Сянката на чинара

30

Рано в четвъртък сутринта събудиха Симиън Ланг, нахраниха го, сложиха му белезници, изведоха го от килията и го поведоха по коридора до тясна стая за посещения, където го чакаше някакъв непознат. Симиън седна на един сгъваем стил, все още с белезници, а непознатият каза:

— Казвам се Артър Уелч и съм адвокат от Кларксдейл, в делтата.

— Знам къде е Кларксдейл — отговори Симиън. На носа му имаше голяма превръзка, лявото му око беше затворено с шевове в края.

— Браво на теб — похвали го Уелч. — Дойдох да те представлявам, никой друг не иска да поеме случая. Днес сутринта в девет е първото ти явяване пред съда и изслушване за гаранцията, затова ти трябва адвокат.

— Защо го правиш?

— Един приятел ме помоли, ясно? Не ти трябва да знаеш повече. В момента ти трябва адвокат и аз съм единственият тъпак, склонен да се изправи до теб.

Симиън кимна леко.

В осем и половина го докараха в съда и го поведоха по задните стълби до голямата зала. Той влезе във временните владения на почитаемия Пърси Булард. Неговата съдебна зала се намираше по-надолу по коридора и беше съвсем малка, затова той предпочиташе да използва голямата, когато е свободна, тоест поне през половината от времето. През шестнайсетте години, които беше прекарал на съдийската скамейка, се бе занимавал предимно с дребни граждански спорове и по-леки престъпления, но понякога го викаха да гледа и да ускори хода на някое по-сериозно дело. Тъй като окръгът беше в траур и напрежението беше високо, той реши да докара Ланг в съда, да го поуплаши и да покаже на хората, че машината на правосъдието се е задействала.

Новината бързо се беше разчула и в залата имаше зрители. Точно в девет часа въведоха Симиън — надали някой беше виждал по-виновен обвиняем от него. Беше развалина. Оранжевият му арестантски гащеризон беше твърде голям и изцапан с кръв. Ръцете му бяха закопчани зад гърба с белезници, които бяха свалени съвсем бавно.

Съдия Булард изгледа Симиън и оповести:

— „Щатът срещу Симиън Ланг“. Ето там — посочи той мястото пред съдийската маса.

Симиън се затътри, озъртайки се напрегнато наоколо, като че някой щеше да го застреля в гръб. Артър Уелч застана до него, но същевременно успя някак да запази дистанция.

— Вие ли сте Симиън Ланг? — попита съдия Булард.

Симиън кимна.

— Отговорете!

— Аз съм.

— Благодаря. А вие сте?

— Господин съдия, казвам се Артър Уелч и съм адвокат в Кларксдейл. Тук съм, за да представлявам господин Ланг.

Булард го изгледа така, сякаш искаше да каже „Какъв е смисълът, по дяволите?“, но вместо това попита Симиън:

— Господин Ланг, господин Уелч е вашият адвокат, така ли?

— Да.

— Добре. И така, господин Ланг, обвинен сте, че сте причинили смъртта на двама души по време на автомобилна катастрофа поради шофиране в нетрезво състояние. Как ще пледирате?

— Невинен.

— Не се учудвам. Ще насроча предварително изслушване след трийсет дни. Господин Уелч, ще бъдете осведомен от съдебния ми секретар. Допускам, че искате да обсъдим гаранцията.

Уелч отговори, сякаш четеше сценарий:

— Да, господин съдия, бихме искали да обсъдим разумна гаранция. Господин Ланг има съпруга и семейство тук, в окръга, където живее през целия си живот. Няма опасност да избяга, освен това той увери мен, както ще увери и вас, че когато е длъжен, винаги се явява пред съда.

— Благодаря ви. Определям гаранция от два милиона долара, по един милион за всяка от жертвите на катастрофата. Нещо друго, господин Уелч?

— Не, господин съдия.

— Много добре. Господин Ланг, ще бъдете върнат обратно в ареста на окръг Форд, докато не платите гаранцията или не бъдете призован пред този съд.

Той чукна леко с чукчето си и примигна срещу Уелч. Отново щракнаха белезниците на Симиън и го отведоха от съдебната зала. Уелч го последва и навън, под задната тераса, където винаги снимаха подсъдимите, предизвикали достатъчно голяма сензация, Дюма Лий защрака с фотоапарата си. По-късно си побъбри с Уелч, който нямаше много за казване, но въпреки това охотно говореше. Съвсем смътно обясни участието си в дело на два часа път от своя град.

