Сянката на чинара

43

Адвокатите се срещнаха в кабинета на съдия Атли в девет без петнайсет в сряда сутринта и се разбраха, че няма неуредени въпроси или искания, които да уточняват, преди процесът да продължи. Вече трети пореден ден съдията беше енергичен, почти превъзбуден. Вълнението, свързано с такъв голям процес, го беше подмладило. Адвокатите не бяха мигнали цяла нощ — или работеха, или се тревожеха — и това личеше по вида им. Възрастният магистрат обаче беше готов за действие.

В съдебната зала той поздрави всички, благодари на зрителите за живия им интерес към правосъдната система и нареди на пристава да въведе заседателите. Докато се настаняваха, съдията ги поздрави сърдечно и ги попита дали има проблеми.

Непозволени опити за контакт? Нещо подозрително? Всички добре ли се чувстват? Много добре, в такъв случай, господин Бриганс, заповядайте.

— Господин съдия, защитниците на завещанието призовават госпожа Лети Ланг.

Порша я беше предупредила да не носи тясна, прилепнала и дори леко предизвикателна дреха. Рано сутринта, много преди закуска, бяха спорили за роклята. Порша се бе наложила. Тъмносиня памучна рокля със свободен колан, подходяща за домашна помощница. Лети никога не би я облякла за църква. Беше обута с ниски сандали. Не носеше часовник. Никакви бижута. Нищо, което да подсказва, че има излишни средства или че очаква купища пари. През последния месец беше престанала да боядисва прошарената си коса. Сега тя беше съвсем естествена и Лети изглеждаше на колкото беше — на четирийсет и седем години.

Докато се заклеваше да говори истината, тя на практика заекваше. Дъщеря й се усмихна — знак, че и тя може да се усмихне.

Претъпканата съдебна зала беше притихнала, докато Джейк се доближаваше към нея. Попита я за името, адреса и местоработата — лесни неща, с които тя се справи добре. За имената на децата и внуците й. Да, Марвис, най-големият й син, беше в затвора. Съпругът й Симиън Ланг в момента се намираше в ареста и очакваше съдебно дело. Беше подала молба за развод преди месец и очакваше процедурата да приключи след няколко седмици. Малко биографична информация — образование, вероизповедание, предишна работа. Всичко беше протоколирано и от време на време отговорите й звучаха сковано и машинално, дори наизустено, каквото и беше. Тя погледна към съдебните заседатели, но се обезсърчи, когато разбра, че и те я гледат. Както й бяха казали, почувстваше ли се нервна, трябваше да гледа към дъщеря си. На моменти Лети не откъсваше очи от Порша.

Накрая Джейк стигна до темата за господин Сет Хъбард. Или просто господин Хъбард, както Лети трябваше винаги да го нарича в съда. Никога Сет. Никога господин Сет. Господин Хъбард я наел като домашна помощница на непълен работен ден три години по-рано. Как разбрала за работата? Той й се обадил и й казал, че научил от приятел, че Лети няма работа. Пък той по случайност си търсел прислужница за няколко часа дневно. Тя разказа за работата си при господин Хъбард, за правилата му, за навиците и режима му, а по-късно за предпочитанията му към храна и начин на готвене. Трите дни в седмицата станали четири. Той й вдигнал заплатата, после й дал още едно повишение. Доста пътувал и тя често оставала в къщата без почти никаква работа. Нито веднъж за три години не поканил някого на вечеря. Познавала Рамона и Хършъл, но рядко ги виждала. Рамона идвала веднъж годишно, и то само за няколко часа, а посещенията на Хършъл не били много по-чести. Не била виждала нито един от внуците на господин Хъбард.

— Не работех през уикендите, затова не знаех кой идва тогава — поясни Лети. — Господин Хъбард може да е имал всякакви гости. — Стараеше се да изглежда откровена и непринудена.

— Но сте ходели на работа всеки понеделник, нали така? — попита Джейк съгласно сценария.

— Да.

— И сте виждали следи от гости през уикенда в къщата?

— Не, никога.

На този етап Джейк не възнамеряваше да се отнася меко към Хършъл и Рамона. Те също не възнамеряваха да бъдат любезни с Лети, всъщност, съдейки по клетвените им показания, можеше да се очаква доста да послъгват.

