Сянката на чинара

19

Новината дойде от достоверен източник и плъзна като горски пожар в сградата на съда и покрай площада. Към девет часа сутринта съдия Атли щял отново да свика заседание и да даде възможност на арестантите да се извинят. Кой би устоял при вероятността да види как мъкнат в съда Руфъс Бъкли и Букър Систрънк, най-вероятно с белезници, гумени обувки и арестантски оранжеви гащеризони!

Историята беше набрала инерция и се беше превърнала в източник на въодушевени клюки и спекулации. За Бъкли това беше огромно унижение. За Систрънк беше просто поредната глава от драмата.

Мемфиският вестник публикува репортажа на Дюма дума по дума на първа страница в раздела за градски новини и го придружи с голяма снимка на двамата адвокати с белезници, докато ги извеждаха от съда предишния ден. За Систрънк дори само заглавието си струваше: ИЗТЪКНАТ АДВОКАТ ОТ МЕМФИС В АРЕСТА В МИСИСИПИ. Освен удивително точния репортаж на Дюма имаше и по-кратък материал относно молба за освобождаване от задържане, подадена от фирма „Систрънк и Бост“ във федералния съд в Оксфорд. Изслушването беше насрочено за един часа следобед същия ден.

Джейк седеше на балкона, гледащ към площада, пиеше кафе с Лушън и чакаше пристигането на патрулните коли. Ози беше обещал да звънне да ги предупреди.

Лушън, който мразеше да прави каквото и да било рано сутрин, и то напълно основателно, изглеждаше учудващо свеж и с бистър поглед. Твърдеше, че пие по-малко и се движи повече, и със сигурност работеше по-усилено. Джейк все по-трудно можеше да избегне присъствието му в своята — тяхната — кантора.

— Не съм допускал, че ще дойде денят, когато ще видя как отвеждат Руфъс Бъкли с белезници — отбеляза Лушън.

— Беше страхотно, още ми е трудно да го повярвам — потвърди Джейк. — Ще се обадя на Дюма да питам мога ли да купя снимката, на която отвеждат Бъкли в ареста.

— Моля те, направи копие и на мен.

— Двайсет на двайсет и пет сантиметра, в рамка. Може да ги продавам.

Рокси се оказа принудена да се качи по стълбите, да влезе в кабинета на Джейк и да намери шефа си на балкона.

— Обади се шериф Уолс. Пътуват насам.

— Благодаря.

Джейк и Лушън побързаха да отидат отсреща и нямаше как да не забележат, че и други кантори се опразват, а адвокатите покрай площада изведнъж си намират работа в съда. Клетият Бъкли имаше толкова много врагове. Днес нямаше кой знае колко дела, но доста от въпросните врагове се навъртаха наоколо. Беше абсолютно очевидно, че са там само по една причина. Приставът призова за ред и съдия Атли енергично зае съдийското място. Кимна на помощник-шерифа и нареди:

— Доведете го.

Отвори се странична врата и Бъкли влезе без белезници на китките и глезените. Ако не броим наболата брада и несполучливата прическа, той изглеждаше почти като предишния ден. Съдия Атли беше проявил снизхождение и му беше позволил да се преоблече. Би било прекалено неловко да го развеждат напред-назад в арестантския гащеризон. С оглед на публикациите в сутрешните вестници съдия Атли не би допуснал служител на съда да бъде видян с такова облекло.

Нямаше и следа от Систрънк. Вратата се затвори и стана ясно, че той няма да участва.

— Насам, господин Бъкли — подкани го съдия Атли и му посочи място точно пред съдийското.

Бъкли се подчини и застана там — безпомощен и съвсем сам, унижен и смазан. Преглътна мъчително и погледна към съдията.

Съдия Атли бутна микрофона си настрани и каза тихо:

— Виждам, че сте оцелели след една нощ в нашия хубав арест.

— Да.

— Шериф Уолс добре ли се отнесе с вас?

