Сянката на чинара

26

В последния петък на януари Рокси пристигна на работа в девет без петнайсет. Джейк я чакаше до бюрото й, нехайно преглеждайки някакъв документ, като че ли всичко беше наред. Не беше. Време беше за атестация и сцената нямаше да е красива. Разговорът започна доста мило, когато тя изграчи:

— Джейк, писна ми от това място.

— Добро утро и на теб.

Тя вече плачеше. Беше без грим, рошава и имаше съсипания вид на съпруга, майка и жена, изгубила контрол.

— Не мога да понасям Лушън — заяви тя. — Идва почти всеки ден и е най-грубият човек на света. Той е вулгарен, груб, нецензурен, мръсен и пуши най-противните пури. Ненавиждам го.

— Нещо друго?

— Или той, или аз.

— Сградата е негова.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Какво например? Да кажа на Лушън да бъде по-учтив, да престане да пуши, да ругае, да обижда хората, да разказва неприлични вицове и да изтрезнее ли? В случай че не си забелязала, Рокси, никой не нарежда на Лушън Уилбанкс да прави каквото и да било.

Тя грабна кърпичка и изтри бузите си.

— Не мога да издържам повече.

Беше идеалното начало и Джейк нямаше да пропусне възможността.

— Да го наречем оставка — каза той. — С радост ще ти напиша препоръка.

— Уволнена ли съм?

— Не. Подаваш си молба за напускане. Влиза в сила незабавно. Тръгнеш ли си сега, ще броим днешния ден за почивен. Ще ти изпратя чека с последната заплата.

Емоцията прерасна в гняв.

Рокси огледа вбесено бюрото си. След десет минути си тръгна и затръшна вратата.

Порша влезе точно в девет.

— Разминах се с Рокси на улицата, но тя не каза нито дума.

— Няма я. Ето какво ти предлагам. Временно можеш да работиш тук, долу, като секретарка и като рецепционистка. Ще те смятам за правен асистент, не за неопитен стажант. Като цяло е голямо повишение.

Тя прие новината хладнокръвно и отбеляза:

— Не печатам бързо.

— Тогава се упражнявай.

— Какво е заплащането?

— Хиляда долара месечно за два месеца пробен период. След два месеца ще огледаме как стоят нещата и ще направим преоценка.

— Работното време?

— От осем и половина до пет, с трийсет минути обедна почивка.

— Ами Лушън? — попита тя.

— Какво за него?

— Той е тук, долу. На мен ми харесваше на втория етаж, по-безопасно е.

— Притеснявал ли те е?

— Още не. Виж, Джейк, харесвам Лушън и работата, която вършим заедно, но понякога оставам с усещането, че той би желал да скъси още малко дистанцията, нали разбираш?

— Да, струва ми се.

— Ако ме докосне, ще го пребия и ще измета стаята с него.

Джейк се засмя, като си представи сцената, и изобщо не се усъмни, че Порша е в състояние да се погрижи за себе си.

— Налага се да си поговоря с Лушън. Остави на мен. Ще го предупредя.

Порша огледа кабинета. Кимна, усмихна се и заяви:

— Аз обаче не съм секретарка, Джейк. Ще стана адвокат, точно като теб.

— А аз ще ти помогна с каквото мога.

— Благодаря.

— Искам отговор. Сега. Веднага.

— Не желая да пропусна процеса. Но ако седна зад това бюро, ще го пропусна, нали?

— Ще мислим за това после. В момента си ми нужна тук, долу.

— Добре.

— Значи се споразумяхме?

— Не. Хиляда долара на месец е твърде малко за секретарка, рецепционистка и правен асистент в едно.

Джейк разпери ръце, но съзнаваше, че е претърпял поражение.

— Добре де, а колко според теб?

— Според пазара по-скоро две хиляди.

— Ти пък какво знаеш за пазара?

— Не много, обаче знам, че хиляда на месец е твърде малко.

— Добре, хиляда и петстотин на месец за първите два, после ще поговорим.

Тя се хвърли напред и го прегърна силно.

— Благодаря, Джейк.

Един час по-късно Джейк разреши втората за тази сутрин криза, свързана с негови служители. Лушън влетя, без да почука, и се стовари на един стол.

— Джейк, синко — поде той с тон, който вещаеше неприятности, — взех решение. Вече месеци и дори години се мъча да реша дали да започна процедура по възстановяване на адвокатските си права, нещо като завръщане към професията, нали ме разбираш?

