратко колебание Ланг се завъртя към Амелия.

— Свържи ме със Сид.

— А медиите?

— Кажете им да изчакат — отсече Рут. — Съвсем кратко изявление, само едно-две изречения.

Амелия извади мобилния си телефон и почна да търси в списъка на контактите.

— Да напиша ли чернова?

— Защо не го направи той? — Рут посочи към мен. — Нали уж е писател?

— Много добре — съгласи се Амелия, без да прикрива докрай раздразнението си. — Но трябва да го изпратим веднага.

— Чакайте малко — намесих се аз.

— Трябва да звучи уверено — каза Ланг — и в никакъв случай да не се оправдавам, това би било пагубно. Но и да не бъде самонадеяно. Никакво огорчение. Никакъв гняв. Да не изтърсиш, че се радвам на тази възможност да изчистя доброто си име или някоя друга подобна глупост.

— И тъй — казах аз, — значи не се оправдаваш, но не си самонадеян, не си гневен, но не си и доволен?

— Точно така.

— Е, тогава какъв си?

За моя изненада въпреки мрачните обстоятелства всички се разсмяха.

— Казах ти, че е забавен — рече Рут.

Амелия рязко вдигна ръка и ни направи знак да млъкнем.

— Адам Ланг иска да разговаря със Сидни Крол — каза тя. — Не, не може да изчака.

Слязох долу с Алис и застанах зад рамото й, докато тя седеше пред клавиатурата и търпеливо чакаше от устата ми да се поръсят думите на бившия премиер. Едва когато се замислих какво точно би трябвало да каже Ланг, изведнъж осъзнах, че не съм задал най-съществения въпрос: наистина ли е разпоредил да бъдат заловени онези хора. В този момент разбрах, че трябва да го е направил, иначе просто щеше да отрече още през почивните дни, когато новината се появи в печата. Не за пръв път се почувствах в чужди води.

— Винаги съм бил страстен… — започнах аз. — Не, изтрий това. Винаги съм бил категоричен… не, убеден… поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. — Дали наистина беше така? Нямах представа. Предполагах, че е бил. Или по-скоро предполагах, че винаги се е преструвал на убеден поддръжник. — Не се съмнявам, че Международният наказателен съд бързо ще прозре истинските цели на тази злонамерена политическа инсинуация. — Замълчах. Чувствах, че ми трябва още един ред, нещо дълбокомислено и държавническо. Какво бих казал на негово място? — Международната борба срещу терора — изрекох аз във внезапен изблик на вдъхновение — е твърде важна, за да бъде използвана за лично отмъщение.

Люси разпечата текста и когато го отнесох горе в кабинета, аз усетих странна свенлива гордост като ученик, представящ домашното си на учителя. Престорих се, че не забелязвам протегнатата ръка на Амелия, и показах листа първо на Рут (вече бях усвоил правилата на етикета в изгнаническата свита). Тя кимна одобрително и го побутна през бюрото към Ланг, който притискаше слушалката към ухото си. Той хвърли един поглед, кимна да му подам писалка и вмъкна една-единствена дума. После ми върна изявлението и вдигна палец.

— Чудесно, Сид — изрече той по телефона. — А какво знаем за тези трима съдии?

— Разрешено ли ми е да го видя? — попита Амелия, докато слизахме по стълбището.

Докато й подавах листа, забелязах, че Ланг е добавил в последното изречение думата „дребнаво“: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Жестоката антитеза на „международен“ и „дребнаво“ правеше Райкарт още по-жалък.

— Много добре — каза Амелия. — Може да станеш новият Майк Макейра.

Погледнах я. Мисля, че искаше да ми направи комплимент. Трудно бе да я разбере човек. А и не ме интересуваше. За пръв път в живота си изпитвах опиянението на политиката. Сега разбирах защо Ланг е тъй неспокоен в уединението. Навярно същото изпитват спортистите, когато играят с максимална скорост и напрежение. Играта напомняше партия тенис на Централния корт в Уимбълдън. Райкарт бе изстрелял сервиса ниско над мрежата, а ние се хвърляхме напред, прехващахме удара и му връщахме топката с допълнително ускорение.