— Да.

— Двамата с господин Систрънк успяхте ли да си отдъхнете?

— Не бих казал, че си отдъхнахме, господин съдия, но изкарахме някак нощта.

— Забелязвам, че сте тук сам. Някакви новини от господин Систрънк?

— О, да, той има много за казване, обаче не съм упълномощен да повтарям думите му. Надали ще помогне на случая му.

— Не се съмнявам. Не обичам оскърбленията, господин Бъкли, най-малкото толкова силно оскърбление като „расист“. Това е една от любимите думи на господин Систрънк. Упълномощавам ви като негов колега адвокат да му го обясните и да го уверите, че ако отново ме нарече така, той, а също и вие ще изгубите достъп до тази съдебна зала.

Бъкли кимна.

— С радост ще му предам, господин съдия.

Джейк и Лушън седяха в дъното на дълга махагонова пейка, която не беше местена от десетилетия. В далечния край на залата се показа млада чернокожа жена и седна. Беше на около двайсет и пет години, привлекателна, смътно позната. Бързо се озърна, сякаш не беше сигурна, че е позволено да присъства. Погледна Джейк и той й се усмихна. Всичко е наред. Съдебната зала е отворена за зрители.

— Благодаря ви — каза съдия Атли. — Целта на краткото изслушване днес е да разгледа положението и, да се надяваме, да отмени наложеното ви наказание за неуважение към съда. Господин Бъкли, обвиних вас и колегата ви в неуважение, защото прецених, че се държите явно оскърбително към този съд, следователно към мен. Признавам, че се разгневих, а избягвам да вземам решения, когато съм под въздействието на силни чувства. С годините съм научил, че такива решения винаги са лоши. Не съжалявам за постъпката си от вчера и бих предприел същите действия днес. И така, сега ви давам възможност да отговорите.

Чрез Ози вече беше направена уговорка. Простичко признание, простичко извинение и наказанието за неуважение към съда щеше да бъде отменено. Бъкли бързо се съгласи, че Систрънк се е държал предизвикателно. Той се размърда и забоде очи в краката си.

— Да, добре, ваша чест, съзнавам, че вчера се държахме неуместно. Проявихме арогантност и неуважение, за което се извинявам. Няма да се повтори.

— Много добре. Наказанието за неуважение към съда се отменя.

— Благодаря ви, ваша чест — смирено каза Бъкли и раменете му увиснаха облекчено.

— А сега, господин Бъкли, процесът е насрочен за трети април. Предстои много работа, много срещи между вас, адвокатите, и вероятно няколко сутрешни изслушвания в тази съдебна зала. Не може да правим циркове или да избухва кавга всеки път когато сме в една и съща зала. Обстановката е твърде напрегната. Всички сме единодушни, че на карта е заложено много. Затова ви питам следното: как виждате ролята си в този случай, своята и на колегата ви от Мемфис?

Изведнъж оказал се свободен човек и получил шанс да говори, Руфъс Бъкли се прокашля и уверено се възползва от момента.

— Е, господин съдия, ще бъдем тук, за да защитаваме правата на клиентите си, госпожа Лети Ланг и…

— Това ми е ясно. Говоря за процеса, господин Бъкли. Струва ми се, че просто няма достатъчно място за господин Бриганс, водещ адвокат и защитник на завещанието, и адвокатите, представляващи бенефициентката. Твърде много хора се събират, нали разбирате?

— Ами всъщност не, господин съдия.

— Добре, ще го кажа направо. Който иска да оспори завещанието, има правото да наеме адвокат и да подаде искане — каза той и махна с ръка към адвокатите от отсрещната страна на залата. — След това въпросният адвокат участва в делото от началото до края. От друга страна, защитниците на завещанието са представени от адвоката по наследството. В конкретния случай, господин Бриганс. Бенефициентите просто се възползват от него.

