Сянката на чинара

24

На Бъдни вечер Джейк спа до късно или поне доколкото можа. Карла беше потънала в мъртвешки сън, затова той стана от леглото в седем и безшумно отиде в кухнята. Свари кафе, направи бъркани яйца, затопли кифлички, а когато се върна в леглото със закуската, тя неохотно се размърда за живот. Ядоха бавно и тихо разговаряха, наслаждавайки се на редкия миг, после Хана влетя в стаята, преливаща от радостно очакване и бъбрейки неспирно за Дядо Коледа. Пъхна се между родителите си и си взе една кифличка. Без никой да я подканя, преразказа какво е написала в писмото до Северния полюс и изглеждаше искрено притеснена, че може би е поискала твърде много. И двамата й родители разпалено я опровергаха. В крайна сметка Хана беше единствено дете и обикновено получаваше каквото искаше. Освен това имаше изненада, която щеше да засенчи всичките й молби.

Един час по-късно Джейк и Хана тръгнаха към площада, а Карла остана у дома да опакова подаръците. Рокси имаше свободен ден, а Джейк трябваше да купи подарък на жена си. Кантората беше най-подходящото скривалище. Не очакваше да завари никого там, но се учуди, защото Лушън беше в заседателната зала и се ровеше в купчина стари досиета. Имаше вид на човек, който е там от часове, но по-важното бе, че е трезвен и бодър.

— Трябва да поговорим! — ухили се той.

Хана обичаше да тършува из големия кабинет на баща си, затова Джейк я пусна горе да шета на воля и отиде да си налее кафе. Лушън вече беше изпил една кана и изглеждаше доста превъзбуден.

— Няма да повярваш — каза той, докато затваряше вратата на заседателната зала.

Джейк се отпусна на един стол, разбърка кафето си и попита:

— Не може ли да почака до понеделник?

— Не, млъкни и слушай. Големият въпрос тук е защо човек постъпва като Сет Хъбард, нали така? Защо изготвя завещание в последния момент, грубо нахвърляно и собственоръчно написано, защо обезнаследява близките си и оставя всичко на човек, който няма никакви претенции към имуществото му? Това е въпросът, който те измъчва сега, и той ще става още по-настойчив, докато не намерим отговор.

— Ако изобщо има отговор.

— Да. Така че, за да разгадаем загадката и евентуално да ти помогнем да спечелиш случая, трябва да отговорим на този въпрос.

— Ти успя ли?

— Още не, но съм на път — махна с ръка Лушън към купчина документи върху масата: папки, копия на стари нотариални актове, бележки. — Проучих поземлената книга за двестате акра, които е притежавал Сет Хъбард в този окръг в момента на смъртта си. Голяма част от архива е унищожена при пожара в съда след Втората война за независимост, но успях да възстановя значителна част от онова, което търсех. Прегледах всяка книга с нотариални актове чак до началото на деветнайсети век и всеки брой на местния вестник. Освен това проведох сериозно генеалогично проучване на родовете Хъбард, Тайбър и Риндс. Както знаеш, с чернокожите е доста трудно. Лети е отгледана от Сайпръс и Клайд Тайбър, но така и не е била законно осиновена. Според Порша го разбрала едва когато навършила трийсет. Освен това Порша смята, както впрочем и аз, че Лети всъщност е от семейство Риндс. Тях вече ги няма в окръг Форд.

