Сянката на чинара

45

Самолетът до Сиатъл беше претъпкан. Лушън успя да вземе последното свободно място в полет до Сан Франциско, където щеше да разполага с двайсет минути да хване полет без прекачване до Чикаго. Ако всичко минеше гладко, щеше да се приземи в Мемфис веднага след полунощ. Нищо не мина гладко. Изпусна връзката си в Сан Франциско и докато ругаеше служителката на гишето за билети, охраната за малко да му щракне белезниците. Само и само да го разкарат от летището, го качиха на редовен пътнически полет за Лос Анджелис с обещанието, че ще има по-добра връзка за Далас. По време на полета до Ел Ей той изпи три двойни бърбъна с лед и стюардесите започнаха да се споглеждат. Щом кацнаха, се запъти право към един бар и продължи да се налива. Четири пъти звъня в кантората на Джейк, но винаги попадаше на телефонния секретар. Звъня три пъти и на Хари Рекс, но му обясняваха, че той е в съда. Когато полетът до Далас беше отменен в седем и половина, Лушън наруга поредната служителка и заплаши, че ще съди Америкън Еърлайнс. За да го прогонят от летището, го качиха на четиричасов полет до Атланта, първа класа с безплатни напитки.

Тъли Стил управляваше мотокар в една транспортна фирма в промишлената зона в северната част на града. Той работеше нощна смяна и беше лесно откриваем. В осем и половина в сряда вечерта Ози Уолс му кимна и двамата излязоха навън, в тъмното. Стил запали цигара. Нямаха роднинска връзка, но майките им бяха близки приятелки още от основното училище. Майката на Тъли, Мишел, беше съдебен заседател номер три. Първият ред, точно в средата, звездата на Джейк.

— Много ли е зле положението? — попита Ози.

— Доста. Какво се е случило? Както вървеше по мед и масло, изведнъж всичко отиде по дяволите.

— Изникнаха непредвидени свидетели. Какво си говорят вътре?

— Ози, дори Мишел има съмнения относно Лети Ланг. Тази жена изглежда зле, човече — да се промъква така, да убеждава възрастни бели старци да променят завещанията си. Мишел и другата жена, Гастън, я подкрепят, не се тревожи, но това са само два гласа. Белите съдебни заседатели не са лоши хора, с изключение на един-двама може би, и повечето са били на страната на Лети допреди днес сутринта. Там не са просто черни срещу бели.

— Значи много се говори?

— Не съм казал това. Мисля, че много се шушука. И нима не е нормално? Не можеш да очакваш хората просто да си мълчат.

— Сигурно.

— Какво ще прави Джейк?

— Не съм сигурен, че изобщо може да направи нещо. Твърди, че вече е призовал най-убедителния си свидетел.

— Май е в небрано лозе. Адвокатите от Джаксън като че ли му видяха сметката.

— Ще видим. Може пък това да не е краят.

— Изглежда зле.

— Не го разгласявай.

— Не се тревожи.

Във фирмата на Съливан не празнуваха с шампанско, но наливаха хубаво вино. Уолтър Съливан, пенсионираният съдружник, основал фирмата преди четирийсет и пет години, беше познавач, който неотдавна беше открил хубавото италианско бароло. След лека работна вечеря в заседателната зала той отвори няколко бутилки, донесе кристални чаши и дегустацията започна.

Всички направо ликуваха. Майрън Панки беше наблюдавал хиляди състави от съдебни заседатели и за пръв път виждаше всички да променят позицията си толкова бързо и изцяло.

— Твои са, Уейд — каза той.

Боготворяха Уейд Лание като вълшебник в съдебната зала, способен на невероятни фокуси въпреки правилата за веществените доказателства.

— Да отдадем заслуженото на съдията — скромно отбеляза той, и то неведнъж. — Той иска справедлив процес.

— Не справедливостта е важна за един процес, Уейд — укори го господин Съливан, — а победата.