— О, не съм съгласен, господин съдия, ние…

— Чакайте. Искам да кажа, с цялото ми уважение, че се съмнявам доколко има нужда от вас, господин Бъкли. Може и да има, но ще трябва да ме убедите впоследствие. Имаме предостатъчно време. Просто си помислете, става ли?

— Ваша чест, мисля, че…

Съдия Атли вдигна длани и каза:

— Достатъчно. Няма да споря. Може би друг път.

За миг Бъкли като че ли се накани да продължи, но после бързо си спомни защо бе тук. Нямаше смисъл отново да дразни съдията.

— Разбира се, ваша чест, благодаря.

— Можете да си вървите.

Джейк отново погледна към младата жена. Прилепнали джинси, червен пуловер, поизносени жълти маратонки, къса коса и стилни очила. Изглеждаше стройна, във форма и съвсем не като типичната двайсет и пет годишна чернокожа жена от окръг Форд. Тя го погледна и се усмихна.

Трийсет минути по-късно жената застана пред бюрото на Рокси и учтиво попита дали може да поговори няколко минути с господин Бриганс. Вашето име, моля? Порша Ланг, дъщеря на Лети. Господин Бриганс бил много зает, но Рокси знаела, че сигурно става дума за нещо важно. Помоли посетителката да изчака десет минути, после откри пролука в графика му.

Джейк я посрещна на вратата на кабинета си. Предложи й кафе, но тя отказа. Настаниха се в единия ъгъл: Джейк на старо кожено кресло, а Порша на канапето, като че ли беше дошла на сеанс при психотерапевт. Тя не спираше да оглежда просторното помещение и да се възхищава на красивите мебели и организирания безпорядък. Призна, че за пръв път влиза в адвокатска кантора.

— Ако имате късмет, ще ви бъде и за последен — отговори Джейк и тя се засмя. Беше напрегната и отначало не й се говореше много. Присъствието й можеше да се окаже от огромно значение и Джейк се постара да я предразположи. — Разкажете ми за себе си — подкани я той.

— Знам, че сте зает.

— Имам много време, а случаят на майка ви е най-важният за кантората.

Тя се усмихна нервно. Седна върху дланите си, а жълтите й маратонки потрепваха. Постепенно се отпусна и се разприказва. Беше на двайсет и четири, най-голямата дъщеря. Току-що се бе уволнила след шест години служба в армията. Била в Германия, когато научила, че майка й фигурира в завещанието на господин Хъбард, но това не било свързано с уволнението й. Шест години й били достатъчни. Омръзнало й при военните, искала да води цивилен живот. Била добра ученичка в гимназията в Клантън, но баща й нямал постоянна работа, затова не можела да си позволи да учи в колеж. (Намръщи се, докато говореше за Симиън.) Нямала търпение да се махне от къщи и от окръг Форд, затова се записала в армията и обиколила света. Върнала се преди близо седмица, но не възнамерявала да се задържа тук. Имала достатъчно академични кредити за три години в колеж, искала да завърши и мечтаела после да учи право. В Германия работила във военна прокуратура като секретарка и наблюдавала процесите на военния съд.

Живеела при родителите и семейството си, които, между другото, се преместили в града. Били наели старата къща на Сапингтън, гордо съобщи момичето.

— Знам, градът е малък — отвърна Джейк. — Новините бързо се разчуват.

Тя обаче надали щяла да остане още дълго, защото, макар къщата да била много по-просторна, там било като в хан: постоянно пристигали и заминавали роднини, хора спели на пода.

Джейк я слушаше внимателно и изчакваше възможност да се включи, сигурен, че ще получи такава. От време на време задаваше въпроси за живота й. Не се налагаше много да я подканва. Порша доста се отпусна и се разбъбри свободно. Шестте години служба в армията бяха заличили провлачения й носов южняшки говор и небрежната граматика. Произношението й беше безупречно, и то не просто случайно. В Европа научила немски и френски и работила като преводачка. А сега учела испански.

