Сянката на чинара

47

Съдебните заседатели излязоха безмълвно от стаята си. Приставът ги поведе надолу по задното стълбище към една странична врата на съда, откъдето минаваха ежедневно след вторник. Навън те се пръснаха, без да си кажат нито дума. Невин Дарк реши да се прибере у дома за обяд. В този момент не искаше да е с колегите си. Имаше нужда да асимилира историята, която беше чул току-що. Искаше да диша, да помисли, да си припомни. Сам в пикапа с отворени прозорци, той се почувства омърсен. Може би един душ щеше да му се отрази добре.

Миста Бърт. Миста Бърт. Някъде в по-неясната част на родословието на съпругата му имаше един прачичо или далечен братовчед на име Бърт. Преди много години той беше живял близо до Палмира и открай време се носеха слухове, че бил свързан с Клана.

Надали беше същият човек.

Невин живееше от петдесет и три години в окръг Форд и беше чувал само за още един случай на линч, но почти беше забравил историята. Вероятно се бе случило в началото на века. Всички свидетели бяха мъртви и подробностите бяха забравени. Никога не беше чувал описание на такова убийство от устата на истински очевидец.

Горкият Ансил. Изглеждаше толкова окаян с малката си обла глава и широкия костюм, докато бършеше сълзите с ръкава си.

Независимо дали беше объркан от демерола, Сет несъмнено беше съзнавал какво прави.

Мишел Стил и Барб Гастън нямаха планове за обяд и бяха твърде разстроени, за да разсъждават ясно. Качиха се в колата на Мишел и поеха извън града, без определена посока. Пътуването им помогна и след като изминаха десетина мили по пустото шосе, двете се поуспокоиха. Спряха пред едно малко заведение и си купиха безалкохолно и крекери, после седнаха на сянка на отворени прозорци и се заслушаха в мемфиска радиостанция за соул музика.

— Имаме ли девет гласа? — попита Мишел.

— Боже, сигурно ще имаме дванайсет.

— Не, няма да спечелим Доули.

— Някой ден здравата ще го нашляпам. Може да е днес, може да е след година, но ще го направя.

Мишел успя да се засмее и настроението им доста се пооправи. Джим Уайтхърст също се прибра у дома за обяд. Съпругата му го очакваше със задушено. Седнаха в задния двор. Той й беше разказал всичко останало за процеса, но не можеше да повтори какво е чул току-що. Тя обаче настоя и двамата почти не докоснаха обяда си.

Трейси Макмилън и Фей Полан отидоха с колата в един търговски център, източно от града. Значките им на съдебни заседатели привлякоха няколко погледа в кафенето, но никакви въпроси. Двете се настаниха в едно сепаре да си поговорят и след няколко минути постигнаха пълно единодушие. Разсъдъкът на Сет Хъбард може и да е бил помътен през последните дни от живота му, но нямаше никакво съмнение, че той бе планирал всичко съвършено. И бездруго Хършъл и Рамона не им бяха направили добро впечатление. Не им допадаше, че една чернокожа прислужница ще получи всички пари, но както бе казал Джейк, не беше работа на съдебните заседатели да решават.

Парите не бяха техни.

Сутринта, започнала толкова многообещаващо за семейство Хъбард, се беше превърнала в унизителен кошмар. Беше излязла наяве истината за дядо им — човек, когото те почти не познаваха, и името им завинаги щеше да остане опетнено. Щяха да привикнат с позора, но загубата на парите щеше да им се отрази пагубно. Внезапно ги обзе желание да се скрият. Хукнаха към къщата до кънтри клуба, прескочиха обяда и се заеха да обсъждат дали изобщо да влязат обратно в съдебната зала.

През обедната почивка Лети и Порша се върнаха в къщата на Сапингтън, но и през ум не им мина да обядват. Вместо това отидоха в спалнята на Лети, събуха обувките си, легнаха една до друга и се разплакаха, хванати за ръце.

Разказът на Ансил до голяма степен беше затворил кръга.

Толкова много мисли се въртяха в главите им, че бяха останали без думи. Емоциите бяха твърде силни. Лети си мислеше за баба си Естър и за страшната история. И за майка си, момиченце без дрехи, без храна и без покрив над главата.

— Как е разбрал, мамо? — попита Порша.

— Кой? За кого питаш? За коя история?

— За Сет. Как е разбрал, че си ти? Как изобщо Сет Хъбард е открил, че ти си дъщерята на Лоуис Риндс?

