Сянката на чинара

42

Полицаят си тръгваше от болницата, когато Лушън влезе. Поговориха си за малко във фоайето, само няколко думи за Лони Кларк, който още беше на третия етаж в тежко състояние. Беше прекарал мъчителна нощ и лекарите не допускаха посетители. Лушън се запиля из болницата и се появи на третия етаж един час по-късно. На вратата нямаше полицай, нямаше и медицинска сестра, която да се грижи за Лони. Лушън се промъкна в стаята, разтърси леко ръката на Ансил и го повика:

— Ансил, Ансил, тук ли си?

Ансил обаче го нямаше.

В малката фирма на Бриганс всички бяха единодушни, че сутринта не би могла да мине по-добре. Представянето на бележката, обясняваща самоубийството, на указанията за опелото и за погребението, на собственоръчно написаното завещание и писмото до Джейк съвсем ясно показваха, че Сет Хъбард е планирал всичко и е контролирал нещата до самия край. Встъпителната реч на Джейк беше убедителна. Лание също бе говорил майсторски. Като цяло, добро начало.

В началото на следобедното заседание Джейк призова на свидетелското място пастор Дон Макълуайн. Той разказа на съдебните заседатели, че е разговарял за кратко със Сет след службата на втори октомври, малко преди Хъбард да се обеси. Знаел за тежкото му заболяване, но не му било известно, че лекарите му дават само няколко седмици живот. Въпросната сутрин Сет Хъбард изглеждал в добро разположение на духа, оживен и дори се усмихвал. Уверил Макълуайн колко много му е допаднала проповедта. Бил слаб и болен, но не изглеждал упоен или под въздействието на лекарства. От двайсет години бил член на паството и обикновено се появявал в църквата веднъж месечно. Три седмици преди смъртта си Сет си купил гробно място за триста и петдесет долара, същото, което заемал в момента.

След това беше ред на ковчежника на църковното настоятелство. Господин Уилис Стъбс свидетелства, че Сет е пуснал в кутията за дарения чек за петстотин долара с дата втори октомври. Даренията на Сет за съответната година възлизали на две хиляди и шестстотин долара.

На свидетелското място застана господин Евърет Уокър и разказа за вероятно последния разговор на Сет. Докато двамата крачели към паркинга след службата, господин Уокър го попитал как върви бизнесът. Сет се пошегувал, че през този сезон ураганите били слаба работа. Колкото повече урагани, толкова повече повреди по къщите и толкова повече търсене на дървен материал. Сет твърдял, че обича ураганите. Господин Уокър описа приятеля си като проницателен и остроумен. В онзи момент, изглежда, не изпитвал болка. Разбира се, бил страшно слаб. Господин Уокър с изумление научил, че Сет е мъртъв, че се е самоубил малко след разговора им. Сет му се сторил толкова спокоен и умиротворен, дори доволен. Познавал го от години и знаел, че той не е никак общителен. Бил по-скоро мълчалив и затворен човек, който не говорел много. Докато потеглял с колата си онази неделя, Сет се усмихвал и Уокър споделил с жена си колко рядко го е виждал усмихнат.

Госпожа Гилда Чатам каза пред съдебните заседатели, че двамата със съпруга й седели зад Сет по време на последната за него служба в църквата. Поговорили си малко след края й и изобщо не заподозрели, че той е на прага да извърши нещо толкова потресаващо. В показанията си госпожа Нети Винсън обясни, че поздравила Сет на излизане от църквата и че той й се сторил необичайно дружелюбен.

След кратка почивка онкологът на Сет, доктор Талбърт от регионалния медицински център в Тюпълоу, положи клетва и бързо успя да отегчи съдебните заседатели с дългия си сух разказ за белодробния рак на пациента си. Беше лекувал Сет почти година и, консултирайки се с бележките си, разказа за операцията, после за химио- и лъчетерапията и за лекарствата му. Отначало нямало почти никаква надежда, но Сет се борел мъжки. Когато се появили метастази по гръбнака и ребрата му, разбрали, че краят наближава. Доктор Талбърт прегледал Сет две седмици преди смъртта му и бил учуден от решимостта му да продължи да живее. Имал много силни болки. Увеличил приеманата през уста доза демерол на сто милиграма през три-четири часа. Сет предпочитал да не пие демерол, защото от лекарството често му се доспивало, всъщност той нерядко се опитвал да прекара деня без болкоуспокояващи. Доктор Талбърт всъщност не знаеше по колко таблетки е приемал Сет. През последните два месеца му беше предписал двеста.

