Сянката

10

Струваше ми се, че дотам са около петнайсет километра по северозападния бряг. Заливът се наричаше Ламбъртс Коув.

Имаше нещо магическо в имената на местата около него: Блекуотър Брук, Ънкъл Сетс Понд, Индиан Хил, Олд Херинг Крийк Роуд. Приличаше на карта от детска приключенска история и по някакъв странен начин точно така виждах плана си — като някаква забавна екскурзия. Деп предложи да си взема велосипед — о, да, мистър Райнхарт, той държи тук много, много велосипед за свои гости — и нещо в тази идея също ми се стори привлекателно, макар да не бях карал колело от години и някъде дълбоко в душата си да усещах, че от това няма да излезе нищо добро. От намирането на трупа бяха минали три седмици. Какво би могло да има за гледане? Но любопитството е могъщ човешки импулс — вярно, не чак колкото секса или алчността, но много над алтруизма, — а аз просто бях любопитен.

Най-много се колебаех заради времето. Жената от рецепцията на хотела в Едгартаун ме беше предупредила, че се очаква буря, и макар тя още да не се бе разразила, небето започваше да провисва от тежестта й като огромен сив чувал, готов да се разцепи всеки момент. Но изкушението да напусна за малко къщата беше неудържимо и просто нямах сили да се върна в бившата стая на Макейра и да седна пред компютъра. Взех от закачалката в гардеробната непромокаемото яке на Ланг и последвах градинаря Дък покрай предната фасада на къщата към потъмнелите от времето дървени кубове, които служеха за жилища на персонала и складове.

— Сигурно ви се налага да работите много — казах аз, — за да изглежда всичко така добре.

Дък не откъсна очи от земята.

— Почва лоша. Вятър лош. Дъжд лош. Сол лоша. Гадост.

Нямаше какво повече да си кажем по линия на градинарството и аз замълчах. Минахме първите два куба. Пред третия той спря и отключи голямата двойна врата. Дръпна едното крило и влязохме вътре. На две стойки бяха подредени поне дузина велосипеди, но погледът ми веднага бе прикован от кафявия джип „Форд Ескейп“, който заемаше другата половина от бараката. Толкова много бях слушал за него и тъй често си го бях представял, докато пътувах с ферибота, че бе истински шок ненадейно да се натъкна на него.

Дък забеляза, че го гледам.

— Иска вземе? — попита той.

— Не, не — бързо възразих аз. Първо работата на мъртвеца, после леглото му, а сега и пътуване с неговата кола. Кой знае докъде можех да стигна. — Предпочитам колело. Ще ми се отрази добре.

Лицето на градинаря изразяваше дълбок скептицизъм, докато ме гледаше как потеглям, залитайки неуверено с един от скъпите велосипеди на Райкарт за планинско колоездене. Явно си мислеше, че съм луд, и може би наистина бях луд. Нали казват, че имало островна лудост? Махнах на пазача от тайните служби в дървената кабинка под дърветата и това се оказа едва ли не пагубна грешка, защото полетях към храстите. Но после криво-ляво върнах возилото в средата на пътя и след като овладях скоростите (последният ми велосипед имаше само три и две от тях не работеха), открих, че мога да карам доста бързо по твърдия, отъпкан пясък.

В гората цареше призрачна тишина, сякаш някакво страховито изригване бе изтровило всичко живо, оставяйки след себе си само бяла и крехка растителност. От време на време в далечината отекваше глухият крясък на див гълъб, но това сякаш не нарушаваше, а по-скоро подчертаваше тишината. Продължих да въртя педалите нагоре по лекия наклон, докато стигнах разклонението, където черният път излизаше на шосето.

От демонстрантите отвъд пътя бе останал само един човек. Личеше си, че през последните няколко часа се е потрудил здравата, за да изгради някакво съоръжение, ниско дъсчено табло, по което бяха закрепени стотици ужасни изображения, откъснати от вестници и списания — изгорени деца, обезобразени трупове, обезглавени заложници и сринати от бомби квартали. Сред този колаж на смъртта се мяркаха дълги списъци с имена, написани на ръка стихотворения и писма. Широки найлонови листове го защитаваха от стихиите. Отгоре бе разпънат транспарант, съвсем като над сергия от църковна благотворителна разпродажба: ЗАЩОТО КАКТО В АДАМА ВСИЧКИ УМИРАТ, ТЪЙ И В ХРИСТА ВСИЧКИ ЩЕ ОЖИВЕЯТ. Отдолу примитивен заслон от колове и още найлон прикриваше малка масичка и сгъваем стол. Зад масата търпеливо седеше човекът, който тази сутрин ми се стои смътно познат. Сега обаче го разпознах веднага. Беше онзи, с военната стойка от бара, който ме нарече „гадина“.

