Сянката на чинара

48

Проповедта съдържаше обичайния призив за всеотдайност, обичайния укор за повече щедрост, за предизвикателството да направиш още една крачка и да дадеш на Бог неговия десятък, при това да го сториш с радост. Джейк го беше чувал стотици пъти и както винаги му беше трудно да гледа дълго в очите преподобния, докато мислите му се занимаваха с много по-важни неща. Възхищаваше се на свещеника и всяка неделя се стараеше да изглежда погълнат от проповедите му, но често това просто не бе възможно.

Съдия Атли седеше три реда пред него, в края, до пътеката, на същото почетно място, което заемаше през последните десет години. Джейк се взираше в тила му и мислеше за процеса, а сега и за обжалването. След току-що произнесената присъда делото можеше да удари на камък. Процедурите можеше да отнемат цяла вечност. Деветдесет дни, докато стенографите транскрибират стотици страници материали от залата, дори повече от деветдесет, защото рядко се справяха в срок. А междувременно исканията и ходовете след процеса щяха да се точат с месеци. След като окончателният резултат станеше наистина окончателен, изгубилите щяха да разполагат с деветдесет дни да обжалват и с още време, ако им бе нужно. Когато Върховният съд и Джейк получеха молбата за обжалване, той също щеше да разполага с девет дни за отговор. След като спазеха сроковете и документите бъдеха подадени в съда, започваше истинското чакане. Обикновено се натрупваше несвършена работа, имаше забавяне, удължаване на сроковете. Адвокатите се бяха научили да не питат какво отнема толкова много време. Съдът правеше всичко по силите си.

Средно обжалването на гражданско дело в щата Мисисипи отнемаше две години. Докато се подготвяше за процеса на Хъбард, Джейк се натъкна на сходно дело в Джорджия, проточило се тринайсет години. Беше гледано от три различни състава съдебни заседатели, беше отскачало до и от Върховния съд като йо-йо и накрая беше постигнато споразумение, след като всички страни бяха измрели, а адвокатите бяха прибрали парите до последния цент. Проблемът с адвокатските хонорари не тревожеше Джейк, но тревожеше Лети.

Порша му каза, че майка му е престанала да ходи на църква. Наслушала се бе на проповеди за десятъка.

Ако можеше да се има доверие на колективната мъдрост на Хари Рекс и Лушън, победата на Джейк беше под съмнение. Допускането на видеозаписа на Ансил беше грешка, която би могла да бъде отменена. Изненадата с Фриц Пикъринг не беше толкова недвусмислена, но сигурно щеше да смути Върховния съд. Струпването на свидетели в последния момент, разиграно от Уейд Лание, щеше да предизвика остри укори, но само то не би предизвикало отмяна на присъдата. Ник Нортън беше съгласен с тях. Беше наблюдавал процеса в петък и се бе изненадал от видеозаписа. Беше разтърсен от съдържанието му, но се притесняваше относно допустимостта му. Четирима адвокати, плюс Уили Трейнър и други специалисти, обсъждаха делото и празнуваха на хотдог и бира до късно в петък през нощта, докато дамите пиеха вино край басейна на Хари Рекс и си бъбреха с Порша.

Делото „Хъбард“ беше спасило финансово Джейк, но той би желал да продължи нататък. Не му допадаше перспективата да ощетява наследството с месечен хонорар в продължение на години занапред. В даден момент щеше да започне да се чувства като пиявица. Току-що беше спечелил важно дело и очакваше с нетърпение следващото.

Тази сутрин нито един човек в Първа презвитерианска църква не спомена процеса и Джейк беше признателен. След това, докато хората си бъбреха любезно под двата гигантски дъба и на път за паркинга, съдия Атли поздрави Карла и Хана и отбеляза какъв прекрасен пролетен ден е днес. Пое по тротоара рамо до рамо с Джейк и когато никой не можеше да ги чуе, каза:

— Би ли се отбил при мен следобед, да кажем, към пет? Искам да обсъдим нещо.

— Разбира се, господин съдия — отговори Джейк.

— Ще успееш ли да доведеш и Порша? Нужна ми е прозорливостта й.

— Да, струва ми се.