Джейк отпи от кафето си и продължи да слуша внимателно. Лушън вдигна голяма ръчно изработена карта и започна да обяснява:

— Това е първоначалният имот на Хъбард, осемдесет акра, собственост на семейството от сто години. Сет го е наследил от баща си Клион, починал преди трийсет години. Клион е завещал всичко на Сет, Ансил изобщо не е споменат в завещанието. До него има още един парцел от осемдесет акра, точно тук, до моста, където са намерили Сет, след като паднал от стълбата си. Другите четирийсет акра там са закупени от Сет преди двайсет години и не са важни — потупваше Лушън по втория парцел, в който имаше грубо нарисувана река, мост и дървото на обесения. — И сега става интересно. Това второ парче от осемдесет акра е купено през хиляда деветстотин и трийсета година от Клион Хъбард. То му е продадено от Силвестър Риндс или от съпругата на Силвестър Риндс. Земята принадлежала на семейство Риндс от шейсет години. Необичайното е, че Риндс са чернокожи и, изглежда, бащата бил син на освободен роб, получил осемдесетте акра някъде към хиляда осемстотин и седемдесета, по време на Реконструкцията. Не е ясно как е успял да стане собственик и съм сигурен, че никога няма да узнаем. Просто няма данни.

— Как Клион е придобил земята от семейство Риндс? — попита Джейк.

— Посредством обикновен отказ от правото на собственост, подписан от Естер Риндс, не от съпруга й.

— Къде е бил съпругът?

— Не знам. Допускам, че е бил или мъртъв, или изчезнал, защото земята била на негово име, не на съпругата му. За да може да прехвърли собствеността, тя трябва да е наследила земята. Така че той вероятно е бил мъртъв.

— Няма ли сведения за смъртта му?

— Още не, но продължавам да търся. Има и друго. Няма никаква информация за семейство Риндс в окръг Форд след хиляда деветстотин и трийсета година. Изчезнали са и днес не можеш да откриеш нито един от тях. Проверих телефонните указатели, избирателните списъци, данъчните регистри, каквото се сетиш, всичко прегледах. Никъде не открих нито един Риндс. Доста необичайно.

— Е, и?

— Ами изчезнали са.

— Може да са заминали за Чикаго като всички останали.

— Може би. От клетвените показания на Лети научихме, че майка й е била на около шестнайсет, когато я е родила извънбрачно, и не се знае кой е баща й. Твърди, че е родена близо до Каледония, на юг, в окръг Мънро. Майка й починала няколко години по-късно — Лети не я помни — и леля й я взела при себе си. После друга леля. И накрая се озовала в Алабама при семейство Тайбър. Взела тяхната фамилия и продължила живота си. Няма акт за раждане.

— Какво целиш, Лушън?

По-възрастният мъж отвори друга папка и плъзна един лист по масата.

— Навремето много негърски бебета са оставали без актове за раждане. Появявали са се на бял свят у дома, с акушерки, и никой не си е правил труда да вади документи. Само че здравните служби във всеки окръг са се старали поне да регистрират ражданията. Това е копие на страница от Регистъра на живородените бебета през четирийсет и първа. Става ясно, че Летиша Долорес Риндс е родена на шестнайсети май от млада жена на име Лоуис Риндс, шестнайсетгодишна, в окръг Мънро, Мисисипи.

— Ходил си в окръг Мънро и си го изровил?

— Да, и не съм приключил. Изглежда, Лети е от семейство Риндс.

— Но тя каза, че не помни тези неща или поне не помни нищо преди детството си в Алабама.

— Ти помниш ли какво ти се е случвало, преди да навършиш три години?

— Всичко.

— Значи си откачалка.

— И какво, ако роднините на Лети са пристигнали от окръг Форд?

— Да допуснем, че е така, просто за забавление. Да допуснем също, че някога те са били собственици на същите осемдесет акра, които Клион Хъбард придобил през хиляда деветстотин и трийсета година и които отишли при Сет Хъбард. Същите, които той е завещал на Лети. Така кръгът се затваря, нали?

— Може би да, а може би не. Остават някои огромни празноти. Не може да допускаш, че всички чернокожи на име Риндс в Северен Мисисипи са дошли от окръг Форд. Прекалено е.

— Вярно. Това е само теория, но ние напредваме.

— Кой напредва?

— Двамата с Порша. Накарах я да разрови семейната си история. Тя непрекъснато разпитва Сайпръс, но старицата не говори много. А и както в повечето семейства, има много неприятни подробности, които на Порша й се иска да не беше узнавала.

