Сянката на чинара

32

Осем дни след трагедията на Ростън и точно когато тя започваше да се уталожва и хората заговориха и за други неща, случилото се изникна отново на първа страница на седмичния брой на „Форд Каунти Таймс“. На първа страница под големите черни букви на заглавието — ОКРЪГЪТ ОПЛАКВА ЗАГУБАТА НА БРАТЯТА РОСТЪН — имаше големи ученически снимки на Кайл и Бо. Отдолу бяха отпечатали снимки на смачканата кола, на изнасянето на ковчезите от църквата и на съучениците им със свещи в ръка на бдението пред гимназията в Клантън. Дюма Лий не беше пропуснал почти нищо. Статията беше дълга и по-дробна.

На втора страница беше публикувана голяма снимка на Симиън Ланг със зловещо превързано лице на излизане от съда предишния четвъртък, придружаван от адвоката си господин Артър Уелч от Кларксдейл. В материала не се споменаваше Джейк Бриганс, най-вече защото Джейк беше заплашил Дюма и вестника със съд за клевета, ако направят дори далечен намек, че той представлява Симиън. Споменато беше старото, но още неприключено дело за шофиране в нетрезво състояние от миналия октомври, но Дюма не продължаваше темата, нито намекваше, че делото не е гледано както трябва. Журналистът се ужасяваше от съда и обикновено лесно отстъпваше.

Двата некролога бяха дълги и трогателни. Имаше материал за училището, придружен с гневни коментари на ученици и учители. Имаше и един от мястото на инцидента с обяснения на детайлите от страна на Ози. Очевидецът се изказваше подробно и снимката му се беше озовала във вестника.

Родителите мълчаха. Един от чичовците призоваваше те да не бъдат безпокоени.

В седем сутринта Джейк вече беше прочел всяка дума и се чувстваше изтощен. Не отиде в Кафето, защото му беше омръзнало постоянното дрънкане за трагедията. В седем и половина целуна Карла за довиждане и се запъти към кантората с надеждата да се заеме с обичайната си дейност. Щеше да се опита да посвети по-голямата част от работния си ден на други случаи, не на делото на Хъбард. Имаше неколцина клиенти, на които трябваше да обърне внимание.

Малко след осем му звънна Стилман Ръш с новината, че току-що е бил уволнен от Хършъл Хъбард. Джейк го изслуша замислено. От една страна, се радваше, че Стилман е изритан през задната врата, защото не даваше пет пари за този тип. От друга обаче, се разтревожи от умелата манипулативност на Уейд Лание.

По време на единствения си друг голям процес, този на Карл Лий Хейли, Джейк се беше сблъскал с Руфъс Бъкли, един опитен прокурор. И макар че Бъкли беше много добър в съдебната зала и самоуверен, не беше особено умен, нито беше сръчен манипулатор или роден интригант. Изобщо не приличаше на Уейд Лание, който сякаш винаги беше една крачка пред Джейк. Джейк беше убеден, че Лание е готов на всичко: да лъже, да мами, да краде, да прикрива, каквото трябва, само и само да спечели процеса, и че има опит, бърза мисъл и неизчерпаем брой номера да го постигне. Джейк се нуждаеше от Стилман в съдебната зала, за да оплеска нещата и да се перчи пред съдебните заседатели.

Джейк се сбогува с него уместно тъжно, но само след час забрави за разговора.

Трябваше да успокои Порша. Двамата си бяха създали навика да пият кафе към осем и половина, винаги в кабинета на Джейк. Семейството беше получило четири заплахи по телефона през дните след катастрофата, но обажданията, изглежда, вече бяха секнали. Помощник-шериф продължаваше да се навърта край къщата, да стои на моравата, да проверява задната врата нощем, затова Лети се чувстваше много по-сигурна. Семейство Ростън се бяха държали толкова благородно и смело, че наранените чувства бяха овладени, поне засега.

Ако Симиън обаче решеше, че иска да отиде на съд, щяха да преживеят отново целия кошмар. Порша, Лети и близките им се тревожеха от публичността на един процес, от факта, че ще трябва да застанат лице в лице със семейство Ростън в залата. Джейк се съмняваше, че ще се стигне дотам, а ако се стигнеше, щеше да е най-малко след година.