Неуверено спрях и се озърнах за коли, усещайки през цялото време как мъжът ме наблюдава втренчено само от пет метра разстояние. Сигурно също ме бе разпознал, защото с ужас видях, че се изправя на крака.

— Един момент! — извика той с онзи странен, отсечен глас, но аз тъй отчаяно не желаех да се забърквам в неговото безумие, че макар да идваше кола, изскочих на пътя и се изправих върху педалите, за да набера по-бързо скорост.

Избуча клаксон. Край мен се мярна тъмно петно, облъхна ме вятър от минаващия автомобил, но когато се озърнах назад, човекът се бе отказал да ме преследва. Стоеше насред пътя с ръце на кръста и гледаше след мен.

Натиснах здраво педалите, защото знаех, че скоро ще започне да притъмнява. В лицето ми вееше влажен, студен въздух, но енергичната работа с краката ме сгряваше. Отминах разклонението за летището и продължих покрай гората, където широките противопожарни просеки се простираха между дърветата като сенчести пътеки в катедрали. Не можех да си представя Макейра на мое място — не приличаше на човек, който си пада по велосипедите — и отново се зачудих какво си въобразявам, че ще постигна, освен да се измокря до кости. Минавах покрай белите дъсчени къщи и спретнатите ниви на Нова Англия и без усилие можех да си представя, че там все още живеят жени със строги черни бонета и мъже, за които неделята е повод да облекат най-новия си костюм, а не да се отърват от него.

Малко след Уест Тисбъри спрях близо до Скочманс Лейн да проверя посоките. Небето вече изглеждаше наистина заплашително. Вятърът се засилваше и едва не изтръгна картата от ръцете ми. Всъщност почти бях готов да се върна. Но ми се струваше глупаво да се откажа, след като съм изминал толкова път, затова отново се настаних на тясното кораво седло и потеглих напред. Около три километра по-нататък пътят се разклони и аз отбих от шосето наляво, към океана. Пейзажът надолу към залива напомняше този преди резиденцията на Райнхарт — дъбови шубраци, езерца, дюни — с единствената разлика, че тук имаше повече къщи. Всъщност бяха вили, заключени за през зимата, но над два-три комина се виеха тънки ивици кафеникав дим, а от един прозорец дочух звуците на класическа музика. По радиото предаваха концерт за виолончело. Точно тогава най-сетне заваля — тежките корави топчета влага се сипеха почти като градушка и избухваха по ръцете и лицето ми, разпръсквайки мирис на море. Отначало само плющяха нарядко в езерото и барабаняха из околните дървета, но след броени секунди сякаш някъде в небето се отприщи огромен бент и дъждът заваля като из ведро. Сега си спомних защо не обичах велосипедите — нямат покрив, предно стъкло и парно.

Голите костеливи дървета не предлагаха надежда за укритие, но и не можех да продължа да карам — вече не виждах нищо, — затова слязох и тръгнах пеш, като бутах велосипеда, докато зърнах ниска ограда от летви. Опитах се да подпра велосипеда на нея, но той с трясък се сгромоляса. Задното колело все още се въртеше. Не си направих труда да го вдигна, а изтичах по покритата със сгурия алея покрай пилона със знаме към верандата на къщата. Щом прекрачих на сухо, наведох глава и енергично изтръсках водата от косата си; в същия миг някакво куче се разлая и задраска по вратата зад мен. Бях предположил, че къщата е необитаема — определено изглеждаше запустяла, — но иззад мрежата против комари на прашния прозорец надникна нечие бледо лице. След малко вратата се отвори и кучето изхвръкна насреща ми.