Лание и Чилкот почти усещаха мириса на парите. Осемдесет процента от брутната стойност на имуществото за техните клиенти, по-ниски данъци и така нататък, а адвокатският им екип щеше да прибере хонорар, не по-малък от два милиона долара. Които можеше да пристигнат доста бързо. След като обявяха собственоръчно написаното завещание за недействително, щяха да се върнат на предишното. По-голяма част от средствата бяха в брой. Сигурно щяха да избегнат продължителните процедури.

Хършъл беше в Мемфис и пътуваше за процеса с двете си деца. Семейство Дафо бяха отседнали в къщата за гости на свой приятел, близо до кънтри клуба. Всички бяха в добро настроение, нямаха търпение да получат парите и да продължат живота си. След като допиеше виното си, Уейд щеше да им се обади и да получи похвалите им.

Един час след като разговаря с Тъли, Ози стоеше облегнат на капака на патрулната си кола пред дома на Джейк и пушеше пура с любимия си адвокат.

— Тъли казва, че са десет на двама.

Джейк издуха дима и каза:

— Не съм изненадан.

— Е, май е време да си сгънеш столчето и да се прибереш у дома, Джейк. Забавлението свърши. Договори нещо за Лети и изчезвай. Тя не иска много. Споразумей се по проклетото завещание, преди да стигне до съдебните заседатели.

— Опитваме се, Ози, ясно ли е? Хари Рекс два пъти говори с хората на Лание днес следобед. Те му се изсмяха. Не можеш да сключиш споразумение по дадено дело, когато другата страна ти се присмива. В момента бих се съгласил и на един милион долара.

— Един милион! Колко чернокожи по тези места имат един милион, Джейк? Разсъждаваш като бял човек. Договори половин милион, договори четвърт, каквото и да е, по дяволите!

— Утре ще се опитаме отново. Ще видя как ще мине сутринта и на обед ще се обърна към Уейд Лание. Той знае какъв е резултатът и явно владее правилата на играта. Бил е на моето място преди. Мисля, че мога да поговоря с него.

— Не отлагай, Джейк, и се оттегли от това проклето дело. Не ти трябват тези съдебни заседатели. Този път не е като на процеса на Хейли.

— Не, не е.

Джейк му благодари и влезе вътре. Карла вече беше в леглото, четеше и се тревожеше за съпруга си.

— Какво става? — попита тя, докато той се събличаше.

— Ози се тревожи за делото.

— Защо се мотае край къщата ни по това време?

— Знаеш го какъв е. Никога не спи. — Джейк се пресегна към другия край на леглото и потърка краката й под завивката.

— Ти също. Може ли да те попитам нещо? Намираш се по средата на поредния голям процес. През последната седмица не си спал и четири часа, а когато заспиш, се въртиш и сънуваш кошмари. Не се храниш добре. Слабееш. Замислен си, през повечето време си отплеснат един бог знае къде. Напрегнат си, раздразнителен, избухлив, понякога си направо отвратителен. Сутрин се събуждаш и коремът ти се свива.

— Къде е въпросът?

— Защо искаш да си адвокат, за бога?

— Сега не е най-подходящият момент да ми задаваш този въпрос.

— Не, идеалният момент е. Колко процеса със съдебни заседатели си имал през последните десет години?

— Трийсет и един.

— И по време на всеки един страдаш от безсъние и слабееш, нали така?

— Не бих казал. Повечето дела не са толкова съществени, Карла. Това е изключително.

— Искам да кажа, че явяването в съда причинява огромен стрес. Защо ти е да го правиш?

— Защото ми харесва. Това е смисълът на адвокатската професия. Да си в съдебната зала, пред заседателите, е все едно да си на арената или на бойното поле. Конкуренцията е жестока. Залозите са високи. Психологическото напрежение е огромно. Ще има победен и победител. Усещам прилив на адреналин всеки път когато съдебните заседатели влязат и заемат местата си.

— И толкова много самолюбие.

— Огромно. Не познавам голям адвокат без самолюбие. Задължително изискване е. Трябва да имаш голямо его, за да искаш тази работа.

— Значи ти би трябвало да се справяш чудесно.

— Добре, признавам, че съм самолюбие, но тази седмица егото ми доста пострада. Имам нужда някой да ме поглези.

— Сега или по-късно?