— Например?

— Сайпръс и Клайд Тайбър не са сключвали брак. Имали са шест деца и са живели заедно четирийсет години, но не са били съпрузи, поне не пред закона.

— Не е толкова необичайно. Обичайното право ги закриля.

— Знам. Съществува голяма вероятност Сайпръс дори да не е кръвна роднина. Според Порша майка й вероятно е била изоставяна неведнъж, преди да се озове на стълбите на семейство Тайбър.

— Лети говори ли за това?

— Явно не много. Досещаш се, че семейната история не е любимата й тема.

— Тя знае ли, че по рождение е Риндс?

— Би могло да се допусне, но може и да не знае. Била е на трийсет, когато Сайпръс й е казала, че е осиновена. Всъщност Сайпръс никога не е виждала майката на Лети. Помисли, Джейк, през първите трийсет години от живота си тя е мислела Сайпръс и Клайд за свои биологични родители, а останалите шест деца — за свои братя и сестри. Порша твърди, че майка й се разстроила, когато накрая научила истината, но така и не изпитала желание да рови в миналото. Семейство Тайбър от Алабама нямат дори далечна кръвна връзка със семейство Риндс от окръг Форд, затова според мен е възможно Лети да не знае какъв е произходът й.

Джейк мисли над чутото няколко минути, като отпиваше бавно от кафето си и се опитваше да погледне от всички възможни ъгли.

— Добре, да приемем теорията ти. В такъв случай защо Сет иска да върне земята на човек от семейство Риндс?

— Теорията ми още не е стигнала чак дотам.

— И защо ще й завещае всичко — осемдесетте акра и още адски много пари — за сметка на собственото си семейство?

— Продължавам да проучвам този въпрос.

— Харесва ми. Да продължим да ровим.

— Може да се окаже страшно важно, Джейк, защото има вероятност да бъде мотив. Големият въпрос е защо. Ако успеем да му отговорим, ще спечелиш процеса. Иначе си прецакан.

— Това е само твое мнение, Лушън. Доколкото си спомням, такава беше нагласата ти и непосредствено преди процеса на Хейли.

— Колкото по-скоро забравиш този процес, толкова по-бързо ще станеш по-добър адвокат.

Джейк се усмихна и кимна.

— Някои неща не се забравят, Лушън. А сега, ако ме извиниш, трябва да отида на пазар с дъщеря си. Весела Коледа!

— Ами! Глупости.

— Ще дойдеш ли на вечеря?

— Ами! Глупости.

— Така си и мислех. Ще се видим в понеделник.

Симиън Ланг се прибра у дома по мръкнало на Бъдни вечер. Беше отсъствал повече от две седмици и беше ходил чак до Орегон с тир, натоварен с шест тона откраднати електроуреди. Връщаше се с един джоб пари, любов в сърцето, коледни песни на устата и хубава бутилка бърбън, скрита под предната седалка. В момента беше напълно трезвен и си беше обещал, че няма да допусне пиячката да развали празника. Общо взето, Симиън беше във ведро настроение, поне преди да спре пред старата къща на Сапингтън. Преброи седем автомобила, паркирани напосоки на алеята и по предната морава. Три му бяха познати, за другите не беше толкова сигурен. Коледното му тананикане рязко секна и му се прииска да изругае. Цялата къща светеше и създаваше впечатлението, че е пълна с хора.

Едно от хубавите неща в брака му с Лети беше фактът, че семейството й живее далече, в Алабама. Тя нямаше роднини в окръг Форд. Собствените му роднини бяха твърде много и това създаваше неприятности, но нейните не го тормозеха. Той тайничко се зарадва, когато на трийсет години Лети научи, че Сайпръс и Клайд Тайбър не са истинските й родители, а шестте им деца не са й братя и сестри. Злорадството му обаче бързо отшумя, когато Лети продължи да се държи с тях като с кръвни роднини. Клайд почина, децата се пръснаха и Сайпръс трябваше да се настани някъде. Приютиха я временно, а пет години по-късно тя още беше тук, по-дебела и по-взискателна от всякога. Братята и сестрите също се върнаха с потомството си и с протегната ръка.

