Сянката на чинара

5

Към обед в понеделник цялата адвокатска колегия на окръг Форд бръмна от новината за самоубийството и, което беше по-важно, от любопитство коя фирма ще бъде избрана да движи легализацията на завещанието. Повечето смъртни случаи предизвикваха подобен отглас, а фатална пътна катастрофа — още по-силен. По очевидни причини. Обикновеното убийство обаче нямаше такова въздействие. Повечето убийци бяха от по-ниските обществени слоеве и поради това не бяха в състояние да плащат сериозни хонорари. В началото на деня Джейк нямаше нищо — никакви убийства, никакви катастрофи и никакви обещаващи завещания, които да легализира. По обед мислено вече харчеше пари.

Винаги можеше да си намери някаква работа в съда отсреща. Поземленият регистър се намираше на втория етаж в дълга и широка зала, чиито рафтове бяха отрупани с дебели папки със скици на парцели, датиращи от двеста години. В началото на практиката си, когато беше отегчен до мозъка на костите си или се криеше от Лушън, Джейк часове наред разглеждаше стари нотариални актове или актове за дарение, все едно готвеше голяма сделка. Сега обаче, вече на трийсет и пет и с десет години практика, той по възможност избягваше залата. Представяше си се като ораторстващ адвокат, а не като човек, който проверява нотариални актове; искаше да спори в съдебна зала, не да бъде плахо юристче, живуркащо сред архивите и разлистващо документи върху бюрото си. Въпреки мечтите обаче всяка година имаше периоди, когато на Джейк и на другите адвокати в града им се налагаше да се потопят за около час в окръжния архив.

Помещението беше претъпкано. По-процъфтяващите фирми възлагаха проучванията на стажанти, каквито в момента имаше неколцина — мъкнеха папките напред-назад и смръщено се взираха в листовете. Джейк се заговори с няколко адвокати, които вършеха същото — най-вече за футбол, защото никой не искаше да го спипат как дебне за нещо съмнително около Сет Хъбард. Прегледа регистъра на завещанията, колкото да убие времето и да провери дали някой важен Хъбард не е завещал земя или друго имущество на Сет, но не откри нищо за последните двайсет години. Отправи се по коридора към канцеларията на гражданското отделение с намерението да прегледа старите бракоразводни дела, но там душеха и други адвокати.

Джейк излезе от съда и се отправи да търси по-добър източник.

Нищо чудно, че Сет Хъбард мразеше адвокатите в Клантън. Повечето страни в съдебни процеси, бракоразводни или не, влизали в конфликт с Хари Рекс Вонър, оставаха нещастни до края на живота си и намразваха цялата юриспруденция. Сет не беше първият самоубиец.

Хари Рекс точеше кръв, не само пари, земя и всичко друго, което му се изпречеше пред погледа. Специалността му бяха разводите — колкото по-неприятни, толкова по-добре. Обожаваше мръсотията, сбиванията в калта, ръкопашния бой, тръпката от таен запис на телефонен разговор или изненадваща снимка голям формат на любовница в нов кабриолет. Процесите му приличаха на окопна война. Сключените от него споразумения за издръжка бележеха рекорди. За забавление той проваляше разводи по взаимно съгласие и ги превръщаше в двегодишни смъртоносни схватки. Обожаваше да съди бивши любовници за отчуждение и студенина. Ако никой от мръсните номера в арсенала му не свършеше работа, измисляше нови. Държеше почти монопол на пазара, контролираше списъка на разглежданите дела и тормозеше съдебните чиновници. Младите адвокати бягаха от него, старите вече се бяха опарили и страняха. Рекс имаше малцина приятели, а онези, които му бяха останали предани, обикновено бяха платили висока цена.

От всички адвокати Хари Рекс имаше доверие единствено на Джейк и доверието беше взаимно. По време на процеса на Карл Лий Хейли, когато Джейк губеше съня, теглото и съсредоточеността си, избягваше куршуми и смъртни заплахи и беше сигурен, че ще провали най-значимия случай в кариерата си, Хари Рекс безмълвно седеше в кабинета му. Остана в сянка и работи с часове, без да поиска нито цент. Отрупа Джейк с една камара безплатни правни съвети и му помогна да запази здравия си разум.