Лети впери поглед във въртящия се вентилатор на тавана. Не бе в състояние да отговори. Най-сетне каза:

— Той беше много умен човек. Надали някога ще узнаем.

Уили Трейнър се отби в кантората на Джейк с плато сандвичи и се самопокани на обяд. Джейк и Хари Рекс бяха горе на балкона. Джейк пиеше кафе, а Хари Рекс — бира. Бяха признателни за сандвичите. Уили предпочете бира.

— Знаете ли, когато купих вестника през седемдесет и пета година — каза той, — някакъв човек издаде книга за линча. Беше провел подробно проучване, имаше и снимки, въобще добро четиво. Според него — а той беше от север и много му се искаше да ни представи в лоша светлина — между хиляда осемстотин осемдесет и втора и хиляда деветстотин шейсет и осма година в Съединените щати са били линчувани три хиляди и петстотин чернокожи. Имало е и хиляда и триста бели, повечето от които били крадци на коне от западните щати. След хиляда и деветстотната година линчуваните почти винаги били чернокожи, включително няколко жени и деца.

— Уместно ли е да говорим за това на обяд? — попита Хари Рекс.

— Не знаех, че имаш толкова чувствителен стомах, здравеняко — изстреля в отговор Уили. — Както и да е, познайте кой щат е на първо място по линчове.

— Страх ме е да попитам — каза Джейк.

— Именно. Ние сме на първо място с почти шестстотин линча, само четирийсет от които на бели хора. Джорджия е на второ място, Тексас, близо до нея, на трето. Помня, че докато четох книгата, си помислих: шестстотин са много. Колко са били в окръг Форд? Върнах се сто години назад и прочетох всеки брой на „Таймс“. Открих само три, до един на чернокожи, но нямаше никакви данни за Силвестър Риндс.

— Кой е събрал данните? — попита Джейк.

— Правени са проучвания, но човек няма как да не се усъмни в достоверността им.

— Ако са знаели за шестстотин, със сигурност е имало много повече — отбеляза Хари Рекс.

Уили отпи от бирата си и каза:

— Познайте колко човека са били обвинени в убийство, защото са участвали в линч.

— Нула.

— Позна. Нито един човек. Такъв е бил местният закон. Чернокожите са били позволена жертва.

— Отвратен съм — призна Джейк.

— Е, приятелю, съдебните заседатели също — увери го Уили. — И са на твоя страна.

Към един и половина заседателите се събраха отново в стаята си, но не споменаха нито дума за процеса. Приставът ги отведе в съдебната зала. Големия екран вече го нямаше. Нямаше повече свидетели. Съдия Атли погледна надолу и каза:

— Господин Бриганс, имате думата за заключителната си реч.

Джейк се изправи. Без бележник в ръка — не си беше нахвърлял записки. Започна с думите:

— Това ще бъде най-кратката заключителна пледоария в историята на тази съдебна зала, защото каквото и да кажа, то няма да бъде толкова убедително, колкото показанията на Ансил Хъбард. Колкото повече говоря, толкова повече ще отдалечавам вашето решение от разказа му, затова ще бъда кратък. Искам да запомните всичко, което изрече той, макар че надали някой би забравил. В съдебните процеси често настъпва неочакван обрат. В понеделник, когато този започна, никой от нас не можеше да предвиди, че обяснението защо Сет Хъбард завещава цялото си състояние на Лети Ланг ще се окаже един линч. Неговият баща е линчувал нейния дядо през хиляда деветстотин и трийсета година. А след като го е убил, е заграбил земята му и е прогонил семейството му. Ансил разказа историята много по-убедително, отколкото бих могъл да го направя аз. В продължение на шест месеца мнозина от нас се питаха защо Сет е постъпил така. Вече знаем. Вече е ясно.

Лично аз изпитвам още по-силно възхищение към Сет, когото не познавах. Въпреки недостатъците си, каквито всички имаме, той е бил блестящ ум. Как иначе би успял да натрупа такова огромно състояние за десет години? Освен това някак е успял да издири Естър и Лоуис, а после и Лети. Около петдесет години по-късно се е обадил на Лети и й е предложил работа — не го е потърсила тя. Сет е планирал всичко, госпожи и господа. Бил е страшно умен. Възхищавам се на смелостта му. Знаел е, че умира, но е отказал да постъпи така, както биха очаквали от него. Избрал е много по-противоречив начин на действие. Съзнавал е, че репутацията му ще бъде опетнена, че семейството му ще го прокълне, но не му е пукало. Постъпил е, както е преценил за редно.