Джейк, който пишеше отговор на искането, подадено от Стилман Ръш, бавно остави писалката и се взря замислено в Лушън. До този момент думата „завръщане“ не беше използвана, но през последните три месеца Лушън беше успял по всевъзможни други начини да намекне, че иска отново да бъде адвокат. Макар да се бе опасявал, че новината предстои, Джейк не знаеше как да реагира. Не искаше Лушън да се мотае наоколо, особено в качеството си на адвокат, защото дори в ролята си на безплатен и нетитулуван съветник той вече се беше изчерпал. Лушън като адвокат означаваше Лушън шефът, а Джейк не би понесъл това. Лушън приятелят обаче беше човекът, който беше дал на Джейк работа, кантора и кариера и който беше лоялен като никой друг.

— Защо? — попита Джейк.

— Липсва ми професията. Твърде млад съм да седя на верандата. Ще ме подкрепиш ли?

Единственият възможен отговор беше „да“ и Джейк незабавно отговори:

— Разбира се, знаеш го. Но как?

— Морално, поне отначало. Ясно ти е, че преди да възстановя правата си, трябва да издържа изпита, а това не е шега работа за дъртак като мен.

— Веднъж вече си го правил, пак ще успееш — отговори Джейк с нужната увереност. Сериозно се съмняваше дали Лушън ще успее да започне от нулата, да зубри шест месеца и да се готви сам, като същевременно се мъчи да се откаже от уискито.

— Значи си в отбора?

— В кой отбор, Лушън? Какво ще стане, след като си върнеш правата? Ще поискаш всички дела? Ще ме задържиш като помощник? Ще се върнем, откъдето почнахме преди осем-девет години?

— Не знам, но ще го измислим, Джейк. Сигурен съм, че ще успеем.

Джейк сви рамене.

— Да, в играта съм и ще ти помогна с каквото мога.

За втори път тази сутрин Джейк обещаваше помощ на бъдещ адвокат. Какво ли още имаше да става?

— Благодаря.

— Така и така си тук, да отметнем няколко организационни проблема. Рокси напусна и Порша временно ще бъде секретарка. Тя е алергична към дима от пурите, затова те моля да пушиш навън. И да не ти шарят много ръцете. Шест години е служила в армията, владее ръкопашните техники и карате и никак не й допада мисълта да я опипват противни бели старчета. Докоснеш ли я, ще ти избие зъбите, а мен ще ме даде под съд за сексуален тормоз. Ясно?

— Тя ли ти го каза? Кълна се, нищо не съм направил.

— Само те предупреждавам, Лушън. Не я докосвай, не й разказвай неприлични вицове и не прави двусмислени коментари, дори не ругай в нейно присъствие, не пий и не пуши тук. Тя мечтае да стане истински адвокат. Отнасяй се професионално с нея.

— Мислех, че се разбираме чудесно.

— Може би, но аз те познавам. Дръж се възпитано и прилично.

— Ще се постарая. А сега ме извини, отивам да работя.

На излизане Лушън промърмори достатъчно високо, за да го чуе Джейк:

— Задникът й е хубав.

— Престани, Лушън.

Обикновено в петък следобед бе почти невъзможно да се намери съдия в сградата на съда или адвокат в кантората му. Уикендът започваше по-рано и всички намираха начин да се изнижат. Много риба се ловеше. Много бира се пиеше. Много юридически дела се отлагаха за понеделник. А в мрачните петъчни следобеди през януари и адвокатите, и хората, които не бяха адвокати, кротко затваряха офисите си рано и си тръгваха от площада.

Съдия Атли седеше на предната веранда, увит с одеяло, когато Джейк пристигна към четири следобед. Вятърът беше утихнал и над стълбите беше увиснал облак дим. От табела над пощенската кутия ставаше ясно, че къщата се нарича „Мейпъл Рън“. Беше величествена стара постройка с бели колони и разкривени капаци на прозорците, една от многото наследствени семейни къщи в Клантън и в окръг Форд. Покривът на Хокът Хаус се виждаше през две преки.

Рубън Атли печелеше осемдесет хиляди долара годишно като съдия и харчеше малка част от тях за имота си. Съпругата му беше починала преди години и ако се съдеше по цветните лехи, продънените ракитови мебели на верандата и прокъсаните пердета по прозорците на горния етаж, беше очевидно, че на къщата й липсва женска ръка. Съдията живееше сам. Дългогодишната му прислужница също беше починала и той не си беше направил труда да й намери заместничка.

Джейк го виждаше в църквата всяка неделя сутрин и с течение на годините забелязваше как занемарява външния си вид. Костюмите му не бяха толкова чисти. Ризите му не бяха добре колосани. Възлите на вратовръзките му не бяха добре стегнати. Нерядко пропускаше да се подстриже навреме. Очевидно съдия Атли излизаше от къщи всяка сутрин, без да е преминал строг оглед.