Джейк преследваше две цели, като постави лекаря на свидетелското място. Първо, искаше да потвърди факта, че Сет е умирал от рак. Надяваше се, че така самоубийството му няма да изглежда толкова драстична и неразумна стъпка. Джейк смяташе впоследствие да твърди, че всъщност Сет е имал напълно бистра мисъл през последните дни от живота си, макар да е избрал да умре по този начин. Болката му е била нетърпима, краят му е наближавал и той само е ускорил нещата.

Второ, Джейк искаше да атакува фронтално проблема със страничния ефект от демерола. Лание беше подготвил въздействащи свидетелски показания на специалист, който щеше да заяви, че силните опиати, приемани в предписаните дози, сериозно са увредили способността на Сет за ясна преценка.

Странна подробност в това дело беше фактът, че последната предписана доза хапчета така и не беше намерена. Сет беше купил лекарството в Тюпълоу шест дни преди смъртта си, но после явно го беше изхвърлил, затова нямаха доказателство какво количество е погълнал. Съгласно изричните му указания беше погребан без аутопсия. Месеци преди това Уейд Лание беше предложил неофициално тялото да бъде ексхумирано и да бъдат направени токсикологични изследвания. Съдия Атли бе отказал също неофициално. Съдържанието на опиати в кръвта на Сет в неделя, деня на смъртта му, не беше по подразбиране същото като съдържанието предишния ден, когато беше написал завещанието. Съдия Атли сериозно се възмути от предложението да изровят човек от земята, след като са го положили да почива в мир.

Джейк остана доволен от своя разпит на доктор Талбърт. Двамата ясно изтъкнаха, че Сет е избягвал да взема демерол и че просто няма как да се докаже какво количество е имало в тялото му, когато е изготвил завещанието си.

Уейд Лание успя да принуди лекаря да признае, че пациент, който приема дневно от шест до осем дози демерол от сто милиграма, не би следвало да взема важни решения, особено такива, свързани с големи суми пари. Такъв пациент би трябвало да си лежи удобно и спокойно, а не да шофира, да се подлага на физическо натоварване и да взема важни решения.

След като освободиха лекаря, Джейк призова Арлин Тротър, дългогодишната секретарка на Сет. Тя щеше да бъде последната му свидетелка преди Лети. Понеже наближаваше пет следобед, Джейк реши да остави Лети за сряда сутринта. Беше разговарял многократно с Арлин след смъртта на Сет и се притесняваше дали да я изправи на свидетелското място. Но наистина нямаше избор. Ако не я призовеше, Уейд Лание със сигурност щеше да го стори. Записаха клетвените й показания в началото на февруари и според Джейк тя говори доста уклончиво. Четири часа по-късно той беше напълно убеден, че Арлин е подготвена от Лание или от негов служител. Въпреки това жената беше прекарала със Сет повече време през последната седмица от живота му, отколкото с всеки друг, и показанията й бяха от изключително значение.

Арлин изглеждаше силно уплашена, когато се настани на свидетелското място и се закле да казва истината. Погледна към съдебните заседатели — наблюдаваха я внимателно.

Джейк зададе въвеждащите въпроси, които имаха лесни и очевидни отговори, и тя видимо се успокои. Бе установено, че от понеделник до петък през седмицата преди смъртта си Сет е отивал в офиса си всяка сутрин към девет, тоест по-късно от обичайното. В повечето случаи бил в добро разположение на духа до обед, когато си дремвал дълго на канапето в кабинета. Не ядял, макар че Арлин не спирала да му предлага закуски и сандвичи. Не спрял да пуши, така и не отказал цигарите. Както винаги, държал вратата затворена, затова Арлин не знаела какво точно прави. През въпросната седмица обаче той се опитвал да продаде три парцела в Южна Каролина с гори за дърводобив. Много говорел по телефона, което не било необичайно. Поне през час излизал от кабинета и се разхождал из фирмата. Флиртувал с Камила, служителката на рецепцията. Арлин знаела, че го мъчат силни болки, защото на моменти не успявал да го прикрие, макар че нито веднъж не го признал. Веднъж Сет се изпуснал, че взема демерол, но Арлин не била виждала нито едно шишенце с хапчета.