Седнаха край масата в трапезарията под проскърцващия вентилатор, който изобщо не гонеше лепкавата жега. Навън беше много по-прохладно — щеше да е приятно на верандата, — но по някаква причина съдията предпочете трапезарията. Беше приготвил кана с кафе и чиния с евтини сладкиши.

Джейк отпи глътка от противното слабо кафе и го заряза.

Порша отказа направо. Беше напрегната и едва сдържаше любопитството си. Рядко идваше в тази част на града. Майка й беше влизала в хубави къщи като чистачка, но никога като гостенка.

Съдия Атли седеше начело на масата, Джейк беше от дясната му страна, Порша — от лявата. След няколко неловки уводни думи той заговори, все едно седеше на съдийското си място и гледаше адвокатите отвисоко:

— Искам споразумение по това дело. През следващите две години парите ще бъдат запорирани, докато текат обжалванията. Ще се положат стотици часове труд. Оспорващата страна ще твърди разпалено, че присъдата трябва да бъде отменена, и аз разбирам основанията им. Допуснах видеозаписа на Ансил Хъбард, защото в онзи момент го изискваше справедливостта. Съдебните заседатели, а вероятно и всички ние трябваше да разберем каква е историята. Тя придава смисъл на мотивите на Сет. Ще се твърди ожесточено, че съм допуснал процедурна грешка. От себична гледна точка предпочитам присъдата ми да не бъде отменена, но чувствата ми нямат значение.

Друг път нямат, помисли си Джейк и погледна към Порша. Тя беше забола очи в масата и бе застинала неподвижно.

— Да допуснем за момент, че делото бъде върнато за преразглеждане. Следващия път няма да бъдете в неведение относно случилото се с Пикъринг. Ще сте готови за Джулина Кид. И най-важното, ще доведете Ансил като наследник и очевидец. А ако е в затвора, със сигурност ще се наложи да снемете клетвени показания според процедурата. Във всеки случай, следващия път позицията ти ще е много по-силна, Джейк. Съгласен ли си?

— Да, разбира се.

— Ще спечелиш делото, защото трябва да го спечелиш. Тъкмо поради тази причина допуснах видеозаписа на Ансил. Така беше редно и справедливо. Следиш ли мисълта ми, Порша?

— О, да, господин съдия.

— И така, как можем да постигнем споразумение по случая, да прекратим обжалването и да продължим да живеем както досега?

Джейк знаеше отговора, но не искаше да дава голям принос в разговора.

— Само за това мисля от петък следобед — продължи съдията. — Завещанието на Сет е отчаян опит в последния момент да поправи ужасна несправедливост. Завещавайки на майка ти толкова много пари, той в действителност се опитва да изкупи вината на семейството си към твоя прадядо и всички от рода Риндс. Съгласна ли си?

Да, по дяволите, Порша, съгласи се. Джейк стотици пъти беше преживявал подобна сцена. Когато съдията те попита „Съгласен ли си?“, той вече предполага възторженото ти съгласие.

— Да, господин съдия — отговори Порша.

Атли отпи глътка кафе и Джейк се зачуди дали всяка сутрин пие от тази противна отвара.

— На този етап, Порша, се питам какво всъщност иска майка ти. Сигурен съм, че ти е казвала. Би ли споделила нейното желание?

— Разбира се, господин съдия. Майка ми не иска много и сериозно се притеснява, че ще получи толкова пари. Не ми хрумва нищо по-добро, затова ще го кажа — пари на белите. Всъщност те не са наши. Мама би желала земята, осемдесетте акра, и иска да построи там къща — хубава къща, но не нещо специално. Виждала е хубави къщи, но винаги е мислела, че няма да има такава. Сега за пръв път през живота си може да мечтае за хубав дом, който да чисти сама. Иска да има достатъчно място за децата и за внуците й. Няма да се омъжи повторно, макар вече да кръжат ястреби. Иска да се махне от града и да живее сред природата, където никой да не я безпокои. Днес сутринта дори не поиска да дойде на църква, господин съдия, не е стъпвала там от месец. Всички са протегнали умолително ръка. Майка ми иска само да я оставят на спокойствие.

— Сигурно иска нещо повече от къща и осемдесет акра — каза съдията.

