Сянката на чинара

37

Джейк влезе в Кафето в седем и пет в събота и както обикновено разговорът позамря за няколко секунди, докато той си намери място и размени няколко шеговити ругатни. Процесът започваше след два дни и според Дел разговорите рано сутрин се въртяха най-вече около слухове и безкрайни мнения за делото. Темата се сменяше в мига, в който Джейк влезеше сутрин, но щом си тръгнеше, като че ли някой натискаше копче и разговорът за завещанието на Сет отново заемаше централно място. Макар клиентите да бяха до един бели, се сформираха няколко лагера. Имаше категорични мнения, че човек със здрав разум би следвало да може да раздава имуществото си както иска, независимо от семейството си. Други твърдяха, че той не е бил със здрав разум. Лети също си имаше противници. Повечето хора я смятаха за жена с леко поведение, която се е възползвала от клетия стар Сет.

Джейк се отбиваше поне веднъж седмично, когато Кафето беше празно, за да получи поверителни сведения от Дел. Особен интерес представляваше един редовен посетител на име Тъг Уайтхърст, държавен инспектор по месото. Брат му беше в списъка с кандидатите за съдебни заседатели, но Дел беше сигурна, че Тъг не го е споменавал. Той не говореше много, но по време на разговора беше заел страната на Кери Хъл, когато Хъл заяви, че на никого не му влиза в работата как човек се разпорежда с имуществото си. Всеизвестно беше, че Хъл е фалирал и задлъжнял, и всички знаеха, че той няма имущество, но подминаха думите му без коментар. Така или иначе, Дел смяташе, че Тъг Уайтхърст би заел позицията на Джейк, но кой можеше да каже същото за брат му?

На този етап от делото Джейк отчаяно се нуждаеше от всякакви сведения за деветдесет и седемте кандидати.

Той седеше на масата заедно с неколцина фермери и чакаше препечените си филийки. Разговорът се въртеше предимно около улова на костур, затова Джейк не можеше да участва сериозно. През последните поне три години в някои кръгове се водеха спорове дали популацията от широкоуст костур в езерото Чатула се увеличава, или намалява. Изказваха се решителни мнения на висок глас и, изглежда, нямаше място за компромис. Специалисти колкото искаш. И точно когато мнението за намаляващата популация наклонеше везните, някой реализираше страхотен улов и споровете отново се разгаряха. На Джейк му беше дошло до гуша от темата, но въпреки това в момента беше признателен, че обсъждат нея, защото отклоняваше вниманието от случая „Хъбард“.

— Джейк, процесът започва в понеделник, нали? — попита Анди Фър.

— Да.

— И няма шанс за отлагане или нещо подобно?

— Не виждам такъв. Кандидатите за съдебни заседатели ще бъдат там в девет и малко след това трябва да започнем. Ти ще идваш ли?

— Не, трябва да ходя на работа. Много хора ли очакваш?

— Не се знае. Гражданските дела са доста скучни. Сигурно отначало ще има зрители, но подозирам, че бързо ще си тръгнат.

Дел му доля кафе.

— Залата ще е пълна и ти прекрасно го знаеш. Не е царяло такова вълнение от процеса на Хейли.

— А, бях го забравил — подметна Джейк и няколко души се засмяха.

Бил Уест разказа, че ФБР са нахлули в кабинетите на двама инспектори в окръг Полк, който се славеше с корупцията си, с което предизвика негативната реакция на почти всички, освен Джейк и Дел. Освен това намесата му промени темата, за което Джейк беше признателен. Предстоеше му дълъг уикенд в кантората и единственото му желание беше да закуси.

Порша пристигна към девет и двамата пиха кафе на балкона. Градът се събуждаше под тях. Тя му разказа, че рано-рано закусила с Лети, която била напрегната, в доста лабилно състояние и ужасена от процеса. Лети била изтощена от напрегнатото ежедневие в пълната с роднини къща, от старанието да ходи на работа и от усилието да не обръща внимание на факта, че съпругът й е в затвора заради убийството на две момчета. Като се добавеха предстоящият развод и оспорването на завещанието, човек лесно можеше да разбере защо Лети е развалина.