Не, очите му не били изцъклени. Не завалял говора си. Понякога бил изморен и често заспивал. Обикновено си тръгвал към три или четири.

Джейк успя да обрисува образа на човек, който още държи юздите в ръка, на шеф, който ходи на работа, сякаш всичко е наред. Пет последователни дни, преди да напише новото си завещание, Сет Хъбард бил в кабинета си, говорел по телефона и управлявал бизнеса си.

Уейд Лание започна кръстосания разпит.

— Да поговорим за горите за дърводобив в Южна Каролина, госпожо Тротър. Сет Хъбард продаде ли тези парцели?

— Да, продаде ги.

— Кога?

— Въпросния петък сутринта.

— В петък сутринта, преди да напише завещанието в събота, така ли?

— Да.

— Подписа ли някакъв договор?

— Да. Изпратиха ми го по факса на моето бюро и аз му го занесох. Той го подписа и аз го изпратих обратно на адвокатите в Спартанбърг.

Лание взе някакъв документ и каза:

— Господин съдия, това е веществено доказателство В-5, което вече беше обсъдено и допуснато.

— Продължавайте — съгласи се съдия Атли.

Лание подаде документа на Арлин и попита:

— Бихте ли обяснили какво е това?

— Да, това е договорът, подписан от Сет в петък сутринта, за продажбата на три парцела в Южна Каролина.

— Колко пари трябваше да получи Сет?

— Общо осемстотин и десет хиляди долара.

— Осемстотин и десет. А сега ни кажете, госпожо Тротър, колко беше платил той за тези гори.

Тя замълча за малко, погледна притеснено съдебните заседатели и отговори:

— Разполагате с документите, господин Лание.

— Разбира се.

Лание извади още три доказателства, до едно номерирани и допуснати предварително. Дотук никакви изненади, Джейк и Лание седмици наред бяха спорили за веществените доказателства и за документите. Съдия Атли отдавна ги беше обявил за допустими.

Арлин бавно разгледа документите. Съдебната зала чакаше.

Накрая каза:

— Господин Хъбард е купил земята през хиляда деветстотин осемдесет и пета година и е платил общо един милион и сто хиляди долара.

Лание си записа сумата, като че ли беше новост за него. Погледна над очилата си, извил невярващо вежди.

— Загуба от триста хиляди долара?

— Както е видно.

— И това е само двайсет и четири часа преди да напише собственоръчно завещанието си?

Джейк скочи на крака.

— Възразявам, господин съдия. Изисква предположение от свидетеля. Адвокатът може да запази това за заключителната си реч.

— Приема се.

Лание пренебрегна настаналото раздвижване и се съсредоточи над свидетеля си.

— Госпожо Тротър, имате ли представа защо Сет би сключил толкова лоша сделка?

Джейк отново скочи.

— Възразявам, господин съдия. Отново предположения.

— Приема се.

— Ясна ли беше мисълта му, госпожо Тротър?

— Възразявам.

— Приема се.

Лание направи пауза и отгърна страница от бележките си.

— Госпожо Тротър, кой отговаряше за почистването на сградата, където работехте със Сет?

— Мъж на име Монк.

— Добре, разкажете ни за Монк.

— Той е дългогодишен служител в склада за дървен материал, нещо като момче за всичко. Върши всякаква работа, най-вече чисти. Освен това боядисваше, поправяше всичко и дори миеше колите на господин Хъбард.

— Колко често Монк почиства кабинета на шефа?

— Всеки понеделник и четвъртък сутрин от девет до единайсет часа, без нито един пропуск вече много години.

— Почисти ли и в четвъртък, двайсет и девети септември, миналата година?

— Да.

— Лети Ланг някога да е чистила кабинета?

— Доколкото ми е известно, не. Не се налагаше тя да го прави. Монк отговаряше. Днес за пръв път виждам госпожа Ланг.