— Е, кой не иска малко пари в банката. Дотегнало й е непрекъснато да се мести.

— Колко пари? — попита съдия Атли.

— Не сме го обсъждали. През последните шест месеца тя нито веднъж не си е казвала: „Добре, ще взема пет милиона и ще дам по един милион на всяко от децата си“. Мама не е такава, разбирате ли? Тя не разсъждава така. Изобщо не й е присъщо. — Порша замълча за секунда и попита: — Вие как бихте разделили парите, господин съдия?

— Радвам се, че попита. Ето какъв е планът ми. Повечето пари трябва да отидат във фонд за бедните ви кръвни роднини. Не да бъдат безогледно раздавани в брой, а в нещо като фондация, използвана единствено за образователни цели. Кой знае колко са членовете на рода Риндс, но не се съмнявам, че бързо ще узнаем. Фондацията ще бъде строго контролирана от попечител, който ще се отчита пред мен. Парите трябва да бъдат инвестирани умно и разпределени за период от десет или двайсет години — през това време ще подпомогнат колкото може повече студенти. Целта трябва да бъде само една, а образованието е най-подходящата такава цел. Ако не поставим ограничение, ще има хиляди молби за какво ли не: от здравни проблеми до обикновени предмети, къщи и нови коли. Пари не се получават наготово, трябва да бъдат спечелени. Кръвен роднина, който се учи старателно и е приет в колеж, ще има достъп до финансирането.

— Как ще разделите парите? — попита Джейк.

Порша се усмихна.

— Най-общо предлагам следното: да работим с цифрата дванайсет милиона. Знаем, че не е твърдо установена, но парите са приблизително толкова. Ансил и църквата получават по половин милион. Остават единайсет. Пет милиона от тях нека бъдат поставени в попечителския фонд, който ви описах. Това са доста пари за образование, но пък допускаме, че ще се появяват и доста млади и възрастни роднини.

— Продължават да пристигат пълни автомобили — отбеляза Порша.

Съдия Атли продължи:

— Остават шест милиона. Разделете ги поравно между Лети, Хършъл и Рамона. Разбира се, Лети ще получи и осемдесетте акра, които някога са били собственост на дядо й.

Джейк си пое дълбоко въздух, докато числата ехтяха. Погледна към отсрещната страна на масата и каза:

— Лети е ключът, Порша.

Все още усмихната, Порша отговори:

— Тя ще се съгласи. Получава хубава къща и солидна издръжка, без да придобива богатство, за което всеки да я тормози. Снощи ми каза, че парите принадлежат на всички роднини на Силвестър, не само на нея. Иска да бъде щастлива и да я оставят на спокойствие. Това ще я направи много щастлива.

— Как ще убедите останалите? — попита Джейк.

— Допускам, че Хършъл и Рамона ще са на седмото небе. За Ансил и за църквата не знам. Не забравяй, Джейк, че аз все още контролирам имуществото и ще бъде така, докато пожелая. Нито цент не може да бъде разпределен без моето одобрение, а няма краен срок за приключване на процедурата по наследството. Сигурен съм, че никой не ме е наричал негодник зад гърба ми, но ако реша да се държа като такъв, мога да се разпореждам с парите на Сет през следващите десет години. Докато са защитени, мога да ги контролирам толкова строго, колкото пожелая.

Отново беше възприел съдийския тон, който не оставяше почти никакво място за съмнение, че Рубън Атли ще постигне каквото е намислил.

Съдията продължи:

— В действителност сигурно ще се наложи наследството да остане под съдебен контрол за неограничено време, за да открием образователния фонд, за който говорихме.

— Кой ще го управлява? — попита Джейк.

— Мислех си за теб.

Джейк трепна, после едва не хукна да бяга, като си представи, че ще си има работа с десетки, а може би стотици нетърпеливи студенти, които настояват за пари.

— Великолепна идея, господин съдия! — възкликна Порша. — Близките ми ще се чувстват по-добре, ако Джейк остане и продължи да държи парите под око.

— Както и да е, можем да се уточним по-късно — побърза да каже Джейк.

— Споразумяхме ли се? — попита съдията.

