Сянката на чинара

10

Трима добре облечени адвокати от друг град, крачещи наперено из съда в монотонната сутрин по средата на седмицата, нямаше как да не привлекат внимание. Това явно никак не ги смущаваше. И сам адвокат би се справил преспокойно с тази рутинна задача, но тримата щяха да вземат тройно по-висок хонорар. Подминаха местните прависти, чиновниците и редовните посетители по коридорите и целеустремено влязоха в канцеларията. Посрещна ги Сара, вече предупредена от Джейк Бриганс, който пък бе изненадващо предупреден от Лети Ланг. Тя му се бе обадила от къщата на Сет, за да му каже, че цяла глутница адвокати току–що са се отправили към Клантън.

Стилман Ръш удостои с убийствена усмивка Сара, която бавно дъвчеше дъвка и ядосано измерваше мъжете с поглед, квалифициращ ги като натрапници.

— Ние сме от фирма „Ръш“ в Тюпълоу — заяви той, но нито една от другите три служителки не вдигна глава. Тихата музика по радиото също не спря.

— Поздравления — отговори Сара. — Добре дошли в Клантън.

Луис Макгуайър беше отворил изисканото си куфарче и вадеше документи.

— Искаме да подадем молба за легализирането на завещание — каза Стилман.

Документите се стовариха настървено пред Сара, която ги изгледа, без да ги докосва, и продължи да дъвче.

— Кой е умрял? — попита тя.

— Човек на име Сет Хъбард — отговори Стилман една октава по-високо, но все пак не толкова, че да привлече нечие внимание в канцеларията на гражданското отделение на съда в окръг Форд.

— Не съм го чувала — безизразно отсече Сара. — В този окръг ли е живял?

— Да, близо до Палмира.

Тя най-сетне докосна документите — взе ги и тутакси се начумери.

— Кога е починал?

— Миналата събота.

— Погребан ли е вече?

Стилман за малко да изтърси „Ама на вас какво ви влиза в работата?“, но се овладя. Намираше се на чужда територия и ако отблъснеше служителите, само щеше да си създаде проблеми. Преглътна, насили се да се усмихне и отговори:

— Вчера.

Сара плъзна поглед нагоре по стената, сякаш нещо я смущаваше:

— Сет Хъбард ли? Сет Хъбард… — И подметна през рамо: — Ей, Ева, не получихме ли вече нещо за Сет Хъбард?

— Късно вчера — отговори Ева от десетина метра разстояние. — Новата папка на етажерката ей там.

Сара направи няколко крачки, измъкна рязко една папка и я разгледа. Тримата адвокати замръзнаха по местата си и наблюдаваха всяко нейно движение. Накрая тя каза:

— Да, имаме молба за легализиране на завещанието на господин Хенри Сет Хъбард, подадена в шестнайсет и петдесет и пет вчера следобед.

Тримата адвокати едновременно понечиха да кажат нещо, но никой не успя. Накрая Стилман едва-едва измънка:

— Какво, по дяволите…

— Не съм я подала аз — каза Сара. — Аз съм най-обикновена чиновничка.

— Има ли свободен достъп до документите? — попита господин Макгуайър.

— Да.

Сара плъзна папката по плота и трите глави се скупчиха над нея, ухо до ухо. Тя се обърна, намигна на другите момичета и се върна на бюрото си.

Пет минути по-късно Рокси сигнализира на Джейк по интеркома:

— Господин Бриганс, едни господа искат среща с вас.

Джейк ги наблюдаваше от балкона как изхвърчат от съда и се насочват към кантората му.

— Имат ли уговорена среща?

— Не, господине, и твърдят, че е спешно.

— Имам среща, която ще отнеме още трийсет минути — каза Джейк в празния си кабинет. — Може да почакат, ако искат.

Рокси, която бе инструктирана набързо, затвори телефона и предаде съобщението. Адвокатите се намръщиха, въздъхнаха, засуетиха се и накрая решиха да отидат да пият кафе навън. На вратата Стилман каза:

— Моля да обясните на господин Бриганс, че въпросът е спешен.

— Вече го направих.

— Да, добре. Благодаря.