Не си падаше много по пиенето, но обичаше следобедните коктейли, особено в петък. Без да попита, той приготви на Джейк едно уиски сауър и го постави на ракитовата масичка помежду им. Ако вършиш работа със съдията на верандата му, трябва да пиеш и коктейл. Атли се заклати в любимия си люлеещ стол, отпи дълга успокояваща глътка и каза:

— Плъзна слух, че Лушън доста се задържа в кантората ти напоследък.

— Тя е негова — отговори Джейк.

Рееха поглед над предната морава, покафеняла и неприветлива посред зима. И двамата бяха с палта и ако уискито не му подействаше скоро, Джейк, който нямаше одеяло, щеше да помоли да влязат вътре.

— Какво си е наумил? — попита съдия Атли.

Двамата с Лушън се познаваха от много години и историята им съдържаше многобройни глави.

— Помолих го да свърши малко проучвателна работа по недвижимото имущество на Сет Хъбард и да изследва основни законови положения, такива неща.

Джейк никога нямаше да разкрие какво му беше казал Лушън сутринта, особено пред Рубън Атли. Ако се разчуеше, че Лушън Уилбанкс планира да се завърне в професията, повечето съдии в областта щяха да си подадат оставките.

— Дръж го под око — каза съдия Атли. Отново даде съвет, който никой не бе поискал от него.

— Той е безобиден — отвърна Джейк.

— Той никога не е безобиден. — Съдията разклати леда в чашата си, явно забравил за студа навън. — Какво ново по издирването на Ансил?

Джейк се опита да избегне своя лед и само да смукне още малко бърбън. Зъбите му тракаха.

— Не много — отговори той. — Нашите хора са намерили една бивша съпруга в Галвестън, която неохотно признала, че се е омъжила за мъж на име Ансил Хъбард преди трийсет и пет години. Били женени три години, имали две деца, после той избягал от града. Дължи цяло състояние за издръжка на децата и на самата нея, но тя е вдигнала ръце. Изглежда, е престанал да използва истинското си име преди петнайсет години и е минал в нелегалност. Продължаваме да ровим.

— Това са хората от Вашингтон, нали?

— Да, господин съдия, фирмата е на бивши служители на ФБР, специалисти по издирването на изчезнали хора. Не знам колко ги бива, но са скъпи. Изпратиха ми сметка, която трябва да платим.

— Продължи да действаш. За съда Ансил не е мъртъв, докато не получим доказателство за това.

— Преглеждат смъртните актове във всички петдесет щата и в десетки чужди държави. Отнема време.

— Как върви събирането на доказателства за процеса?

— Бързо. Странен случай, господин съдия, защото всеки участващ адвокат иска процес възможно най-скоро. Колко често ви се е случвало?

— Може би никога.

— Делото е приоритет във всяка кантора, затова всички си сътрудничат.

— И никой не протака?

— Нито един адвокат. Миналата седмица за три дни взехме показания под клетва от единайсет души, до един от църквата на господин Хъбард, които са го видели сутринта, преди да умре. Нищо интересно или необичайно. Свидетелите са единодушни, че се е държал съвсем нормално, не са забелязали нищо странно или озадачаващо. Досега сме записали клетвените показания на пет души, които са работили в администрацията му и са били с него в деня, преди да напише завещанието.

— Прочетох ги — отпи от питието си съдия Атли. — Давай нататък.

— Всички призовават вещи лица. Аз се свързах с графологи…

— Графолог ли? Не е ли установено, че почеркът е на Сет Хъбард?

— Още не.

— Има ли съмнения?

— Не, всъщност няма.

— Тогава постави въпроса на изслушване преди процеса и аз ще погледна. Може да успеем да уредим този проблем. Целта ми е да облекча процедурата и делото да премине възможно най-гладко.

Рубън Атли беше майстор на „облекчаването на процедурата“. Той мразеше да хаби време, както мразеше и адвокатските празнословия. Току-що завършил право, Джейк стана свидетел как съдия Атли направи на пух и прах неподготвен адвокат, който представяше неубедителни аргументи пред него. Когато адвокатът повтори едно и също нещо за трети път, съдията го прекъсна тутакси с въпроса „За глупав ли ме мислите или за глух?“. Слисан и съобразително преценил да не реагира, адвокатът просто зяпна недоумяващо. А съдия Атли добави: „Слуховият ми апарат е наред и не съм глупав. Ако отново се повторите, ще отсъдя в полза на другата страна. А сега продължете, господине“.

Глупав ли си или глух? Въпросът се беше разпространил сред юридическите среди в Клантън.

Бърбънът най-сетне го сгря и Джейк си нареди мислено да забави темпото. Едно питие бе достатъчно. На Карла нямаше да й хареса, ако той се прибереше у дома наквасен в петък следобед.