Джейк замълча и взе собственоръчно написаното завещание.

— И накрая, възхищавам се на Сет заради чувството му за справедливост. С това собственоръчно написано завещание той се опитва да поправи злина, причинена преди десетилетия на семейство Риндс от собствения му баща. Госпожи и господа, ваш дълг е да помогнете на Сет да поправи тази несправедливост. Благодаря ви.

Джейк бавно се върна на мястото си и пътьом хвърли поглед към зрителите. На задния ред седеше Лушън Уилбанкс и му кимаше усмихнат.

Три минути и двайсет секунди, отбеляза мислено Хари Рекс и натисна хронометъра на часовника си.

— Господин Лание — извиси глас съдия Атли.

Уейд куцаше по-силно от обикновено, докато се приближаваше към подиума. Той и клиентите му безпомощно наблюдаваха как парите отново им се изплъзват. Уж им бяха в кърпа вързани. В осем часа сутринта си представяха как ги харчат.

В този ключов момент Уейд нямаше много за казване. Историята внезапно и неочаквано се беше извъртяла и го бе смазала. Той обаче беше ветеран и не за пръв път изпадаше в затруднение.

— Едно от най-важните средства на разположение на адвоката в съдебната зала е кръстосаният разпит на свидетелите на противниковата страна. Адвокатът почти винаги получава възможност да го проведе, но понякога, като в случая, няма този шанс. И това е много мъчително. Чувствам ръцете си вързани. Много бих желал Ансил да беше тук, за да му задам няколко въпроса. Бих го попитал например: „Ансил, вярно ли е, че в момента си арестуван от полицията в Джуно?“. А също и: „Ансил, вярно ли е, че си арестуван за търговия с кокаин и бягство от закона?“. А също: „Ансил, вярно ли е, че си издирван от властите в поне четири щата за престъпления като търговия със забранени стоки, кражба в особено големи размери и неплащане на детска издръжка?“. А също: „Ансил, обясни на съдебните заседатели защо не си подавал данъчна декларация през последните двайсет години“. И големия въпрос: „Ансил, не е ли вярно, че ще получиш един милион долара, ако собственоръчно написаното от Сет завещание бъде прието за законно?“

Не мога обаче да го направя, госпожи и господа, защото той не е тук. Мога само да ви предупредя. Да ви предупредя, че всичко, което току-що видяхте и чухте от Ансил, може изобщо да не е такова, каквото той претендира да бъде.

Нека за малко да извадим Ансил от картинката. Искам вие, съдебните заседатели, да се върнете към вчерашния ден. Помните ли какво си мислехте снощи? Тръгнахте си, след като чухте въздействащи показания. Първо, от лекари с безупречна репутация, от специалисти, лекували болни от рак, които прекрасно знаят до каква степен силните болкоуспокояващи могат да повлияят на способността на човек да разсъждава ясно.

Лание обобщи показанията на доктор Суони и доктор Нийхоф. Произнасяше заключителната си реч, затова разполагаше с доста голяма свобода на действие, но толкова убедително извърташе нещата, че Джейк се почувства длъжен да се изправи.

— Възразявам, господин съдия. Не мисля, че доктор Нийхоф каза това.

— Приема се — остро каза съдия Атли. — Господин Лание, ще ви помоля да се придържате към фактите.

Засегнат, Лание продължи да обяснява какво са казали лекарите. Бяха свидетелствали вчера, нямаше нужда да припомня толкова скорошни свидетелски показания. Уейд Лание се беше оплел и губеше собствената си игра. За пръв път след началото на процеса Лание се стори на Джейк безпомощен. Не можеше да се сети за нищо друго, затова повтаряше само:

— Сет Хъбард не е имал завещателна дееспособност.

Повдигна въпроса за завещанието от 1987 г. и за огромно удоволствие на Джейк и смайване на заседателите отново го размаха.

— Три милиона и сто хиляди долара отиват на вятъра просто ей така — щракна той с пръсти. Описа данъчна маневра, известна като доверителен тръст през поколение, а когато заседател номер десет, Деби Лакър, едва не задряма, Лание отново повтори: — Три милиона и сто хиляди долара отиват на вятъра просто ей така. — И пак щракна с пръсти.