Той вече три месеца подканваше Лети да си намери работа, каквато и да е работа. По време на процеса щеше да е важно съдебните заседатели да разберат, че тя се опитва да издържа роднините си, а не се е пенсионирала на четирийсет и седем, защото ще получи неочаквано богатство. Само че никоя бяла домакиня не би я наела като помощница, не и с нейното противоречиво минало. Беше твърде възрастна за заведенията за бързо хранене и твърде черна за служителка в офис.

— Мама си намери работа — гордо оповести Порша.

— Отлично. Къде?

— В методистката църква. Ще чисти детската им градина три дни седмично. На минимална заплата, но засега само това успя да намери.

— Доволна ли е?

— Преди два дни подаде молба за развод, Джейк, а името й предизвиква омраза в окръга. Синът й е в затвора, къщата й е пълна с алчни роднини, има двайсет и една годишна дъщеря с две нежелани деца. Животът на майка ми е доста труден. Работа, за която получава три долара и половина на час, надали я прави доволна.

— Не биваше да питам.

Бяха на балкона му. Въздухът беше свеж, но не мразовит. В главата на Джейк се въртяха всякакви мисли. Вече беше изпил литри кафе.

— Помниш ли Чарли Пардю, моя така наречен братовчед от Чикаго? — попита Порша. — Запознахте се при Клод преди няколко месеца.

— Разбира се. Ти го нарече шарлатанин, който си търси пари да отвори погребално бюро.

— Да. Говорихме по телефона и се оказа, че той е намерил роднина близо до Бърмингам. Възрастен човек в старчески дом, фамилията му е Риндс. Смята, че този човек може да се окаже липсващата връзка.

— Пардю гони парите, нали?

— Всички гонят парите. Така или иначе, смятам тази събота да отида с колата, да намеря стареца и да го поразпитам.

— Риндс ли се казва?

— Да, Боаз Риндс.

— Добре. Каза ли на Лушън?

— Казах му и той смята, че си струва.

— Събота е почивният ти ден. Не мога да ти нареждам.

— Исках само да знаеш. И още нещо, Джейк. Лушън ми каза, че част от стария съдебен архив на окръга е в „Бърли“, старото училище за чернокожи.

— Да, така е. Ходих там веднъж, търсех едно дело, но не го намерих. Пазят много ненужни неща.

— До кои години стига архивът?

Джейк се позамисли. Чу далечния звън на телефона си. Накрая отговори:

— Поземленият регистър все още е в сградата на съда, защото се използва, но има много на практика безполезни документи — брачни и бракоразводни документи, актове зараждане и смърт, съдебни дела, присъди и така нататък. Повечето би трябвало да се изхвърлят, но никой не иска да унищожава архив дори и отпреди сто години. Чувал съм, че има протоколи от съдебни дела отпреди Гражданската война, ръкописни. Което е интересно, но днес вече няма почти никаква стойност. Жалко, че пожарът не е унищожил всичко.

— Кога е бил пожарът?

— Във всеки съд рано или късно има пожар. Нашата сграда пострадала сериозно през четирийсет и осма. Голяма част от архива била изгубена.

— Може ли да поровя из старите дела?

— Защо? Загуба на време е.

— Защото ми харесва съдебната история, Джейк. Часове наред съм чела стари съдебни дела и поземления регистър. Много можеш да научиш за това място и за хората. Знаеше ли, че през хиляда деветстотин и петнайсета са обесили един човек пред съда само месец след процеса му? Обрал Секюрити Банк, прострелял един служител, но не сериозно, избягал с двеста долара, но го заловили. Осъдили го незабавно и после го обесили.

— Много експедитивно. Сигурно не са имали проблема с препълнените затвори.

— Или претоварените съдии. Както и да е, тези неща са ми много интересни. Прочетох старо завещание от хиляда осемстотин четирийсет и седма година, в което някакъв бял човек раздава робите си. Обяснява колко ги обича и ги цени, а после ги раздава като коне и крави.

— Звучи потискащо. Няма да намериш нито един Бриганс, който да е имал роби. Късметлии сме, ако сме имали дори крава.

— Трябва ми обаче писмено разрешение от член на адвокатската колегия, за да получа достъп до старите дела. Такива са правилата в окръга.