След един час на свидетелското място Лети се почувства по-спокойна. Отговорите й станаха по-ясни и по-спонтанни и тя от време на време се усмихваше на съдебните заседатели. Накрая Джейк стигна до темата за белодробния рак на господин Хъбард. Тя описа как шефът й е сменил поредица от безлични болногледачки и накрая попитал Лети дали може да работи пет дни в седмицата. Тя описа тежките моменти, след като химиотерапията го съсипала и едва не го убила, когато не можел да отиде сам до тоалетната или да се нахрани.

Не показвай чувства, предупредила я беше Порша. Не показвай никакви чувства към господин Хъбард. Съдебните заседатели не бива да остават с впечатлението, че помежду ви има емоционална връзка. Разбира се, че е имало, както има между всеки болен и болногледачката му, но не го признавай на свидетелското място.

Джейк засегна основните моменти, но не отдели твърде много време на рака на господин Хъбард. Уейд Лание със сигурност щеше да го направи. Джейк попита Лети дали някога е подписвала завещание. Не, не била.

— Някога виждали ли сте завещание?

— Не, господине.

— Господин Хъбард обсъждал ли е завещанието си с вас?

Тя успя да се засмее, и то напълно убедително.

— Господин Хъбард беше изключително потаен. Никога не обсъждаше с мен делови въпроси или подобни неща. Никога не обсъждаше децата си и така нататък. Просто си беше такъв.

Истината беше, че Сет на два пъти беше обещавал на Лети, че ще й остави нещичко, обаче никога не беше споменавал завещанието си. Двете с Порша го бяха обсъдили и според Порша Уейд Лание и адвокатите на противниковата страна щяха да раздуят тази подробност неимоверно, ако Лети я признаеше. Щяха да я изопачат, да я преувеличат и да я превърнат в смъртоносно оръжие. „Значи в действителност сте обсъждали с него завещанието му!“, щеше да се провикне Лание пред съдебните заседатели.

Най-добре е да не изричаш някои неща. Никой никога нямаше да разбере. Сет беше мъртъв, а Лети нямаше да говори.

— Обсъждал ли е болестта си и факта, че умира? — попита Джейк.

Тя си пое дъх и обмисли въпроса.

— Разбира се. Понякога толкова много го болеше, че му се искаше да умре. Сигурно е нормално. В последните си дни господин Хъбард знаеше, че краят му наближава. Искаше да се моля заедно с него.

— Молили сте се заедно, така ли?

— Да. Господин Хъбард дълбоко вярваше в Бог. Искаше да оправи нещата преди смъртта си.

Джейк направи кратка пауза, та съдебните заседатели да си изградят пълна представа как Лети и шефът й се молят, а не правят онова, което повечето хора ги подозират, че правят. След това премина към сутринта на първи октомври миналата година. Лети разказа своята версия на случилото се. Потеглили от къщата му към девет сутринта, като Лети била зад волана на неговия кадилак, последен модел. Дотогава не го била карала, не я бил молил за подобно нещо. Това бил първият и единствен път, когато двамата пътували заедно с автомобил. На излизане от къщата тя се изпуснала, че никога не е карала кадилак, затова той настоял. Била притеснена и карала бавно. Той пиел кафе от картонена чашка. Изглеждал спокоен и май нямал болки и като че ли много се забавлявал с факта, че Лети е толкова напрегната, докато шофира по шосе буквално без никакво движение.

Джейк я попита за какво са си говорили по време на десетминутното пътуване. Тя се позамисли, погледна към съдебните заседатели, които попиваха всяка дума, и отговори:

— Говорихме за коли. Той каза, че доста бели са престанали да карат кадилаци, защото много чернокожи са се качили на тези коли. Попита ме защо кадилакът е толкова важно нещо за един чернокож, а аз отговорих да не пита мен. Никога не съм искала кадилак. Никога не съм имала кадилак. Понтиакът ми е дванайсетгодишен. Но после му обясних, че сигурно е така, защото кадилакът е най-хубавата кола и е начин да покажеш на другите, че си успял. Че имаш работа, малко пари в джоба, успех в живота. Че нещо ти се е получило. Това е. Господин Хъбард каза, че и той винаги е харесвал тази кола, разказа ми, че е изгубил първия си кадилак при първия развод, а втория — при втория, обаче откакто вдигнал ръце от брака, никой не застрашавал нито него, нито кадилака му. Звучеше забавно.

— Значи е бил в добро настроение, шегувал се е? — попита Джейк.