Смъртен грях е да отегчаваш съдебните заседатели, но Уейд Лание не спираше. Все пак прояви съобразителност да не закача Лети Ланг. Слушателите му току-що бяха научили истината за семейството й, така че беше разумно да не я упреква и да не я заклеймява.

Когато Лание направи мъчителна пауза, за да погледне бележките си, съдия Атли се обади:

— Ориентирайте се към приключване, господин Лание. Надхвърлихте времето.

— Извинете, господин съдия.

Смутен, Лание благодари прочувствено на съдебните заседатели за тяхната „превъзходна работа“ и приключи с молба да обмислят нещата справедливо, без емоции и чувство за вина.

— Опровержение, господин Бриганс? — попита съдия Атли.

На Джейк му се полагаха десет минути да опровергае всичко казано от Лание. Имаше последната дума, но той далновидно се отказа от нея.

— Не, господин съдия, мисля, че съдебните заседатели чуха достатъчно.

— Много добре. А сега, госпожи и господа, трябва да отделя няколко минути да ви инструктирам относно закона и приложението му в този случай, затова слушайте внимателно. Когато приключа, ще се оттеглите в стаята си, за да вземете решение. Някакви въпроси?

Най-мъчително от всичко беше чакането. Огромно бреме падна от плещите на професионалистите, след като съдебните заседатели се оттеглиха. Цялата работа беше свършена, всички свидетели бяха дали показания и всички тревоги около встъпителните и заключителните речи бяха приключили. Сега започваше чакането. Нямаше как да се предвиди колко ще продължи то.

Джейк покани Уейд Лание и Лестър Чилкот в кантората си на питие. В крайна сметка беше петък следобед и седмицата беше приключила. Отвориха си бира на балкона на втория етаж и наблюдаваха съда. Джейк посочи един голям прозорец.

— Това е стаята на съдебните заседатели — каза той. — В момента са там.

Лушън пристигна, както винаги готов за питие. Двамата с Джейк щяха да прибегнат до думите после, сега моментът изискваше алкохол. Уейд отбеляза през смях:

— Хайде, Лушън, трябва да ни разкажеш какво се случи в Джуно.

Лушън изгълта половин бира и взе думата.

След като всички си наляха кафе, нещо безалкохолно или вода, Невин Дарк откри обсъждането с думите:

— Предлагам да започнем с работния план, който ни даде съдията. Възражения?

Никакви. Нямаше инструкции как съдебните заседатели трябва да провеждат обсъжданията си. Съдия Атли им бе казал, че сами ще изберат начина си на действие.

— Добре, ето първия въпрос — каза Невин. — Подписаният от Сет Хъбард документ законно собственоръчно написано завещание ли е и дали, първо, е изцяло написано от Сет Хъбард, второ, подписано от Сет Хъбард и трето, датирано от Сет Хъбард? Някакви предложения?

— Няма никакво съмнение — обади се Мишел Стил.

Другите се съгласиха. Оспорващата страна не беше заявила противното.

— Следващият въпрос, главният — продължи Невин, — е относно завещателната му дееспособност и това доколко трезва и ясна е била преценката му. Въпросът е дали Сет Хъбард е схващал и е оценявал същността и последиците от собственоръчно написаното си завещание. И понеже това е основният проблем за този съдебен процес, предлагам да се изредим и всеки да изкаже съображенията си. Кой иска да започне?

— Започни ти, Невин — предложи Фей Полан. — Ти си съдебен заседател номер едно.

— Добре, ето какво мисля. Смятам, че не е редно семейството да бъде изключено и всички пари да бъдат дадени на друг човек, още по-малко човек, когото Сет е познавал само от три години. Но както изтъкна Джейк още в началото, нашата работа не е да решаваме кой да получи парите. Те не са наши. Освен това мисля, че през последните дни от живота му съзнанието на Сет е било замъглено и той е бил упоен от лекарствата, но след като видях Ансил, не се съмнявам, че е знаел какво прави. Отдавна го е планирал. Гласувам в подкрепа на завещанието. Трейси?

— Съгласна съм — побърза да каже Трейси Макмилън. — Много неща в този случай ме тревожат, но не ми е позволено да се тревожа за тях. Изведнъж се изправихме пред твърде стара история, а не мисля, че е наша работа да се бъркаме. Сет е имал сериозно основание за постъпката си.

— Мишел?