Честно казано, имаше и неколцина от семейство Ланг. Една от снахите беше постоянен дразнител. Беше останала без работа и се нуждаеше от заем, за предпочитане само срещу устно обещание, че ще го върне. Симиън за малко да посегне към бутилката, но устоя на изкушението и излезе от пикапа.

Навсякъде щъкаха деца, в камината гореше огън, а кухнята беше пълна с жени, които готвеха, и мъже, които опитваха. Почти всички се зарадваха, че го виждат, или просто умееха да се преструват. Лети се усмихна и двамата се прегърнаха. Той беше звъннал предишния ден от Канзас и беше обещал да се прибере навреме за вечеря. Тя го целуна по бузата, за да провери дали е пил, и когато той издържа теста, жена му видимо се успокои. Доколкото й беше известно, в къщата нямаше нито капка алкохол и на нея отчаяно й се искаше нещата да си останат така. В дневната Симиън прегърна децата си — Порша, Федра, Кларис и Кърк — и двете си внучета. От касетофон на горния етаж гърмеше „Рудолф“, а три невръстни момчета бутаха Сайпръс напред-назад по коридора с опасна скорост. Тийнейджъри гледаха телевизия, увеличили звука докрай.

Старата къща направо се тресеше от хаотична енергия и след малко Симиън отново се успокои. Самотата на пътуването бе заличена. В крайна сметка беше Бъдни вечер и той беше заобиколен от семейството си. Разбира се, голяма част от проявяваната обич и топлота бяха мотивирани от алчност и желание за близост с Лети, но Симиън реши да не обръща внимание на това. Поне за няколко часа, за да се наслади на мига.

Само да беше тук Марвис!

Лети събра две маси в трапезарията. Жените ги отрупаха с печени пуйки, шунка, сладки картофи, половин дузина други зеленчуци и гювечи и впечатляващ брой торти и пайове. След няколко минути всички се събраха край храната и Лети каза кратка благодарствена молитва. Но това не беше всичко. Тя разгърна бял лист от тетрадка и каза:

— Слушайте, от Марвис е.

Щом чуха името му, всички замряха; главите се наведоха по-ниско. Присъстващите имаха собствени спомени от най-голямото й дете и повечето бяха съкрушителни, неприятни.

— „Здравейте, мамо и татко — зачете Лети, — братя и сестри, племенници, лели и чичовци, братовчеди и приятели. Изпращам ви най-хубави празнични благопожелания и се надявам всички да прекарат весела Коледа. Пиша от килията си, през нощта. От тук виждам небето — тази вечер няма луна, но има много звезди. Една е наистина ярка, мисля, че е Полярната, но не съм сигурен. Както и да е, в момента си представям, че е Витлеемската звезда, която води влъхвите към младенеца Исус. Евангелие от Матея, Глава втора. Обичам ви всички. Иска ми се да бях там. Много съжалявам за грешките си и за нещастието, което причиних на близките и на приятелите си. Един ден ще изляза от тук, а когато съм на свобода, ще бъда с вас на Коледа и ще си прекараме чудесно. Марвис.“

Гласът й не трепна, но по бузите й се стичаха сълзи. Лети ги избърса, успя да се усмихне и после каза:

— Хайде да ядем.