— Готово. Но го прави извън работно време. Още ли търсиш корените си?

— Разбира се. Рових къде ли не. Семейство Риндс неочаквано напускат окръга през хиляда деветстотин и трийсета година и изчезват безследно, без никакво обяснение. Искам да разбера защо.

Обядът в дъното на бакалия „Бейтс“ включваше четири зеленчука, избрани напосоки от десет тенджери и тигани, които къкреха върху голямата газова печка. Госпожа Бейтс лично насочваше, разсипваше, сервираше и коментираше, докато пълнеше чиниите и ги подаваше, а господин Бейтс маркираше на касата и прибираше по три долара и половина, включително за студен чай и царевичен хляб. Джейк и Хари Рекс идваха веднъж месечно, когато трябваше да хапнат и да поговорят, без никой да ги слуша. Посетителите бяха предимно фермери, селскостопански работници и по някой дървосекач за разнообразие. Всичките бели. Чернокожите също щяха да бъдат обслужени без проблем, обаче още не се бе случвало да влизат да обядват. Те пазаруваха отпред. Всъщност Тоня Хейли беше напазарувала от тук и беше поела пеша обратно към дома си, на миля от магазина, когато я бяха отвлекли преди три години.

Двамата адвокати се настаниха плътно един до друг, възможно най-далече от останалите. Масата се клатеше, старият под скърцаше и точно над главите им паянтовият вентилатор се въртеше неравномерно, макар че още беше зима и в сградата духаше отвсякъде. В друг ъгъл тумбестата печка излъчваше силна топлина, която създаваше уют в тясното помещение. След няколко хапки Хари Рекс каза:

— Дюма се е справил добре, доколкото му позволяват способностите. Пада си по катастрофите като същински адвокат.

— Наложи се да го заплаша, но наистина не навреди. Не повече, отколкото досега. Благодаря, че домъкна Артър Уелч в съда.

— Той е идиот, но от идиотите, които ми допадат. Какви истории можем да разказваме с него! Веднъж, докато следвахме право, прекарахме две нощи в ареста вместо в час. За малко да ни изключат.

Джейк прекрасно знаеше, че не бива да се подлъгва, но въпреки това попита:

— Защо сте били в ареста?

Хари Рекс натъпка в устата си пълна лъжица със зеленчуци и поде:

— Ами бяхме ходили до Ню Орлиънс за един дълъг уикенд и се опитвахме да се върнем в „Оул Мис“. Аз карах и пиех и някъде в окръг Пайк се изгубихме. Видях сините светлини и казах: „Мамка му, Уелч, трябва да поемеш волана. Това са ченгетата, а аз съм пиян“. А Уелч вика: „И аз съм пиян, дебел задник такъв, оправяй се сам“. Бяхме с неговата кола и бях сигурен, че той не е толкова пиян като мен. „Виж какво, Уелч — казах му, — изпил си само няколко бири. Така че веднага спирам колата, а ти сядаш зад волана.“ Сините светлини се приближиха. „Няма начин — отговори ми той. — Наливам се от петък. Освен това вече са ме прибирали за шофиране в нетрезво състояние, а старият ще ме убие, ако се случи пак.“ Спрях отстрани на банкета. Сините светлини бяха точно зад нас. Сграбчих Уелч, който тогава беше много по-дребен, и се опитах да го издърпам на шофьорското място, а той адски се ядоса. Възпротиви се. Стисна дръжката на вратата си, запъна пети в пода и аз не можех да го помръдна. Вбесих се и го цапардосах с опакото на ръката си, разбих му носа и това толкова го разтърси, че за няколко секунди се пусна. Сграбчих го за косата и го преместих, но той се заклещи на скоростния лост. Вкопчихме се един в друг и страшно се вбесихме, съскахме и се дращехме като котки. Бях го притиснал в яка хватка, когато полицаят се обади през прозореца: „Извинете, момчета“. Замръзнахме. В участъка полицаят поговори и с двама ни и ни обяви за еднакво пияни. Говоря ти за годините преди дрегерите и други подобни, доброто старо време. — Той отпи от чая си и се нахвърли на купчинка пържена бамя.

— И какво се случи? — попита Джейк накрая.