Както винаги в понеделник Хари Рекс беше на бюрото си и ядеше сандвич с франзела. За бракоразводните адвокати като него понеделниците бяха най-лошите дни, защото браковете обикновено се пропукват през уикендите, когато вече воюващи съпрузи активизират атаките. Джейк влезе в сградата през задна врата, за да избегне, първо, известните със своята раздразнителност секретарки и второ, задимената чакалня, пълна с напрегнати клиенти. Вратата на кабинета на Хари Рекс беше затворена. Джейк се ослуша, не чу гласове и отвори.

— Какво искаш? — изръмжа Хари Рекс, дъвчейки. Сандвичът беше разтворен пред него върху восъчна хартия, където беше натрупана и могилка от пикантен чипс. Прокарваше залъците с бутилка бира „Бъд Лайт“.

— Добър ден, Хари Рекс. Извинявай, че нахлувам, докато обядваш.

Хари Рекс изтри уста с опакото на месестата си ръка и отговори:

— Не ми пречиш на обяда. Какво става?

— Вече пиеш, а? — отбеляза Джейк и се настани на масивния кожен стол.

— Ако ти имаше моите клиенти, щеше да пиеш от закуска.

— Мислех, че така и правиш.

— Никога в понеделник. Как е госпожа Карла?

— Добре, благодаря, а как е госпожа… хм, как й беше името?

— Джейн, умнико. Джейн Елън Вонър, която не само успява да оцелее, макар да живее с мен, но явно се чувства чудесно и е признателна за късмета си. Най-накрая намерих жена, която ме разбира. — Той загреба шепа яркочервени картофки и ги натъпка в устата си.

— Поздравления. Кога ще ни запознаеш?

— Женени сме от две години.

— Знам, но предпочитам да изчакам пет. Няма смисъл човек да бърза, защото твоите момичета не се задържат дълго.

— Да ме обиждаш ли си дошъл?

— Не, разбира се — увери го съвсем откровено Джейк.

Глупаво беше да сипе обиди по адрес на Хари Рекс.

Мъжът тежеше повече от сто и петдесет килограма и пристъпваше из града тежко като огромен мечок, но езикът му беше забележително бърз и зъл.

— Разкажи ми за Сет Хъбард — подкани го Джейк.

Хари Рекс се засмя и върху бюрото му се посипаха трохи.

— Няма по-голям задник. Защо ме питаш?

— Ози ми каза, че ти си се занимавал с един от разводите му.

— Да, с втория, преди може би десет години, горе-долу когато ти се появи в града и започна да се наричаш адвокат. Какво ти влиза Сет в работата?

— Ами преди да се самоубие, ми е написал писмо и две страници завещание. И двете пристигнаха по пощата днес сутринта.

Хари Рекс отпи от бирата си, присви очи и се замисли над чутото.

— Познаваш ли го?

— Не съм го виждал.

— Късметлия. Нищо не си пропуснал.

— Не говори така за клиента ми.

— Какво пише в завещанието?

— Не мога да ти кажа и не мога да го вкарам за легализиране преди погребението.

— Кой получава всичко?

— Не мога да ти кажа. Ще го обявя в сряда.

— Завещание на две страници, написано в деня преди самоубийството. Според мен се очертава поне петгодишно сладко дело.

— Много се надявам.

— Ще си имаш занимавка.

— Работата ми трябва. Какво притежава старецът?

Хари Рекс поклати глава и посегна към сандвича си.

— Не знам — отговори той и отхапа. Повечето приятели и познати на Джейк предпочитаха да не говорят с пълна уста, само че такива дреболии от етикета не бяха пречка за Хари Рекс. — Доколкото си спомням, но не забравяй, че говоря за преди десет години, той имаше къща на Симпсън Роуд и малко земя край нея. Най-сериозната му собственост са дъскорезницата и складът за дървен материал на шосе двайсет и едно, близо до Палмира. Моята клиентка беше… ммм, Сибил, Сибил Хъбард, втората му съпруга, и ми се струва, че това й беше втори или трети брак.