Тъй като поводът беше специален, Хана настояваше да спи при родителите си. Четоха коледни приказки много след десет и провериха дали Дядо Коледа не се е промъкнал някак в къщата. Тя бърбореше и се въртеше, обзета от обичайното напрегнато очакване, докато накрая се унесе. Когато Джейк се събуди на зазоряване, Хана се беше пъхнала при майка си и двете спяха дълбоко. Само едно тихо „Мисля, че Дядо Коледа е идвал“ се оказа достатъчно да разбуди двете му момичета. Хана се втурна към елхата и изпищя смаяно заради великолепните съкровища, които й беше донесъл той. Джейк отиде да направи кафе, а Карла снимаше. Разопаковаха подаръците и се смяха с Хана, докато се трупаха хартии и кутии. Има ли нещо по-хубаво от това да си седемгодишно дете сутринта на Коледа?

Когато вълнението започна да отшумява, Джейк се измъкна навън. От малката стаичка за инструменти до навеса за колата взе още един пакет — голяма квадратна кутия, увита със зелена хартия и с голяма червена панделка. Вътре скимтеше кученце. И двамата бяха прекарали дълга нощ.

— Вижте какво намерих — оповести Джейк и остави кутията на пода.

— Какво е това, татко? — попита Хана, тутакси обзета от подозрение.

Изтощеното кутре вътре не издаваше нито звук.

— Отвори я — подкани я Карла и Хана се зае да разкъсва хартията.

Джейк вдигна капака и дъщеря му надникна вътре. Сейди срещна погледа й с тъжни, изморени очи, сякаш я подканяше: „Извади ме оттук“.

Щяха да се престорят, че Сейди пристига от Северния полюс. Всъщност беше от окръжния приют за кучета, откъдето Джейк я беше купил за трийсет и седем долара, с включени ваксини и бъдеща кастрация. Тъй като хората в приюта нямаха ни най-малка представа за произхода й, не можеха да предположат какъв ще бъде нравът или големината й. Според единия у нея имало „много от някой териер“, обаче другият остро изрази несъгласие и каза: „Би трябвало да се е намесил шнауцер“. Майка й беше намерена мъртва в една канавка, а Сейди и петте други кутрета бяха спасени на около едномесечна възраст.

Хана нежно я взе, гушна я, притисна я към гърдите си, а кучето, разбира се, веднага започна да ближе лицето й. Малката погледна родителите си безмълвно, блесналите й очи бяха насълзени, а гласът й просто не излизаше от гърлото.

— Дядо Коледа я е кръстил Сейди, но ти можеш да й избереш каквото искаш име — каза Джейк.

Дядо Коледа вършеше чудеса, но в този момент всички останали подаръци моментално бяха забравени.

— Сейди е идеално — каза най-накрая Хана.

Само след час кучето беше станало господар на къщата, а трите двуноги вървяха подире му и се стараеха да му осигуряват всичко необходимо.

Поканата за коктейл представляваше ръкописна бележка от Уили Трейнър. Шест часа, деня след Коледа, Хокът Хаус. С празнично облекло, каквото и да означаваше това. Карла настояваше, че означава поне вратовръзка, и в крайна сметка Джейк се огъна. Отначало се опитаха да се престорят, че не им се ходи, но всъщност нямаха какво друго да правят през този ден. Добре организираните коктейли бяха рядкост в Клантън и двамата подозираха, че Уили, отраснал в богато семейство в Мемфис, би трябвало да умее да го направи. Най-силно ги примами къщата. От години й се възхищаваха от улицата, но така и не бяха влизали в нея.

— Говори се, че той иска да я продаде — каза Джейк, докато обсъждаха поканата. Предаде на жена си своя разговор с Хари Рекс най-вече защото цената, каквато и да беше, изобщо не им бе по силите.

— От доста време се говори за това, нали? — отговори тя и от този момент нататък започна да мечтае.

— Да, но според Хари Рекс този път намерението на Уили е сериозно. Той изобщо не отсяда тук.

