Сянката на чинара

12

Почитаемият Рубън Атли се възстановяваше от третия си инфаркт. Очакваше се да оздравее „напълно“, ако човек изобщо може да се почувства напълно здрав след такова поражение на сърцето. Силите и издръжливостта му растяха и това личеше по притока на работа към кабинета му. Имаше ясни признаци, че той възвръща размаха си. Кастреше адвокатите. Поставяше крайни срокове. Прекъсваше многословните свидетели. Заплашваше със затвор за лъжесвидетелстване. Адвокатите, предявили несериозни искове, се оказваха изхвърлени от съда. По коридорите на сградата юристи, чиновници и дори портиери повтаряха: „Той се върна“.

Атли заемаше съдийската скамейка вече три десетилетия и през четири години биваше преизбиран без конкуренция. Не беше нито демократ, нито републиканец, нито либерал, нито консерватор, нито баптист, нито католик, не подкрепяше нито частния, нито щатския университет. Нямаше фаворити, нямаше предпочитания, нямаше предубеждения към никого и нищо. Той беше открит, толерантен и справедлив, доколкото бе възможно предвид възпитанието и гените му. Управляваше съдебната си зала със строга ръка, не се колебаеше да смъмри неподготвен адвокат, но и веднага се притичаше на помощ на правист в затруднение. Способен беше да проявява невероятно състрадание при нужда, но притежаваше и безпощадност, която ужасяваше всеки адвокат в окръга, вероятно с изключение на Хари Рекс Вонър.

Девет дни след обесването на Сет Хъбард съдия Атли зае мястото си в съдебната зала и поздрави с „добро утро“. Според Джейк съдията изглеждаше във форма, може би не съвсем здрав, но добре с оглед на болестта си. Беше висок над метър и осемдесет, с щръкнало коремче, което умело прикриваше под черната тога.

— Сериозна посещаемост — развеселено отбеляза той, оглеждайки залата.

Имаше толкова много адвокати, че настаняването им се оказа проблем. Джейк бе пристигнал рано и се бе настанил на масата на ищците. В момента седеше там заедно с Ричард Амбърг, който сутринта го беше осведомил, че иска да се откаже. Плътно зад тях, в тяхната половина, но не точно в техния отбор, седеше Лети Ланг. От двете й страни се бяха настанили адвокати — и двамата чернокожи, и двамата от Мемфис.

Светът на Джейк се бе разтърсил предишния ден, когато бе чул новината, че Лети е наела Букър Систрънк, небезизвестен скандалджия, чието участие в делото сериозно щеше да усложни нещата. Джейк се бе опитал да звънне на Лети. Все още бе изумен от решението й. Беше крайно несъстоятелно.

Отсреща, плътно един до друг на масата на ответниците, се бяха настанили група адвокати в хубави костюми. По редовете стари дървени пейки зад адвокатите се беше разположила внушителна тълпа любопитни зрители.

— Преди да започнем — поде съдия Атли, — трябва добре да осъзнаем къде се намираме и какво искаме да свършим днес. Не сме тук, защото някой е внесъл някакво искане. Това ще стане по-късно. Днес целта ни е заедно да съставим план за общи действия. Доколкото разбирам, господин Сет Хъбард е оставил две завещания. Едното внасяте за легализиране вие, господин Бриганс, собственоръчно написано завещание с дата първи октомври тази година.

Джейк кимна, без да се изправя. Ако адвокат разговаряше със съдия Атли, не беше зле да се изправи. Кимването от място беше приемливо, но на границата.

— Има и второ завещание с дата седми септември миналата година, но то е категорично отменено от собственоръчно написаното. Някой знае ли за трето завещание? Има ли вероятност господин Хъбард да е оставил и друга изненада? — Той замълча само за секунда и огледа съдебната зала. На върха на носа му бяха кацнали очила за четене с дебели рамки. — Да, така си и знаех. — Размести няколко документа и си отбеляза нещо. — Добре, да започнем оттук. Моля да се изправяте и да казвате името си, за да се запознаем.

Сочеше към Джейк, затова той стана и се представи. След него се изправи Ръсел Амбърг и също каза името си.

— Вие сте изпълнител на собственоръчно написаното завещание, така ли? — попита съдия Атли, за да спази нужната формалност.

— Да, господине, но предпочитам да си спестя всичко това — отговори Амбърг.

