Сянката на чинара

36

Съдейки по вида и акцента им, Лони прецени, че са руснаци. След като ги наблюдава как един час се наливат с чиста водка, напълно се убеди. Груби, недодялани, шумни, направо си търсеха белята. Обикновено избираха нощ, когато работеше само един охранител. Собственикът на бара беше заплашил да сложи предупредителна табела за всички руснаци, но, разбира се, не го направи. Лони предполагаше, че мъжете са от екипажа на някой товарен кораб, който най-вероятно кара жито от Канада.

Потърси другия охранител у дома, но никой не вдигна. Собственикът също не беше там в момента, така че Лони отговаряше. Мъжете си поръчаха още водка. Лони се зачуди дали да не я разреди с вода, ама тези момчета веднага щяха да усетят. Когато единият плесна една от сервитьорките по хубавото дупе, събитията бързо излязоха от контрол. Единственият охранител, който никога не се бе плашил да прибягва към насилие, изръмжа нещо на провинилия се руснак, който в отговор му изръмжа на своя език и гневно се надигна. Замахна напосоки, не улучи, после замахна отново и този път улучи. От отсрещната страна на помещението банда патриотично настроени мотоциклетисти замериха руснаците с бирени бутилки. Всички се включиха в екшъна.

— Мамка му! — изруга Лони и се поколеба дали да не се измъкне през кухнята.

Много пъти беше виждал такива сцени. Барът му имаше славата на опасно място, което беше една от причините да му плащат толкова щедро, и то в брой.

Когато повалиха още една сервитьорка, Лони се мушна под бара, за да й помогне. Мелето се вихреше на метри от него и когато той се пресегна да я хване, някой го цапардоса по тила. Причерня му, от раната рукна кръв и дългата му конска опашка подгизна. Лони беше на шейсет и шест, твърде стар дори за зрител на такъв побой.

Два дни лежа в болницата в Джуно. Собственикът на бара неохотно призна, че не разполага с никакви документи за този човек. Знаеше само името му — Лони Кларк. Някакъв полицай все разпитваше и когато стана ясно, че Лони може изобщо да не дойде в съзнание, съставиха план. Собственикът на бара им каза в кой евтин пансион живее Лони. Ченгетата отидоха там. Нямаше почти никакви лични вещи, намериха обаче около трийсет килограма кокаин, спретнато увити във фолио и привидно непокътнати. Под матрака откриха и малка пластмасова чантичка с цип. Вътре имаше две хиляди долара в брой, шофьорска книжка от Аляска на името на Хари Мендоса, която се оказа фалшива, и паспорт, също фалшив, на името на Албърт Джонсън, още един фалшив паспорт на Чарлс Ноланд, открадната шофьорска книжка от Уисконсин на Уилсън Стиглиц, вече изтекла, и пожълтяла заповед за уволнението от флота на Ансил Хъбард от май 1955 г. Това бяха всички притежания на Лони, като изключим кокаина, разбира се, който на улицата струваше приблизително милион и половина.

На полицията й отне няколко дни да провери документите. Лони вече се беше свестил и се чувстваше по-добре. Решиха да не го разпитват за кокаина, преди да бъде готов за изписване. Стаята му се охраняваше от цивилен полицай. Тъй като единствените законни имена, изглежда, бяха Ансил Хъбард и Уилсън Стиглиц, ги пуснаха в националната база данни да проверят дали и какво ще се появи. Полицаят започна да си бъбри с Лони, отбиваше се, носеше му млечни шейкове, но не отваряше дума за наркотиците.

След няколко посещения полицаят го осведоми, че не могат да открият нищо за човек на име Лони Кларк. Място и дата на раждане, номер на социалната осигуровка, постоянно местожителство? Каквото и да е, Лони?

Лони, който цял живот бе бягал и се бе крил, стана подозрителен и не толкова разговорлив. Полицаят попита:

— Познаваш ли някой си Хари Мендоса?

— Може би — отговори Лони.

О, нима? Къде, кога, как? При какви обстоятелства? Нищо.

Ами Албърт Джонсън или Чарлс Ноланд? Лони отговори, че може и да е виждал тези мъже преди много време, но не бил сигурен. Паметта му била объркана, ту се прояснявала, ту се замъглявала. Все пак черепът му бил пукнат и мозъкът му бил наранен, така че не помнел много неща преди сбиването. Защо били всички тези въпроси?

Лони вече знаеше, че са влизали в стаята му, но не беше сигурен дали са намерили кокаина. Имаше голяма вероятност собственикът на бара да беше отишъл в квартирата му след сбиването и да го бе взел. Лони не беше дилър, просто правеше услуга на приятел срещу щедро възнаграждение. Така че въпросът беше дали ченгетата са намерили кокаина. Ако отговорът бе „да“, Лони здравата беше загазил. Колкото по-малко кажеше, толкова по-добре. Отдавна беше научил, че когато ченгетата ти задават сериозни въпроси, трябва да отричаш, отричаш, отричаш.