— Да, беше в много добро настроение онази сутрин. Дори се присмиваше как карам.

— И мисълта му беше бистра?

— Като вода. Каза ми, че шофирам седмия му кадилак и че ги помни всичките. Сменял колата си през година.

— Знаете ли дали сутринта е вземал болкоуспокояващи?

— Не, господине, не знам. Държеше се странно по отношение на хапчетата. Не ги обичаше и ги държеше в куфарчето си, далече от мен. Виждала съм ги един-единствен път, когато той не можеше да стане от леглото, защото му беше страшно зле, и ме помоли да му ги донеса. Обаче онази сутрин май не беше на болкоуспокояващи.

Тя продължи да разказва, направлявана от Джейк. Стигнаха до компанията за дървен материал „Беринг“, до първия и единствен случай, когато бе ходила там и беше чистила, докато Сет бе прекарал времето в кабинета си на заключена врата. Пуснала прахосмукачката, избърсала прахта, измила повечето прозорци, подредила списанията и дори измила съдовете в кухничката. Не, не изхвърлила кошчетата. От мига, когато влезли в сградата, докато си тръгнали, нито видяла, нито говорила с господин Хъбард.

Нямала представа какво прави в кабинета си, но и през ум не й минало да попита. Влязъл с куфарчето си и излязъл със същото куфарче. Откарала го обратно, после се прибрала у дома към обед. Късно в неделя през нощта Калвин Богс се обадил да съобщи, че господин Хъбард се е обесил.

Към единайсет часа, след като бе държал Лети почти два часа на свидетелското място, Джейк я отстъпи за кръстосан разпит. По време на кратката почивка я похвали, че се е справила великолепно. Порша беше развълнувана и много горда — майка й беше запазила самообладание и беше много убедителна. Хари Рекс, който наблюдаваше от задните редове, отсъди, че показанията й са минали от хубаво по-хубаво.

По обед ги разбиха на пух и прах.

Лушън беше сигурен, че укриването на беглец е противозаконно във всеки щат, дори в Аляска, така че имаше вероятност да го тикнат в ареста, но в момента не това го притесняваше. Събуди се на зазоряване схванат, защото беше заспивал на пресекулки на стола. Ансил се беше разположил на леглото. Беше предложил да спи на пода или в креслото, но травмата на главата му тревожеше Лушън и той му предложи да се настани в леглото. Болкоуспокояващото го приспа и Лушън дълго стоя в тъмното, отпивайки от коктейла си с уиски и заслушан в хъркането на стареца.

Тихо се облече и излезе от стаята. Фоайето на хотела беше пусто. Не се навъртаха никакви ченгета, които да търсят Ансил. Малко по-надолу по улицата Лушън купи кафе и мъфини и се качи в стаята си. Ансил се беше събудил и гледаше местните новини.

— Нито думичка — съобщи той.

— Нищо чудно — отбеляза Лушън, — съмнявам се, че са осведомили хрътките.

Хапнаха, взеха по един душ, облякоха се и в осем сутринта излязоха от хотела. Ансил носеше черния костюм на Лушън, бяла риза, вратовръзката с индийски мотиви и същото кепе, нахлупено ниско, за да крие лицето му. Бързо изминаха трите преки до правната кантора на Джаред Уолкоуиц, адвокат, който им бе препоръчан от Бо Бък от бара на хотел „Глейшър Ин“. Лушън беше посетил господин Уолкоуиц късно снощи, беше го ангажирал и беше организирал снемането на клетвени показания. Съдебна стенографка и видеооператор чакаха в заседателната зала. Господин Уолкоуиц се изправи в единия край на масата, вдигна дясната си ръка и повтаряйки след стенографката, се закле да казва истината и седна срещу камерата.

— Добър ден. Казвам се Джаред Уолкоуиц и съм адвокат с разрешително да практикувам в щата Аляска. Днес е сряда, пети април хиляда деветстотин осемдесет и девета година, и аз се намирам в кантората си на Франклин Стрийт в центъра на Джуно, Аляска. С мен е Лушън Уилбанкс от Клантън, щата Мисисипи, и човек на име Ансил Хъбард, който в момента живее в Джуно. Целта ни е да запишем изявлението на господин Хъбард като свидетел. Не съм осведомен относно делото, заради което сме се събрали. Ролята ми е само да удостоверя автентичността на записа на случващото се тук. Ако някой адвокат или съдия, ангажиран със случая, иска да се свърже с мен, моля да ми се обади.