Джейк чу как вратата се затваря рязко и се усмихна безмълвно. Те щяха да се върнат и той с нетърпение очакваше срещата. Отново насочи вниманието си към новия седмичен брой на „Форд Каунти Таймс“, който излизаше всяка сряда сутрин и беше богат източник на местни новини. На първа страница, точно под сгъвката, имаше кратък материал за смъртта на господин Хъбард. „Явно самоубийство“. Репортерът беше тръгнал по уликите и беше проучил въпроса. Според неназовани източници господин Хъбард имал значителни вложения в дърводобивни и мебелни фабрики и права за продажба на дървен материал в целия югоизток. Бил разпродал по-голямата част от имуществото си преди по-малко от година. Никой от семейството не отговарял на обажданията. Имаше и портретна снимка на Сет като много по-млад. Изобщо не приличаше на нещастника на въжето от зловещите снимки при Ози. Но пък кой би приличал?

Двайсет минути по-късно адвокатите се върнаха. Рокси ги настани в заседателната зала на първия етаж. Те застанаха до прозореца, наблюдаваха мудното предобедно движение и чакаха. От време на време си прошепваха по нещо, като че ли в стаята имаше бръмбари и някой ги подслушваше. Накрая господин Бриганс влезе и ги поздрави. След размяната на изкуствени усмивки и сковано, но учтиво здрависване адвокатите най-накрая седнаха и Рокси предложи кафе или вода. Всички отказаха, затова тя излезе и затвори вратата.

Джейк и Стилман бяха завършили право в Университета на Мисисипи преди десет години и макар да се познаваха от времето на това изпитание и да бяха слушали много общи лекции, се движеха в различни кръгове. Като любим син на семейство, което притежаваше юридическа фирма, претендираща за стогодишна история, Стилман имаше осигурено бъдеще още преди да подготви досието на първия си случай в областта на договорното право. Джейк и буквално всички останали бяха принудени да се борят за работа. Чест правеше на Стилман, че се трудеше здраво и завърши сред първите десет процента в курса си. Джейк го следваше по петите. Като адвокати пътищата им се пресякоха веднъж след университета, когато Лушън нареди на Джейк да заведе безперспективно дело за полова дискриминация срещу един работодател, представляван от фирмата на Ръш. Резултатът беше равен, но по време на процеса Джейк намрази Стилман. В университета той беше поносим, но след няколко години работа вече се държеше като голяма клечка в голяма фирма. Носеше русата си коса малко по-дълга и тя се завиваше покрай ушите му и контрастираше приятно с финия черен вълнен костюм, с който беше облечен.

Джейк не се беше срещал с господата Макгуайър и Ларкин, но знаеше каква слава им се носи. Щатът не беше голям.

— На какво дължа тази чест, господа? — поде Джейк.

— О, струва ми се, че вече си се досетил, Джейк — отговори самодоволно Стилман. — Видях те вчера на погребението на господин Хъбард. Прочетохме собственоръчно написаното му завещание и смятаме, че то само по себе си обяснява всичко.

— Има редица недостатъци — мрачно отбеляза Луис Макгуайър.

— Не съм го изготвил аз — изстреля Джейк от отсрещната страна.

— Но ти си подал молба за легализирането му — отбеляза Стилман. — Очевидно го смяташ за валидно.

— Нямам причина да смятам другояче. Получих го по пощата. Наредено ми беше да го легализирам. И ето ни тук.

— Но как е възможно да държите на нещо толкова нескопосано? — попита Сам Ларкин и леко повдигна от масата копие на завещанието.

Джейк го изгледа с цялото презрение, което съумя да изрази. Типичен задник от голяма кантора. Въобразяваше си, че превъзхожда другите, защото му плащаха на час. Според ерудираното му мнение това завещание бе „нескопосано“, следователно невалидно, а всички останали трябваше да се съобразяват с неговото становище.

Джейк запази самообладание.

— Загуба на време е да седим тук и да обсъждаме собственоръчното завещание на господин Хъбард. Да оставим това за съдебната зала.

С тези думи Джейк постави първото условие. В края на краищата той беше изградил репутацията си — каквато и да беше тя — в съдебната зала. Господин Макгуайър изготвяше завещания, господин Ларкин — договори, а доколкото можеше да прецени, специалността на Стилман беше защитата по дела за промишлен палеж, макар сам да се мислеше за агресивен боец.

Съдебната зала, тоест залата на Джейк в съда отсреща, беше мястото, където няма и три години по-рано бурно бе протекъл прочутият процес срещу Карл Лий Хейли, и макар че гостите му надали щяха да го признаят, те също с огромен интерес бяха наблюдавали развитието му от разстояние. Като всеки друг адвокат в щата бяха позеленели от завист от популярността на Джейк.