По навик му се прииска да си води бележки, но му се стори грубо.

Ходила до „Парчман“ миналия уикенд, за да се види с Марвис, и той й разказал за посещението на Джейк. Порша дълго говори за брат си и от време на време изтриваше по някоя сълза. Бил по-големият, открай време бил нейният герой, затова й било толкова мъчно. Ако Симиън бил по-добър баща, Марвис нямало да кривне от правия път. Да, поръчал й да посъветва майка им да се държи за Джейк, освен това говорил и с адвоката си Ник Нортън, който го уверил, че мемфиските юристи ще оплетат конците.

— Защо дойдохте в съда днес сутринта? — попита Джейк.

— Бях в съда и вчера, господин Бриганс.

— Моля, наричайте ме Джейк.

— Добре. Добре, Джейк. Видях фиаското вчера и се върнах днес сутринта да прегледам досието по делото в канцеларията. Тогава чух да говорят, че ще доведат адвокатите от ареста.

— Адвокатите на семейството ви.

— Именно. — Тя си пое дълбоко въздух и заговори много по-бавно. — Точно за това съм тук. Имате ли нещо против да обсъдим случая?

— Не, разбира се. Формално погледнато, сме на една страна. Може и да не изглежда така, но засега сме съюзници.

— Добре. — Още една дълбока въздишка. — Трябва да поговоря с някого, разбирате ли? Вижте, Джейк, не бях тук по време на процеса на Хейли, но съм чувала за него. Онази Коледа се прибрах у дома и се говореше много за делото, за Клантън, за Клана и Националната гвардия, за всичко това, и аз донякъде съжалих, че съм пропуснала събитията. Но името ви е добре познато по нашите места. Преди няколко дни мама ми каза, че усеща как може да ви има доверие. На чернокожите не им е лесно, Джейк, особено в такава ситуация.

— За пръв път се намираме в такава ситуация.

— Разбирате какво имам предвид. Като става дума за толкова много пари, ние някак естествено очакваме да изтеглим късата клечка.

— Мисля, че разбирам.

— Затова, когато се прибрахме у дома вчера, се разрази поредната караница. Голяма кавга между мама и татко и още няколко неканени мнения. Не ми е известно всичко, случило се у дома, преди да се прибера, но те, изглежда, са се карали за доста сериозни неща. Баща ми я е обвинил, че е спала с господин Хъбард. — Очите й се навлажниха за миг и тя млъкна, за да ги изтрие. — Майка ми не е уличница, Джейк, тя е великолепна жена, отгледала пет деца на практика сама. Боли ме, че толкова много хора тук подозират, че е минала през леглото на стареца, за да се озове в завещанието му. Няма да го повярвам. Никога. Баща ми е друго нещо. Двамата се карат двайсет години и когато учех в гимназията, я умолявах да го напусне. Той критикува всяка нейна постъпка, а сега я обвинява за нещо, което не е направила. Казах му да млъкне. — Джейк й подаде кърпичка, но сълзите вече ги нямаше. — Благодаря. Както и да е, от една страна, я ругае, че е спала с господин Хъбард, обаче от друга, тайничко се радва, че го е направила, защото той ще има полза от това. Тя няма печеливш ход. Затова, когато се върнахме от съда вчера, мама го нападна за адвокатите от Мемфис.

— Значи той ги е наел?

— Да, сега се прави на много важен и защитава активите си, тоест мама. Убеден е, че белите хора тук ще скалъпят заговор да обявят завещанието за недействително и ще задържат парите. И понеже всичко ще се сведе до расов конфликт, защо да не наеме най-големия майстор на расовите инсинуации. Така стигнахме дотук. А онзи човек — до ареста.

— Какво е вашето мнение?