Порша призна, че и самата тя е изтощена. Работеше много в кантората и спеше малко. Джейк й съчувстваше, но само донякъде. Съдебните процеси често изискваха работа по осемнайсет часа дневно и през уикендите, така че, ако намерението на Порша да стане адвокат беше сериозно, тя се нуждаеше от известна доза напрежение. През последните две седмици двамата се тренираха взаимно да запомнят всички деветдесет и седем имена от списъка със съдебните заседатели. Ако Джейк кажеше „Р“, Порша отговаряше: „Шест: Рейди, Рейкстро, Рийс, Райли, Робинс и Робард“. Ако Порша кажеше „У“, Джейк отговаряше: „Три: Уамплър, Уайтхърст, Уитън“. И така по цял ден тренираха паметта си.

В Мисисипи изборът на съдебни заседатели продължаваше най-много един ден. Джейк се удивляваше на процедурата в другите щати, където изборът отнемаше две седмици или месец. Не проумяваше подобна система, съдиите от Мисисипи също не я проумяваха. Те се отнасяха адски сериозно към избора на безпристрастни и справедливи съдебни заседатели. Просто не искаха да си пилеят времето.

Бързината можеше да се окаже от основно значение. Нужни бяха решения. Адвокатите и от двете страни не разполагаха с много време да се замислят над имената, нито да правят някъде справка за тях. Задължително беше да ги знаят и бързо да ги свързват с лица. Джейк беше твърдо решен да запомни всеки съдебен заседател, неговата възраст, адрес, работа, образование, вероизповедание и колкото се може повече събрани за него сведения.

След като деветдесет и седемте имена бяха подадени, Порша получи задачата да прерови съдебните архиви. Тя посвети часове на нотариалните актове и на поземления регистър и прегледа сделките от последните десет години. Прерови най-щателно списъците с гледаните дела, търсейки ищци и ответници, спечелили и изгубили. Шестнайсет от деветдесет и седемте човека бяха преминали през развод през последните десет години. Не беше сигурна какво означава това за съдебен процес, свързан с оспорването на завещание, но все пак разполагаше с информацията. Някой си господин Илай Рейди беше завел четири съдебни дела и беше изгубил всичките. Порша провери за тежести и откри десетки искове за неплатени данъци, доставки или задължения към подизпълнители. Няколко от кандидатите за съдебни заседатели дължаха на окръга пари за данъци върху недвижимото си имущество. В данъчната служба тя прегледа квитанциите за платени данъци и направи списък на вида и модела превозни средства, които притежаваха кандидатите. Повечето се оказаха пикапи, нищо чудно.

Работата беше досадна и адски скучна, но Порша не забави темпо, и през ум не й мина да се откаже. След като две седмици живя с тези хора, беше сигурна, че ги познава.

След кафето се заловиха отново за работа. Джейк започна да нахвърля встъпителната си реч. Порша се върна в заседателната зала при своите деветдесет и седем нови приятели. В десет часа Хари Рекс най-накрая се появи с пълна торба мазни сандвичи с колбас от Клод. Подаде един на Джейк, настоя той да го приеме, после плъзна към него някакъв плик.

— Това е чек от застрахователната ти компания „Ленд Файър енд Кежуълти“, шайка мошеници и идиоти, така че повече да не си си купил полица от тях, ясно? Сто трийсет и пет хиляди долара. Цялата сума съгласно споразумението. Нито цент не е отклонен за адвокатски хонорари, така че си ми страшно задължен, приятел.

— Благодаря. Щом си толкова евтин, залавяй се за работа.

— Наистина ми дойде до гуша от този случай, Джейк. В понеделник ще ти помогна със съдебните заседатели, после се махам. Имам си и мои дела, които да губя.

— Прав си. Просто ела на избора.