— Сега. Минаха осем дни…

— Заключи вратата.

Лушън се напи безпаметно някъде над Мисисипи на десет хиляди километра височина. Когато самолетът се приземи в Атланта, стюардесите му помогнаха да слезе. Двама служители от охраната го настаниха в инвалидна количка и го избутаха до изхода за пътниците, които щяха да летят до Мемфис. Прекосиха няколко фоайета. Когато охранителите го отведоха до целта, той им благодари, после стана, залитайки, отиде до най-близкия бар и си поръча бира. Край с концентратите, щеше да се държи отговорно. Спа от Атланта до Мемфис, където се приземи в седем и десет сутринта. Извлякоха го от самолета, свързаха се с охраната, а тя — с полицията.

Порша вдигна телефона в кантората. Джейк беше горе и преглеждаше свидетелските показания, когато тя му звънна по интеркома:

— Джейк, Лушън се обажда за наша сметка.

— Къде е той?

— Не знам, но звучи ужасно.

— Приеми обаждането и ме свържи.

След секунди Джейк вдигна слушалката и попита:

— Къде си, Лушън?

Лушън с огромно усилие успя да предаде, че се намира в градския арест в Мемфис и Джейк трябва да отиде да го освободи. Ломотеше с удебелен език и дърдореше несвързано. Явно беше пиян. За жалост, Джейк и преди беше виждал подобни изпълнения. Внезапно изпита ярост и изгуби всякакво състрадание.

— Не ме оставят да говоря — избъбри Лушън почти неразбираемо. А после изръмжа нещо на някого. Джейк прекрасно си представяше сцената.

— Лушън, след пет минути тръгваме за съда. Съжалявам — каза му той. Но всъщност не съжаляваше. Дано изгниеш в затвора, проклетнико!

— Трябва да съм там, Джейк, важно е — настоя Лушън толкова завалено, че се наложи да повтори три пъти.

— Какво е толкова важно?

— Имам клетвени показания. На Ансил. Ансил Хъбард. Показания. Важно е, Джейк.

Джейк и Порша бързо прекосиха улицата и влязоха през задната врата. Ози беше в коридора на първия етаж и разговаряше с един разсилен.

— Имаш ли минутка? — попита Джейк адски сериозно.

Десет минути по-късно Ози и помощник-шериф Пратър напуснаха града и отпрашиха с колата за Мемфис.

— Жалко, че не се видяхме вчера — каза съдия Атли, когато Джейк влезе в кабинета му. Адвокатите се събираха за сутрешния брифинг преди заседанието на съда.

— Извинете, господин съдия, но се оплетох в разни подробности по делото — отговори Джейк.

— Не се и съмнявам. Господа, някакви предварителни проблеми днес сутринта?

Адвокатите на оспорващата страна се усмихнаха мрачно и поклатиха глави. Джейк каза:

— Да, господин съдия, има един проблем. Открихме Ансил Хъбард в Джуно, Аляска. Той е жив и здрав, но не може веднага да пристигне тук за процеса. Той е заинтересована страна по делото и следва да участва. Затова моля процесът да бъде обявен за невалиден и предлагам да започнем отначало, когато пристигне Ансил.

— Отхвърля се — отсече съдия Атли без капка колебание. — Той не може да помогне за установяване на валидността на това завещание. Как го намерихте?

— Дълга история, господин съдия.

— Остави я за по-късно. Още нещо?

— От мен не.

— Готови ли са следващите ви свидетели, господин Лание?

— Да.

— Тогава да продължаваме.

Уейд Лание вече държеше съдебните заседатели в малкото си джобче, затова не желаеше да ги отегчава. Беше решил да опрости представянето на аргументите и да остави решението в ръцете на журито възможно най-скоро. Двамата с Лестър Чилкот бяха планирали процеса до края. В четвъртък щяха да призоват останалите си свидетели. Ако Джейк разполагаше с още нещо, щеше да има право да призове още хора за опровержение. И двамата адвокати щяха да изнесат заключителните си речи в петък сутринта, а съдебните заседатели щяха да се съберат за решение веднага щом се върнат от обяд. Тъй като предстояха почивните дни, а и съдебните заседатели отдавна вече бяха взели решението си, би трябвало да приключат и да произнесат присъдата много преди края на работния ден в пет. Уейд и Лание щяха да успеят да се върнат в Джаксън навреме за късна вечеря със съпругите си.