— За Систрънк ли? Той иска да бъде в ареста в този момент. Спечели си снимка във вестника и хубаво заглавие. Поредният чернокож, несправедливо тикнат в затвора от расистите в Мисисипи. За него е идеално. Не би могъл да го измисли по-добре.

Джейк кимна и се усмихна. Тази жена беше проницателна.

— Съгласен съм — каза той. — Всичко беше постановка. Поне от страна на Систрънк. Уверявам ви, че Руфъс Бъкли не е имал планове да влиза в ареста.

— Той как се озова при тези палячовци? — попита тя.

— Канех се да задам същия въпрос.

— Ами, доколкото разбирам, баща ми е ходил в Мемфис и се е срещнал със Систрънк, който надушил големите пари, и нищо чудно. Затова отпрашил към окръг Форд, изнесъл си представлението и майка ми се хванала. Тя наистина ви харесва, Джейк, и ви има доверие, но Систрънк я убедил, че в този случай на белите не може да се вярва. По някаква причина привлякъл и Бъкли.

— Ако тези хора останат да работят по случая, ще загубим. Представяте ли си ги пред съдебните заседатели?

— Не, не мога и точно това е причина за караницата. Ние с мама смятаме, че в момента проваляме делото. Симиън, който разбира от всичко, твърди, че Систрънк ще отнесе делото до федералния съд и там ще го спечели.

— Няма начин, Порша. Проблемът не е за федерален съд.

— И аз така мисля.

— Колко ще получи Систрънк?

— Половината. Знам го само защото мама се изпусна по време на караницата. Каза, че е нелепо да даде половината от дела си на Систрънк. А баща ми отговори: „Половината от нищо е нищо“.

— Взели ли са пари назаем от Систрънк?

— Не се стеснявате да питате, а?

Джейк се усмихна.

— Накрая всичко ще излезе наяве, повярвайте ми.

— Да, взели са някакъв заем. Не знам колко.

Джейк отпи от студеното си кафе, докато двамата размишляваха над следващия въпрос.

— Работата е сериозна, Порша. Залогът е огромно наследство, което засега нашата страна губи.

— Огромно наследство ли? — усмихна се тя. — Откакто се разчу, че тази бедна чернокожа жена от Мисисипи ще наследи двайсет милиона, адвокатите направо са полудели. Един се обади дори от Чикаго и обеща какво ли не. Систрънк вече беше поел нещата, но те продължават да звънят. Бели адвокати, чернокожи адвокати, всеки предлага по-добра сделка.

— Не са ви нужни.

— Сигурен ли сте?

— Работата ми е да осигуря изпълнението на условията от завещанието на господин Хъбард — ясно и просто. Неговите роднини атакуват завещанието, с тях трябва да водим битка. Когато отидем на процес, искам майка ви да седи до мен, на моята маса, заедно с господин Куинс Лънди, управителя на имуществото. Той е бял и аз съм бял, а помежду ни ще седи Лети, красива и щастлива. Тук става дума за пари, Порша, но въпросът е и расов. Не ни трябва съдебна зала, разделена на бяла и черна половина. Ще подготвя случая и ще го представя пред съдебните заседатели…

— И ще спечелите?

— Само глупав адвокат би предрекъл как биха постъпили съдебните заседатели. Но се кълна, че моите шансове да спечеля делото са много по-големи от тези на Букър Систрънк. Освен това аз няма да получа дял от наследството на Лети.

— Как ще ви се плати?

— Не се стеснявате да питате, а?

— Извинете. Много неща не са ми ясни.

— Работя на час и хонорарът ми се плаща от наследството. Сумата е разумна и одобрена от съда.

Тя кимна, сякаш постоянно чуваше този отговор. Изкашля се и каза:

— Устата ми е пресъхнала. Да имате нещо безалкохолно?

— Разбира се. Елате с мен.

Слязоха в малката кухня, където Джейк откри газирана вода. За да я впечатли, я отведе в малката заседателна зала, където господин Куинс Лънди работеше по архива на Хъбард. Днес още не беше дошъл.

