Сянката

6

Когато на другата сутрин слязох за закуска, от него нямаше и следа. Младата жена от рецепцията ми каза, че освен мен няма друг гост. Също тъй категорично твърдеше, че не е виждала англичанин със спортно сако. Бях буден още от четири сутринта — подобрение с два часа в сравнение с предишната нощ, но все още далеч от идеалното — и се чувствах тъй смазан от умора и махмурлук, че се чудех дали срещата не е само плод на въображението ми. След кафето малко ми поолекна. Прекосих пътя и направих две обиколки около фара, за да си избистря главата, а когато се върнах към хотела, микробусът бе пристигнал да ме откара на работа.

Бях очаквал най-сериозният ми проблем през първия ден да е чисто практически — как да примамя Адам Ланг някъде насаме и да го задържа, за да започнем разговорите. Но странното се оказа, че когато пристигнах в къщата, той вече ме чакаше. Амелия бе решила да използваме кабинета на Райнхарт и заварихме бившия министър-председател, облечен в тъмнозелен анцуг, да се протяга на креслото срещу бюрото, преметнал крак върху подлакътника. Прелистваше някаква книга за историята на Втората световна война, която очевидно току-що бе свалил от библиотеката. На пода до него имаше чаша чай. По подметките на маратонките му забелязах пясък — сигурно бе излизал да тича по плажа.

— Здрасти, приятел — рече той и вдигна очи към мен. — Готов ли си да започваме?

— Добро утро — казах аз. — Само да подготвя две-три неща.

— Разбира се. Действай. Не ми обръщай внимание.

Той пак се зачете, а аз отворих чантата си и внимателно измъкнах отвътре инструментите на професионалния автор в сянка: диктофон „Сони“ и захранващо устройство (от горчив опит бях свикнал да не разчитам единствено на батериите); сребристосив лаптоп „Панасоник“, не по-голям от обикновена книга и значително по-лек; два малки черни бележника с кожена подвързия и три чисто нови химикалки, производство на „Мицубиши Пенсъл“; и накрая два бели пластмасови адаптора — единият за британски, другият за американски контакти. Малко съм суеверен, затова винаги се старая да използвам едни и същи пособия и да ги подреждам в еднаква последователност. Имах и списък с въпроси, съставени по книгите, които бях купил в Лондон, и след вчерашния прочит на черновата на Макейра.

— Знаеш ли — обади се ненадейно Ланг, — че през 1944 година германците са имали реактивни изтребители? — Той вдигна книгата, за да ми покаже снимката. — Истинско чудо е, че сме победили.

— Нямаме флопи дискове — каза Амелия, — само флаш памет. Заредих ти ръкописа на тази тук. — Тя ми подаде предмет с размерите на малка пластмасова запалка. — Можеш да го прехвърлиш на твоя компютър, но се боя, че в такъв случай ще трябва да заключваш лаптопа тук за през нощта.

— И излиза, че Германия е обявила война на Америка, а не обратното.

— Не ви ли избива малко на параноя?

— Книгата може да съдържа секретна информация, която тепърва трябва да бъде преценена от правителството. И по-важното, съществува много сериозен риск някоя новинарска група да се добере до текста с безскрупулни методи. Всяко изтичане на сведения би застрашило преговорите ни за публикации в печата.

Ланг се обади:

— И си записала на това нещо цялата книга?

— Можем да запишем на него още стотина книги, Адам — обясни търпеливо Амелия.

— Изумително. — Ланг поклати глава. — Знаеш ли кое е най-неприятното в моя живот? — Той шумно затвори книгата и я върна на полицата. — Губиш връзка. Никога не ходиш по магазините. Други вършат всичко вместо теб. Изобщо не нося пари. Ако например сега ми потрябват, налага се да помоля някоя секретарка или някого от охраната. Така или иначе, сам не бих се справил, не си знам… как му викаха? Ето, дори и това не знам.