Бяха опитни адвокати и би трябвало да знаят, че един процес не бива да се планира.

Първият свидетел в четвъртък сутринта беше пенсионираният онколог от Джаксън доктор Суони. Десетилетия наред беше работил като лекар и същевременно беше преподавал в медицинския колеж. Биографията му беше безупречна, обноските — също, а самият той говореше с провлачен провинциален акцент, лишен от всякакви преструвки. Беше напълно благонадежден и убедителен. Прибягвайки до минимален брой медицински термини, доктор Суони обясни на съдебните заседатели от какъв точно рак е умирал Сет Хъбард, като постави акцента върху туморите, метастазирали в гръбначния му стълб и ребрата. Описа силната болка, която предизвикват такива тумори. Беше лекувал стотици пациенти в подобно състояние и знаеше, че то е съпътствано от най-силната болка, която може да си представи човек. Демеролът несъмнено беше едно от най-ефективните лекарства. Не беше необичайно човек да приема през уста доза от сто милиграма през три-четири часа, за да облекчи страданието си до известна степен. Обикновено лекарството предизвикваше у пациента сънливост, леност, замаяност и често — гадене и неспособност да изпълнява редица най-обикновени дейности. За шофиране и дума не можеше да става. Тъй че под въздействието на такава доза демерол очевидно не биваше да се вземат никакви важни решения.

Джейк беше научил още като начинаещ адвокат, че е безполезно да спориш с истински експерт. Мнимият експерт нерядко дава възможност да го накълцаш здравата пред съдебните заседатели, но не и свидетел като доктор Суони. По време на кръстосания разпит Джейк изясни, че лекуващият лекар на Сет Хъбард доктор Талбърт не е бил сигурен какво количество демерол е пиел Сет в дните преди смъртта си. Свидетелят се съгласи, че това е в сферата на предположенията, но учтиво напомни на Джейк, че болните рядко купуват скъпо лекарство, ако не го използват.

Следващият експерт също беше лекар, някой си доктор Нийхоф от Факултета по медицина на Калифорнийския университет. Съдебните заседатели от малките градове лесно се впечатляват от експерти, пропътували огромни разстояния, за да се явят пред тях, и едва ли някой беше по-наясно с този факт от Лание. Експерт от Тюпълоу би привлякъл вниманието им, а експерт от Мемфис би бил още по-благонадежден. Доведеш ли специалист от Калифорния, съдебните заседатели ще попият всяка негова дума.

Срещу десет хиляди долара от парите на Уейд Лание, плюс режийните разходи, доктор Нийхоф обясни на съдебните заседатели, че през последните двайсет и пет години изследва и лекува болката, която изпитват страдащите от рак. Той прекрасно познаваше въпросните тумори и великолепно описа тяхното въздействие върху тялото. Бил виждал пациенти да плачат и да крещят от болка за дълги периоди, да стават смъртно бледи, да повръщат неконтролируемо, да се молят за лекарства, да припадат и дори да копнеят да умрат. Нерядко им минавала мисълта за самоубийство. Нерядко наистина го правели. Демеролът бил едно от по-популярните и ефективни лекарства. На това място доктор Нийхоф се осмели да се отклони от сценария и се впусна в специализирана терминология, както често се случваше, когато експертът не успееше да устои на изкушението да впечатли слушателите си. Той нарече лекарството меперидин хидрохлорид, каза, че е наркотичен аналгетик, опиатно болкоуспокояващо.

Лание го прекъсна и отново го насочи към по-простичък речник. Доктор Нийхоф обясни на съдебните заседатели, че демеролът е мощно болкоуспокояващо и води до силно пристрастяване. Той работел с него през цялата си кариера и му бил посветил многобройни статии. Лекарите предпочитали да го изписват в болниците или в клиниките си, обаче в случаи като този на Сет Хъбард не било необичайно да позволяват на пациента да го приема през уста у дома. С лекарството лесно можело да се злоупотреби, особено ако човек изпитвал силни болки. Като Сет.