След двайсет години практика и безброй дела Хари Рекс продължаваше да смайва хората с паметта си. Колкото по-пикантни бяха подробностите, толкова по-дълго ги помнеше.

Той отпи бърза глътка бира и продължи:

— Беше симпатична мадама, не изглеждаше зле и беше дяволски умна. Работеше в склада за дървесина, всъщност управляваше онази проклетия и печелеше добри пари, когато Сет реши да се разширява. Искаше да купи склад за дървен материал в Алабама и започна да прекарва известно време там. Оказа се, че някаква секретарка в тамошната приемна привлякла вниманието му. Всичко се разчу. Пипнаха Сет по бели гащи, а Сибил ме нае да му одера кожата. И аз му я одрах. Убедих съда да разпореди продажбата на дъскорезницата и склада до Палмира. Другият така и не донесе никакви пари. Получихме двеста хиляди от продажбата, които отидоха при клиентката ми до последния цент. Имаха и хубав малък апартамент в Залива, близо до Дестин. Сибил получи и него. Това е кратката версия на събитията. Папката на делото е дебела трийсетина сантиметра. Прегледай го, ако искаш.

— Може би по-късно. Имаш ли представа как изглежда финансовото му състояние сега?

— Не. Изгубих му дирите. Изчезна след развода. Когато говорих за последно със Сибил, тя живееше на крайбрежието и се забавляваше със следващия си съпруг, много по-млад от нея, както ме увери. Чула, че Сет се е върнал в дърводобива и търговията с дървен материал, но не знаеше много. — Хари Рекс преглътна мъчително и си помогна с глътка бира. Оригна се шумно, без следа от колебание или смущение, и продължи: — Говори ли с децата му?

— Още не. Познаваш ли ги?

— Навремето ги познавах. Ще ти разнообразят живота. Хършъл е голям загубеняк. А сестра му… как се казваше?

— Рамона Хъбард Дафо.

— Точно така. Тя е с няколко години по-млада от Хършъл и се числи към северната клика сноби в Джаксън. Двамата не се разбираха със Сет и аз открай време съм с впечатлението, че не го бива като баща. Децата истински харесваха Сибил, втората си майка, а когато стана ясно, че тя ще спечели бракоразводното дело и ще офейка с парите, застанаха на нейна страна. Нека отгатна, старецът не им е оставил нищо, нали?

Джейк кимна, но не произнесе нито дума.

— В такъв случай ще откачат и ще си наемат адвокати. Голяма работа се мъти, Джейк. Жалко, че не мога да се вклиня да припечеля нещо.

— И представа си нямаш.

Последна хапка от сандвича и последни картофки. Хари Рекс смачка опаковката, пликчето и салфетките и ги хвърли някъде под бюрото си заедно с празната бирена бутилка. Отвори едно чекмедже, извади дълга черна пура и я тикна незапалена в ъгълчето на устата си. Беше престанал да ги пуши, но въпреки това на ден успяваше да сдъвче и изплюе по десетина.

— Чух, че се е обесил. Вярно ли е?

— Вярно е. Доста старателно е планирал нещата.

— Имаш ли представа защо?

— Чул си слуховете. Умирал е от рак. Само толкова знаем. Кой беше неговият адвокат по време на развода?

— Нае Станли Уейд. Грешка.

— Уейд ли? Че той откога се занимава с разводи?

— Вече престана — отговори през смях Хари Рекс. Млясна с устни и стана сериозен. — Виж, Джейк, неприятно ми е да ти го кажа, но случилото се преди десет години няма никакво значение за сегашния проблем. Измъкнах всички пари на Сет Хъбард, задържах достатъчно за себе си, разбира се, дадох останалото на клиентката си и приключих делото. Не е моя работа какво е правил Сет след втория си развод. — Той махна с ръка над бунището от документи върху бюрото си и каза: — Ето това е моят понеделник. Ако искаш да пийнем по-късно, добре, но в момента съм затрупан.