Мразя кучетата почти колкото те мразят мен, но положих усилие да се престоря на очарован от топката грозна, джавкаща бяла козина, та макар и само за да успокоя собственика, местен старец, наближаващ деветдесетте, ако се съдеше по кафявите старчески петна, прегърбената стойка и все още изящния череп, обвит с пергаментова кожа. Върху закопчаната догоре жилетка беше облякъл добре скроено спортно сако, а на врата му висеше кариран шал. Измънках някакво извинение за безпокойството, но старецът ме прекъсна.

— Англичанин ли си? — попита той, като ме оглеждаше с присвити очи.

— Да.

— Добре, стой си на сухо. Безплатно е.

Не познавах достатъчно добре Америка, за да преценя по акцента му откъде е родом и какво е работил. Но се досещах, че е пенсионер, и то доста заможен. Нямаше как да не е заможен на този остров, където барака с външна тоалетна струваше половин милион долара.

— Англичанин, а? — повтори той. Огледа ме през очилата без рамки. — Да не би да имаш нещо общо с онзи Ланг?

— Донякъде — казах аз.

— Умен човек ми се видя. Защо му е трябвало да се хваща с онзи проклет глупак в Белия дом?

— Точно това питат всички.

— Военни престъпления! — Старецът поклати глава и аз зърнах на всяко ухо по един слухов апарат с телесен цвят. — Всички ни можеха да обвинят в тях. И може би трябваше. Не знам. Май просто ще трябва да разчитам на Божия съд. — Той се изкиска печално. — Скоро ще разбера.

Не знаех за какво говори, но се радвах, че съм на сухо. Подпирахме се на полуизгнилия дървен парапет и гледахме дъжда, а кучето препускаше стремглаво насам-натам по верандата. През една пролука между дърветата смътно различавах океана — необятен и сив, белите ивици на прииждащите вълни безметежно пълзяха по него като смущения по екрана на стар черно-бял телевизор.

— Е, какво те води към нашия край на Винярд? — попита старецът.

Не виждах смисъл да лъжа.

— Тялото на един мой познат е било изхвърлено на брега там долу — казах аз. — Мислех си да погледна мястото. Да му отдам почит — добавих, за да не ме сметне за смахнат.

— Виж, това вече наистина е забавно — каза той. — Имаш предвид онзи англичанин отпреди няколко седмици? Няма начин течението да го е отнесло толкова далеч на запад. Не и по това време на годината.

— Какво?

Завъртях се да го погледна. Въпреки дълбоката старост все още имаше нещо младежко в острите му черти и запазената енергия. Тънката му бяла коса беше сресана право назад. Приличаше на престарял бойскаут.

— Познавам това море откакто се помня. Дявол да го вземе, един тип се опита да ме хвърли от онзи проклет ферибот, докато още работех в Световната банка, и едно ще ти кажа: ако беше успял, тялото ми нямаше да изплува в Ламбъртс Коув!

Нещо барабанеше в ушите ми, но не знаех дали е от кръвното или от пороя по керемидения покрив.

— Споменахте ли този факт на полицията?

— Полицията! Младежо, на моята възраст си имам по-важни работи, отколкото да прахосвам с полицията малкото време, което ми е останало! Както и да е, казах на Анабет. Тя се разправяше с полицаите. — Той забеляза недоумението ми и добави: — Анабет Уърмбранд. Всички познават Анабет, вдовицата на Марс Уърмбранд. Нейната къща е най-близо до океана. — Липсата на реакция от моя стана леко го раздразни. — Тя каза на полицията за светлините.

— Светлини ли?

— Светлините на плажа през нощта, когато водата изхвърли трупа. Нищо не убягва от погледа й по тия места. Кей казваше, че наесен спокойно напуска Моху, защото знае, че Анабет ще държи всичко под око през цялата зима.

— Какви светлини бяха?

— От фенерчета, предполагам.

— Защо не го съобщиха в медиите?

— В медиите? — Той пак се изкиска дрезгаво. — Анабет през целия си живот не е разменила и дума с журналист! Освен може би с редактора на списание „Вътрешно обзавеждане“. Трябваха й цели десет години, за да се довери на Кей. Заради „Поуст“.