— Каква част от парите са в брой? — попита тя плахо, сякаш се безпокоеше, че прекрачва границата. Впери поглед в кашоните с документи, все едно бяха пълни с пари.

— Повечето.

Порша огледа възхитено пълните с юридически книги и справочници рафтове, малко от които бяха ползвани напоследък.

— Имате хубава кантора, Джейк — отбеляза тя.

— Наследих я. Принадлежи на човек на име Лушън Уилбанкс.

— Чувала съм за него.

— Повечето хора са чували. Седнете.

Тя се настани до дългата маса, а Джейк затвори вратата. Разбира се, Рокси беше наблизо, наострила уши.

Джейк седна срещу посетителката си и каза:

— Е, Порша, кажете ми как да се отървем от Систрънк.

В духа на хубавата военна традиция тя тутакси изстреля:

— Като големият му задник остане в затвора.

Джейк се засмя.

— Това е само временна мярка. Майка ви трябва да го отпрати. Баща ви няма значение, той не е страна.

— Обаче те му дължат пари.

— Може да му платят по-късно. Ако Лети ме послуша, ще я преведа през всичко. Но най-напред трябва да съобщи на Систрънк, че не се нуждае от услугите му. На Бъкли също. Ще напиша писмото, ако тя се съгласи да го подпише.

— Дайте ми малко време, моля ви.

— Нямаме много време. Колкото по-дълго Систрънк се навърта наоколо, толкова повече ще вреди. Той е жаден за публичност и обича да е център на внимание. За жалост, привлича вниманието на всички бели в окръг Форд. Те ще бъдат нашите съдебни заседатели, Порша.

— Състав само от бели?

— Не, но поне осем-девет от дванайсет.

— Всички съдебни заседатели на Хейли ли бяха бели?

— Да, разбира се, и сякаш с всеки изминал ден ставаха все по-бели. Но онзи процес беше различен.

Тя отпи от кутийката и отново огледа рафтовете с тежки книги покрай стените.

— Сигурно е много готино да си адвокат — отбеляза с благоговение тя.

Джейк не би използвал дума като „готино“. Откровено казано, от доста време смяташе професията си за отегчителна. Процесът на Хейли беше огромен триумф, но след усърдния труд, след тормоза, физическите заплахи и мъчителните емоции заплащането му беше деветстотин долара. За толкова изгуби дома си и едва не изгуби семейството си.

— Има и хубави моменти — отговори Джейк.

— Кажете ми, Джейк, в Клантън има ли чернокожи адвокатки?

— Няма.

— А колко чернокожи адвокати има?

— Двама.

— Къде най-близо има чернокожа жена със собствена кантора?

— Има една в Тюпълоу.

— Познавате ли я? Бих искала да се срещна с нея.

— С удоволствие ще й звънна. Казва се Барбара Макнат, приятна дама. Завърши една година преди мен. Занимава се предимно със семейно право, но работи и с полицията, и с прокурорите. Добър адвокат е.

— Чудесно, Джейк.

Тя отново отпи от чашата си. Двамата изчакаха поредната неловка пауза в разговора. Джейк знаеше какво иска да постигне, но не бързаше.

— Споменахте, че искате да учите право — каза накрая той и привлече вниманието й.

Поговориха надълго и нашироко. Джейк се стараеше описанието му да не прозвучи страховито като самото тригодишно трудно обучение. Като всички адвокати от време на време и на Джейк се налагаше да отговаря на въпросите на ученици дали би препоръчал правната професия. Така и не беше намерил искрен начин да отговори отрицателно, макар да имаше много резерви. Адвокатите бяха твърде много, а хубавата работа — недостатъчно. Бяха наблъскани по главните улици на безброй градчета и буквално един върху друг във високите сгради в центъра на големия град. Въпреки това поне половината американци, нуждаещи се от юридическа помощ, не можеха да си я позволят, затова бяха нужни още адвокати. Не повече корпоративни или застрахователни адвокати и със сигурност не адвокати от улиците в малките градчета като него. Джейк имаше предчувствието, че ако Порша Ланг стане адвокат, ще работи както трябва. Ще помага на хората.