Уолкоуиц стана от стола и Лушън пристъпи напред. И той положи клетва с помощта на стенографката и застана срещу камерата.

— Казвам се Лушън Уилбанкс и съм добре познат на съдия Атли и на адвокатите по делото за завещанието на Сет Хъбард. Работя с Джейк Бриганс и екипа му и успях да открия Ансил Хъбард. Прекарах няколко часа с Ансил и нямам никакви съмнения, че той е братът на Сет Хъбард. Роден е в окръг Форд през хиляда деветстотин двайсет и втора година. Баща му е Клион Хъбард. Майка му е Сара Бел Хъбард. През хиляда деветстотин двайсет и осма година баща му Клион наел дядо ми Робърт Лий Уилбанкс да го представлява в спор за земя. Този спор е валиден и днес. Ето го и Ансил Хъбард.

Лушън освободи стола и Ансил го зае. Вдигна дясната си ръка и се закле да говори истината.

Уейд Лание започна кръстосания си разпит с въпроси за Симиън. Защо е в затвора? Отправено ли му е обвинение? Колко често го посещава Лети? Той оспорва ли развода? Беше жесток, но успешен начин да напомни на съдебните заседатели, че бащата на петте деца на Лети е пияница, убил синовете на семейство Ростън. Пет минути по-късно Лети триеше сълзите си, а Лание изглеждаше като негодник.

Той не даваше пет пари. Беше раздвижил емоциите й, временно беше замъглил преценката й, затова бързо промени посоката и заложи капана си.

— Госпожо Ланг, къде работехте, преди да започнете при господин Хъбард?

Лети изтри бузата с опакото на дланта си и се постара да събере мислите си.

— Ами при господин и госпожа Тингли тук, в Клантън.

— Какво работехте?

— Като домашна помощница.

— Колко време бяхте при тях?

— Не знам точно, около три години.

— А защо престанахте?

— Те починаха. И двамата.

— Оставиха ли ви пари в завещанията си?

— Ако са го направили, никой не ми е казал. — Думите й предизвикаха усмивките на неколцина съдебни заседатели.

Уейд Лание прескочи хумора и продължи:

— А къде работехме преди семейство Тингли?

— Ами преди това работех като готвачка в училището в Карауей.

— За колко време?

— Може би две години.

— Защо напуснахте?

— Получих работата у семейство Тингли, а предпочитам да съм домашна помощница, отколкото готвачка.

— Добре. Къде работехте преди училището?

Тя замълча, докато се опитваше да си спомни, и накрая отговори:

— Работех за госпожа Гилънуотър тук, в Клантън, като домашна помощница.

— За колко време?

— Около година, после тя се премести.

— Къде работехте преди госпожа Гилънуотър?

— Ами май при семейство Гловър в Карауей.

— Колко време?

— Не помня точно, но около три-четири години.

— Добре, не търся конкретни подробности, госпожо Ланг. Само доколкото си спомняте, разбирате ли?

— Да, господине.

— А къде работихте преди семейство Гловър?

— При госпожица Карстен тук, в града. Работих за нея шест години. Беше ми любимата. Никога не бих напуснала, но тя почина внезапно.

— Благодаря ви. — Лание си записа нещо в бележника, като че ли беше научил новост. — Така, да обобщим, госпожо Ланг, работили сте за господин Хъбард три години, за семейство Тингли три, в училището две, за госпожа Гилънуотър една, за семейство Гловър три-четири и шест години за госпожица Карстен. Изчислявам ги на около двайсет години. Така ли е?

— Да, година повече или по-малко — уверено отговори Лети.

— И не сте имали други работодатели през последните двайсетина години?

Лети поклати глава.

Лание целеше нещо, но Джейк не можеше да го спре. Интонацията на гласа му, леките подозрителни намеци, извитите вежди, деловите му изречения. Опитваше да се прикрие, но за подготвените очи и уши на Джейк тези признаци вещаеха опасност.

— Това прави шест работодатели за двайсет години, госпожо Ланг. Колко пъти са ви гонили?

— Нито веднъж. Прекратиха ангажимента ми след смъртта на господин Хъбард, госпожица Карстен се разболя, а господин и госпожа Тингли починаха. Просто вече не бях нужна, нали разбирате?