Включиха телефоните един по един. Те тутакси зазвъняха настойчиво и чух как секретарките предават моите думи на зажаднелите репортери: Винаги съм бил убеден поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. Видях как изпращат по електронната поща моите изречения до новинарските агенции. А само след две-три минути почнах да ги виждам и чувам отново от монитора и телевизионния екран. („В изявление, направено преди броени минути, бившият министър-председател каза…“) Светът се бе превърнал в кънтяща зала.

Насред всичко това собственият ми телефон иззвъня. Притиснах го към ухото си и трябваше да запуша другото с пръст, за да чуя кой се обажда. Едва доловим глас изрече:

— Чуваш ли ме?

— Кой е?

— Джон Мадокс от Райнхарт Корпорейшън. По дяволите, какво става там? Да не си в някоя лудница?

— И други са на това мнение. Задръж така, Джон. Ще потърся по-тихо място. — Излязох в коридора и тръгнах към дъното на къщата. — Сега по-добре ли е?

— Току-що чух новината — каза Мадокс. — За нас е идеално. Точно с това трябва да започнем.

— С кое? — попитах аз, продължавайки да вървя.

— С тая история за военните престъпления. Успя ли вече да го разпиташ?

— Честно казано, Джон, нямах тази възможност. — Постарах се да не прозвучи твърде иронично. — В момента е малко зает.

— Добре, какво отметнахте досега?

— Ранните години — детство, университет…

— Не, не — прекъсна ме нетърпеливо Мадокс. — Зарежи тия боклуци. Днешното е наистина интересно. Насочи го натам. И гледай да не говори с никого за това. Трябва да запазим темата изключително за нас.

Бях се озовал в солариума, където на обяд разговарях с Рик. Дори през затворената врата чувах глухия звън на телефоните откъм другия край на къщата. Идеята, че до излизането на книгата Адам Ланг ще намери начин да не обели и дума за незаконни отвличания и изтезания, бе просто смехотворна. Естествено, не можех да кажа това на изпълнителния директор на третата по големина издателска къща в света.

— Ще му предам, Джон — обещах аз. — Не е зле да поговориш със Сидни Крол. Може би си струва Адам да заяви, че адвокатите му са го посъветвали да мълчи.

— Добра идея. Веднага ще се свържа със Сид. Междувременно искам да ускориш графика.

— Да ускоря?

В празната стая гласът ми прозвуча пискливо и кухо.

— Точно така. Да ускориш. Да настъпиш педала. В момента Ланг е горещата новина. Хората започват отново да се интересуват от него. Не бива да изпускаме тази възможност.

— Да не би да казваш, че сега искаш книгата за по-малко от месец?

— Знам, трудно е. И вероятно ще означава вместо пълна преработка само да поизлъскаш по-голямата част от ръкописа. Но какво толкова? Така или иначе, никой няма да чете книгата дума по дума. Колкото по-рано тръгнем, толкова повече ще продадем. Мислиш ли, че ще се справиш?

Разумният отговор беше „не“. Не, плешиво копеле. Не, въздухар скапан, ти изобщо чел ли си онзи боклук? Май си се побъркал, дяволите да те вземат.

— Е, Джон — отвърнах сдържано аз, — мога да опитам.

— Браво. И не се тревожи за договора. За две седмици работа ще ти платим колкото за четири. Знаеш ли, ако тая история с военните престъпления се разсмърди, за нас ще е истински дар божи.

Докато приключим разговора, двете седмици вече бяха престанали да бъдат нечия болна фантазия и се превръщаха в железен срок. Вече не се очертаваше да проведа с Ланг четирийсет часа разговори за целия му живот. Щях да го насоча конкретно към войната срещу терора и да започна мемоарите точно оттам. За останалото щях да направя каквото ми е по силите и да преработя тук-там по някой абзац.

— Ами ако на Адам идеята не му допадне? — попитах аз към края на разговора.

— Ще му допадне — заяви Мадокс. — Ако ли не, просто напомни на Адам — тонът му явно намекваше, че ние сме двойка английски педали, опитващи се да измамят един почтен американец — за договорното му задължение да напише книга, даваща пълен и откровен разказ за войната срещу терора. Разчитам на теб. Разбрахме ли се?

Няма по-тъжна гледка от солариум без слънце. Виждах градинаря точно на същото място, където работеше вчера. Тромав и непохватен в дебелите си дрехи, той продължаваше да трупа листа в количката. Щом разчистеше някоя купчинка боклуци, вятърът веднага навяваше нови. Позволих си кратък миг на отчаяние, подпрях се на стената с отметната към тавана глава и се замислих над мимолетната същност на летните дни и човешкото щастие. Опитах да се свържа с Рик, но асистентът му каза, че е излязъл и няма да се връща, затова му оставих съобщение да ми позвъни. После тръгнах да търся Амелия.