През деня Майрън Панки се местеше из съдебната зала. Работата му беше да наблюдава непрекъснато заседателите, но за да го прави, без да го забележат, се налагаше да прибягва до някои номера. Различни места, различен наблюдателен пункт, смяна на спортните сака, прикриване зад по-едър човек, седнал пред него, различни очила. Цялата му кариера беше минала из съдебните зали — слушаше свидетелите и наблюдаваше как заседателите реагират на показанията им. Според експертното му мнение Джейк много стабилно беше представил аргументите си. Никакво фантазиране, нищо впечатляващо, но и никакви грешки.

Повечето съдебни заседатели го харесваха и бяха убедени, че се стреми към истината. Трима очевидно не го харесваха. Франк Доули, номер дванайсет, категорично беше в техния ъгъл на ринга и никога не би гласувал всички пари да отидат при чернокожата прислужница. Панки не знаеше трагичната история за племенницата на Доули, но още от встъпителните речи беше разбрал, че този човек изпитва недоверие към Джейк и не харесва Лети. Номер десет, Деби Лакър, петдесетгодишна, бяла, от селските райони, няколко пъти бе стрелнала със суров поглед Лети през деня — дребни послания, които Майрън никога не пропускаше. Номер четири, Фей Полан, друга бяла жена на около петдесет години, дори бе кимнала в знак на съгласие, когато доктор Талбърт заяви, че човек, който приема демерол, не бива да взема важни решения.

Към края на първия ден от свидетелските показания Панки прецени, че позициите са изравнени. Двама добри адвокати се бяха представили добре, а съдебните заседатели не бяха пропуснали нито дума.

Тъй като Ансил не можеше да говори, Лушън взе кола под наем и разгледа ледниците и фиордите в планините край Джуно. Изкушаваше се да си замине, да се върне обратно в Клантън за процеса, но го плениха красотата на Аляска, прохладният въздух и почти съвършеният климат. В Мисисипи вече се затопляше, дните ставаха по-дълги, а въздухът — по-лепкав. Докато обядваше в едно планинско кафене, под което величествено се точеше канал Гастино, той реши да си замине на следващия ден, в сряда.

В даден момент, и то скоро, Джейк щеше да осведоми съдия Атли, че са намерили Ансил Хъбард и че самоличността му е потвърдена, макар и доста несигурно, защото субектът може всеки момент да промени мнението си и да възприеме друг псевдоним. Лушън обаче се съмняваше, защото Ансил вече мислеше за парите. Разкритието нямаше да повлияе на процеса. Уейд Лание имаше право: Ансил нямаше нищо общо със завещанието на брат си или с неговата завещателна дееспособност. Затова Лушън щеше да го остави да се занимава със собствените си проблеми. Подозираше, че Ансил може да лежи няколко месеца в затвора. Ако му провървеше и си намереше добър адвокат, сигурно щеше съвсем да се откачи. Лушън беше убеден, че намирането и изземането на кокаина са безспорно нарушение на Четвъртата поправка. В случай че обискът бъдеше отхвърлен и кокаинът — елиминиран, Ансил щеше да бъде свободен. Ако Джейк спечелеше процеса, Ансил би могъл някой ден да осъществи отдавна отлаганото си завръщане в окръг Форд и да поиска своя дял от имуществото.

Ако Джейк изгубеше, Ансил щеше да потъне в мрака и повече никога нямаше да го намерят.

Привечер Лушън слезе в бара на хотела и поздрави бармана Бо Бък, с когото вече бяха близки приятели. Бо Бък беше работил като съдия в Невада, преди неблагоприятно стечение на обстоятелствата да съсипе живота му, и двамата с Лушън обичаха да си разказват истории. Побъбриха си, докато Лушън чакаше първото си уиски с кока-кола. Отнесе го на масата си и седна — сам и наслаждаващ се на самотата. Един мъж и коктейлът му с уиски. След минута сякаш от нищото изникна Ансил Хъбард и се настани срещу него на масата.

— Добър вечер, Лушън — нехайно поздрави той.

Лушън се сепна и изумено се взря в него. Ансил носеше бейзболна шапка, суичър и джинси. Днес сутринта лежеше в безсъзнание в болницата и от тялото му стърчаха тръбички.

— Не очаквах да те видя тук — отбеляза Лушън.

— Болницата ми омръзна и реших да се махна. Май съм беглец, но нищо ново. Харесва ми да бягам.

— Ами главата ти, инфекцията?