— ПИН код ли?

— Виждащ ли? Станал съм абсолютен невежа. Да ти дам друг пример. Миналата седмица отидохме с Рут на вечеря с познати от Ню Йорк. Те винаги са били много — щедри към нас, затова рекох: „Добре, тази вечер аз черпя.“ Давам си кредитната карта на управителя, а той след две-три минути идва изчервен от притеснение и ми показва проблема. Там, където трябва да бъде подписът, все още има лепенка. — Той разпери ръце и се усмихна широко. — Картата не била активирана.

— Това — казах развълнувано аз — е тъкмо от онези подробности, които трябва да включим в книгата. Никой не знае тия неща.

Ланг се стъписа.

— Не мога да го включа. Хората ще решат, че съм пълен идиот.

— Но това е човешката нотка. Показва какво си изпитвал на този пост.

Знаех, че е дошъл моят момент. Трябваше от самото начало да го накарам да се съсредоточи върху онова, което ни трябваше. Излязох иззад бюрото и застанах срещу него.

— Защо не се опитаме да направим тази книга различна от всички политически мемоари, писани досега? Защо не се опитаме да кажем истината?

Ланг се разсмя.

— Вярно, че ще е нещо нечувано.

— Сериозно говоря. Нека кажем на хората какво е наистина да бъдеш министър-председател. Не само политиката — всеки сухар може да пише за нея. — Едва не споменах името на Макейра, но в последния момент се удържах. — Дай да се придържаме към онова, което не знае никой друг освен теб — всекидневието да ръководиш една държава. Как се чувстваше рано сутрин? Как издържаше на напрежението? Какво е да те откъснат от нормалния живот? Какво е да те ненавиждат.

— Много ти благодаря.

— Хората не се интересуват от политиката. Кой дава пет пари за нея? Винаги ги вълнуват другите хора — подробностите от чуждия живот. Но тъй като за теб тези подробности са познати до болка, ти, естествено, не можеш да прецениш какво иска да знае читателят. Ето защо се нуждаеш от мен. Това не трябва да бъде книга за политически маниаци. Трябва да е книга за всекиго.

— Народни мемоари — подметна сухо Амелия, но аз не й обърнах внимание и което бе по-важно, не я забеляза и Ланг, който вече ме гледаше по съвсем друг начин: зад очите му сякаш бе пламнала електрическа крушка с надпис „собствен интерес“.

— Повечето бивши лидери не могат да си го позволят — продължих аз. — Прекалено са дървени. Прекалено закостенели. Прекалено стари. Ако свалят костюма и облекат, да речем — посочих към него, — спортен екип, ще станат за смях. Но ти си друг. И затова трябва да напишеш други мемоари, за друга епоха.

Ланг ме гледаше втренчено.

— Ти как мислиш, Амелия?

— Мисля, че двамата сте създадени един за друг. Почвам да се чувствам излишна.

— Имаш ли нещо против да почна записа? — попитах аз. — Може да изскочи нещо полезно. Недей да се тревожиш. Всички записи ще бъдат твоя собственост.

Ланг сви рамене и кимна към диктофона. Когато натиснах бутона за запис, Амелия се измъкна и тихо затвори вратата зад себе си.

— Първото, което ми прави впечатление — казах аз, докато придърпвах стола иззад бюрото, за да се настаня срещу него, — е, че макар да постигна изумителен успех, ти всъщност изобщо не си политик в общоприетия смисъл на думата. — Пристъпвах към своя специалитет, безмилостния разпит. — Искам да кажа, в ранните ти години едва ли някой е очаквал да станеш политик, нали?

— Господи, не — потвърди Ланг. — В никакъв случай. И като дете, и като юноша изобщо не се интересувах от политиката. Смятах, че по нея се увличат само чудаци. Между нас казано, и досега мисля така. Обичах да играя футбол. Обичах киното и театъра. Малко по-късно обичах да излизам с момичета. Не съм и сънувал, че мога да стана политик. Студентите, които залитаха по политиката, ми се струваха пълни сухари.