— Ще имаме предостатъчно време по-късно да се заемем с проблема. А вие, със светлосивия костюм?

По-високият чернокож адвокат се надигна решително и закопча горното копче на шития по поръчка костюм.

— Да, ваша чест, казвам се Букър Систрънк и заедно с партньора ми тук, господин Кендрик Бост, защитаваме интересите на Лети Ланг — каза Систрънк и докосна рамото й.

Двамата й адвокати вече бяха станали и се извисяваха над нея. На този етап присъствието й не беше нужно. Лети би трябвало да седи от другата страна на преградата, сред зрителите, но Систрънк и Бост я бяха принудили да заеме позиция и предизвикваха някой да възрази. Ако беше действително изслушване по някакво искане, съдия Атли бързо щеше да я изпрати на мястото й, но той мъдро пренебрегна тази нередност.

— Струва ми се, че досега не съм имал честта да ви видя в своята съдебна зала, господа — заяви той с голяма доза подозрение в гласа. — Откъде сте?

— Фирмата ни е в Мемфис — отговори Систрънк, макар че всички го знаеха.

Напоследък пресата в Мемфис хабеше повече мастило за тяхната фирма, отколкото за другите пет, взети заедно. Те водеха война с градското полицейско управление и всеки месец печелеха дела по обвинения в жестокост. Систрънк беше на гребена на вълната на съмнителната слава. Държеше се шумно и безочливо, постоянно предизвикваше разногласия и се беше оказал най-големият майстор на расовата манипулация в град, където имаше мнозина като него.

Джейк знаеше, че Симиън има роднини в Мемфис. Явно нещата се бяха подредили така, че накрая да се стигне до ужасното обаждане на Букър Систрънк до Джейк. „Включвали се“ в случая, което означаваше още един пласт строго наблюдение върху работата на Джейк и още една ръка в кацата с меда. Вече се разказваха тревожни истории как в предния двор на Лети паркирали коли и как на верандата се излежавали хищници.

— В такъв случай допускам, че имате разрешително да практикувате право в този щат — продължи съдия Атли.

— Не, ваша чест, днес още нямаме. Но ще ангажираме местен адвокат.

— Би било умен ход, господин Систрънк. При следващото си явяване в моя съд очаквам да знаете с кой адвокат ще работите.

— Да, господин съдия — отговори Систрънк сдържано и почти подигравателно.

Двамата с Бост седнаха и притиснаха от двете страни безценната си клиентка. Преди началото на изслушването Джейк се опита да поздрави Лети, но адвокатите я бяха обградили. Тя не поглеждаше Джейк в очите.

— Сега вие — посочи съдия Атли към пренаселената маса на защитата.

Стилман Ръш побърза да се изправи.

— Да, господин съдия, аз съм Стилман Ръш от фирма „Ръш“ в Тюпълоу и съм тук заедно със Сам Ларкин и Луис Макгуайър.

Двамата мъже станаха едновременно и кимнаха учтиво на съдията. Познаваха го, не беше нужно дълго представяне.

— Вашата фирма е изработила завещанието от осемдесет и седма година, така ли?

— Именно — отговори Стилман с широка и лигава усмивка.

— Много добре. Следващият.

Едър мъж с кръгла плешива глава се изправи и изръмжа:

— Господин съдия, аз съм Уейд Лание от фирма „Лание“ в Джаксън. Тук съм с колегата си Лестър Чилкот и двамата защитаваме интересите на госпожа Рамона Дафо, дъщеря на покойния. Съпругът й Иън Дафо отдавна е наш клиент и…

— Достатъчно, господин Лание — изръмжа съдия Атли и го прекъсна грубо. — Добре дошли в окръг Форд. Не съм ви питал за другите ви клиенти, нито за фирмата ви.

Присъствието на Уейд Лание също будеше тревога.

Джейк знаеше само какво име му се носи, но това беше достатъчно, за да се ужасява от перспективата да работи с него. Огромна фирма, безмилостна тактика, достатъчно голям успех, за да подклажда егото му и да го поддържа ненаситно.

Съдия Атли отново посочи и попита:

— А вие, господине?

Мъж с грозно спортно сако се изправи рязко и съобщи:

— Господин съдия, казвам се Ди Джак О’Мали и представлявам господин Хършъл Хъбард, син на покойния. Клиентът ми живее в Мемфис, аз също съм от там, но непременно ще се свържа с местен адвокат при следващото си явяване в съда.