— Възразявам, господин съдия. Няма нито едно доказателство, че Сет Хъбард е злоупотребявал с това лекарство.

— Приема се. Придържайте се към фактите, докторе.

Джейк седна с облекчение, че най-сетне съдията е отсъдил в негова полза по даден въпрос.

Доктор Нийхоф беше великолепен свидетел. Направи подробни описания на туморите, на болката и на демерола. След като прекара четирийсет и пет минути на свидетелското място, човек лесно можеше да повярва, че Сет е преживявал огромни страдания и че болката му са облекчавали само високите дози демерол — лекарство, което на практика предизвиква загуба на съзнание. Според експертното мнение на лекаря преценката на Сет Хъбард е била толкова неблагоприятно повлияна от ежедневните дози и от съвкупното въздействие на лекарството, че много вероятно той да не е разсъждавал ясно през последните дни от живота си.

По време на кръстосания разпит Джейк отстъпи още по-сериозно от позициите си. Когато се опита да изтъкне, че доктор Нийхоф няма откъде да знае колко точно демерол е приемал Сет, свидетелят „увери“ Джейк, че всеки човек с толкова силни болки като Сет отчаяно би копнял да взема демерол.

— Ако е имал достъп до рецепта, значи е пиел хапчетата, господин Бриганс.

След още няколко безполезни въпроса Джейк седна на мястото си. Двамата лекари бяха постигнали точно каквото беше целил Уейд Лание. В този момент в съзнанието на съдебните заседатели, а на практика и на всеки друг в залата Сет изглеждаше дезориентиран, замаян, сънлив, зашеметен и неспособен да шофира, поради което беше помолил Лети да го направи.

Накратко, той не бе притежавал завещателна дееспособност.

След десетминутна почивка Лание продължи и призова като свидетел Луис Макгуайър. Тъй като фирмата на Ръш беше напуснала процеса по неприятен начин и нямаше да получи никакви хонорари, отначало Макгуайър отказа да свидетелства. Затова Уейд Лание направи немислимото: той призова друг адвокат. Лание накратко установи, че Макгуайър е изготвил дебело завещание през септември 1987 г. Това завещание беше допуснато като веществено доказателство и Макгуайър слезе от свидетелското място. Колкото и да му се искаше да остане и да наблюдава процеса, гордостта не му позволяваше. Двамата със Стилман Ръш побързаха да напуснат съдебната зала.

Дъф Макленан застана на свидетелското място, положи клетва и обясни на съдебните заседатели, че е данъчен адвокат и ръководи фирма с триста служители в Атланта. През последните трийсет години бе изготвял завещания, дебели завещания за богати хора, които искаха да избегнат колкото се може повече данъци. Беше прегледал описанието на имуществото, изготвено от Куинс Лънди, и собственоръчно изготвеното и подписано от Сет Хъбард завещание. След това Лание показа на голям екран поредица от изчисления, а Макленан се впусна в многословни обяснения за това как федералните и щатските данъци поглъщат незащитеното наследство. Извини се за заплетените подробности, за противоречията, за умопомрачителните термини на „скъпото ни данъчно законодателство“ и за неговата сложност. На два пъти каза: „Не аз съм написал това, а Конгресът“. Лание прекрасно съзнаваше, че съдебните заседатели ще бъдат отегчени и дори отблъснати от показанията му, затова добросъвестно се постара да продължи напред, като засегне само основните моменти и остави голяма част от законовите разпоредби неизяснени.

Джейк не възнамеряваше да възразява и да удължава тази агония. Съдебните заседатели и бездруго вече не ги свърташе.

Когато Макленан беше така добър да стигне до обобщението си, той каза:

— Според мен общата данъчна тежест, щатска и федерална, ще бъде петдесет и един процента.

На екрана с дебели цифри Лание написа 12 240 000 долара данъци.