Бинго, помислих си аз. Работехме само от две минути, а вече имах евентуално начало за книгата:

— А какво се промени? Кое те пренасочи към политиката?

— Пренасочи… добре казано. — Ланг се разсмя. — Бях напуснал Кеймбридж и около година карах по течението, надявах се един лондонски театър да представи пиесата, в която участвах. Но не излезе нищо, тъй че накрая се хванах на работа в една банка, живеех под наем в един сутерен и ужасно се самосъжалявах, защото всичките ми приятели от Кеймбридж вече работеха в Би Би Си или печелеха цели състояния от текстове за реклами и какво ли не още. Спомням си много добре, беше неделя следобед, валеше, аз още се излежавах и изведнъж някой почука на вратата…

Навярно бе разказвал тази история хиляди пъти, но изобщо не му личеше, докато го гледах онази сутрин. Седеше облегнат назад, усмихваше се на спомена, повтаряше все същите стари думи, използваше все същите отработени жестове — почукваше на невидима врата — и неволно си помислих какво нещо е школовката; професионалист като него винаги ще се старае да изнесе добро представление, независимо дали пред един човек или пред милионна публика.

— …и този някой просто не искаше да си отиде. „Чук-чук-чук.“ А знаеш ли, бях си пийнал предната вечер, тъй че можеш да си представиш — лежа и пъшкам. Пъхам глава под възглавницата. Но онзи отвън пак почва: „Чук-чук-чук.“ Най-накрая — вече с доста нецензурни приказки, между нас казано — ставам, навличам халата и отварям вратата. На прага стои момиче, разкошно момиче. Подгизнала от дъжда до кости, но изобщо не обръща внимание на това, а се впуска в реч за местните избори. Щура работа. Да ти призная, аз дори нямах представа, че предстоят местни избори, но поне проявих здрав разум да се престоря на заинтригуван. Каня я да пийне чаша чай и да се поизсуши. И край, вече съм влюбен. Скоро става ясно, че най-добрият начин да я видя отново е да взема една от листовките и следващия вторник вечерта да се запиша в местната партия. Речено — сторено.

— И това беше Рут?

— Това беше Рут.

— А ако тя членуваше в друга партия?

— Пак щях да се запиша. Нямаше да остана — бързо добави той. — Нали разбираш, за мен беше началото на едно дълго политическо събуждане, обръщане към вече съществуващи идеи и ценности, които притежавах, без сам да подозирам. Не, не бих останал в коя да е партия. Но всичко щеше да е различно, ако Рут не беше чукала тъй упорито на вратата през онзи следобед.

— Ами ако не валеше?

— Ако не валеше, щях да намеря друг повод да я поканя. — Ланг се ухили. — Така де, приятел… не бях чак дотам безнадежден.

Аз също се усмихнах, тръснах глава и записах в бележника: „встъпление??“.

Цяла сутрин работихме без почивка, прекъсвахме само за смяна на касетите. Тогава набързо изтичвах надолу до стаята, която Амелия и секретарките използваха за офис, и им връчвах новия текст. На връщане всеки път заварвах Ланг да седи точно там, където съм го оставил. Отначало си мислех, че това доказва неговата способност за съсредоточаване. Едва по-късно осъзнах, че причината е съвсем различна. Просто нямаше какво друго да прави.