— Добра идея. Следващият?

Зад О’Мали се беше сврял слаб мъж с червендалесто лице и буйна остра коса. Той се изправи плахо, като че ли досега никога не се беше обръщал към магистрат, и изрече пискливо:

— Господин съдия, аз съм Зак Зайтлър, също от Мемфис, и съм нает да представлявам интересите на децата на Хършъл Хъбард.

Съдия Атли кимна.

— Значи и внуците имат адвокати?

— Да, господине. Те са бенефициенти и според предишното завещание.

— Ясно. Допускам, че присъстват в залата.

— Да.

— Благодаря ви, господин Зайтлър, и ако още не сте разбрали, при следващото си явяване тук си доведете местен адвокат. Разбира се, освен ако нямате право да практикувате в този щат.

— Имам, господин съдия.

— Много добре. Следващият.

Един адвокат, който беше останал без стол и се беше облегнал на перилата в ъгъла, се озърна и каза:

— Господин съдия, аз съм Джо Брадли Хънт от „Скоул“ в Джаксън и…

— От коя фирма?

— „Скоул“, господин съдия. „Скоул, Ръмки, Ратлиф, Бодини и Закарайъс“.

— Съжалявам, че попитах. Продължете.

— Представляваме интересите на двете непълнолетни деца на Рамона и Иън Дафо, внуци на починалия.

— Добре. Още някой?

Проточени шии и очи зашариха из тълпата. Съдия Атли пресметна набързо и заключи:

— Една дузина хора. Дотук преброих единайсет и няма причина да не очаквам появата на още. — Магистратът размести някакви документи и огледа зрителите в съдебната зала.

От лявата му страна, зад Джейк и Лети, седяха група чернокожи, сред които бяха Симиън, децата и внуците, няколко братовчеди и лели, Сайпръс, един проповедник и много приятели, стари и нови, дошли за морална подкрепа на Лети, докато тя предприема първите стъпки в борбата за онова, което й се полага по право. Отдясно на съдията, от другата страна на пътеката, зад групата адвокати, обединили сили да оспорят последното завещание, имаше група бели хора, сред които бяха Иън, Рамона и двете им деца, Хършъл и двете му деца, бившата му съпруга, макар да беше седнала възможно най-далече, на последния ред, Дюма Лий и още един репортер, и обичайното редовно присъствие в съдебната зала — зрители, които рядко пропускаха съдебен процес или публично изслушване. Помощник-шериф Пратър стоеше до вратата на залата. Бе изпратен от Ози да слуша всичко и после да му докладва. Лушън Уилбанкс седеше на задния ред от страната на чернокожите, отчасти скрит зад пълен млад мъж. Двамата с Атли се познаваха от много години и Лушън не искаше да го разсейва.

Броени минути преди да започнат, Джейк се опита учтиво да се представи на Хършъл и Рамона, но те грубо му обърнаха гръб. Сега врагът беше той, не баща им. А Иън имаше вид на човек, готов да фрасне един на Джейк. Децата им бяха издокарани като примерни колежанчета и излъчваха арогантността на наследственото богатство. Двете деца на Хършъл, обратно, бяха немарливи и размъкнати. Преди броени дни четиримата бяха твърде заети да отидат на погребението на обичния си дядо, но сега приоритетите им внезапно се бяха променили.

Джейк смяташе, че адвокатите са внушили на семействата необходимостта децата да присъстват, да бъдат видени, да се обвържат тясно с последиците от решенията на съда. Според него това беше загуба на време, но залозите бяха високи.

В този момент Джейк се почувства съвсем сам в претъпканата зала. Ръсел Амбърг до него беше неотзивчив, сдържано учтив и възнамеряваше на бърза ръка да се отърве от задълженията си. Зад него седеше Лети — с нея Джейк би трябвало да може да говори. Но двама адвокати я пазеха като питбули, нахъсани за улична битка за огромното богатство. И това бяха хората от неговата страна в залата! В отсрещната половина глутница хиени дебнеха за всяка възможност да се нахвърлят отгоре му.

— Прочетох и двете завещания — съобщи съдия Атли. — Ще продължим с последното, написано на първи октомври. Молба за легализирането му е подадена на четвърти октомври. Господин Бриганс, заемете се с управлението на наследството, което законът изисква — публикувайте известие за кредиторите, подайте предварителен опис и така нататък. Очаквам да го направите бързо. Господин Амбърг, разбрах, че желаете да се оттеглите.