— Може ли да попитам какви са взаимоотношенията ти със Сет Хъбард? — поинтересува се учтиво Стилман.

— Не го познавам. Починал е в неделя, а завещанието му пристигна в пощата ми в понеделник.

Адвокатите се втрещиха от този факт и им отне известно време да го асимилират. Джейк реши да продължи да ги притиска.

— Признавам, че никога не съм имал такъв случай, никога не съм легализирал собственоръчно написано завещание. Предполагам, че разполагате с много копия на предишното завещание, изготвено от фирмата ви миналата година. Бихте ли ми предоставили едно?

Те се размърдаха и се спогледаха.

— Е, Джейк, ако това завещание беше прието за легализиране, то щеше да бъде публично достояние и щяхме да ти дадем копие. Ние обаче го оттеглихме, след като научихме, че вече е подадено друго. Така че нашият документ си остава поверителен.

— Имаш основание.

Тримата продължиха да се споглеждат неспокойно — явно никой от тях не знаеше какво да предприеме сега. Джейк мълчеше, но му беше приятно да наблюдава смущението им. Накрая се обади Стилман, боецът:

— Джейк, молим те да оттеглиш собственоръчно написаното завещание и да ни позволиш да продължим с истинското.

— Отговорът ми е „не“.

— Не съм изненадан. Как предлагаш да процедираме?

— Много просто, Стилман. Предлагам да подадем обща молба за съдебно изслушване по възникналата ситуация. Съдия Атли ще разгледа и двете завещания и повярвай ми, ще начертае план за действие. Явявам се в този съд всеки месец и няма никакво съмнение кой ще ръководи играта.

— И аз си мислех същото — каза Луис Макгуайър. — Познавам Рубън от много години и мисля, че трябва да започнем от него.

— С радост ще уредя всичко — каза Джейк.

— Значи още не си говорил с него? — попита Стилман.

— Не, разбира се. Той не знае нищо. Погребението беше вчера, забрави ли?

Успяха да се сбогуват любезно и да се разделят мирно, макар всички да съзнаваха, че им предстои шумен сблъсък.

Лушън седеше на предната веранда и, изглежда, пиеше лимонада — нещо, което правеше от време на време, когато тялото и животът му дотолкова се пренасищаха с малцово уиски, че той решаваше да престане за седмица–две и да се подложи на ужасите на детоксикацията. Верандата обикаляше цялата стара къща, разположена на възвишение извън Клантън, и от нея се разкриваше гледка към града долу и площада с купола на съда по средата. Като много от активите и пасивите на Лушън къщата беше наследство от предците му, които той смяташе за злочести, но които, погледнато в ретроспекция, се бяха справили чудесно със задачата да му осигурят удобно съществуване. Лушън беше на шейсет и три, но изглеждаше като старец. Бакенбардите му бяха прошарени като дългата му рошава коса, а уискито и цигарите бяха осеяли лицето му с бръчки. От прекомерното висене на верандата се беше поналял в кръста и неизменно сложните му настроения бяха станали убийствено мрачни.

Беше изгубил разрешителното си да практикува право преди девет години и съгласно условията на изключването не можеше да кандидатства за възстановяване. Бе пуснал тази бомба пред Джейк няколко пъти, за да го провери как ще реагира, но отговор не бе последвал. Дълбоко в себе си Джейк беше ужасен от мисълта да се сдобие отново със стар партньор, който притежава сградата, но със или за когото е невъзможно да се работи. Ако Лушън отново станеше адвокат, ако се върнеше в кабинета си — сегашния кабинет на Джейк — и започнеше да съди всеки, който го ядоса, и да защитава педофили, изнасилвачи и убийци, Джейк нямаше да издържи и шест месеца.

— Как си, Лушън? — попита Джейк, докато се качваше по стълбите.

Трезвен, с бистър поглед и освежен, Лушън отговори:

— Добре съм, Джейк. Винаги ми е приятно да те видя.

— Предложи да обядваме. Кога съм отказвал обяд?

При хубаво време двамата обядваха на верандата два пъти седмично.

— Не помня — отговори Лушън и се изправи на босите си крака.

Ръкуваха се сърдечно, потупаха се по раменете, както правят мъжете, когато не искат да се прегръщат, и се настаниха на старите бели ракитови столове, които надали бяха местени на повече от петнайсетина сантиметра от първото посещение на Джейк отпреди десет години.