Внимателно го преведох през детските му години, като наблягах не толкова на фактите и датите (Макейра се бе постарал в това отношение), колкото на впечатленията и материалните предмети от детството: кьщата-близнак в Лестър; характерите на бащата (строител) и майката (учителка); спокойните, аполитични ценности на английската провинция през шейсетте години, където в неделя се чували само църковните камбани и звънчетата на колички за сладолед; футболните мачове в събота сутрин на калното игрище в местния парк и дългите неделни следобедни игри на крикет край реката; колата на баща му, „Остин Атлантик“, и собствения му първи велосипед; комиксите „Орелът“ и „Победителят“ и комедиите по радиото „Извинявай, пак ще го прочета“ и „Флотски майтапи“; световното първенство по футбол през 1966 г.; телевизионния сериал „Колите Z“ и концертите на „Реди, Стеди, Гоу!“; „Оръдията на Наварон“ и „Давай, докторе“ в местния киносалон; хита на Мили „Захарно момче“ и първите малки плочи на „Бийтълс“, пускани на стария майчин грамофон.

Погледнати от кабинета на Райнхарт, дреболиите на английския живот отпреди половин век изглеждаха безкрайно далечни като детайли от сложен викториански стенопис и на пръв поглед също тъй незначителни. Но в моя метод имаше скрито лукавство и Ланг с гениалната си дарба за вникване го усети веднага, защото се ровехме не само в неговото детство, но и в моето, и в детството на всеки роден в Англия през петдесетте години и достигнал своята зрелост през седемдесетте.

— Целта ни е да накараме читателя да се отъждестви емоционално с Адам Ланг — обясних аз. — Да прозре отвъд мъглявия силует в бронираната кола. Да разкрие в него същото, което вижда у себе си. Защото поне едно съм разбрал в занаята: спечелиш ли симпатията на читателя, той ще те последва навсякъде.

— Разбирам — каза той с енергично кимване. — Мисля, че е гениално.

И тъй, продължихме да обменяме спомени час след час. Не бих казал, че съчинихме детството на Ланг — винаги много внимавам да не се отклоня от известните исторически факти, — но определено обединихме преживелиците си до такава степен, че част от моите се преляха в неговите. Това може да ви се стори шокиращо. Аз самият бях потресен, когато за пръв път чух един свой клиент да описва сълзливо по телевизията трагичен момент от миналото си, който всъщност беше от моето минало. Но това е положението. Преуспяващите в живота рядко са склонни към размисли. Взорът им е насочен към бъдещето, именно затова успяват. Не им е в характера да си спомнят какво са изпитали, как са се обличали или с кого са били, как е ухаела прясно окосената трева край църквата в деня на тяхната сватба или как ръчичката на първата рожба е стиснала пръста им. Затова се нуждаят от нас, сенките, за да им придадем плът и кръв.

В крайна сметка сътрудничеството ми с Ланг не трая дълго, но откровено мога да кажа, че никога не съм имал по-отзивчив клиент. Решихме първият му спомен да е от времето, когато на тригодишна възраст се опитал да избяга от къщи, после чул как го догонват стъпките на баща му и две корави, мускулести ръце го понесли обратно. Спомнихме си как майка му гладела и от сушилника пред камината долитал мирис на влажни дрехи; как обичал да си представя, че дъската за гладене е къщичка. Баща му сядал на масата със сако и обичал да яде свински пръжки и херинга; майка му понякога си наливала чаша сладко шери и имала книга с червено-златиста корица, наречена „Прекрасното“. Малкият Адам разглеждал картинките в нея часове наред; тази книга събудила за пръв път у него интерес към театъра. Спомнихме си коледните пантомими, в които е вземал участие (отбелязах си да проверя точно кои пиеси са били поставяни в Лестър през детските му години) и първата му роля в училищното коледно представление.

— Влъхва ли съм бил?

— Звучи твърде самоуверено.

— Агне?

— Не достатъчно самоуверено.

— Пътеводна звезда?

— Идеално!

До обедната почивка вече бяхме навлезли в седемнайсетата му година, когато изпълнението на главната роля в „Доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу окончателно го убедило, че желае да стане артист. С типичното си усърдие Макейра бе изровил рецензията на „Лестър Мърюори“ от декември 1971 г., описваща как Ланг „омагьоса цялата публика“ с финалния си монолог, когато героят вече предчувства вечното проклятие.