— И никога не са ви гонили, защото не се справяте с работата или вършите нещо нередно?

— Не, господине, никога.

Лание рязко се отдръпна, вдигна поглед към съдия Атли и заяви:

— Това е всичко, господин съдия. Запазвам си правото да призова свидетелката на по-късен етап от процеса.

Върна се самодоволно на масата си и в последния момент Джейк го видя да намига на Лестър Чилкот. Лети беше излъгала и Лание се канеше да я разобличи. Джейк обаче нямаше представа какво предстои, затова не можеше да го предотврати. Инстинктът му подсказваше да я свали от свидетелското място. Той се изправи.

— Господин съдия, нямам повече въпроси.

— Имате ли други свидетели, господин Лание? — попита съдия Атли.

— О, да.

— Тогава призовете първия.

— Оспорващата страна призовава господин Фриц Пикъринг.

— Кой? — избъбри Джейк.

— Фриц Пикъринг — повтори Лание силно и саркастично, като че ли Джейк беше глух.

— За пръв път чувам името. Не е в списъка на свидетелите ви.

— Той е навън, в ротондата — каза Лание на пристава. — Чака.

Джейк се обърна към съдия Атли.

— Не може да свидетелства, ако не е в списъка на свидетелите, господин съдия.

— Въпреки това го призовавам — заяви Лание.

Фриц Пикъринг влезе в залата и приставът го заведе до свидетелското място.

— Възразявам, господин съдия — провикна се Джейк.

Съдия Атли свали очилата си, изгледа гневно Уейд Лание и каза:

— Добре, ще направим петнайсет минути почивка. Адвокатите да дойдат в кабинета ми. Само те, никакви сътрудници и секретари.

Съдебните заседатели бяха бързо изведени от стаята, а адвокатите последваха съдията по задния коридор до тесния му кабинет. Без да сваля тогата си, той седна с не по-малко озадачен вид от Джейк.

— Чакам обяснение — нареди той на Лание.

— Господин съдия, този свидетел не е свързан с представянето на доказателства, затова не е нужно отсрещната страна да знае за него. Целта му е да разобличи благонадеждността на друг свидетел, а не да дава показания. Не съм задължен да го включвам в списъка или да издавам името му, защото не бях сигурен, че ще се наложи да го призова. Сега въз основа на показанията на Лети Ланг и на нейната неспособност да говори истината този свидетел неочаквано се оказа много важен за нашата теза.

Съдия Атли въздъхна, а всички адвокати в стаята бяха напрегнали мозъците си и пресяваха правилата за даване на показания в гражданските дела. В момента почти никой не се съмняваше, че Лание владее безупречно тактиките, свързани с разобличаването на свидетел. Тази засада беше замислена от него и двамата с Лестър Чилкот я бяха планирали съвършено. На Джейк му се искаше да може красноречиво да изтъкне някакъв неопровержим и разумен аргумент, но точно в този момент мозъкът му не работеше блестящо.

— Какво ще каже свидетелят? — попита съдия Атли.

— Преди време Лети Ланг е работила за майка му, госпожа Айрин Пикъринг. Фриц и сестра му изгонили Лети, когато намерили собственоръчно изготвено завещание, според което Лети трябвало да получи петдесет хиляди долара в брой. Тя току–що излъга три пъти. Първо, заяви, че през последните двайсетина години е работила само за хората, които изредих. Госпожа Пикъринг я наела през хиляда деветстотин седемдесет и осма и я освободила през осемдесета година. Второ, всъщност са я гонили като домашна помощница. Трето, заяви, че никога не е виждала завещание. Фриц и сестра му са й показали собственоръчно изготвеното завещание в деня, когато са я изгонили. Може да има още едно-две неща, за които не се сещам в момента.

Раменете на Джейк увиснаха, коремът му се сви, зрението му се замъгли, а кръвта се оттече от лицето му. Непременно трябваше да каже нещо умно, но пред очите му беше паднал мрак. И тогава като мълния го осени въпросът:

— Кога намери господин Пикъринг?

— Днес го виждам за пръв път — самодоволно отговори Лание.

— Не попитах това. Кога разбра за семейство Пикъринг?

— По време на събирането на доказателствата. Поредният пример, че работим по-добре от теб, Джейк. Намерихме повече свидетели. Ровихме в храстите и си скъсахме задниците от работа. Нямам представата какво си вършил.