Накрая се появи и Сали, за да поздрави Джейк. Той с удоволствие прие чаша студен чай и тя се отдалечи с бавна крачка. Никога не бързаше. Беше наета за домашна помощница, а впоследствие беше повишена до медицинска сестра, за да се грижи за Лушън, когато се запиеше и цели седмици не идваше на себе си. В даден момент тя се нанесе в къщата и известно време клюката обикаляше Клантън. Скоро обаче затихна, защото каквото и да направеше, Лушън Уилбанкс не можеше да шокира истински никого.

Сали донесе студения чай и наля още лимонада. Когато тя се отдалечи, Джейк попита:

— Не пиеш ли?

— Просто си почивам. Ще ми се да поживея още двайсет и пет години, Джейк, а се притеснявам за черния си дроб. Не искам да умра, но не искам и да се отказвам от своя „Джак Даниълс“, затова все се чудя какво да правя. Непрекъснато се притеснявам за това, а накрая тревогите, стресът и напрежението ми идват в повече и единственото лекарство е уискито.

— Извинявай, че попитах.

— Ти пиеш ли?

— Всъщност не. По някоя бира от време на време, но не държим алкохол вкъщи. Карла се цупи.

— Втората ми жена също се цупеше и не изкара дори година. Обаче не изглеждаше като Карла.

— Ами май трябва да кажа „благодаря“.

— Няма за какво. Сали готви зеленчуци, нещо против?

— Обожавам Сали.

Имаше неписан списък от теми, които винаги засягаха в напълно предсказуема поредност, затова Джейк все подозираше, че Лушън държи някъде скрити бележки. Семейството — Карла и Хана; кантората, сегашната секретарка и обещаващите добри пари дела, които се бяха появили след последното му посещение; съдебното дело срещу застрахователната компания; разследването на Клана; последните новини за Марк Стафърд — адвоката, изчезнал с парите на клиентите си; клюки за другите адвокати и за съдиите; колежанският футбол и, разбира се, времето.

Преместиха се на масичка в другия край на верандата, където Сали поднесе обяда — фасул с масло, тиква, задушени домати и царевичен хляб. Напълниха си чиниите и тя отново изчезна.

След няколко минути в пълно мълчание Джейк попита:

— Ти познаваше ли Сет Хъбард?

— Прочетох във вестника днес сутринта. Много тъжно. Срещал съм се един-два пъти с него преди петнайсет години по някакъв дребен правен проблем. Никога не съм го съдил обаче, за което винаги ще съжалявам. Явно е имал едно-друго. Постарах се да съдя всички с пари, а те, както знаеш, са съвсем малко по тези места. Защо питаш?

— Ще ти опиша хипотетично един случай.

— Не може ли да почака? Храня се.

— Не, слушай. Да речем, че имаш известни средства, нямаш съпруга, нямаш деца, само няколко далечни роднини и прекрасна чернокожа прислужница, която създава впечатление, че е нещо повече от обикновена домашна помощница.

— Звучи като вмешателство. Накъде биеш?

— Ако днес напишеш ново завещание, кой би получил наследството ти?

— Със сигурност няма да си ти.

— Нищо чудно и те уверявам, че ти също не фигурираш в моето завещание.

— Нищо не губя. Между другото, не си платил наема за предишния месец.

— Пътува по пощата. Не може ли да отговориш на въпроса ми?

— Не. Въпросът ти не ми харесва.

— Хайде де, заради мен. Достави ми удоволствие. Ако в момента напишеш ново завещание, кой ще получи всичко?

Лушън натъпка устата си с царевичен хляб и задъвка бавно. Озърна се, за да се увери, че Сали не чува, и накрая каза:

— Не е твоя работа. Защо?

Джейк бръкна в джоба на сакото си и извади няколко документа.

— Слушай внимателно. Това е завещанието на Сет Хъбард, написано миналата събота след внимателно обмисляне на онова, което се е канел да предприеме в неделя. Пристигна в пощенската кутия на кантората ми в понеделник.

Лушън нагласи очилата си за четене, отпи малко лимонада и прочете завещанието. Когато отгърна на втората страница, лицето му видимо се отпусна и той се усмихна. Дочете думите на стария Сет и закима одобрително.

— Харесва ми — оповести той, свали листовете и се ухили на Джейк. — Допускам, че Лети е чернокожата прислужница.