Ланг отиде да играе тенис с един от охранителите, а аз слязох долу да проверя как върви свалянето на текста. Обикновено един час разговор дава между седем и осем хиляди думи, а нашата беседа беше продължила от девет почти до един. Амелия бе впрегнала в работа и двете секретарки. Те седяха със слушалки на ушите и пръстите им танцуваха по клавиатурата, изпълвайки стаята с успокояващо тихо потропване. С малко късмет щях да изкарам само от тази сутрин около стотина страници материал. За пръв път, откакто пристигнах на острова, усетих топлия полъх на оптимизма.

— Всичко това е ново за мен — каза Амелия, която се беше привела над рамото на Люси и четеше пълзящите по екрана думи на Ланг. — Не съм го чувала да споменава тия неща досега.

— Човешката памет е като съкровищница, Амелия — казах аз. — Трябва само да намериш подходящия ключ.

Оставих я да се взира в екрана и отскочих до кухнята. Тя се оказа по-голяма от лондонския ми апартамент, а полираният гранит по стените би стигнал за малък семеен мавзолей. На масата имаше поднос със сандвичи. Сложих един в чинийка и тръгнах да обикалям из задната част на къщата, докато се озовах в солариум — предполагам, че така трябваше да се нарича — с голяма стъклена плъзгаща се врата, водеща към басейна отвън. Басейнът беше покрит със сиво платнище, провиснало надолу от локви дъждовна вода, по които плаваха кафеникави прогнили листа. От другата страна имаше две потъмнели дървени постройки с кубична форма, а зад тях ниски дъбови храсти и бяло небе. Дребна тъмна фигурка — почти топчеста от навлечените дрехи — събираше есенните листа с гребло и ги трупаше в ръчна количка. Предположих, че е виетнамецът градинар Дък. Непременно трябва да видя това място през лятото, помислих си аз.

Седнах на един шезлонг, излъчващ едва доловим мирис на хлор и плажно масло, и се обадих на Рик в Ню Йорк. Както винаги той бързаше занякьде.

— Как върви?

— Утрото мина успешно. Човекът е професионалист.

— Страхотно. Ще позвъня на Мадокс. Много ще се зарадва на новината. Между другото, първите петдесет хиляди пристигнаха преди малко. Ще ти ги преведа в сметката. Дочуване засега.

Връзката прекъсна.

Доядох сандвича и се върнах горе, продължавайки да държа безмълвния телефон. Беше ми хрумнала една идея и новородената самоувереност ми даде куража да я осъществя. Включих в лаптопа флаш паметта на Амелия, после свързах компютъра с мобилния телефон и влязох в интернет. Колко по-лек би бил животът ми, помислих си аз — колко по-бързо бих приключил задачата, — ако можех всяка вечер да работя в хотела над книгата. Казах си, че не върша нищо лошо. Рискът бе минимален. Рядко се отделях от машината. Беше достатъчно малка, за да мога при необходимост да я пъхам под възглавницата, докато спя. Щом установих връзка, набрах собствения си електронен адрес, приложих файла с ръкописа и натиснах бутона за изпращане.

Качването на файла сякаш отне цяла вечност. Чух Амелия да ме вика от долния етаж. Озърнах се към вратата и изведнъж пръстите ми станаха вдървени и тромави от тревога.

— Файлът ви е прехвърлен — изрече женският глас, използван незнайно защо от моя интернет провайдър. След секунда добави: — Имате поща.

Тутакси дръпнах кабела от лаптопа и тъкмо бях махнал флаш паметта, когато някъде в голямата къща запищя аларма. Същевременно над големия прозорец зад мен се раздадоха тракане и бучене, а когато се завъртях, видях от тавана да пада тежък метален капак. Той слизаше много бързо, закривайки първо небето, после морето и дюните, превърна зимния следобед в сумрак, смаза последния светъл лъч и в стаята се възцари тъмнина. Пипнешком намерих вратата и когато я отворих, мощният вой на сирената завибрира в стомаха ми.