Пристигна Куинс Лънди и прекъсна разговора им. Джейк му представи Порша и после я изпрати до изхода. На сбогуване я покани на вечеря.

Изслушването по молбата на Кендрик Бост за освобождаване от задържане се проведе на втория етаж на федералния съд в Оксфорд по график, в един часа следобед. Дотогава почитаемият Букър Систрънк беше носил арестантския гащеризон повече от двайсет и четири часа. Не присъстваше на изслушването, нито пък очакваха присъствието му.

Председателстваше федерален съдия, затова делото не предизвика почти никакъв интерес. Нямаше прецедент, поне не в Пета съдебна област, федерален съд да разглежда наказание за неуважение към съда, наложено от щатски съдия. Съдията няколкократно помоли за съдействие някой авторитет в страната, но такъв не се намери.

Бост получи възможност да дърдори бомбастично и задъхано половин час, но не каза почти нищо съществено. Зле обоснованата му претенция гласеше, че господин Систрънк е жертва на съмнителен заговор в окръг Форд за отстраняването му от борбата за завещанието, и така нататък. Очевидно беше какво премълчава: Систрънк очакваше да бъде освободен само защото беше чернокож и се чувстваше онеправдан от един бял съдия.

Искането беше отхвърлено. Бост незабавно подготви обжалване пред Областния съд в Ню Орлиънс. Двамата с Бъкли подадоха обжалване до Върховния съд на Мисисипи срещу наказанието за проявено неуважение към съда.

А междувременно господин Систрънк играеше на дама с новия си съкилийник, майстор на фалшивите чекове.

Роднините на Карла по майчина линия твърдяха, че имат германски корени, затова тя бе учила немски в гимназията и после още четири години в „Оул Мис“. В Клантън рядко имаше възможност да практикува езика, затова за нея беше удоволствие да посрещне Порша в скромната им къща, макар че Джейк бе забравил и й съобщи за поканата едва към пет следобед.

— Спокойно — каза той, — тя е свястно момиче, което може да изиграе важна роля, освен това сигурно никога не е била канена на вечеря в дома на бели хора.

В края на този разговор, отначало леко напрегнат, си дадоха сметка и признаха, че никога не са канили на вечеря чернокож.

Гостенката им пристигна точно в шест и половина и донесе бутилка вино с коркова тапа. Джейк се бе постарал да подчертае, че вечерята е „без никакви официалности“. Порша се беше преоблякла и носеше дълга и свободна памучна рокля. Извини се за бутилката вино — евтино калифорнийско червено — и тримата се посмяха на оскъдния избор в местните магазини за алкохол. Джейк й обясни, че целият твърд алкохол и виното в щата в действителност са закупени с държавни средства и впоследствие са раздадени на частни магазини за спиртни напитки. Фактът предизвика оживено обсъждане на нелепото законодателство, свързано с алкохола в Мисисипи, където в някои градове можеше да купиш ром с деветдесет процента алкохолно съдържание, но не и кутийка бира.

— Ние не държим алкохол вкъщи — каза Джейк с бутилката в ръка.

— Извинете — смути се Порша. — Ще я занеса у дома.

— А защо просто не я изпием? — предложи Карла.

Прекрасна идея.

Докато Джейк ровеше и търсеше тирбушона, жените се преместиха до печката, за да се погрижат за вечерята. Порша призна, че предпочита да похапва, отколкото да готви, макар че в Европа научила много за храната. Освен това започнала да харесва италианските вина, каквито трудно се намираха в окръг Форд.

— Трябва да ходиш до Мемфис — отбеляза Джейк, все още търсейки тирбушона.