Питие по-късно с Хари Рекс обикновено означаваше някъде към девет вечерта.

— Разбира се, ще се чуем — обеща Джейк и се запъти към вратата, прескачайки купища папки.

— Джейк, може ли да се каже, че Хъбард е отменил предишно свое завещание?

— Да.

— Което сигурно е изготвено от фирма, малко по-голяма от твоята, нали?

— Да.

— В такъв случай на твое място бих изтичал в съда, за да подам първи молба за легализиране на завещанието.

— Клиентът ми иска да изчакам да мине погребението.

— То кога е?

— Утре в четири.

— Съдът затваря в пет. Ще бъда там. Винаги е най-добре да си пръв.

— Благодаря, Хари Рекс.

— За нищо. — Хари Рекс отново се оригна и взе една папка.

Цял следобед в къщата имаше хора, защото съседите, членовете на църковното паство и приятелите тържествено пристигаха да донесат храна, да изкажат съболезнованията си, но най-вече да потвърдят клюките, които бушуваха из североизточните райони на окръг Форд. Повечето биваха учтиво отпращани от Лети, която стоеше на входната врата, вземаше сладкишите и съдовете със задушено, приемаше съболезнованията и не спираше да повтаря, че семейството е „признателно, но не приема посетители“. Неколцина обаче успяха да влязат в хола, където оглеждаха мебелировката и се мъчеха да попият късче от живота на своя скъп покоен приятел. Не бяха влизали преди, а Лети никога не беше чувала за тези хора. Те обаче скърбяха. Каква трагична кончина! Наистина ли се е обесил?

Близките му се скриха във вътрешния двор, където се настаниха край масата за пикник, далече от посетителите. Претърсването на бюрото и чекмеджетата на Сет не бе довело до нищо полезно. Разпитаха Лети, която твърдеше, че не знае нищо. Но те се съмняваха. Тя отговаряше на въпросите им кротко, бавно и обмислено, което ги направи още по-подозрителни. В два следобед, когато посетителите за малко секнаха, Лети им поднесе обяд. Роднините настояха да им застели масата с покривка и да се хранят с ленени салфетки и сребърни прибори, макар че колекцията на Сет от години не се радваше на грижи. Според безмълвното им единодушие за пет долара на час Лети поне можеше да се държи като истинска прислужница.

Докато тя сновеше напред-назад, ги чу да обсъждат кой ще присъства на погребението и кой няма. Иън например в момента уреждаше огромна сделка, от която вероятно щеше да зависи финансовото бъдеще на целия щат. Утре го очакваха важни срещи и ако ги пропуснеше, щяха да възникнат проблеми.

Хършъл и Рамона неохотно приеха факта, че няма как да избегнат опелото, макар на моменти Лети да оставаше с впечатлението, че търсят начин да се измъкнат. Здравето на Рамона се влошаваше с всеки изминал час и тя не беше сигурна още колко ще е в състояние да понесе. Бившата съпруга на Хършъл със сигурност нямаше да присъства. А и той не я искаше тук. Тя никога не бе харесвала Сет, който пък я презираше. Хършъл имаше две дъщери, едната учеше в колеж в Тексас, а другата — в гимназия в Мемфис. Колежанката не можела да пропуска занятия, а и Хършъл призна, че не е била особено близка с дядо си. Нима? — помисли си Лети, докато раздигаше съдовете. По-малката дъщеря също беше под съмнение.

Сет имаше един брат, чичо им Ансил, когото никога не бяха виждали и за когото не знаеха нищо. Ансил бе излъгал за възрастта си и се беше записал във флота шестнайсет-седемнайсетгодишен. Беше ранен в Тихия океан, беше оцелял и после бе обикалял света, работейки по корабите. Сет беше изгубил връзка с по-малкия си брат преди десетилетия и никога не го споменаваше. Нямаше начин, нито пък причина да се свържат с Ансил. Сигурно и той беше мъртъв като Сет.

Поговориха за стари роднини, които никой от тях не беше виждал от години, нито пък искаше да види сега. Какво странно и тъжно семейство, помисли си Лети, докато им поднасяше различни торти. Очертаваше се малко и кратко опело.