Забавлението едва сега започваше. Макленан беше анализирал завещанието, изготвено от Луис Макгуайър. То представляваше комбинация от сложно свързани доверителни фондове, които даваха по един милион долара на Хършъл и Рамона, а след това затваряха останалите пари за много години и ги разпределяха сред членовете на семейството. На двамата с Лание не им оставаше друго, освен да обсъдят това положение в подробности. Джейк наблюдаваше съдебните заседатели, които започнаха да задрямват. Дори опростеният разказ на Макленан за това какво би трябвало да представлява завещанието, беше много тежък и на моменти комично неразбираем. Лание обаче имаше мисия. Той продължи напред и започна да показва цифри на големия екран. Целта беше да покаже каква ще е крайната сума за данъци съгласно завещанието от 1987 г. според експертното мнение на Макленан, само „около 9 100 000 долара, щатски и федерални“.

Разликата от 3 140 000 долара беше написана с големи цифри на екрана.

Доводът беше изтъкнат съвсем ясно. Написаното набързо собственоръчно завещание на Сет щеше да струва доста пари от наследството му — поредното доказателство, че той не бе разсъждавал трезво.

Джейк се беше научил да избягва данъчните закони още докато следваше право, и през последните десет години успяваше да отклонява всички клиенти, които искаха от него данъчни съвети. Не можеше да ги посъветва, защото познаваше съвсем слабо тази област от правото. Когато Лание освободи свидетеля, Джейк се въздържа от въпроси. Знаеше, че съдебните заседатели са отегчени и очакват обяда.

— Ще направим почивка до един и половина — оповести съдия Атли. — Господин Бриганс?

Джейк смяташе да приклещи Уейд Лание и да го попита дали има пет минути да поговорят, но плановете му изведнъж се промениха. Срещна се със съдия Атли в кабинета му. Съдията съблече тогата си, запали лулата си, седна, изгледа гневно Джейк и спокойно каза:

— Не си доволен от начина, по който отсъждам.

Джейк изсумтя и каза:

— Не, не съм, ваша чест. Вие допуснахте Уейд Лание да узурпира този процес с няколко мръсни номера, с изненадващи свидетели, за които нямах възможност да се подготвя.

— Но твоята клиентка излъга.

— Тя не ми е клиентка. Наследството ми е клиент. Да, Лети не каза истината. Спипаха я неподготвена, господин съдия, устроиха й засада. В клетвените си показания тя ясно заявява, че не помни всички бели семейства, за които е работила. Случилото се със семейство Пикъринг е толкова неприятно, че тя се старае да го забрави. А най-важният момент тук е, че Лети изобщо не е знаела за собственоръчно написаното завещание. Можех да я подготвя, господин съдия. Това искам да кажа. Можех да омекотя ефекта. Вие обаче допуснахте удара и ходът на процеса се извъртя за броени секунди.

Джейк говореше, вперил гневен поглед в съдията, макар прекрасно да съзнаваше, че Рубън Атли не обича да бъде укоряван. Но този път беше сгрешил и Джейк беше сърдит заради извършената несправедливост. На този етап той нямаше какво да губи, така че защо да не свали картите?

Съдията вдигна лулата.

— Не съм съгласен. Въпреки това обаче очаквам от теб да запазиш достойнството си. Адвокатите не ругаят в моя кабинет.

— Поднасям извиненията си. Понякога ругая в разгара на битката и надали съм единствен.

— Не съм сигурен, че съдебните заседатели са се извъртели, както се изрази ти.

Джейк се поколеба. Понечи да напомни на съдията, че магистратът не знае почти нищо за съдебните заседатели. Той почти никога не работеше с такива и точно това беше част от проблема. В гражданския съд той се произнасяше като върховна инстанция, като съдия и съдебни заседатели едновременно, и имаше лукса да допуска всички веществени доказателства. Можеше да ги преглежда, да отделя доброто от лошото и да издава такава присъда, каквато смята за справедлива.

Джейк не възнамеряваше да спори, затова само каза:

— Господин съдия, чака ме много работа.

Съдия Атли махна към вратата и Джейк си тръгна. Хари Рекс го посрещна на излизане от съда.

— Ози се обади в кантората ми и каза, че още са в ареста в Мемфис и се опитват да го измъкнат. В момента не могат да се разберат за гаранцията.