Същото ставаше в хола — един, два, три капака падаха като стоманени завеси. Пристъпвайки в полумрака, налетях с коляно на остър ръб. Изтървах телефона.

Докато се навеждах да го потърся, сирената задържа на най-високата нота и заглъхна със стон. Чух тежки стъпки да се задават по стълбището, после лъч светлина проряза голямото помещение и ме хвана приклекнал, с вдигнати пред очите длани. Същински злодей, хванат на местопрестъплението.

— Извинявайте, сър — долетя от мрака озадаченият глас на агента. — Не очаквахме да намерим тук някого.

Оказа се учебна тревога. Провеждали я веднъж седмично. Мисля, че наричаха упражнението „заключване“. Охранителите на Райнхарт бяха инсталирали системата, за да го пазят от терористични атаки, отвличания, урагани, профсъюзни активисти, Комисията по ценни книжа и всякакви други кошмари, прогонващи блажения сън на свръхбогатите. Когато капаците се вдигнаха и бледата атлантическа светлина отново проникна в къщата, Амелия дойде да се извини, че не ме е предупредила.

— Сигурно здравата си се стреснал.

— Би могло да се каже.

— Но пък и ти се беше покрил някъде.

В школувания й глас звучеше едва доловима подозрителност.

— Къщата е голяма. А и аз съм голямо момче. Не можеш вечно да ме държиш под око.

Опитвах се да говоря безгрижно, но знаех, че излъчвам боязън.

— Един съвет. — Лъскавите й розови устни се разтеглиха в усмивка, но големите бледосини очи бяха студени като кристал. — Недей много да обикаляш сам. Момчетата от охраната се дразнят.

Аз също се усмихнах.

— Разбрано.

Чух скърцане на гумени подметки върху полирано дърво и Ланг се зададе нагоре по стълбището с потресаваща бързина, прескачайки по две-три стъпала наведнъж. На врата му висеше хавлиена кърпа. Лицето му беше зачервено, гъстата вълниста коса — влажна и потъмняла от пот. Изглеждаше ядосан от нещо.

— Спечели ли? — попита Амелия.

— Всъщност не играх тенис. — Той шумно издиша, просна се на близкия диван и се захвана енергично да бърше косата си с кърпата. — Бях във фитнес залата.

Във фитнес залата? Изгледах го смаяно. Не беше ли излязъл да тича преди моето идване? За какво толкова тренираше? За Олимпийските игри ли?

За да покажа на Амелия колко съм безгрижен, аз подхвърлих фамилиарно:

— Е, готов ли си да продължаваме работата?

Той ме изгледа яростно от долу на горе и отсече:

— На онова сутрешното работа ли му викаш?

За пръв път виждах у него проблясък на гняв и изведнъж с изумление осъзнах, че всичкото това тичане, натоварване и вдигане на тежести няма нищо общо с поддържането на форма; не го правеше дори за собствено удоволствие. Вършеше го просто за да изразходва енергия. Беше като някаква рядка твар, извлечена от океанските дълбини, която може да съществува само при невъобразимо налягане. Изхвърлен на брега, обгърнат в разредения въздух на всекидневието, Ланг живееше под непрестанна заплаха да издъхне от скука.

— За мен определено е работа — хладно отвърнах аз. — И за теб също. Но ако смяташ, че не натоварва достатъчно интелекта ти, можем да спрем още сега.

Боях се да не съм прекалил, но с голямо усилие да се овладее — тъй голямо, че се виждаше как заработи цялата сложна система на лицевата мускулатура, как се включиха едновременно всички лостчета, предавки и колелца — Ланг успя отново да изобрази отегчена усмивка.

— Добре, приятел — изрече безизразно той. — Печелиш. — Замери ме с кърпата. — Само се шегувах. Дай да почваме.