— Аз не съм страна — отговори Джейк. — Не гледайте към мен.

— Сигурна съм, че Лети ще одобри, но все пак трябва да поговоря с нея — каза Порша.

— Много добре. Направи го и утре сутрин се свържи с мен. Ще изготвя становище и ще го разпратя до всички адвокати. Джейк, предлагам тази седмица да отидеш да се срещнеш с Ансил и да измъкнеш някои отговори. Ще насроча среща с всички страни след десет дни. Ще заключим вратата и ще постигнем споразумение. Искам това да стане, ясно ли е?

Пределно ясно.

Месец след издаването на присъдата Ансил Хъбард се беше смъкнал ниско на предната седалка на старото порше на Лушън и съзерцаваше през прозореца хълмистия пейзаж на окръг Форд. Не помнеше нищо за тези места. Беше прекарал първите тринайсет години от живота си тук, но през следващите петдесет беше направил всичко по силите си да ги забрави. Нищо не му се струваше познато.

Беше освободен под гаранция, уредена от Джейк и останалите адвокати, а старият му познайник Лушън го убеди да тръгне на юг. Едно последно посещение. Може да има изненади. Тънката му прошарена коса отново беше започнала да расте и частично скриваше грозния белег на тила му. Беше облечен с джинси и сандали точно като Лушън.

Подкараха по междуселски път и наближиха къщата на Сет. В предния двор имаше табела „Продава се“.

— Тук е живял Сет — поясни Лушън. — Искаш ли да спрем?

— Не.

Завиха по покритата с чакъл алея и навлязоха по-навътре в гората.

— Нещо да ти е познато? — попита Лушън.

— Всъщност не.

Гората оредя и двамата стигнаха до една просека. Отпред имаше безредно паркирани коли и много хора, включително и деца. От една скара на въглища се издигаше пушек.

Малко по-нататък стигнаха до обрасли с бурени развалини, задушени от увивни растения. Ансил вдигна ръка и каза:

— Спри тук.

Слязоха от колата. Някои от хората наблизо дойдоха да ги поздравят, но Ансил не ги забеляза. Беше зареял поглед някъде в далечината. Тръгна към чинара, на който бяха намерили тялото на брат му. Другите го последваха мълчаливо, някои поизостанаха. Лушън извървя плътно зад него стотината метра до дървото. Ансил спря и се озърна. Посочи ниско възвишение, обрасло с дъбове и брястове, и каза:

— Двамата със Сет бяхме ето там, криехме се в гората. Тогава ми се струваше много далече. Доведоха го тук, под това дърво. Тогава чинарите бяха повече. Цяла редица, пет или шест, покрай потока ето там. А сега е останал само един.

— Имаше торнадо през шейсет и осма — обясни Лушън зад него.

— Тук намерихме Сет — каза Ози и застана до Лушън.

— Същото дърво ли е? — попита Джейк и се приближи до Ози.

Ансил чуваше гласовете им и виждаше лицата им, но не ги забелязваше. В съзнанието му се стелеше мъгла, беше се пренесъл на друго място в друго време.

— Не съм сигурен, така ми се струва. Всички чинари бяха еднакви, в права редица. Ловяхме риба ей там — отново посочи той. — Двамата със Сет. Точно там. — Въздъхна мъчително и се намръщи, после затвори очи и поклати глава. Когато отново ги отвори, прошепна: — Адска ужасия.

— Ансил, внучката на Силвестър е тук — каза Лушън. — Искаш ли да се запознаеш с нея?

Ансил се отърси от унеса и рязко се извърна.

— С удоволствие.

Лети се приближи и протегна ръка. Ансил нежно обхвана раменете й и здраво ги стисна.

— Много съжалявам — каза той. — Много съжалявам.

След няколко секунди тя се освободи и отвърна:

— Стига, Ансил. Миналото си е минало. Да сложим точка. Ела да се запознаеш с децата и внуците ми.

— С удоволствие.

Представиха го на Порша, на Карла, на Ози, на Хари Рекс и на останалите от семейството на Лети. След това Ансил за пръв път видя племенника си, Хършъл Хъбард. Всички говореха един през друг, докато се отдалечаваха от чинара към събралите се на пикник хора.