— Правилата изискват да предоставяш имената на свидетелите си. Преди две седмици тръсна имената на четирийсет и пет нови свидетели. Не играеш по правилата, Уейд. Господин съдия, това е безспорно нарушение.

Съдия Атли вдигна ръка.

— Достатъчно. Оставете ме да помисля.

Стана, приближи се до бюрото си, взе една от десетината лули на поставката, натъпка я с тютюн „Сър Уолтър Роли“, запали, издуха гъст облак дим към тавана и се замисли. От едната страна на масата Уейд Лание, Лестър Чилкот, Зак Зайтлър и Джо Брадли Хънт седяха самодоволно смълчани й очакваха решението, което щеше да изпрати процеса в едната или в другата посока. Безвъзвратно. От отсрещната страна Джейк седеше сам и драскаше бележки, които и сам не би разчел. Беше му зле и не можеше да овладее треперещата си ръка.

Уейд Лание майсторски му беше скроил мръсен номер и това го вбесяваше. В същото време му идеше да сграбчи Лети и да й се разкрещи. Защо не беше споменала проблема с Пикъринг? Бяха прекарали безброй часове заедно от октомври насам.

Негова чест издуха още дим и каза:

— Твърде важно е, за да не го допуснем. Ще позволя господин Пикъринг да свидетелства, но в определени граници.

— Процес с тайни клопки — гневно изкоментира Джейк. — Това решение ще бъде автоматично отменено. След две години пак ще се съберем и ще започнем наново.

— Не ми дръж лекции, Джейк — гневно изръмжа съдия Атли. — Върховният съд никога не е отменял мои присъди. Никога.

Джейк пое дълбоко въздух.

— Извинете.

Разказът на Ансил продължи четирийсет и осем минути. Когато приключи, той избърса влагата от очите си, каза, че е изтощен и не може да продължи, и излезе от стаята. Лушън благодари на Джаред Уолкоуиц, че ги е приютил. Не осведоми адвоката, че Ансил е беглец от правосъдието.

На връщане към хотела видяха няколко полицаи на един ъгъл и решиха да се скрият в едно кафене. Мушнаха се в закътано сепаре и се помъчиха да говорят за незначителни неща. Лушън още беше разтърсен от историята; разказана от Ансил, но не беше в настроение да рови в тази посока.

— Предплатил съм още две нощувки в хотела — каза му той. — Твои са. Аз заминавам. Задръж и дрехите, пастата за зъби, всичко. В гардероба висят чифт кафяви панталони, а в джоба има триста долара. Твои са.

— Благодаря, Лушън.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Никак не ми се влиза в затвора, затова сигурно ще избягам, както обикновено. Просто ще изчезна. Тези палячовци не могат да ме хванат. Това вече го умея и със затворени очи.

— Къде ще отидеш?

— Може да тръгна на юг към Мисисипи, след като скъпият ми стар брат ме е ценял толкова високо. Кога ще мога да получа част от парите?

— Кой знае? В момента водят битка в съда. Може да отнеме месец или пък пет години. Имаш телефона ми. Звънни ми след няколко седмици да ти кажа новините.

— Ще го направя.

Лушън плати кафето и двамата излязоха през страничната врата. Сбогуваха се в една пряка. Лушън се отправи към летището, а Ансил — към хотела. Когато стигна там, полицията го очакваше.

В притихналата и дори изумена съдебна зала Фриц Пикъринг разказа своята история с всички съкрушителни подробности. Лети го изслуша напълно съсипана, навела глава, забола поглед в пода, а накрая дори измъчено затвори очи. От време на време поклащаше глава като че ли в знак на несъгласие, но никой в съдебната зала не й вярваше.

Лъжи, лъжи, лъжи.

Фриц извади копие от собственоръчно написаното завещание на майка си. Джейк възрази срещу приемането на вещественото доказателство на основание, че няма как да се докаже дали това е почеркът на Айрин Пикъринг, но съдия Атли сякаш не го чу. Завещанието стана доказателство. Уейд Лание помоли свидетеля да прочете четвъртия абзац, в който ставаше ясно, че Лети Ланг получава петдесет хиляди долара. Той го прочете бавно и високо. Неколцина съдебни заседатели поклатиха невярващо глави.