Карла беше приготвила сос за спагетите и докато той къкреше, тя започна да се упражнява с няколко простички изречения на немски. Порша отговаряше бавно, понякога повтаряше, често я поправяше. Хана слушаше странните думи, които се носеха от задната част на къщата. Представиха я на гостенката, която я поздрави с „Чао!“.

— Какво означава „чао“? — попита Хана.

— На италиански, а мисля и на португалски сред приятели означава „здравей“ и „довиждане“ — обясни Порша. — Много по-лесно е от „гутен таг“ или „бонжур“.

— Знам няколко немски думи — похвали се Хана. — Мама ме научи.

— По-късно ще се упражним — каза Карла.

Джейк намери стар тирбушон и успя да отвори бутилката.

— Преди имахме чаши за вино — обясни Карла, изваждайки три евтини водни чаши. — Обаче и те заминаха в пожара като всичко останало.

Джейк наля, чукнаха се, казаха си „наздраве“ и седнаха на масата в кухнята. Хана ги остави и отиде в стаята си.

— Говорите ли за пожара? — попита Порша.

— Не много — отговори Джейк. Карла поклати глава и отмести поглед. — Може би си прочела във вестника, че един от престъпниците отново е на свобода по улиците или някъде наблизо.

— Четох — отговори Порша. — Двайсет и седем месеца.

— Аха. Наистина, не той лично е запалил пожара, но е участвал в подготовката.

— Тревожите ли се, че са го пуснали?

— Разбира се! — възкликна Карла. — Спим с оръжие.

— Денис Йоки не ме притеснява особено — каза Джейк. — Той е просто един малък глупак, който се опитва да впечатли другите момчета. Освен това Ози го следи като ястреб. Една погрешна стъпка, и Йоки се връща в „Парчман“. Тревожат ме повече лошите момчета, които така и не бяха заловени. Замесените са много — някои са местни, други не. Само четирима отидоха на съд.

— Петима, ако броиш и Блънт — допълни Карла.

— Той не е съден. Блънт е членът на Клана, който се опита да запали къщата седмица преди те да я опожарят. В момента е в щатската психиатрия, където прекрасно се преструва на луд.

Карла стана и отиде до печката, разбърка соса и включи другия котлон, за да кипне вода.

— Съжалявам — тихо каза Порша. — Не исках да засягам неприятна тема.

— Всичко е наред — увери я Джейк. — Разкажи ни за Италия. Ние не сме ходили там.

Докато вечеряха, тя им разказа за пътуванията си в Италия, Германия, Франция и други европейски страни. Като гимназистка взела решение да обиколи света и да стигне възможно най-далече от Мисисипи. Армията й дала този шанс и тя го оползотворила максимално. След тренировъчния лагер първите три места, които избрала, били Германия, Австралия и Япония. Докато била разквартирувана в Ансбах, харчела парите си за евтини пътувания с влак и студентски хостели, често обикаляла сама и посетила всяка страна от Гърция до Швеция. Една година прекарала в базата на остров Гуам, но й липсвали историята и културата на Европа, а още повече храната и вината, затова си уредила прехвърляне.

Джейк беше ходил в Мексико, а Карла — в Лондон. За петата си годишнина бяха спестили достатъчно за евтино пътуване до Париж, за което продължаваха да говорят. Не бяха ходили другаде. Ако им провървеше, отскачаха за седмица на плаж в Дестин през лятото. Разказът за обиколките на Порша из Европа предизвика завистта им. Хана слушаше като омагьосана.

— Виждала ли си пирамидите? — попита тя.

Разбира се, всъщност Порша май беше видяла всичко. Бутилката се изпразни още след салатата — виното не им стигна. Карла наля студен чай и така довършиха вечерята. След като сложиха Хана да си легне, пиха безкофеиново кафе, ядоха сладки и си поговориха за световните събития.

Нито дума за Лети, завещанието и свързаните с него проблеми.