— Не можех да се обадя на баща си и Уелч не можеше да се обади на своя. Някакъв адвокат бил на посещение при клиента си в затвора и чул за двамата пияни студенти по право от „Оул Мис“, които изтрезнявали, заключени в килията, и пропускали занятия. Отишъл при съдията, възползвал се от връзките си и ни измъкна. Деканът ни чакаше в университета и ни заплаши да ни изхвърли от професията още преди да сме завършили. С времето всичко се размина. Деканът осъзна, че ще съм твърде ценно попълнение към професията, за да ме изключи.

— Ама разбира се.

— Излишно е да отбелязвам, че с Уелч имаме дълга история. Знаем си мръсните тайни. Той ще се погрижи за Симиън, докато не приключи оспорването на завещанието, после ще се отърве от него. Симиън е обречен, никой не може да направи за него почти нищо.

— Колко сериозно ще навреди на нашето дело?

Песимистът Лушън беше убеден, че вредата е непоправима. Джейк не беше толкова сигурен. Хари Рекс изтри лице с евтина хартиена салфетка.

— Знаеш как е по време на процес, Джейк. Започне ли, съдиите, адвокатите, свидетелите и съдебните заседатели са затворени в една зала на една ръка разстояние помежду си. Чуват всичко, виждат всичко, дори усещат всичко. Понякога забравят какво се случва навън, какво се е случило миналата седмица, миналата година. Съзнанието им е заето от ставащото пред очите им и от решенията, които им предстои да вземат. Предчувствам, че няма да мислят за Симиън Ланг и за момчетата Ростън. Лети със сигурност няма нищо общо с тази трагедия. Тя прави всичко възможно да се отърве от Симиън, който ще напусне окръга за дълго време. — Глътка чай, залък царевичен хляб. — В момента положението изглежда тревожно, но след около месец вече няма да е така. Според мен вниманието на съдебните заседатели ще е приковано върху завещанието на Сет Хъбард и няма да си спомнят много за катастрофата.

— Съмнявам се, че толкова лесно ще забравят. Уейд Лание ще им напомни.

— Още ли смяташ да обработиш Атли за промяна на мястото на процеса?

— Надявам се. Ще се видим този петък по моя молба.

— Лош знак. Ако той те повика, хубаво. Но след като се е наложило ти да го молиш, може би нещата няма да се развият добре.

— Не знам. В неделя го срещнах в църквата и той ме попита как се справям. Изглеждаше ми искрено загрижен и дори след службата искаше да поговорим за процеса. Много необичайно.

— Нека ти кажа нещо за Атли, Джейк. Знам, че двамата сте близки или поне доколкото е възможно да са близки съдия и адвокат, но тази история има и тъмна страна. Той е от старата школа, от стария Юг, със стари семейни връзки и традиции. Обзалагам се, че дълбоко в себе си е ужасен от факта, че един бял мъж завещава цялото семейно имущество на чернокожа жена. Някой ден може и да узнаем защо Сет Хъбард е постъпил по този начин, а може и да не разберем. Независимо от причината това никак не се нрави на Рубън Атли. Всичко, което има, е получил от предците си. Те са били робовладелци, Джейк.

— Преди хиляда години. Семейството на Лушън също.

— Да, но Лушън е откачалка. Той отдавна се е откъснал от рода си, не се брои. Атли е различен, затова не очаквай да ти прави услуги. Той ще проведе справедлив процес, но се обзалагам, че вътрешно подкрепя другата страна.

— Искам само справедлив процес.

— Разбира се, но в момента справедлив процес в друг окръг звучи по-добре от справедлив процес тук.

Джейк отпи от питието си и се заговори с някакъв човек, който минаваше покрай тях. После се наведе и пошепна:

— И все пак ще трябва да подам молба за промяна на мястото на процеса. Така ще имаме основание да обжалваме.

— О, разбира се, подай молбата. Атли няма да премести процеса.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото е възрастен, с разклатено здраве и не би желал да шофира по шейсет мили всеки ден. Той ще остане съдия по делото, Джейк, независимо къде ще се проведе процесът. Атли е мързелив като повечето съдии и предпочита този спектакъл да се състои тук, в неговата зала.

— Аз също, честно казано.

— През повечето време се занимава с разводи по взаимно съгласие и кой ще вземе саксиите и тиганите. Като всеки друг съдия и той иска този случай, и то у дома. Ще успеем да изберем съдебни заседатели тук, Джейк. Сигурен съм.