Амбърг бавно се изправи и каза:

— Точно така, господин съдия. Няма да понеса процедурата. Като изпълнител на завещанието, ще трябва да положа клетва, че това е действителното завещание на Сет Хъбард, а аз отказвам да положа такава клетва. Не одобрявам това завещание и не желая да съм част от него.

— Господин Бриганс?

Джейк се изправи до мъжа, който скоро щеше да му стане бивш клиент, и каза:

— Господин съдия, господин Амбърг е бил адвокат и познава основните етапи от легализирането на едно завещание. Ще подготвя документите, които му позволяват да се оттегли, и същевременно ще подам списък с имената на хора, които биха могли да го заместят.

— Нека това бъде приоритет. Искам управлението на наследството да се движи, докато ние се занимаваме с други въпроси. Каквото и да се случи със собственоръчно написаното или с предходното завещание, някой трябва да се погрижи за имуществото на господин Хъбард. Допускам, че страните, които възнамеряват да оспорят това завещание, са няколко, така ли е?

Група адвокати се изправиха, кимайки, и съдия Атли вдигна ръка.

— Благодаря ви. Моля всички да седнат. Господин Амбърг, можете да се оттеглите.

Амбърг успя да изломоти едно кратко „благодаря“, докато ставаше от масата на ищците, и бързо се отдалечи по пътеката.

Съдия Атли нагласи очилата си и каза:

— Ще продължим както следва. Господин Бриганс, разполагате с десет дни да намерите заместник на изпълнителя на завещанието и съгласно желанието на покойния се постарайте той да не е адвокат от този окръг. След като се спрете на изпълнител, двамата с него се заемете с установяването на активите и пасивите. Бих искал възможно най-скоро да разполагам с първоначален опис. Междувременно останалите да подадат възраженията си към това завещание. След като всички представители на ответната страна се включат надлежно, отново ще се съберем и ще начертаем план за процеса. Както знаете, и двете страни могат да изискат процес със съдебни заседатели. Ако е така, отправете такова искане навреме, когато внасяте възражението си. Оспорването на завещания протича като всеки друг граждански процес в Мисисипи, затова важат същите правила за доказателствата и процедурата. — Съдията свали очилата си и задъвка едната дръжка, измервайки с поглед десетината адвокати. — И понеже очевидно вървим към процес, още отсега ви предупреждавам, че няма да работя с десетина адвокати. Не мога да си представя такъв кошмар, нито ще подлагам журито на подобно мъчение, ако изобщо се стигне до жури. Ще определим проблемите, ще облекчим процедурите и ще гледаме делото ефективно. Някакви въпроси?

О, хиляди, но щяха да имат предостатъчно време да ги зададат впоследствие. Неочаквано Букър Систрънк се изправи и екливият му баритон прокънтя в залата:

— Господин съдия, не съм сигурен дали е уместно в момента, но бих желал клиентката ми Лети Ланг да замести като изпълнител на завещанието господин Амбърг. Прегледах закона на този щат и не намерих разпоредба тази роля да изпълнява адвокат, счетоводител или друго подобно лице. Всъщност законът не изисква конкретна подготовка или опит, за да може някой да бъде управител на наследство, когато няма завещание, или изпълнител на завещание в случай като нашия.

Систрънк говореше бавно, внимателно и с безукорна дикция, а думите му отекваха в съдебната зала. Съдия Атли и другите юристи слушаха и го наблюдаваха. Вярно беше. Формално погледнато, всеки можеше да заеме мястото на Ръсел Амбърг: всеки вменяем човек на възраст над осемнайсет години. Дори престъпниците не бяха лишени от това право. Но предвид размера на наследството и сложните въпроси, свързани с него, беше нужна по-опитна и по-безпристрастна ръка. Вариантът наследство за 20 милиона долара да бъде поверено на Лети, а Систрънк да й шушне в ухото, беше възмутителен поне за белите хора, присъстващи в залата. Дори съдия Атли сякаш замръзна за една-две секунди.