— Главата ме боли, но съвсем не колкото си мислят. Нали помниш, Лушън, че от болницата се канеха да ме пратят в затвора, а аз предпочитам да не правя този преход. Да кажем, че не бях чак толкова в несвяст, колкото смятаха. Инфекцията е овладяна. — Той извади шишенце с хапчета. — На тръгване си взех антибиотиците. Спокойно, ще се оправя.

— Как се измъкна?

— Излязох. Свалиха ме долу на скенер. Отидох в тоалетната. Мислеха, че не мога да ходя, затова изтичах надолу по стълбите, намерих мазето, взех дрехи от едно шкафче, преоблякох се и излязох през товарната рампа. Когато проверих за последно, гъмжеше от ченгета. Пих кафе отсреща.

— Градът е малък, Ансил. Не можеш да се криеш дълго.

— Какво знаеш ти за криенето? Имам си приятели.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, но бих хапнал бургер с картофки.

Хари Рекс погледна намръщено свидетелката и попита:

— Докосвала ли си пениса му?

Лети смутено отмести поглед и успя да измънка:

— Да, докосвала съм го.

— Разбира се, че си го докосвала, Лети — каза Джейк. — Той не е можел да се къпе, затова се е налагало ти да го правиш, и то неведнъж. Къпането включва цялото тяло. Той не е можел сам, трябвало е ти да го правиш. В това няма нищо интимно или сексуално. Просто си вършела работата си.

— Не мога да го направя — погледна Лети безпомощно Порша. — Той няма да ми задава такива въпроси, нали?

— Ще ти задава и още как — изрева Хари Рекс. — Ще те пита това и още много неща, така че най-добре се приготви с отговорите.

— Да направим почивка — предложи Джейк.

— Имам нужда от бира — скочи от стола Хари Рекс.

Изхвърча от стаята, като че ли му беше дошло до гуша от всички. Репетираха два часа и вече беше почти десет вечерта. Джейк зададе лесните въпроси от прекия разпит, а Хари Рекс безмилостно я въртя на шиш за кръстосания. На моменти беше груб, или поне по-груб, отколкото Атли щеше да допусне да бъде Лание, но беше по-добре да се подготвят за най-лошото. Порша съчувстваше на майка си, но и се дразнеше от нейната лабилност. Лети ту беше силна, ту изведнъж рухваше. Не можеха да бъдат сигурни, че показанията й ще минат гладко.

Помни правилата, Лети, напомняше й Джейк. Усмихвай се, но не престорено. Говори ясно и бавно. Няма проблем да се разплачеш, ако се разчувстваш. Ако не си сигурна, не казвай нищо. Съдебните заседатели наблюдават внимателно и не пропускат нищо. От време на време ги поглеждай, но уверено. Не допускай Уейд Лание да те разклати. Аз през цялото време ще бъда там и ще те закрилям.

На Хари Рекс му идеше да изкрещи още един съвет: „Става дума за двайсет и четири милиона долара, така че хубавичко се постарай“. Обаче се овладя. Когато той се върна с бирата, Порша каза:

— Стига толкова, Джейк. Като се приберем у дома, ще седнем на верандата и ще си поговорим още малко, а утре рано сутринта сме тук.

— Добре. Мисля, че всички сме изморени.

След като двете си тръгнаха, Джейк и Хари Рекс се качиха горе и седнаха на балкона. Нощта беше топла, но ясна, идеална пролетна вечер, на която им беше трудно да се насладят. Джейк отпи глътка бира и за пръв път от часове се поотпусна.

— Някакви вести от Лушън? — попита Хари Рекс.

— Не, но забравих да проверя съобщенията на телефонния секретар.

— Знаеш ли, имаме късмет. Лушън е в Аляска, вместо да седи тук и да мърмори за всичко, което се е объркало през деня.

— Сега ти пое задачата, нали?

— Да. Нямам оплаквания. Денят беше успешен, Джейк. Изнесе хубава встъпителна реч, съдебните заседатели те чуха и го оцениха, после призова дванайсет свидетели и нито един не се издъни. Доказателствата клонят сериозно в твоя полза, поне на този етап. Не би могъл да мечтаеш за по-успешен ден.

— А заседателите?

— Харесват те, но е рано да гадаем доколко им допада Лети. Утрешният ден ще е показателен.

— Утрешният ден е съдбоносен, приятелю. Лети може да спечели делото, но може и да го изгуби.