В пет часа сутринта едно обаждане по телефона от Хари Рекс Вонър, с когото делеше стая в колежа по право, бе събудило Уелч. Той беше водил две от бракоразводните дела на Хари Рекс, който пък беше водил две от неговите, и двамата си дължаха толкова много услуги, че беше невъзможно да ги изброят. Хари Рекс се нуждаеше незабавно от присъствието на Уелч в Клантън и Уелч бе потеглил натам, като не бе спрял да ругае по време на двучасовото пътуване. Не възнамеряваше да представлява Симиън Ланг след предявяване на обвинението и щеше да се отърве от случая след месец-два.

Хари Рекс му беше обяснил възможно най-колоритно и оскърбително, че е важно местните жители да се уверят, че не Джейк Бриганс представлява Симиън Ланг, а някакъв боклук, за когото не са чували.

Уелч разбираше идеално. Беше поредният пример за онова, което не се учи, докато следваш право.

Беше петък следобед, беше студено и влажно и Джейк както обикновено се мъчеше да навакса с пропуснатото през седмицата. Иначе проблемите щяха да се увеличат и задълбочат и да отровят понеделника му. Едно от многобройните му неписани, но въпреки това сериозни правила беше до петък на обед да отговори на всяко пропуснато телефонно обаждане. Предпочиташе да избегне повечето от тях, но не беше възможно. Не му беше трудно да ги отлага. Често ги прехвърляше от един работен ден за друг, но беше твърдо решен да не ги оставя за уикенда. Друго негово правило беше да не поема безсмислени случаи, за които нямаше да вземе никакви или почти никакви пари и които превръщаха неприятните му клиенти в хора, които самият той би удушил. Като всеки друг адвокат обаче и Джейк понякога се съгласяваше да поеме делото на някоя отрепка, чиято майка му беше преподавала в десети клас или чийто чичо познаваше баща му, или на останала без пари вдовица от църквата, която не можеше да си позволи адвокат, но отчаяно се нуждаеше от такъв. Тези дела неизбежно заприличваха на развалена риба — вмирисваха се по-силно, колкото повече се застояваха недокоснати в ъгъла. Всеки адвокат ги имаше. И всеки адвокат ги мразеше. Всеки адвокат се кълнеше, че няма да поема повече такива дела, и ги надушваше още щом клиентът прекрачи прага.

За Джейк свободата означаваше да се отърве от задачи от този род и преди всяка нова година той се изпълваше с решителност да отказва на отрепките. Преди години Лушън му повтаряше: „Изграждат те не случаите, които поемаш, а тези, които не поемаш. Просто отказваш“. Въпреки това специалното му чекмедже за вмирисани случаи беше потискащо пълно, а всеки петък следобед Джейк ги поглеждаше и се проклинаше.

Порша влезе в кабинета му, без да почука, видимо разстроена. Тупаше се по гърдите, сякаш не можеше да диша.

— Дошъл е един човек — каза тя почти шепнешком, защото не можеше да говори по-силно.

— Добре ли си? — попита той и отново избута настрани застояло дело.

Тя бързо поклати глава.

— Не. Господин Ростън. Бащата на момчетата.

— Моля? — възкликна Джейк и скочи на крака.

Тя продължаваше да се потупва по гърдите.

— Иска да се срещне с теб.

— Защо?

— Моля те, Джейк, не му казвай коя съм.

Двамата се взряха един в друг за секунда, без да знаят какво да правят.

— Добре, добре. Настани го в заседателната зала. Слизам след минутка.

Джеф Ростън не беше много по-възрастен от Джейк, но след случилото се изглеждаше стар. Седеше с провиснали рамене, сякаш му тежеше огромно бреме. Носеше изгладен панталон в цвят каки и тъмносин блейзър и приличаше по-скоро на примерен гимназист, отколкото на фермер, който отглежда соя. Освен това имаше лицето на баща, който преживява неописуем кошмар. Надигна се, двамата се ръкуваха и Джейк каза:

— Ужасно съжалявам, господин Ростън.

— Благодаря ви. Да си говорим на Джейк и Джеф, съгласен ли сте?

— Разбира се.

Джейк седна до него и го погледна съчувствено. След неловка пауза каза:

— Не мога да си представя какво преживявате.