— Да я разкараме от тук — предложи Хършъл, когато Лети се върна в кухнята. — Обира ни по пет долара на час.

— Ние ли? Че откога й плащаме ние? — попита Рамона.

— О, сега тя работи за нас така или иначе. Всички средства са от нашето наследство.

— Аз не възнамерявам да чистя къщата, Хършъл, а ти?

— Не, разбира се.

— Хайде да действаме спокойно — намеси се Иън, — да организираме погребението и всичко останало, да й наредим да почисти къщата, после да заключим, когато си тръгваме в сряда.

— Кой ще й каже, че е уволнена? — попита Рамона.

— Аз ще го направя — каза Хършъл. — Не е бог знае какво. Тя е най-обикновена прислужница.

— Има нещо съмнително в нея — отбеляза Иън. — Не мога да определя с точност, но се държи, като че ли знае нещо, което ние не знаем, нещо важно. Усещате ли го?

— Работата определено намирисва — съгласи се Хършъл, доволен от това рядко единомислие със зет си.

Рамона обаче възрази:

— Не, просто е стресната и тъжна. Тя е от малкото хора, които Сет търпеше и които търпяха него, затова скърби, че вече го няма. И понеже ще си изгуби работата.

— Според теб знае, че ще я уволним, така ли? — попита Хършъл.

— Сигурна съм, че се тревожи.

— Тя е само една слугиня.

Лети се прибра у дома с тортата, която Рамона щедро й даде. Беше купена от магазина, тънка, с жълт блат и ванилова глазура, върху която бяха подредени резени ананас — несъмнено най-непримамливият сладкиш сред половин дузината на плота в кухнята на господин Хъбард. Донесе я мъж от църквата, който наред с другите неща попита Лети дали семейството смята да продава пикапа шевролет. Лети нямаше представа, но обеща да се поинтересува. Не го направи.

Сериозно се зачуди дали да не хвърли тортата в канавката, но не можа да се помири с подобно разхищение. Майка й боледуваше от диабет и нямаше нужда да се тъпче със захар, ако изобщо поискаше да я опита.

Лети паркира и забеляза, че стария пикап на Симиън го няма. Тя и не очакваше да бъде там, защото мъжът й беше изчезнал още преди няколко дни. Предпочиташе да го няма, но никога не знаеше предварително. В дома им не беше весело дори в по-щастливи времена, а съпругът й рядко подобряваше положението.

Децата още бяха в училищния автобус на път за вкъщи. Лети влезе в кухнята и остави тортата на масата. Както обикновено, завари Сайпръс в хола да гледа телевизия кой знае вече колко часа.

Сайпръс й се усмихна и протегна ръце.

— Детето ми — възкликна възрастната жена. — Как мина денят ти?

Лети се наведе и я прегърна нежно.

— Доста натоварен. А твоят?

— Гледах телевизия — отговори майка й. — Как се справят семейство Хъбард със загубата, Лети? Седни и ми разкажи.

Лети изключи телевизора, седна на табуретката до инвалидната количка на старата жена и й разказа как е минал денят й. Не беше скучала нито секунда, откакто Хършъл и семейство Дафо пристигнаха и влязоха в дома, в който бяха отрасли и в който за пръв път нямаше да намерят баща си. После хората, съседите, храната, несекващата върволица. Като цяло, много вълнуващ ден, завъртя нещата Лети, стараейки се да няма и намек за някакви неприятности. Поддържаха кръвното на Сайпръс с лекарства, защото се повишаваше и от най-нищожния проблем. В даден момент, и то скоро, Лети щеше внимателно да й съобщи новината, че е изгубила работата си, но не сега. По-късно щеше да намери по-подходящо време.

— А погребението? — попита Сайпръс, галейки ръката на дъщеря си.

Лети й разказа подробностите, каза, че смята да отиде, и се зарадва, че господин Хъбард е настоял в църквата да бъдат допуснати чернокожи.

— Сигурно ще те накарат да седнеш най-отзад — отбеляза Сайпръс с усмивка.

— Сигурно. Но ще присъствам.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

— И на мен.