Джейк знаеше, че Хари Рекс няма да пропусне почти нищо от свидетелските показания, а после щеше всяка вечер да се разполага в заседателната зала, да нагъва пица и сандвичи и да обсъжда какво се е объркало и какво евентуално ще се случи на другия ден. Щеше да подлага под съмнение всеки ход на Джейк, да критикува безпощадно и язвително Уейд Лание, да ругае отрицателните решения на съдия Атли, да ръси нежелани съвети под път и над път, да всява постоянна потиснатост, задето губят невъзможен за спечелване случай, и понякога да бъде толкова непоносим, че на Джейк да му иде да го замери с нещо. Но Хари Рекс рядко грешеше. Познаваше закона и неговите тънкости. Четеше хората, както други четат списания. Без да се набива на очи, той щеше да наблюдава съдебните заседатели, както те наблюдаваха Джейк, и съветите му щяха да бъдат безценни.

Въпреки доста категоричното нареждане на Сет Хъбард друг адвокат от окръг Форд да не печели от имуществото му, Джейк беше решен да намери начин да насочи някакъв хонорар към Хари Рекс.

Сет искаше неговото собственоръчно написано в последния момент завещание да издържи на всички предизвикателства. Хари Рекс беше изключително важен за постигането на тази цел.

Телефонът върху бюрото на Джейк звънна приглушено. Той не му обърна внимание.

— Ама защо тук вече никой не вдига телефона? — попита Хари Рекс. — Тази седмица звънях десет пъти, без да успея да се свържа.

— Порша е в съда. Аз съм зает. Лушън не вдига телефона.

— Само си помисли колко катастрофи, разводи и кражби пропускаш. Огромното човешко нещастие, което неистово се мъчи да пробие.

— Бих казал, че в момента сме затрупани с работа.

— Новини от Лушън?

— Тази сутрин нищо, но в Аляска е едва шест сутринта. Надали вече е станал.

— Сигурно сега се прибира. Голям глупак си, Джейк, да изпратиш Лушън. По дяволите, способен е да се напие, докато се прибира от тук до вкъщи, а дадеш ли му достъп до заведенията на летищата, хотелските барове и каквото още се сетиш, той ще се олее.

— Лушън намали пиенето. Смята да се яви на изпит и да си възстанови правата.

— За дъртия козел да намали пиенето означава да спре преди полунощ.

— Ти пък кога стана такъв трезвеник, Хари Рекс? Пиеш бира на закуска.

— Аз си знам темпото. Професионалист съм. А Лушън е най-обикновен пияница, това е.

— Ще погледнеш ли указанията за съдебните заседатели, или цяла сутрин ще злословиш за Лушън?

Хари Рекс се изправи и се заклатушка към вратата.

— По-късно. Да имаш студена бира?

— Не.

След като той си тръгна, Джейк отвори плика и разгледа чека от застрахователната компания. От една страна, се натъжи, защото чекът увековечаваше рухването на първия им дом. Да, беше изгорял преди повече от три години, но съдебното дело срещу застрахователната компания бе вдъхнало на него и на Карла надежда, че може и да успеят да го възстановят. Това все още беше възможно, но слабо вероятно.

От друга страна, чекът означаваше пари в банката — немного, но след като платяха двете ипотеки, щяха да им останат около четирийсет хиляди долара. Не беше неограничена сума, но щеше да понамали напрежението.

Джейк се обади на Карла и я предупреди, че им предстои малко празненство, така че да намери бавачка.

Лушън звучеше нормално по телефона, макар че за него нормално означаваше обичайния дрезгав глас и мъчителната дикция на пияница, който се опитва да пребори махмурлука. Съобщи, че техният човек Лони Кларк е прекарал трудна нощ, инфекцията му не се успокоявала и лекарите били по-разтревожени от преди. И най-важното — не пускали посетители при него.

— Какво смяташ да правиш? — попита Джейк.

— Да се помотая, да попътувам може би. Идвал ли си тук, Джейк? Поразително красиво е, от трите страни има планини, а Тихият океан е пред вратата ти. Градът не е голям и не е красив, обаче, боже, какъв пейзаж! Харесва ми. Мисля да изляза да поразгледам.

— Смяташ ли, че е той, Лушън?

— Знам по-малко, отколкото на тръгване от Клантън. Още е загадка. Ченгетата не дават пет пари кой е той, нито какво се е случвало някъде другаде, интересува ги само как да разбият наркоканала. Тук ми харесва, Джейк. Може да поостана. Не бързам да се връщам. Не ти трябвам в съдебната зала.