Тук той се впусна в разказ за голямата стара къща на Кей горе на Ламбъртс Коув Роуд, която Бил и Хилари харесвали толкова много и където била отсядала лейди Даяна, но сега там стърчали само комините. Аз обаче бях престанал да слушам. Струваше ми се, че дъждът е поотслабнал и нямах търпение да си тръгна. Прекъснах го:

— Мислите ли, че можете да ме упътите към къщата на мисис Уърмбранд?

— Естествено — рече той. — Но няма смисъл да ходиш там.

— Защо?

— Преди две седмици тя падна по стълбите. От тогава е в кома. Горката Анабет. Тед казва, че вече няма да дойде в съзнание. Останахме с още един по-малко. Хей! — възкликна той, но аз вече слизах по стъпалата на верандата.

— Благодаря за гостоприемството и разговора — подвикнах през рамо. — Трябва да тръгвам.

Изглеждаше тъй самотен и изоставен под мокрия покрив сред калния двор, където американското знаме висеше като парцал на пилона, че едва не се върнах.

— Е, предай на твоя мистър Ланг да не губи кураж! — Той козирува с трепереща длан и размаха ръка. — И да се пазиш.

Вдигнах велосипеда и поех надолу по пътеката. Вече почти не забелязвах дъжда. Около четиристотин метра по-нататък, на една поляна близо до дюните и езерото, имаше голяма ниска къща, обкръжена с телена мрежа и дискретни табели, обявяващи, че мястото е частна собственост. Въпреки полумрака не светеше нито един прозорец. Предположих, че това трябва да е домът на вдовицата в кома. Нима беше вярно? Наистина ли бе видяла светлини! Е, от горния етаж определено би трябвало да има добър изглед към плажа. Подпрях велосипеда на един храст, изкатерих се по тясната пътечка през болнавата жълта растителност и зелените дантели на папратите и когато излязох на билото на дюната, вятърът ме блъсна в гърдите, сякаш тук също бе частно владение, в което нямах право да влизам.

От къщата на стареца вече бях зърнал какво има зад дюните, а докато слизах надолу, чувах все по-силно тътена на прибоя. И все пак бе истинска изненада да се изкатеря дотук и внезапно да застана пред тази гледка — тази необятна сива полусфера от прелитащи облаци и бурно море, тези вълни, прииждащи да се разбият на плажа с непрестанен яростен грохот. Надясно ниският пясъчен бряг описваше дълга дъга и след около километър и половина завършваше с издадените скали на нос Маконики Хед, обгърнати в мъгла от морска пяна. Избърсах дъждовната вода от очите си и си помислих за Макейра, сам на този огромен бряг, проснат по очи, издут от солена вода, с вкоравени от солта и студа евтини зимни дрехи. Представих си го как изплува в мрачното утро, понесен от вълните на прилива, как едрите му ходила стържат по пясъка, водата пак го отдръпва, после тялото се завръща, бавно пълзи все по-нагоре по плажа, докато накрая остава неподвижно. А после си представих същото тяло изхвърлено през борда на гумена лодка и измъкнато на брега от мъже с фенерчета, които ще се завърнат след няколко дни, за да бутнат една свадлива стара свидетелка надолу по стълбището на нейната скъпа къща.

На неколкостотин метра от мен два силуета слязоха от дюните и започнаха да се приближават по плажа — дребни, черни и крехки сред бушуващата природа. Озърнах се в другата посока. Вятърът късаше грамадни пръски от гребените на вълните и ги изхвърляше на брега като някаква армия от земноводни нашественици; те достигаха до средата на плажната ивица и изчезваха.

Сега, помислих си аз, залитайки леко от ударите на вятъра, трябва да споделя всичко с някой журналист — с упорит репортер от „Уошингтън Поуст“, наследил благородните традиции на Удуърд и Бърнстийн. Представих си заглавието. Можех да напиша наум целия репортаж.

Нима беше толкова неправдоподобно? Пак погледнах фигурките на плажа. Стори ми се, че са ускорили крачка и идват право кьм мен. Вятърът плисна дъждовни струи в лицето ми и трябваше да ги избърша. Да се махам, помислих си аз. Когато погледнах отново, двамата бяха още по-близо и газеха решително през пясъчната пустош. Единият беше висок, другият нисък. Мъж и жена.

Жената бе Рут Ланг.