— Така е, не можете — тихо и бавно изрече Джеф, а всяка негова дума беше натежала от скръб. — И аз не мога. Имам чувството, че сме сомнамбули, които просто се движат, мъчат се да оцелеят този час, за да се справят със следващия. Молим се да мине време. Молим се дните да станат седмици и после месеци, та един ден, вероятно след години, кошмарът да свърши и ние да преодолеем болката и скръбта. Обаче в същото време знаем, че това никога няма да се случи. Човек не бива да погребва децата си, Джейк. Противоестествено е.

Джейк кимаше, неспособен да изрече нещо интелигентно, умно или полезно. Какво да кажеш на баща, чиито двама синове лежат в ковчези и предстои да бъдат погребани?

— Умът ми не го побира — каза Джейк. Първоначалната му реакция беше да се запита какво иска този мъж и сега, минути по-късно, продължаваше да го прави. — Опелото е утре — обади се той след дълга и напрегната пауза.

— Точно така. Поредният кошмар. — Очите на Джеф бяха зачервени и изморени, доказателство, че не е спал с дни. Не можеше да погледне Джейк в очите и седеше, забил поглед в коленете си. Леко ги потупваше с пръсти, сякаш потънал в дълбок размисъл. Накрая каза: — Получихме много мило писмо от Лети Ланг. Донесе ни го на ръка шериф Уолс, който, трябва да призная, се държа прекрасно. Каза, че двамата с него сте приятели. — Джейк кимна мълчаливо. Джеф продължи: — Бележката й беше трогателна и изразяваше скръбта на семейството й. За мен и Ивлин това означава много. Личи си, че Лети е добра християнка и е ужасена от стореното от съпруга й. Бихте ли й благодарили от наше име?

— Разбира се.

Посетителят отново забоде поглед в коленете си, продължи да барабани с пръсти и да диша бавно, дори мъчително, а после каза:

— Искам да им предадете и още нещо, Джейк, ако не възразявате, да кажете нещо на Лети и на семейството й, дори на съпруга й.

Разбира се. Каквото искаш. Джейк би направил всичко за този съкрушен от скръб баща.

— Християнин ли сте, Джейк?

— Да. Понякога по-ревностен, понякога не, но се старая.

— Така и предполагах. В Шеста глава на Евангелие от Лука Исус ни учи колко е важна прошката. Той знае, че за човека е естествено да търси мъст, да отвръща на удара, да заклеймява хората, които го нараняват, но това е нередно. Винаги трябва да прощаваме. Затова бих искал да предадете на Лети и на семейството й, особено на съпруга й, че Ивлин и аз прощаваме на Симиън за стореното. Молихме се за това. Прекарахме доста време с пастора си. Не можем да допуснем да изживеем остатъка от дните си, изпълнени с омраза и злонамереност. Ние му прощаваме, Джейк. Бихте ли им предали?

Джейк беше поразен. Съзнаваше, че е зяпнал и че се взира невярващо в Джеф Ростън, но за няколко секунди просто не успя да се овладее. Как е възможно да простиш на пияницата, убил двамата ти синове преди по-малко от седемдесет и два часа? Замисли се за Хана, беше му почти невъобразимо да си я представи в ковчег. Би крещял за кърваво отмъщение.

Най-сетне успя да кимне. Да, ще им предам.

— Утре, когато погребем Кайл и Бо, когато се сбогуваме с тях, ще го сторим само с обич и с прошка. Няма място за омраза, Джейк.

Джейк преглътна мъчително и каза:

— Чернокожото момиче навън е дъщеря на Лети. Дъщеря на Симиън. Тя е моя служителка. Защо не й кажете лично?

Без да продума, Джеф се изправи и се запъти към вратата. Отвори я, следван от Джейк, излезе в чакалнята и погледна към Порша.

— Значи сте дъщеря на Симиън Ланг? — попита той и тя почти незабележимо потръпна.

Надигна се бавно, с лице към него и отговори:

— Да, господине.

— Майка ви ми изпрати много мило писмо. Моля ви да й благодарите.

— Добре, ще го направя — напрегнато отговори тя.

— Бихте ли предали и на баща си, че двамата със съпругата ми Ивлин му прощаваме за случилото се?

Порша закри устата си с ръка и в очите й бликнаха сълзи. Ростън пристъпи крачка напред и нежно я прегърна. После рязко се дръпна назад и повтори:

— Ние му прощаваме.

Той излезе от кантората без нито дума повече.

Двамата се взираха във вратата дълго след като той си тръгна. Бяха безмълвни, дълбоко развълнувани.

— Да затваряме и да се прибираме — каза накрая Джейк.