— Всички знаете какво мисля. Просто ми се иска да не бяхме тук. Иска ми се Сет да беше дал на Лети някакви пари, щом толкова е искал, а после да се беше погрижил за близките си, макар да не ги е харесвал. Признавам, не го виня. Но колкото и да са лоши, не заслужават да не получат нищо.

— Фей?

Фей Полан предизвикваше по-малко симпатия от всеки друг в залата, може би с изключение на Франк Доули.

— Не ме е грижа особено за семейството му — каза тя. — Те сигурно имат повече пари от мнозинството от нас, освен това са млади и образовани. Ще се оправят. Не са помогнали на Сет да спечели парите си, така че защо да им се полага да ги получат всичките? Той ги е изключил по някаква причина или причини, които никога няма да узнаем. А синът му дори не знаеше кой е централният нападател на „Брейвс“. Боже! Ние сме фенове на Дейл Мърфи от години. Мисля, че той просто лъжеше. Както и да е, сигурна съм, че Сет не е бил приятен човек, но както изтъкна Джейк, не е наша работа да решаваме на кого да даде парите си. Бил е болен, ама не е бил умопобъркан.

Дискусията продължи две бири време. След втората приставът звънна и съобщи, че има присъда. Смехът тутакси секна, адвокатите натъпкаха дъвки в устите си и лицата им станаха сериозни. Влязоха в съдебната зала заедно и заеха местата си. Джейк се обърна към зрителите и видя Карла и Хана на първия ред точно зад него. Усмихнаха му се. Карла изрече само с устни: „Късмет!“.

— Добре ли си? — прошепна Джейк и се приведе към Лети.

— Спокойна съм — отговори тя. — А ти добре ли си?

— Същинска развалина — отвърна той и се усмихна.

Съдия Атли зае мястото си, въведоха съдебните заседатели. Един адвокат винаги изучава с поглед заседателите, докато се връщат, за да произнесат присъдата, макар че всеки се старае да не го прави. Джейк впери поглед в Мишел Стил, която седна първа и му се усмихна леко. Невин Дарк подаде присъдата на пристава, който пък я подаде на съдия Атли. Той я гледа цяла вечност и се приведе малко по-близо до микрофона си. След като се наслади на драматичния момент, заяви важно:

— Присъдата изглежда валидна. Съдебните заседатели трябваше да отговорят на пет въпроса. Първо: законно ли е собственоръчно написаното от Сет Хъбард завещание на първи октомври хиляда деветстотин осемдесет и осма година? След гласуване дванайсет на нула отговорът е „да“. Второ: съзнавал ли е Сет Хъбард естеството и последиците от постъпката си, когато е съставил собственоръчно написаното завещание? След гласуване дванайсет на нула отговорът е „да“. Трето: Сет Хъбард съзнавал ли е ясно кои са наследниците, които определя със своето собственоръчно написано завещание? След гласуване дванайсет на нула отговорът е „да“. Четвърто: Сет Хъбард съзнавал ли е ясно същността и размера на наследството си и начина, по който иска да го разпредели? След гласуване дванайсет на нула отговорът е „да“. И пето: имало ли е злоупотреба с влияние от страна на Лети Ланг или на някой друг, докато Сет Хъбард е изготвял собственоръчно написаното си завещание на първи октомври хиляда деветстотин осемдесет и осма година? След гласуване дванайсет на нула отговорът е „не“.

Рамона ахна и се разплака. Хършъл, който се беше преместил на втория ред, тутакси стана и гневно изхвърча навън. Децата им бяха напуснали процеса предишния ден.

Съдия Атли благодари на съдебните заседатели и ги освободи. Закри заседанието и излезе. Победителите се запрегръщаха, а победените стояха с мрачни изражения. Уейд Лание прие поражението си достойно и поздрави Джейк за добре свършената работа. Размени мили думи с Лети и й пожела всичко най-хубаво.

Тя щеше да стане най-богатата чернокожа жена в щата, но това по нищо не й личеше. Искаше само да се прибере у дома. Подмина репортерите и избута доброжелателите. Хората се мъчеха да я докоснат, да й се подмажат.

Хари Рекс незабавно организира празненство: хотдог на грил в задния му двор и студена бира. Порша обеща да отиде, след като се погрижи за Лети. Уили Трейнър беше винаги готов за парти. Лушън обеща да се появи рано и да доведе Сали — рядко явление. Още преди да излязат от съдебната зала, Лушън беше започнал да си присвоява заслугите за успеха.

На Джейк му идеше да го удуши.