Бях смаян от нейната поява. Изчаках да се уверя, че е тя, после слязох към плажа да я пресрещна. Ревът на вятъра и океана заглуши първите думи, които си разменихме. Наложи се Рут да ме дръпне за ръката надолу, за да вика в ухото ми.

— Казвам — повтори тя и дъхът й бе едва ли не потресаващо горещ върху замръзналата ми кожа, — от Деп разбрах, че си тук!

Вятърът отметна синята найлонова качулка от лицето й и тя неловко се опита да я издърпа иззад врата си, после се отказа. Извика още нещо, но точно в този момент на брега зад нея избухна вълна. Тя се усмихна безпомощно, изчака шумът да поотслабне, после събра длани около устата си и извика:

— Какво правиш?

— О, просто излязох да подишам чист въздух.

— Не, наистина.

— Исках да видя къде са намерили Макейра.

— Защо?

Свих рамене.

— Любопитство.

— Но ти дори не го познаваше.

— Почва да ми се струва, че съм го познавал.

— Къде ти е велосипедът?

— Зад дюните.

— Дойдохме да те приберем, преди да е връхлетяла бурята.

Рут махна на агента. Той стоеше на пет метра от нас и ни гледаше — мокър, отегчен и нещастен.

— Бари — извика тя, — ако обичаш, докарай колата и ни чакай на пътя. Ние ще приберем велосипеда.

Говореше му като на слуга.

— За съжаление не мога, мисис Ланг — отвърна той. — По правилник трябва непрекъснато да съм с вас.

— О, за бога! — сопна се тя. — Сериозно ли си мислиш, че в Ънкъл Сетс Понд има терористична организация? Бягай да докараш колата, преди да си пипнал пневмония.

Гледах по широкото му унило лице как чувството за дълг се бори с желанието да се прибере на сухо.

— Добре — каза накрая той. — Ще ви чакам след десет минути. Но, моля ви, не напускайте пътеката и не разговаряйте с никого.

— Няма, господин полицай — отговори тя с подигравателно смирение. — Обещавам.

Той се поколеба, после изтича назад по плажа.

— Държат се с нас като с деца — оплака се Рут, докато вървяхме нагоре. — Понякога си мисля, че имат заповед не толкова да ни пазят, колкото да ни шпионират.

Стигнахме до върха на дюната и като по команда се завъртяхме да погледнем океана. След една-две секунди се озърнах скришом към нея. Бледата й кожа лъщеше от дъжда, късата черна коса беше прилепнала и блестяща като плувна шапка. От студа плътта й изглеждаше твърда като алабастър. Хората често казваха, че не разбират какво толкова е открил в нея мъжът й, но в онзи момент аз го видях — в тази жена имаше жилава мощ, мълниеносна нервна енергия; тя беше като природна сила.

— Да си призная, и аз идвах тук два-три пъти — каза тя. — Обикновено нося цветя и ги затискам с камък. Горкият Майк. Мразеше да напуска града. Мразеше разходките из природата. Дори не умееше да плува.

Тя бързо избърса с длан бузите си. Лицето й бе твърде мокро, за да разбера дали плаче.

— Ужасно място за края на нечий живот — казах аз.

— О, не. Ни най-малко. Когато грее слънце, тук е чудесно. Напомня ми за Корнуол.

Рут се спусна по пътечката към велосипеда и аз я последвах. За моя изненада тя изведнъж се метна на седлото, завъртя педалите и спря стотина метра по-нагоре, в покрайнините на гората. Когато я догоних, тя ме изгледа втренчено. Тъмнокафявите й очи бяха почти черни в гаснещия ден.

— Мислиш ли, че смъртта му е подозрителна?

Прямотата на въпроса ме завари, неподготвен.

— Не съм сигурен — отвърнах аз.

Едва се удържах да не й кажа веднага какво съм чул от стареца. Но усещах, че не му е нито времето, нито мястото. Не бях уверен във фактите, а ми се виждаше някак просташко да говоря непроверени слухове пред скърбяща приятелка. А и мъничко се боях от нея — не исках да ме подложи на безмилостен разпит. Затова добавих сдържано:

— Честно казано, знам много малко за станалото. Вероятно полицията е разследвала най-старателно.

— Да. Разбира се.