Джейк беше на бюрото си, когато Порша му звънна.

— Албърт Мъри те търси.

Джейк грабна слушалката. Мъри имаше фирма във Вашингтон и беше специалист по откриването на изчезнали хора в страната и в чужбина. До този момент от имуществото на Сет Хъбард бяха платени четирийсет и две хиляди долара, за да се намери отдавна изчезналият му брат. Резултат нямаше. Постигнатото беше нищожно, въпреки че цената съперничеше на хонорарите на адвокатска фирма от голям град.

Скептичен както винаги, Мъри поде:

— Напипахме нещо за Ансил Хъбард, но не бързай да се радваш.

Той изложи фактите, каквито му бяха известни: фалшиво име, сбиване в бар в Джуно, пукнат череп, огромно количество кокаин и фалшиви документи.

— Човекът е на шейсет и шест години и продава кокаин? — попита Джейк.

— Наркопласьорите не се пенсионират на определена възраст.

— Благодаря.

— Както и да е — продължи Мъри, — този тип е доста ловък и няма да признае нищо.

— Сериозно ли е ранен?

— Цяла седмица е в болницата. От там отива в ареста, така че лекарите не бързат. Пукнатият череп е сериозна работа.

— Щом казваш.

— Документът за уволнението му от флота предизвиква интереса на местните. Изглежда истински и не се вписва в картинката. Фалшива шофьорска книжка и фалшив паспорт може да ти свършат някаква работа, обаче заповед за уволнение отпреди трийсет години? За какво му е такова чудо на един престъпник? Разбира се, може да е откраднат.

— Значи се връщаме на стария въпрос. Как ще удостоверим самоличността му, ако го открием? — заключи Джейк.

— Точно така.

Нямаха снимки на Ансил Хъбард, които да им помогнат. В кутия в килера на Сет намериха няколко фотографии, предимно на Рамона, на Хършъл и на първата съпруга на Сет. Нямаше никакви снимки от детството му, нито една на родителите му или на по-малкия му брат. В училищния архив успяха да проследят Ансил до девети клас. Усмихнатото му лице се появи и на неясна групова снимка от гимназията в Палмира от 1934 г. Снимката беше увеличена заедно с още няколко снимки на Сет като зрял мъж. Тъй като вече петдесет години никой не беше виждал Ансил в окръг Форд, нямаше кой да каже дали е приличал на по-големия си брат като дете, или е изглеждал съвсем различно.

— Имаш ли човек в Джуно? — попита Джейк.

— Още не. Два пъти говорих с полицията. Мога да изпратя човек там в рамките на двайсет и четири часа.

— Какво ще направи, когато пристигне? Ако Лони Кларк отказва да говори с местните власти, защо ще си развърже езика пред непознат?

— Едва ли ще се съгласи.

— Нека да помисля малко.

Джейк затвори и в продължение на един час мисли само за това. Беше първата им следа от месеци, и то много несигурна. Процесът започваше след четири дни, така че нямаше как той да се втурне към Аляска и по някакъв начин да удостовери самоличността на човек, който не желаеше да бъде идентифициран и който бе променял самоличността си няколко пъти през последните трийсет години.

Слезе долу и намери Лушън в заседателната зала да проучва картончета с имената на съдебните заседатели, написани с главни букви. Бяха подредени спретнато по азбучен ред върху дългата маса, всичките деветдесет и седем, и оценени по скалата от едно до десет, като десетката отбелязваше най-желаните кандидати. Много още нямаха оценка, защото за тях не се знаеше нищо.

Джейк му предаде разговора си с Албърт Мъри. Първата реакция на Лушън беше:

— Няма да казваме на съдия Атли, още не. Знам какво си мислиш — ако Ансил е жив и ние разберем къде се намира, ще се развикаме за отлагане на процеса и ще осигурим още малко време. Идеята не е добра, Джейк.

— Не планирах такова нещо.

— Има голяма вероятност да тикнат стареца зад решетките до живот и той да не може да се яви на процеса дори да иска.

— Не, Лушън, повече ме занимава самоличността му. Няма начин да го направим, без да разговаряме с него. Не забравяй, че го очаква дял от парите. Току-виж, се оказал по-склонен да съдейства, отколкото си мислиш.

Лушън закрачи около масата. Порша беше твърде неопитна, млада, чернокожа, така че надали щеше да успее да изкопчи тайните на възрастен бял мъж, който бягаше от нещо… или от всичко. Така че оставаше той, единственият подходящ човек от кантората. Запъти се към вратата и каза:

— Аз ще замина. Събери ми цялата информация, която можеш.