Пристигнаха първи, със закъснение от десет минути като изискани хора, и завариха Уили съвсем сам. Празничното му облекло се състоеше от червена папийонка, черен сатенен смокинг и някаква разновидност на шотландска карирана поличка. Беше на четирийсет и няколко години, с дълга коса и прошарена брада, страшно обаятелен, поне за Карла. Честно казано, Джейк малко му завиждаше. Уили беше само с няколко години по-възрастен от него, но вече имаше един милион долара. Не беше женен, носеше му се славата на женкар и създаваше впечатлението на човек, обиколил света.

Домакинът наля шампанско в тежки кристални чаши, вдигна празнична наздравица и след първата глътка заяви усмихнат:

— Искам да ви кажа нещо. — Все едно бяха роднини и той беше получил важни новини. — Реших да продам тази къща — продължи Уили. — Имам я от шестнайсет години и много я обичам, но просто не прекарвам тук достатъчно време. Къщата се нуждае от истински собственици, от хора, които да я ценят, да се грижат за нея и да я съхранят каквато е. — Отново отпи от шампанското си, докато Джейк и Карла се чудеха накъде бие. — Няма да я продам на случаен човек. Не съм търсил брокер. Искам да избегна официалната обява за продан. Не ми се ще в града да се говори.

Джейк не сдържа усмивката си при тези думи. В града вече се говореше.

— Добре, добре, тук няма тайни, но не е нужно хората да знаят какво обсъждаме. Много ми се иска вие двамата да я купите. Видях другата ви къща, преди да бъде разрушена, и се възхищавам на начина, по който я бяхте възстановили.

— Свали цената и ще я купим — каза Джейк.

Уили се вгледа в меките кафяви очи на Карла и каза:

— Тази къща е само за теб.

— Колко? — попита Джейк. Изпъна гръб и си обеща да не трепне, когато чуе цифрата.

— Двеста и петдесет — отговори Уили без колебание. — Платих сто през седемдесет и втора и похарчих още сто за ремонта. Такава къща в центъра на Мемфис струва около милион, но това все пак е доста далече. Двеста и петдесет си е чиста загуба, но човек не бива да пренебрегва пазара. Ако я обявя за продан за половин милион, ще си остане тук, докато обрасне с бурени. Честно казано, искам само да си върна парите.

Джейк и Карла се спогледаха безмълвно, защото нямаше какво да кажат, поне за момента. Уили, търговец до мозъка на костите си, ги покани:

— Елате да ви разведа. Другите ще дойдат в шест и половина. — Той доля шампанско в чашите и тримата се запътиха към предната веранда.

Веднъж поел на обиколка из къщата, Джейк знаеше, че връщане назад няма.

Според Уили тя бе построена към 1900 г. от доктор Майлс Хокът, най-видния лекар в града. Беше класическа викторианска сграда, с два фронтона, куличка, издигаща се над четирите етажа, и широки покрити веранди, обгръщащи я от две страни.

Джейк трябваше да признае, че цената не е скандална. Със сигурност не му беше по джоба, но можеше да бъде и много по-зле. Джейк подозираше, че Хари Рекс е посъветвал Уили да бъде разумен, особено ако иска семейство Бриганс да купят къщата. Според Хари Рекс се носел слух, че Уили е спечелил доста на борсата, и друг слух, че е изгубил много пари на пазара за недвижими имоти в Мемфис, а също и трети, че е наследил цяло състояние от баба си Би Би. Кой знаеше всъщност? Цената обаче като че ли издаваше нуждата му от бързи пари. Уили знаеше, че Джейк и Карла имат нужда от къща. Знаеше и че водят затлачено дело със застрахователната компания. Знаеше (вероятно от Хари Рекс), че се очаква Джейк да прибере щедър хонорар по делото на Хъбард. Докато Уили бъбреше небрежно и водеше Карла по блестящите чамови подове, в модерната кухня, нагоре по извитото стълбище чак до кръглата библиотека на четвъртия етаж на кулата, от която се виждаше църковната камбанария само през няколко преки, Джейк ги следваше покорно и се чудеше как биха могли да си я позволят, за бога, камо ли да я обзаведат.