Тя слезе от велосипеда, подаде ми го и започнахме да се изкачваме към пътя през дъбовите шубраци. С отдалечаването от крайбрежието стана много по-тихо. Дъждът почти бе спрял и над влажната земя се надигаше тежък хладен аромат на пръст, дървета и треви. Докато вървяхме, чувах как задното колело тихичко цъка.

— Отначало полицаите бяха много активни — каза тя, — но напоследък всичко утихна. Мисля, че са приключили следствието. При всяко положение едва ли са много загрижени. Миналата седмица освободиха тялото на Майк и посолството го върна със самолет в Англия.

— О? — Помъчих се да прикрия изненадата си. — Бързичко ми се вижда.

— Не чак толкова. Минаха три седмици. Направиха аутопсия. Бил е пиян и се е удавил. Точка.

— Но какво е търсил изобщо на ферибота?

Тя ме стрелна с поглед.

— Не знам. Той беше голям човек. Не му държахме сметка къде ходи.

Продължихме мълчаливо и в този момент ми хрумна, че Макейра е могъл с лекота да напусне острова през почивните дни, за да се срещне с Ричард Райкарт в Ню Йорк. Това би обяснило защо си е записал неговия номер и защо не е казал на семейство Ланг къде отива. Какво да им каже? Довиждане, приятели, отскачам за малко до ООН да се срещна с най-злия ви политически враг…

Минахме покрай къщата, където бях потърсил убежище от пороя. Огледах се за стареца. Но бялата дъсчена постройка изглеждаше също тъй пуста, както когато я видях за пръв път, всъщност толкова студена, залостена и изоставена, че неволно се запитах дали не съм си въобразил цялата среща.

Рут каза:

— В понеделник ще го погребат в Лондон. По-точно в Стретъм. Майка му е твърде болна, за да присъства. Чудя се дали да не отида. Един от нас трябва да бъде там и не ми се вярва да е съпругът ми.

— Нали каза, че не искаш да го напускаш?

— По-скоро излиза, че той ме напусна, не смяташ ли?

Тя не каза нищо повече и пак се зае да оправя качулката, макар че вече нямаше смисъл. Помогнах й със свободната си ръка и тя грубо я нахлупи, без да ми благодари, после закрачи пред мен, като се взираше в земята.

Микробусът ни чакаше до края на пътеката, вътре Бари четеше „Хари Потър“. Двигателят работеше и фаровете бяха включени. От време на време голямата чистачка шумно застъргваше по предното стъкло. Бари с видима неохота остави книгата, слезе, отвори задната врата и избута седалките напред. С общи усилия наместихме велосипеда, после той се върна зад волана, а аз седнах до Рут.

Вместо пътя, по който бях пристигнал с велосипеда, Бари избра друг, лъкатушещ нагоре по склона. Наоколо цареше влажен, унил сумрак, сякаш някой от огромните буреносни облаци, вместо да се разкъса, бе слязъл постепенно като повреден дирижабъл, за да обгърне острова. Разбирах защо Рут каза, че пейзажът й напомня за Корнуол. Фаровете на микробуса осветяваха дива, почти планинска местност, а в страничното огледало смътно различавах фосфоресциращите бели гребени на вълните из пролива. Парното беше включено на пълна мощност и трябваше непрестанно да бърша запотеното стъкло, за да виждам къде отиваме. Усещах как съхнещите дрехи лепнат по кожата ми, излъчвайки леко неприятния мирис на пот и препарат за химическо чистене, който бях доловил в стаята на Макейра.

Рут мълча през целия път. Седеше леко извърната с гръб към мен и се взираше навън през стъклото. Но точно когато отминахме светлините на летището, нейната студена, твърда ръка плъзна по седалката и стисна моята. Не знаех какво си мисли, но се досещах и също стиснах пръстите й. Дори и един автор в сянка може понякога да прояви човешко съчувствие. В огледалото над шофьора срещнах очите на Бари. Когато завихме надясно през гората, в мрака за миг се мярнаха изображенията на смърт и мъчения и думите ЗАЩОТО КАКТО В АДАМА ВСИЧКИ УМИРАТ, но доколкото успях да различа, малкият найлонов заслон беше празен. Продължихме надолу по черния път към къщата.