— „Ние“ ли?

— Разбира се. Не можеш да се справиш сам. Стана ясно по време на процеса „Хейли“. В съдебната зала се представяш добре. Всъщност спечелихме благодарение на моя ум.

— Боже, не го помня така.

— Просто ми имай вяра, Джейк. Искаш ли бананов пудинг?

— Разбира се, защо не?

Хари Рекс се отправи тежко-тежко към касата и плати за две щедри порции десерт в картонени чаши. Подът се затресе, докато се връщаше към масата им и се стовари на стола си.

— Снощи ми се обади Уили Трейнър — съобщи той с пълна уста. — Пита какво мислиш за къщата.

— Съдия Атли ме посъветва да не я купувам, поне не сега.

— Моля?

— Чу ме.

— Не знаех, че съдията се занимава с недвижими имоти.

— Според него ще изглежда зле. Ще плъзнат клюки, че съм измъкнал куп пари от имуществото и изведнъж съм се оказал в състояние да си купя хубава стара къща.

— Атли може да ме целуне отзад. Откога той управлява личните ти дела?

— О, управлява ги и още как. Той одобрява хонорарите ми.

— Глупости! Виж, Джейк, кажи на старчето да се разкара, да си гледа работата. Ще сгрешиш, ще изгубиш къщата и после до края на живота си с Карла ще се гризете вътрешно, задето не сте я купили.

— Не можем да си я позволим.

— Не можеш да си позволиш да не я купиш. Вече никой не строи така, Джейк. Освен това Уили иска вие да я вземете.

— Тогава му кажи да смъкне цената.

— Вече е под пазарната.

— Недостатъчно.

— Ето какво, Джейк. Уили се нуждае от парите. Не знам какво е намислил, но явно не му достигат средства. Ще намали от двеста и петдесет на двеста двайсет и пет. Сделката е страхотна, Джейк. По дяволите, аз бих я купил, ако жена ми беше съгласна да се преместим.

— Вземи си друга жена.

— Обмислям го. Чуй ме, глупако, ще направя нещо за теб. Толкова си оплел делото за палежа, че скоро няма да се оправиш. Защо? Защото сам си си клиент, а в университета са ни учили, че адвокат, който се представлява сам, има клиент глупак, нали така?

— Нещо такова.

— Затова ще поема случая ти безплатно и ще уредя нещата. Коя е застрахователната компания?

— „Ленд Файър енд Кежуълти“.

— Лъжци и мошеници! Защо изобщо си се застраховал при тях?

— Смяташ ли, че в момента ми помагаш?

— Не. Какво е последното им предложение?

— Полицата е за сто и петдесет хиляди. Понеже сме платили само четирийсет хиляди за къщата, компанията твърди, че стойността й е била сто хиляди, когато е изгоряла. Пазя квитанциите, фактурите, сметките от строителите, всичко, и мога да докажа, че сме вложили в къщата още петдесет хиляди. За период от три години. Като добавим и пазарната оценка, аз твърдя, че е струвала сто и петдесет хиляди, когато изгоря. Те не отстъпват. И изобщо не включват в сметката колко труд и пот сме вложили в тази къща двамата с Карла.

— И това те вбесява?

— И питаш, по дяволите.

— Ето, виждаш ли! Ангажиран си със случая емоционално и не си полезен. Клиентът ти е глупак.

— Благодаря.

— За нищо. Колко е ипотеката?

— Ипотеките, в множествено число. Рефинансирах я, когато започнахме ремонта. Първата ипотека е за осемдесет хиляди, втората — под петнайсет.

— Значи компанията ти предлага, колкото да изплатиш ипотеките.

— В основни линии е така и няма да получим никакви пари.

— Добре, ще звънна тук-там.

— За какво ще звъниш?

— За споразумение, Джейк. Трябва да усвоиш изкуството на преговорите. До пет часа днес ще съм погнал тези мошеници. Ще сключим споразумение, ще договорим малко пари за теб, нищо за мен, после заедно ще се споразумеем с Уили за Хокът Хаус, а междувременно ще кажеш на почитаемия Рубън Атли да те целуне отзад.

— Така ли?

— И още как.