Не получи отговор, докато затваряше вратата зад гърба си. Единствената мисъл на Джейк беше: дано остане трезвен.

Ози се отби късно в четвъртък следобед. Хари Рекс и Порша бяха във вихъра на бойните действия и размишляваха над имената и адресите на кандидатите за съдебни заседатели. Джейк беше горе и говореше по телефона, мъчейки се да се свърже с още някои от свидетелите на Уейд Лание.

Засега задачата му беше отчайваща.

— Искаш ли бира? — попита Хари Рекс шерифа. До него се мъдреше нова бутилка „Бъд Лайт“.

— На служба съм и не пия — отговори Ози. — Надявам се, че не си с кола. Няма да ми е приятно да те арестувам за шофиране в нетрезво състояние.

— Ще наема Джейк да отлага цяла вечност. Имаш ли някакви имена?

Ози му подаде лист хартия.

— Няколко. Този Оскар Пелц, за когото говорихме вчера, живее близо до Лейк Вилидж и посещава същата църква като семейство Ростън.

Порша взе картончето, върху което с черен маркер беше написано името „ОСКАР ПЕЛЦ“.

— Аз бих го държал настрани — отбеляза Ози.

Хари Рекс погледна бележките си и каза:

— И бездруго сме го оценили с петица, не е много желан.

— Реймънд Грифис, който живее близо до супермаркет „Паркърс“ на юг. Какво имате за него?

Порша взе друго картонче.

— Бял, четирийсет и една годишен, работи във фирма за огради.

— Разведен, с втори брак, баща му е починал в катастрофа преди пет години — допълни Хари Рекс.

— И него дръжте настрана — каза Ози. — От мой източник разбрах, че брат му бил уличен във връзки с Клана преди три години по време на процеса срещу Хейли. Самият той, изглежда, не е член, но е бил на крачка. Привидно може и да изглеждат свестни, но са негодници.

— На него сме дали четворка — каза Хари Рекс. — Мислех, че проучваш чернокожите.

— Загуба на време. Всички чернокожи автоматично получават десетка за този процес.

— Колко са в списъка, Порша?

— Двайсет и един от деветдесет и седем.

— Ще ги вземем.

— Къде е Лушън? — попита Ози.

— Джейк го изпрати по задачи. Случайно да ти е провървяло с Пърнел Филипс? Според теб Мое Джуниър дали го познава?

— Той е трети братовчед на жената на Мое Джуниър, но избягват семейни събирания. Консервативни баптисти. Не бих му дал много точки.

— Порша?

— Да му дадем три — предложи тя авторитетно като опитен консултант по избора на съдебни заседатели.

— Това е проблемът с проклетия списък — изруга Хари Рекс. — Прекалено много тройки и четворки, а няма достатъчно осмици и деветки. Ще ни размажат.

— Къде е Джейк? — попита Ози.

— Горе, бори се по телефона.

Лушън отиде с колата си до Мемфис, летя до Чикаго, а от там летя цяла нощ до Сиатъл. По време на полета пи, но заспа, преди да успее да прекали. Уби шест часа на летището в Сиатъл, после летя два часа до Джуно с „Аляска Еър“. Настани се в хотел в центъра, обади се на Джейк, спа три часа, взе си душ, после се избръсна и облече стария черен костюм, който не беше слагал от десет години. С бялата риза и вратовръзката на индийски мотиви изглеждаше като адвокат. Тъкмо това целеше. Запъти се към болницата с поочукано куфарче в ръка. Двайсет и два часа след като беше заминал от Клантън, поздрави полицая и на чаша кафе се осведоми за последните събития.

Не научи почти нищо. Мозъкът на Лони се подувал от някаква инфекция и той не бил в настроение да говори. Лекарите настоявали за спокойствие, затова през този ден полицаят не бил разговарял с него. Показа на Лушън фалшивите документи, които бяха намерили в евтиния пансион, и заповедта за уволнението от флота. Лушън пък му показа двете увеличени снимки на Сет Хъбард. Може и да имаше смътна прилика, но може и да нямаше. Трудно беше да се каже. Полицаят звънна на собственика на бара и го повика в болницата. Човекът познаваше Лони добре и имаше смисъл да види снимките. Барманът ги разгледа, но не откри прилика.

След като той си тръгна, Лушън обясни целта на посещението си. От шест месеца търсеха Ансил Хъбард, но засега неуспешно. Брат му, човекът от снимките, му бил завещал известна сума. Не цяло състояние, но със сигурност доста пари, та Лушън да се вдигне от Мисисипи до Аляска.