— Гаранция ли? За какво? — намръщи се Джейк.

— Обвинен е в хулиганство на публично място и в съпротива при арест. Става дума за Мемфис. Винаги добавят и съпротива при арест.

— Мислех, че Ози има познати там.

— Явно ги търси. Казах ти, че е грешка да пращаш този пияница в Аляска.

— Това в момента помага ли ми?

— Не. Какво ще правиш на обяд?

— Не съм гладен.

— Да изпием по бира.

— Не, Хари Рекс. Някои съдебни заседатели се обиждат, ако адвокатът вони на алкохол.

— Ти още ли се притесняваш за съдебните заседатели?

— Престани, моля те.

— Днес следобед трябва да се явя в съда в Смитфийлд. Късмет. Ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря.

Докато пресичаше към кантората си, Джейк осъзна, че Хари Рекс не е изпуснал нито дума в съдебната зала от понеделник сутринта.

Дуейн Скуайър беше вицепрезидент на компанията за дървен материал „Беринг“. В четвъртък преди самоубийството двамата със Сет спорили относно голяма пратка чамова дървесина до фирма за подови настилки в Тексас. Скуайър бил вече договорил сделката и с изненада научил, че шефът му се е обадил на компанията и е предоговорил сделката за по-ниска цена. Разнищвали въпроса почти цяла сутрин. И двамата били ядосани, и двамата били убедени, че са прави, но в даден момент Скуайър разбрал, че Сет не е на себе си. Арлин Тротър не била в офиса и не знаела за спречкването. По едно време Скуайър влязъл в кабинета на Сет и го заварил да седи, обхванал главата си с ръце — оплакал се, че му се вие свят и му се гади. По-късно отново говорили и Сет бил забравил подробностите от договора. Дуейн твърдял, че Сет е уговорил твърде ниска цена, и отново се счепкали. Когато Сет си тръгнал към три следобед, сделката била приключена и „Беринг“ в крайна сметка щяла да изгуби десет хиляди долара. Доколкото Скуайър си спомняше, това била най-сериозната загуба по който и да било договор.

Описа началника си като объркан и хаотичен. На следващата сутрин той продал склада за дървен материал в Южна Каролина на съществена загуба.

Джейк прекрасно съзнаваше, че Уейд Лание вече натиска здравата и се опитва да предаде делото в ръцете на съдебните заседатели преди уикенда. Джейк трябваше да протака, затова по време на кръстосания разпит той извади на показ финансите на „Беринг“ и ги прегледа заедно със Скуайър. Хиляда деветстотин осемдесет и осма беше най-добрата година от последните пет, макар че приходите намаляваха през последните три месеца, след смъртта на Сет. Съдебните заседатели се отнесоха, а Джейк и Скуайър поведоха разговор за дейността на компанията, за нейните договори, стратегии, разходи, проблеми с работниците, обезценяване на активите. Съдията два пъти го подкани да продължи, но без да го притиска. Господин Бриганс и бездруго вече негодуваше срещу него.

След Дуейн Скуайър Лание призова на свидетелското място господин Дюбъри, брокер на недвижими имоти, който специализираше в областта на фермите и на ловните стопанства. Той разказа за сделките си със Сет в дните преди смъртта му. Сет проявявал интерес да закупи пет хиляди акра в окръг Тайлър за ловно стопанство. Двамата с Дюбъри оглеждали терени през последните пет години, но Сет така и не се решавал. Накрая платил за едногодишна опция върху петстотин акра, после се разболял и изгубил интерес. Опцията вече изтичала, затова той няколко пъти се обадил на Дюбъри, който не знаел, че Сет умира, нито имал представа, че взема болкоуспокояващи. Веднъж Сет искал да се възползва от опцията, а на следващия ден вече не искал. Няколко пъти не помнел цената на акър, а веднъж забравил с кого точно разговаря по телефона. Поведението му ставало все по-хаотично.

По време на кръстосания разпит Джейк успя съвсем да забави темпото. В късния следобед в четвъртък процесът едва креташе и съдия Атли прекрати заседанието рано.