Не я открих нито в кабинета, където секретарките все още приемаха обаждания, нито в коридора или кухнята. За моя изненада един от охранителите ми каза, че била навън. Вече трябва да минаваше четири и ставаше студено. Тя беше на двора отпред. В януарския здрач огънчето на цигарата й просветна ярко, после отново помръкна.

— Не бих предположил, че си пушачка — казах аз.

— Не си позволявам повече от една. И то само в моменти на тежко натоварване или голяма радост.

— Какъв момент е сега?

— Ха-ха, много смешно.

Заради мразовитата привечер бе закопчала сакото си и пушеше в онзи странен женски стил „не ме закачай“ — едната ръка на кръста, другата вдигната с цигарата пред гърдите. Ароматът на горящ тютюн в чистия въздух разбуди и у мен копнеж да запаля. Щеше да ми е първата цигара от десетина години насам и със сигурност щях отново да стигна до два пакета на ден. И все пак, ако в онзи момент ми беше предложила, щях да приема.

Не ми предложи.

— Преди малко се чух с Джон Мадокс — казах аз. — Сега иска книгата само за две седмици.

— Божичко. Дано да успееш.

— Не вярвам да има и найтмалък шанс днес отново да си говоря с Адам, нали?

— Ти как мислиш?

— В такъв случай може ли някой да ме откара до хотела? Ще поработя там.

Тя пусна дим през носа и ме огледа внимателно.

— Нали не възнамеряваш да изнесеш ръкописа?

— Не, разбира се. — Когато лъжа, гласът ми винаги изтънява с една октава. Не ме бива за политик: бих звучал през цялото време като Доналд Дък. — Просто искам да запиша днешните теми, това е.

— Защото осъзнаваш колко напечено става, нали?

— Естествено. Ако искаш, ще ти дам да прегледаш лаптопа.

Амелия помълча още малко, колкото да подчертае подозрението си.

— Добре — каза тя и смукна за последен път. — Ще ти се доверя. — Пусна угарката на алеята и деликатно я изгаси с острото връхче на обувката си, после се наведе и я взе. Представих си как в училище е премахвала уликите по същия начин: примерната ученичка, за която никой не подозира, че пуши. — Събери си багажа. Ще кажа на някое от момчетата да те откара до Едгартаун.

Пак влязохме в къщата и се разделихме в коридора. Тя пое обратно към звънящите телефони. Аз се изкачих по стълбището и когато наближих кабинета, чух Рут и Адам Ланг да си крещят. Гласовете бяха приглушени и различих ясно само думите в края на финалното й избухване: „Да остана тук до края на скапания си живот!“ Вратата зееше широко разтворена. Поколебах се. Не исках да ги прекъсвам, но и не исках да вися пред вратата. Ако ме видеше някой, би си помислил, че подслушвам. Накрая почуках леко и след кратка пауза отвътре долетя умореният глас на Ланг:

— Влез.

Той седеше зад бюрото. Съпругата му беше в другия край на стаята. Дишаха тежко и аз усетих, че току-що се е случило нещо съдбовно — някакъв отдавна натрупван взрив. Сега разбирах защо Амелия бе избягала да пуши навън.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — казах аз и посочих вещите си. — Исках само…

— Добре — кимна Ланг.

— Ще се обадя на децата — каза мрачно Рут. — Ако вече не си го направил, разбира се.

Ланг не я погледна; гледаше мен. И какви дълбини се криеха в мътните му очи! В този безкраен миг той ме призоваваше да видя докъде е изпаднал: лишен от власт, охулен от враговете, преследван, бездомен, разкъсван между съпругата и любовницата си. Само за този кратък поглед можех да напиша сто страници и пак да не стигна до края.

— Извинявай — каза Рут и доста грубо мина край мен, като ме блъсна с дребното си стегнато тяло.

В същия миг на прага изникна Амелия с телефон в ръката.

— Адам, обаждат се от Белия дом. Президентът на Съединените щати чака на телефона. — Тя се усмихна и ме избута към вратата. — Ако обичаш. Кабинетът ни трябва.