Джейк определено беше съгласен, но не каза нищо.

— Прохладно е и не е влажно — продължи Лушън. — Представяш ли, Джейк, място без влага. Харесва ми. Ще държа под око Лони и ще си поговоря с него, когато ми позволят.

— Трезвен ли си, Лушън?

— Винаги съм трезвен сутрин. Проблемите започват в десет вечерта.

— Дръж ме в течение.

— Дадено, Джейк. Не се тревожи.

Оставиха Хана у родителите на Джейк в Карауей и пътуваха един час до Оксфорд. Минаха през кампуса на „Оул Мис“ и потънаха в гледки и спомени за един предишен живот. Беше топъл и ясен пролетен ден, студентите бяха навън по шорти и без обувки. Хвърляха фризби на моравата, измъкваха бири от хладилни чанти и поемаха топлината на залязващото слънце. Джейк беше на трийсет и пет, Карла — на трийсет и една. Колежът беше толкова скоро, но и толкова отдавна.

Разходка в кампуса винаги предизвикваше вълна от носталгия. И смайване. Ама наистина ли бяха на по трийсет и няколко? Като че ли миналия месец бяха студенти. Джейк се стараеше да заобикаля Юридическия факултет — този кошмар не му се струваше достатъчно далечен. На здрачаване отидоха с колата до площада и паркираха пред сградата на съда. Помотаха се около час в книжарницата, пиха кафе на една тераса горе, после отидоха да вечерят в „Даунтаун Грил“, най-скъпия ресторант в окръга. Имаха пари за харчене, затова Джейк поръча бутилка бордо — шейсет долара.

На връщане, почти в полунощ, поеха по обичайния си маршрут и бавно минаха покрай Хокът Хаус. Няколко прозореца светеха и величествената стара къща сякаш ги канеше. На алеята беше паркиран спитфайърът на Уили Трейнър с номера от Тенеси. Все още поразмекнат от виното, Джейк предложи:

— Да се обадим на Уили.

— Не, Джейк, твърде късно е — възпротиви се Карла.

— Хайде де, Уили няма да се разсърди. — Той спря сааба и даде на заден.

— Джейк, много е невъзпитано.

— За някой друг, да, но не и за Уили. Освен това той иска да купим къщата. — Джейк паркира зад спитфайъра.

— Ами ако има компания?

— Компанията му ще се разрасне. Да вървим.

Карла неохотно излезе от колата. Спряха за секунда на тротоара и огледаха широката предна веранда. Въздухът беше натежал от уханието на трите едри божура и на ирисите. Бели и розови азалии бяха избуяли в цветните лехи.

— Предлагам да я купим — каза Джейк.

— Не можем да си я позволим — отговори тя.

— Не, но банката може.

Качиха се на верандата, натиснаха звънеца и чуха песента на Били Холидей от вътрешността на къщата. Най-сетне Уили се появи на входната врата по джинси и фланелка и отвори с широка усмивка.

— Виж ти, и това ако не са новите собственици — посрещна ги той.

— Просто минавахме оттук и се отбихме за едно питие — каза Джейк.

— Дано не се натрапваме — притеснено се обади Карла.

— Ни най-малко. Влизайте, влизайте — настоя Уили и им даде знак с ръка.

Отидоха в предния салон, където той държеше бутилка бяло вино в лед. Беше почти празна, затова домакинът бързо взе друга и я отвори. Междувременно обясни, че е в града, за да отразява процеса. Последното му начинание беше месечно списание, посветено на културата на южните щати. В първия му брой щеше да има подробен материал за Сет Хъбард и за огромното състояние, което е завещал на чернокожата си прислужница. Уили за пръв път споменаваше подобно нещо.

Джейк се зарадва на идеята за известна публичност извън окръг Форд. Беше се прочул с процеса на Хейли и това му беше харесало.

— Кой ще е на корицата? — пошегува се той.

— Сигурно няма да си ти — отговори Уили и им подаде две чаши, пълни догоре. — Наздраве!

Поговориха за процеса, но в главите на тримата се въртяха други мисли. Накрая Уили разчупи леда.