Уейд Лание продължи безмилостно:

— И така, господин Пикъринг, вие и сестра ви сте накарали Лети Ланг да седне на масата в кухнята и сте й показали завещанието, написано собственоръчно от майка ви, така ли?

— Да.

— Значи е излъгала, когато преди малко заяви, че никога не е виждала завещание?

— Вероятно.

— Възразявам — обади се Джейк.

— Отхвърля се — изръмжа съдията от мястото си.

Ясно беше, поне за Джейк, че съдия Атли вече се е превърнал във враг. Той гледаше на Лети като на лъжкиня, а в неговия свят нямаше по-голям грях. През годините беше изпращал в ареста няколко души, които беше хващал в лъжа, но винаги се беше случвало на бракоразводни дела. Една нощ в ареста постигаше чудеса в търсенето на правдата.

Лети не беше застрашена от арест — той беше къде-къде за предпочитане. В този ужасен момент, докато съдебните заседатели се въртяха нервно по местата си и се озъртаха, имаше опасност тя да изгуби около двайсет милиона долара, преди данъците, разбира се.

Когато свидетел казва истината и тя боли, адвокатът няма алтернатива, освен да атакува благонадеждността му. Джейк седеше с каменна физиономия, като че ли бе очаквал от Фриц Пикъринг точно това, но всъщност тайничко отчаяно търсеше слабото му място. Какво печелеше Фриц от показанията си? Защо му трябваше да си губи времето?

— Господин Бриганс — призова го съдия Атли, след като Лание приключи със свидетеля.

Джейк бързо се изправи и се постара да се държи самоуверено. Първото правило, което всеки адвокат научава в съда, е никога да не задава въпрос, чийто отговор не знае.

Когато си изправен пред сигурно поражение обаче, зарязваш правилата.

— Господин Пикъринг, колко ви платиха, за да свидетелствате днес? — попита Джейк.

Куршумът го улучи право между очите. Пикъринг наистина трепна, челюстта му увисна и той стрелна Уейд Лание с отчаян поглед. Лание сви рамене и кимна. Давай, не е бог знае какво.

— Седем хиляди и петстотин долара — отговори Фриц.

— Кой ви ги плати? — попита Джейк.

— Чекът е издаден от фирмата на господин Лание.

— От коя дата е чекът?

— Не помня точно, но го получих преди около месец.

— Значи сте сключили сделката преди около месец. Съгласили сте се да дойдете тук и да свидетелствате, а господин Лание ви е изпратил парите, нали?

— Да.

— А не поискахте ли всъщност повече от седем хиляди и петстотин долара? — попита Джейк, все още стреляйки напосоки, без да има представа за фактите. Но имаше някакво предчувствие.

— Ами да, поисках повече.

— Поискали сте поне десет хиляди, нали?

— Нещо такова — призна Фриц и отново погледна към Лание. Джейк четеше мислите му.

— И сте предупредили господин Лание, че няма да свидетелствате, ако не ви плати, така ли е?

— Тогава не говорих с господин Лание, а с негов сътрудник. С господин Лание се срещнах по-рано днес сутринта.

— Въпреки това не сте възнамерявали да се съгласите да свидетелствате без заплащане, нали?

— Да.

— Кога пристигнахте от Шривпорт?

— Вчера следобед.

— А кога ще напуснете Клантън?

— При първа възможност.

— Значи кратко пътуване, да кажем, за около денонощие.

— Нещо такова.

— Седем хиляди и петстотин долара за двайсет и четири часа. Скъп свидетел сте.

— Това въпрос ли е?

Джейк беше извадил късмет, но съзнаваше, че няма да продължи дълго. Погледна бележките си — нечетливи драскулки — и промени посоката.

— Господин Пикъринг, Лети Ланг не ви ли обясни, че няма нищо общо с изготвянето на завещанието на майка ви?

Джейк нямаше представа какво е направила Лети, тепърва щеше да обсъжда с нея случая. Предстоеше им неприятен разговор, сигурно докато обядват.

— Така твърдеше — отговори Фриц.

— Не се ли опита да ви обясни, че майка ви не й е казала нито дума за завещанието?

— Така твърдеше.

— Как се сдобихте с копие от завещанието?

— Бях го запазил.

Всъщност документът беше пристигнал анонимно по пощата, но кой щеше да разбере?

— Нямам повече въпроси — каза Джейк и седна.

— Почивка до един и половина — оповести съдия Атли.