Когато се добрах до хотела, вече бе почти съвсем тъмно. Последните бледи отблясъци в небето очертаваха тежките черни облаци, които прииждаха откъм Атлантика и се трупаха над Чапакуидик. Младата жена с дантеленото боне на рецепцията каза, че се задава лошо време.

Качих се в стаята и дълго стоях в мрака, слушайки скърцането на старата тенекиена табела над входа и неуморното тътнещо съскане на прибоя отвъд пустия път. Фарът се включи точно в момента, когато лъчът сочеше към странноприемницата, и внезапният взрив на червена светлина в стаята ме изтръгна от унеса. Щракнах настолната лампа и извадих лаптопа от чантата. С този лаптоп бяхме минали какви ли не изпитания. Бяхме разговаряли с естрадни звезди, убедени, че са пратени от всевишния да спасят планетата. Бяхме слушали футболисти, пред чиито едносрични реплики ръмженето на горила напомня Шекспирова поезия. Бяхме търпели артисти, обречени на забрава, които спокойно можеха да се мерят с римските императори по самочувствие и популярност сред тълпите плебеи. Дружески потупах машината. Лъскавият й корпус беше нащърбен и изподраскан — доблестни рани от десетина бойни кампании. Бяхме оцелели във всяка една от тях. И сега щяхме да се преборим.

Включих лаптопа към хотелския телефон, набрах номера на моя интернет доставчик и докато се осъществяваше връзката, отскочих, до банята за чаша вода. Лицето, което зърнах в огледалото, изглеждаше по-зле дори от снощния призрак. Дръпнах долните си клепачи и огледах мътното бяло на очите, преди да продължа с посивелите зъби, прошарената коса и червените жилки по бузите и носа. Зимата в Мартас Винярд явно ме състаряваше. Като Шангри-Ла, само че наопаки.

Откъм стаята долетя познатото съобщение: „Имате поща“.

Веднага видях, че нещо не е наред. Обичайната серия от десетина паразитни послания ми предлагаше какво ли не — от увеличаване на пениса до абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“. Имаше и вест от кантората на Рик с потвърждение за преведената първа част от аванса. Липсваше само едно: информацията, която си бях пратил днес следобед.

Няколко секунди гледах тъпо екрана, после отворих отделната секция от паметта на лаптопа, която автоматично съхранява всяко изпратено и получено съобщение. И за мое огромно облекчение най-отгоре в графата „Изпратени“ наистина зърнах безименния имейл, към който бях приложил ръкописа на мемоарите. Но когато отворих приложението и щракнах командата за даун лоуд, получих единствено съобщението: „Файлът не е на разположеше“.

Извадих мобилния телефон и се свързах с интернет доставчика.

Няма да ви досаждам с подробен разказ за мъките си през следващия половин час — подбирането на опции от безконечни списъци, дългото чакане, досадната електронна музика, все по-тревожните разговори с представителя на компанията в Утар Прадеш или където там им беше седалището.

В крайна сметка излезе, че ръкописът се е изпарил и компанията не разполага с данни някога да е съществувал.

Проснах се на леглото.

Не съм техничар, но дори и за мен почваше да става ясно какво се е случило. По някакъв начин ръкописът на Ланг беше изтрит от компютрите на моя интернет доставчик. За което имаше две възможни обяснения. Първо, че текстът не е бил зареден както трябва, което обаче не можеше да е вярно, защото още в кабинета бях получил онези две съобщения: „Файлът ви е прехвърлен“ и „Имате поща“. Второ, че след това файлът е бил изтрит. Но как би могло да стане? Изтриването щеше да означава, че някой има пряк достъп до компютрите на една от най-големите групировки в световния интернет и може да прикрива следите си. Би означавало също — би трябвало да означава, че цялата ми електронна кореспонденция е под наблюдение.

В главата ми изплува гласът на Рик: Ехааа! Страхотна операция. Твърде мащабна за някакъв си вестник. Трябва да е било работа на държавните… После чух и гласа на Амелия: Осъзнаваш колко напечено става, нали?

— Но книгата е пълен боклук! — провикнах се отчаяно аз към портрета на някакъв викториански китоловец, закачен срещу леглото. — Няма смисъл да си дават толкова зор заради нея!

Суровият морски вълк ме гледаше все тъй строго. Изражението му сякаш говореше, че съм нарушил обещанието си и някаква безименна сила във външния свят го знае.