Полицаят не прояви особен интерес към делото за наследство. Повече го интересувал кокаинът. Не, не вярвал Лони Кларк да е наркопласьор. Всеки момент щели да смачкат престъпна организация във Ванкувър и разполагали с няколко информатори. Говорело се, че Лони просто е укривал стоката безплатно. Да, щял да прекара известно време зад решетките, обаче ставало дума за месеци, не за години. Не, нямало да го пуснат да пътува до Мисисипи по никакъв повод, дори ако се окаже, че истинското му име е Ансил Хъбард.

След като полицаят си тръгна, Лушън се помота из болницата и се ориентира в коридорите, пристройките и междинните нива. Откри стаята на Лони на третия етаж и видя наблизо мъж, който разлистваше списание и се стараеше да не задрямва. Предположи, че е от полицията.

Когато се мръкна, се прибра в хотела си, звънна на Джейк да го осведоми за събитията и отиде в бара.

Вече пета или шеста нощ прекарваше в тази влажна и тъмна стая с прозорци, които не се отваряха и през които изобщо не влизаше светлина. Медицинските сестри понякога тихо чукаха на вратата, преди да отворят, друг път просто изникваха до него. И в двете му ръце имаше системи, а над главата му светеше монитор. Осведомиха го, че няма да умре, но след пет-шест дни буквално без никаква храна, натъпкан с какви ли не лекарства и заобиколен от твърде много лекари и медицински сестри, Лони нямаше нищо против да се отнесе за по-дълго. Главата му пулсираше от болка, кръстът го болеше от обездвижването и на моменти му идеше да издърпа всички тръбички и кабели и да изхвърчи от стаята. Дигитален часовник показваше единайсет и десет.

Можеше ли да си тръгне? Свободен ли беше да излезе от болницата? Или горилите чакаха пред стаята му да го отведат? Никой не искаше да му каже. Беше питал по-дружелюбните медицински сестри дали някой го очаква, но получи завоалирани отговори. Много неща бяха неясни. На моменти виждаше екрана на телевизора, после всичко се размазваше. Ушите му неспирно бучаха и затова пелтечеше. Лекарите отричаха да му има нещо. Сестрите просто му даваха поредното хапче. По най-различно време нощем виждаше сенки, в стаята му се промъкваха хора, които го гледаха. Може да бяха студенти, които наблюдаваха истински пациенти, а може и да бяха просто сенки, които в действителност не съществуваха. Често променяха лекарствата му, за да видят как ще реагира. Да опитаме това за болката. Това за замъгленото зрение. Това за сенките. За разреждане на кръвта. Антибиотик. Десетки хапчета по всяко време на деня и нощта.

Отново се унесе, а когато се събуди, беше единайсет и седемнайсет. В стаята беше тъмно като в рог, а единствената светлина беше червеникавото сияние от монитора над главата му.

Вратата безшумно се отвори, но от тъмния коридор не проникна светлина. Не беше медицинска сестра, а непознат мъж, който се приближи право до леглото му. Прошарена дълга коса, черна риза, възрастен човек, когото виждаше за пръв път. Очите му бяха присвити и сурови, а когато се приведе още по-наблизо, мирисът на уиски едва не зашлеви Лони в лицето.

— Ансил, какво стана със Силвестър Риндс? — попита той.

Сърцето на Лони спря да тупти и той ужасено се взря в непознатия, който постави ръка на рамото му. Мирисът на уиски се засили.

— Ансил, какво стана със Силвестър Риндс? — повтори въпроса той.

Лони се опита да отговори, но думите му изневериха. Премигна, но всъщност виждаше достатъчно ясно. Думите също бяха ясни, а акцента разпозна безпогрешно. Непознатият беше южняк.

— Моля? — успя да прошепне Лони едва чуто.

— Какво стана със Силвестър Риндс? — повтори непознатият и прониза Лони с поглед.

На рамката на леглото имаше копче, с което можеше да повика медицинска сестра. Лони бързо го натисна. Непознатият се отдръпна, превърна се отново в сянка и изчезна.

Най-сетне пристигна и медицинската сестра. Изобщо не беше от любимите му и не обичаше да я безпокоят. Лони искаше да говори, да й каже за непознатия, обаче жената не го слушаше. Попита го какво иска и той обясни, че не може да заспи. Тя обеща след малко пак да го нагледа — все същото обещание.

Той лежеше уплашен в тъмното. Стресна го фактът, че го назоваха с истинското му име. Или защото миналото го беше застигнало. Или защото не беше сигурен дали действително е чул и видял непознатия. Да не би в крайна сметка да полудяваше? Да не беше получил трайно мозъчно увреждане?

Унесе се. Ту потъваше в мрака, ту отново изплуваше, заспиваше за кратко, после отново се замисляше за Силвестър.