— Както се очакваше, ще има доста медицински експерти. Господин Хъбард е имал силни болки и е вземал доста лекарства. Отсрещната страна ще се опита да докаже, че това е повлияло на преценката му, така че…

— Разбирам, Джейк. Колко вещи лица ще бъдат призовани?

— На този етап не съм сигурен.

— Колко медицински показания са в състояние да изслушат съдебните заседатели от този град? Най-много двама от дванайсетте ще са завършили колеж, ще има няколко прекъснали, а останалите ще са с гимназиални дипломи.

— Сет Хъбард е прекъснал следването си — отбеляза Джейк.

— Така е и се обзалагам, че никога не му се е налагало да преценява противоречащи си медицински показания. Искам да кажа, Джейк, че трябва да внимаваме да не претоварим заседателите с прекалено много вещи лица.

— Разбирам, но ако бях от противниковата страна, щях да призова много експерти, за да се опитам да посея съмнение. Да объркам съдебните заседатели, да им дам причина да подозират, че Сет не е разсъждавал ясно. Вие не бихте ли, господин съдия?

— Да не обсъждаме стратегията за процеса, Джейк. Не искам да ми се влияе. Против правилата е, нали знаеш? — каза Атли с усмивка, но настояването му прозвуча съвсем ясно.

Настъпи продължителна пауза в разговора. Двамата отпиваха от питиетата си и се наслаждаваха на тишината. Накрая съдията каза:

— Не сме ти плащали от шест седмици.

— Нося документите.

— Колко часа?

— Двеста и десет.

— Значи малко повече от трийсет хиляди?

— Да.

— Звучи разумно. С удоволствие ще одобря хонорара ти. Но изпитвам известна загриженост, ако ми позволиш да се намеся в делата ти.

Каквото и да кажеше Джейк в този момент, нямаше да предотврати намесата. Когато съдията харесваше някого, той смяташе за необходимо по своя инициатива да го удостои със съвети по най-разнообразни въпроси. И човек трябваше да се смята за късметлия, ако му бъдеше оказана такава привилегия.

— Ами давайте — подкани го Джейк и се мобилизира за предстоящото.

Подрънкване на лед и поредно отпиване.

— Сега и в близко бъдеще ще бъдеш добре платен за работата си и никой няма основание за недоволство. Както сам каза, бъркотията е предизвикана от Сет Хъбард и той прекрасно го е съзнавал. Така да бъде. Според мен обаче не е добре да създаваш впечатлението, че изведнъж си се оказал с пари. Госпожа Ланг премести семейството си в града, в къщата на Сапингтън, която, както знаем, не е нищо специално и неслучайно стои непродадена, но все пак не е Лоутаун. Тя е от отсамната страна. Хората мърморят. Изглежда зле. Мнозина мислят, че тя вече е посегнала на парите, и недоволстват. Сега се говори, че си хвърлил око на Хокът Хаус. Не ме питай откъде знам, градът е малък. Такъв ход в момента ще привлече доста внимание, и то неблагоприятно.

Джейк остана безмълвен. Вперил поглед в най-високия фронтон на Хокът Хаус в далечината, той напразно се мъчеше да отгатне кой на кого е казал и как се е разчуло. Уили Трейнър го бе помолил за поверителност, защото не искал да му досаждат други купувачи. Хари Рекс беше довереник и на Уили, и на Джейк и макар да обичаше да разпространява злонамерени клюки, никога не би издал такава вътрешна информация.

— Само си мечтаем, господин съдия — успя да промълви Джейк. — Не е във възможностите ми, освен това съм оплетен в съдебни дела. Но благодаря.

Благодаря, че отново си врете носа, господин съдия. Когато си пое дълбоко въздух и изчака гневът му да отмине, Джейк си призна мислено, че с Карла наистина бяха разговаряли за това. Подобна набиваща се на очи покупка би събудила у мнозина подозрението, че Джейк забогатява за сметка на починалия.

— Повдиган ли е въпросът за постигане на споразумение? — попита съдията.

— Да, за кратко — отговори веднага Джейк, само и само по-бързо да отмине темата за покупката на къщата.

— И?

— Доникъде не стигнахме. Инструкциите на Сет Хъбард в писмото до мен са кристално ясни. Струва ми се, че точните му думи са: „Борете се с тях, господин Бриганс, борете се докрай. Трябва да победим“. Не дава голяма възможност за преговори относно някакво споразумение.

— Сет Хъбард е мъртъв. А предизвиканото от него съдебно дело не е. Какво ще кажеш на Лети Ланг, когато и ако съдебните заседатели отсъдят против нея и тя не получи нищо?

— Моят клиент не е Лети Ланг. На мен е поверено наследството и моето задължение е да приложа условията на завещанието относно това наследство.

Съдия Атли кимна като че ли в знак на съгласие, но не го изрече.