Систрънк не беше приключил. Замълча, колкото да отмине първоначалният шок, и продължи:

— Господин съдия, съзнавам, че на практика цялата работа по легализирането извършва адвокатът по наследството под строгия контрол на съда, разбира се, и по тази причина предлагам моята кантора да бъде упълномощена за тази дейност. Ще работим в тясно сътрудничество с клиентката си, госпожа Лети Ланг, за да спазим съвсем точно желанията на господин Хъбард. Ако е необходимо, ще се консултираме с господин Бриганс, който е чудесен адвокат, но повечето тежка работа ще свършим аз и колегите ми.

С тези думи Букър Систрънк постигна целта си. Войната между черни и бели беше обявена.

Хършъл, Рамона и семействата им впериха гневни и изпълнени с омраза погледи към групата на чернокожите отвъд пътеката, която охотно и донякъде самодоволно им отвърна със същото. Тяхното момиче Лети беше избрано да получи парите и те щяха да се борят заедно с нея. Но парите бяха на семейство Хъбард. Сет сигурно не е бил с всичкия си.

Джейк стрелна Систрънк с гневен поглед през рамо, но той не му обърна внимание. Първата реакция на Джейк беше: колко глупаво! Окръг с преобладаващо бяло население означаваше, че и съдебните заседатели ще бъдат предимно бели. Бяха далече от Мемфис, където Систрънк ловко вкарваше свои хора сред съдебните заседатели и печелеше огромни присъди. Мемфис обаче беше друг свят.

Достатъчни бяха девет-десет бели от окръг Форд в журито, подложени на едноседмично изтезание от страна на Букър Систрънк, и госпожа Лети Ланг щеше да си тръгне с празни ръце.

Глутницата адвокати бяха изумени досущ като Джейк, но Уейд Лание съзря удобната възможност. Скочи на крака и изстреля:

— Не възразяваме, господин съдия.

— Не сте в положение да възразявате срещу каквото и да било — сряза го съдия Атли.

След това Джейк си помисли: добре, нека да ме разкарат. Заради тези лешояди нищо няма да остане. Животът е твърде кратък, за да си опропастя цяла година, пазейки се от куршумите в една расова война.

— Още нещо, господин Систрънк? — попита съдия Атли.

— Засега не, господин съдия.

Систрънк се извърна и кимна самодоволно на Симиън и семейството. Беше доказал, че има характер. Беше безстрашен, нищо не можеше да го уплаши и бе готов за бой. Наели бяха подходящия адвокат. Преди да седне, той погледна към Хършъл Хъбард и му отправи усмивка, която сякаш казваше „Играта започна, старче“.

— Продължете да изучавате закона, господин Систрънк — спокойно заяви съдия Атли. — Нашите разпоредби за легализиране на завещание отдават върховно предпочитание на желанието на покойния, който го е написал. Господин Хъбард ясно е посочил кого избира за адвокат. В това отношение няма да настъпи промяна. Ако имате и други желания, подайте съответните искания, разбира се, след като се свържете с признат от този съд адвокат и се явите надлежно.

Дишането на Джейк отново се нормализира, макар все още да беше потресен от безочието на Систрънк и хрумванията му. И от алчността му. Без съмнение беше убедил Лети да подпише някакъв договор, който да му осигури процент от нейния дял. Повечето адвокати на ищците вземаха една трета от стойността на постигнато споразумение, 40 процента от присъденото от съдебни заседатели и половината, ако имаше обжалване. Човек с исполинско его като на Систрънк и — да, вярно — с историята на неговите съдебни триумфи несъмнено щеше да клони към максимума на тези проценти. И като че ли това не беше достатъчно, ами се опитваше да се домогне до още една бала пари, които да получава почасово като адвокат по легализирането на завещанието.

Съдия Атли приключи. Вдигна чукчето и обяви:

— Ще се съберем отново след трийсет дни. Съдът се разпуска.

Чукчето се стовари с трясък.

Адвокатите на Лети тутакси я обградиха и я поведоха през преградата към предните редове, където близките й и други досадници се стълпиха около нея. Така я бяха наобиколили, сякаш имаше опасност за живота й, галеха я, гукаха, насърчаваха я. Възхищаваха се на Систрънк и го поздравяваха за смелите твърдения и позиция, а Кендрик Бост не сваляше ръката си от рамото на Лети, докато тя си шушукаше с любимите си същества. Майка й Сайпръс седеше в инвалидната количка и триеше сълзите от бузите си. На какъв ужас излагаха цялото семейство!