— Точно така. Вчера я видях за пръв път. Името да ти говори нещо?

Лушън се позамисли, държейки завещанието. Беше забравил за обяда.

— Не помня никакви Тайбър, може би си спомням един-двама Ланг. Бокс Хил е странно място, не съм ходил много-много там. — Той препрочете завещанието, докато Джейк се хранеше. — На каква стойност възлиза наследството?

Лушън, сгъна листовете и ги върна на Джейк.

— Приблизително двайсет милиона — небрежно отвърна младият адвокат, като че ли наследствата в окръг Форд обикновено си бяха такива. — Провървяло му е с дървения материал и с мебелите.

— Очевидно.

— Вече всичко е превърнато в пари в брой. Почти.

Лушън се засмя.

— Точно от това има нужда този град — поклати глава той. — Новоизпечена чернокожа милионерка с повече пари от всеки друг.

— Още не ги е получила — поясни Джейк, наслаждавайки се на реакцията му. — Тъкмо се срещнах с няколко адвокати от „Ръш“, които в основни линии обещаха война.

— Естествено. Ти няма ли да се бориш за толкова пари?

— Разбира се. Ще се боря и за много по-малко.

— Аз също.

— Някога водил ли си мръсна битка за завещание?

— А, значи натам вървят нещата. Трябва ти безплатен правен съвет от лишен от права адвокат.

— Такива случаи са доста редки.

Лушън сдъвка една хапка и се почеса по брадата.

— Добре де, добре. Семейство Уилбанкс сто години се борят за земята, акциите и банковите си сметки, всичко е спечелено с битка, често тежка. Имало е юмручни удари, разводи, самоубийства, дуели, заплахи за убийство, какво ли не. Уилбанкс са правили всичко. Винаги обаче сме съумявали да не стигаме до съд.

Появи се Сали и доля чашите им.

Известно време се храниха мълчаливо. Лушън беше зареял поглед към моравата пред къщата и мислите му препускаха устремно.

— Очарователно, а, Джейк?

— Да, разбира се.

— И двете страни може да настояват за процес със съдебни заседатели, нали?

— Да, законът не се е променил. Искането за процес със заседатели трябва да бъде внесено преди всички изслушвания, така че този въпрос трябва да се реши скоро. Точно над него искам да поразсъждаваш, Лушън. Това е големият проблем днес. Да го разиграя ли пред съдебно жури, или да се доверя на съдия Атли да вземе решение?

— Ами ако Атли си направи отвод?

— Няма, защото случаят е много интересен. Надали ще му попадне по-голямо състояние, претъпкана съдебна зала и страшна драма, а ако има съдебни заседатели, Атли ще командва парада и в същото време ще се скрие зад тяхната присъда.

— Може би имаш право.

— Въпросът е благонадеждно ли ще е журито от окръг Форд? Ще има трима, най-много четирима чернокожи.

— Доколкото си спомням, съдебните заседатели на Хейли до един бяха бели.

— Сега не става дума за Хейли, Лушън. Съвсем не. Там проблемът беше расов. Тук са намесени пари.

— В Мисисипи всичко е расово, Джейк, не го забравяй. Говорим за обикновена чернокожа жена, която може да наследи вероятно най-солидното състояние в този окръг, а решението е поверено на преобладаващо бели съдебни заседатели. Въпрос на раса и пари, Джейк, рядка комбинация по тези места.

— Ти би ли рискувал със съдебни заседатели?

— Не казах това. Нека да си помисля малко. Ще ти дам безценния си съвет, макар и все още безплатен за теб, след нужния размисъл.

— Съгласен.

— Може да се отбия днес следобед. Търся една стара книга, която сигурно е на тавана.

— Кантората е твоя — каза Джейк и избута чинията си.

— А ти закъсняваш с наема.

— Съди ме.

— Много бих искал, но си разорен. Живееш под наем, а колата ти е почти толкова стара, колкото и моята.

— Май трябваше да се заема с мебелния бизнес.

— С каквото и да е, само не с право. Този случай ми допада, Джейк. Може и да поработя по него.

— Разбира се, Лушън — успя да отвърне Джейк без колебание. — Намини по-късно днес следобед и ще поговорим. — Той се изправи и остави салфетката си върху масата.

— Няма ли да пиеш кафе?

— Не, трябва да тръгвам. Благодаря за обяда и предай поздрави на Сали.