Заради теглото и неподвижността си Сайпръс рядко излизаше от къщи. От пет години пълнееше и губеше подвижност все повече и повече. Симиън странеше по редица причини, не на последно място и заради майката на Лети.

— Госпожа Дафо ни изпраща торта — осведоми я Лети. — Искаш ли едно малко парче?

— Каква торта? — Макар да тежеше цял тон, Сайпръс беше придирчива към храната.

— Ами има ананас… не съм виждала такава, но може би си струва да я опитаме. Искаш ли и малко кафе?

— Да, и едно тънко парче торта.

— Да седнем отзад, мамо, на чист въздух.

— Много ще ми е приятно.

Инвалидната количка едва се побираше между канапето и телевизора и минаваше на косъм по тесния коридор към кухнята. Тръкна се в масата, промуши се през задната врата и Лети внимателно я забута по хлътналата дървена веранда, която Симиън беше направил преди няколко години.

Времето беше хубаво, Лети обичаше следобед да пие кафе или чай с лед на открито, далече от врявата и задуха вътре. Бяха прекалено много хора за малката къща с три тесни спални. Сайпръс беше настанена в едната. Лети и Симиън — когато той си беше вкъщи — заемаха другата, обикновено с едно или две внучета. Дъщерите им някак успяваха да си съжителстват в третата спалня. Шестнайсетгодишната Кларис беше в гимназията и нямаше деца. Федра, на двайсет и една, имаше дете в детската градина и първокласник, но нямаше съпруг. По-малкият им син Кърк спеше на канапето в хола. Нерядко племенници отсядаха при тях за по няколко месеца, докато родителите им разрешат проблемите си.

Сайпръс отпи глътка нес кафе и бодна тортата с вилица. Бавно задъвка и се намръщи. Лети също не хареса тортата, затова просто си изпиха кафето и поговориха за семейство Хъбард и за обърканото положение. Пошегуваха се с белите и техните погребения, с обичая им да погребват мъртвите си набързо, няма два-три дни след смъртта им. Черните не бързаха.

— Струваш ми се отнесена, миличка, за какво си мислиш? — попита тихо Сайпръс.

Децата скоро щяха да се приберат от училище, а Федра — от работа. Това бяха последните мигове спокойствие, докато не станеше време за лягане. Лети въздъхна.

— Чух ги какво си говорят, мамо, смятат да ме уволнят. Сигурно още тази седмица, малко след погребението.

Сайпръс поклати голямата си кръгла глава и, изглежда, всеки момент щеше да се разплаче.

— Но защо?

— Вероятно нямат нужда от мен. Ще продадат къщата, понеже никой от тях не я иска.

— О, божичко!

— Нямат търпение да докопат парите му. Никога не намираха време за него, а сега кръжат наоколо като ястреби.

— Бели хора. Все така правят.

— Според тях той ми плащал твърде много, затова бързат да ме отрежат.

— А колко ти плащаше?

— Стига, мамо.

Лети не беше казала на никого у дома, че господин Хъбард й плаща по пет долара на час, и то в брой. Тази надница наистина беше доста висока за домашна помощница в селските райони на Мисисипи, затова Лети не желаеше да си създава проблеми. Иначе близките й щяха да крънкат повече пари. Приятелките й щяха да шушукат. „Пази го в тайна, Лети — съветваше я господин Хъбард. — Никога не говори за парите си.“ Симиън, какъвто си беше мързелив, щеше да изгуби всякаква мотивация да носи вкъщи пари. Надниците му бяха непредсказуеми като присъствието му, така че нямаше защо да го стимулира да печели още по-малко.

— Чух ги да ме наричат слугиня — каза Лети.

— Слугиня ли? Отдавна не съм чувала тази дума.

— Не са добри хора, мамо. Сигурно и господин Хъбард не е бил добър баща, но децата му са жалка картинка.

— А сега ще наследят всичките му пари.

— Допускам. Определено се надяват да стане така.

— Колко имаше той?

Лети поклати глава и отпи от кафето си.

— Нямам представа. И надали изобщо някой има.