— Ето какво ви предлагам. Да си стиснем ръцете тази вечер и да сключим устен договор за къщата, само ние, тримата.

— Устните договори за недвижима собственост нямат законна сила — напомни Джейк.

— Не мразиш ли адвокатите? — подметна Уили на Карла.

— Повечето.

— Има законна сила, ако ние решим така — каза Уили. — Да си стиснем ръцете тази вечер за тайна сделка, а след процеса ще намерим истински адвокат, който да изготви истински договор. Отивате в банката, договаряте ипотеката и след три месеца приключваме.

Джейк и Карла се спогледаха. Застинаха за миг, като че идеята беше съвършено нова. Всъщност толкова често бяха говорили за Хокът Хаус, че вече им беше дотегнало.

— Ами ако не ни отпуснат ипотека? — попита Карла.

— Не ставай смешна. Всяка банка в града ще ви заеме парите.

— Надали — обади се Джейк. — В града има пет, съдил съм ги всичките.

— Вижте, двеста и петдесет хиляди са изключително изгодна цена за тази къща и банките го знаят.

— Мислех, че са двеста двайсет и пет — каза Джейк и погледна Карла.

Уили отпи от виното си, млясна доволно с устни и каза:

— Е, така беше за кратко, обаче вие не клъвнахте на тази цена. Честно казано, къщата струва поне четиристотин хиляди. В Мемфис…

— Вече сме водили този разговор, Уили. Това не е центърът на Мемфис.

— Не, не е, обаче двеста и петдесет хиляди е по-разумна цена. Това е положението, двеста и петдесет.

— Странен начин да продаваш, Уили — каза Джейк. — Ако не получиш колкото искаш, вдигаш цената, така ли?

— Повече няма да я вдигам, Джейк, освен ако не се появи някой лекар. Двеста и петдесет хиляди. Справедливо е и вие го знаете. Да си стиснем ръцете.

Джейк и Карла се спогледаха, после тя бавно се изправи и стисна ръката на Уили.

— Браво, момиче! — каза Джейк.

Сделката беше сключена.

Чуваше се само тихото бръмчене на монитор някъде зад и над него. Единствената светлина беше червеното сияние на дигиталните цифри, които отразяваха жизнените му показатели. Кръстът го болеше и Лони се помъчи леко да се размърда. Венозна система постоянно вливаше бистри, но силни лекарства в кръвта му и през повечето време го предпазваше от болката. Ту беше в съзнание, ту се унасяше, идваше на себе си и пак заспиваше, будуваше броени секунди, после отново губеше съзнание. Вече нямаше представа колко часове и дни са минали. Бяха изключили телевизора и му бяха взели дистанционното. Лекарствата бяха толкова силни, че дори най-досадните медицински сестри не можеха да го събудят нощем, колкото и да искаха.

Когато се събуди, Лони усети някакво движение в стаята — санитари, чистачки, лекари, много лекари. Понякога ги чуваше как разговарят тихо и сериозно и вече беше решил, че умира. Инфекция, чието име не можеше да произнесе или да запомни, бе обхванала тялото му и лекарите не смогваха. Ту в съзнание, ту в безсъзнание.

Безшумно се появи непознат, който докосна предпазната решетка на леглото му.

— Ансил — тихо, но категорично попита той. — Ансил, чуваш ли ме?

Лони отвори широко очи, като чу името си. Беше възрастен мъж с прошарена коса и черна фланелка. Същото лице, беше се върнал.

— Чуваш ли ме, Ансил?

Нито едно мускулче не помръдна на лицето на Лони.

— Не се казваш Лони, знаеш го. Ти си Ансил, Ансил Хъбард, брат на Сет. Ансил, какво стана със Силвестър Риндс?

Макар да беше ужасен, Лони не трепна. Усети мириса на уиски, помнеше го от предишната вечер.

— Какво се случи със Силвестър Риндс? Бил си на осем години, Ансил. Какво се случи със Силвестър Риндс?

Лони отвори очи и пое дълбоко въздух. За секунда загуби съзнание, после ръцете му трепнаха и той отвори очи. Непознатия го нямаше.

Лони повика медицинската сестра.