Джейк не беше в настроение за празни приказки, а и никой не се опита да го заговори. Другите адвокати се бяха пръснали на малки групи и разговаряха помежду си, докато прибираха куфарчетата си и се готвеха да се разотидат. Наследниците на Хъбард се събраха и се постараха да не зяпат гневно чернилките, които искаха да им отмъкнат парите. Джейк се шмугна през една странична врата и се запъти към задните стълби. Господин Пейт, старият пристав, го спря.

— Ей, Джейк, съдия Атли те вика.

В тясната стаичка, където адвокатите се събираха на кафе, а съдиите провеждаха неофициалните си срещи, Рубън Атли тъкмо събличаше тогата си.

— Затвори вратата — нареди той, когато Джейк влезе.

Почитаемият Атли не си падаше по сладкодумните приказки, не разказваше дълги истории, не се шегуваше. При него нямаше безсмислено дрънкане и рядко присъстваше хумор, макар че в съдебната зала често имаше публика, склонна да се засмее на всяко нещо.

— Седни, Джейк — заяви съдията и двамата се настаниха край едно малко бюро. — Ама че задник! — възкликна Атли. — Това може и да мине в Мемфис, но тук не.

— Още съм изумен.

— Познаваш ли Куинс Лънди, адвокат от Смитфийлд?

— Чувал съм за него.

— По-възрастен е, почти пред пенсия. Цял век се занимава само с легализации, познава добре материята и е адски праволинеен. Мой стар приятел. Подай предложение за Куинс и за още двама — ти ги избери — като заместници на изпълнителя на завещанието и аз ще назнача Куинс. С него добре ще се спогодите. А що се отнася до теб, оставаш на борда до края. Колко вземаш на час?

— Нямам тарифа, господин съдия. Клиентите ми работят за по десет долара на час, ако имат късмет. Не могат да си позволят да плащат стотачка за адвокат.

— Мисля, че сто и петдесет долара е справедлива цена за днешния пазар. Съгласен ли си?

— Сто и петдесет долара звучи добре, господин съдия.

— Добре, работиш за сто и петдесет долара на час. Допускам, че разполагаш с време.

— О, да.

— Хубаво. Защото това дело ще ти запълни живота в обозримо бъдеще. През шейсет дни подавай молба за адвокатските хонорари. Ще се погрижа да ти бъдат изплащани.

— Благодаря, господин съдия.

— Носят се много слухове за размера на наследството. Имаш ли представа доколко са верни?

— Ръсел Амбърг ми каза, че възлиза поне на двайсет милиона, като повечето са в брой. Скрити извън щата. Иначе всички в Клантън щяха да знаят с точност.

— Най-добре да се задействаме бързо да ги защитим. Ще подпиша заповед, която ти дава право да получиш финансовите документи на господин Хъбард. И когато Куинс се включи, започнете да ровите.

— Добре, сър.

Съдия Атли отпи голяма глътка кафе от картонена чашка. Зарея поглед през мръсното прозорче към моравата пред съда и накрая каза:

— Почти ми е жал за горката жена. Напълно е изгубила контрол, заобиколена от хищници, надушили парите. Няма да й остане нито цент, когато Систрънк приключи с нея.

— Ако съдебните заседатели изобщо отсъдят в нейна полза.

— Ще поискаш ли съдебни заседатели, Джейк?

— Още не знам. Трябва ли?

Въпросът беше крайно неуместен, но в момента не му се стори така. Джейк се подготви за укор; съдия Атли обаче се усмихна лекичко.

— Бих предпочел съдебни заседатели, Джейк. Нямам против да вземам трудни решения. Такава ми е работата. В случай като този ще е добре на горещия стол да седнат и дванайсет от нашите примерни и добросъвестни граждани. Би ми се искало, за разнообразие — ухили се широко съдията.

— Не ви виня. Ще внеса искане.

— Направи го. И още нещо, Джейк — адвокати много, но на малцина имам доверие. Не се колебай да се отбиваш на кафе, ако трябва да се обсъди нещо. Безспорно си даваш сметка за важността на това дело. Тук няма много пари, Джейк, никога не е имало. А сега изведнъж се появява гърне със злато и доста хора искат да бръкнат вътре. Не и ти. Нито аз. Но има мнозина други. Важно е с теб да останем на едно мнение.

Мускулите на Джейк се отпуснаха за пръв път от часове и той си пое дълбоко въздух.

— Съгласен съм, господин съдия, и благодаря.

— До скоро.