Сянката на чинара

44

Джейк и Хари Рекс напуснаха града. Джейк караше. Двамата искаха да се отдалечат колкото се може повече от кошмара на съдебната зала. Не искаха да рискуват да се натъкнат на Лети, на Порша или на някой от другите адвокати, всъщност на когото и да било, станал очевидец на погрома преди малко.

Хари Рекс както обичайно беше контра. Дори денят в съда да беше минал гладко, винаги можеше да се разчита на него да забележи единствено отрицателните страни. Ако денят беше неуспешен, той излъчваше невероятен оптимизъм за утрешния ден. Докато шофираше и кипеше вътрешно, Джейк очакваше събрата си по оръжие да подметне забележка, която да повдигне духа му, макар и за няколко секунди. Но получи само:

— Най-добре престани да се надуваш и се споразумей с това копеле.

Мина доста време, преди Джейк да отговори.

— Защо мислиш, че Уейд Лание ще се съгласи на споразумение сега? Току–що спечели делото. Тези съдебни заседатели няма да дадат на Лети дори петдесет долара да напазарува от бакалията. Видя им лицата.

— Знаеш ли кое е най-лошото, Джейк?

— Всичко е лошо. От лошо по-лошо.

— Лошото е, че кара човек да постави под съмнение всяко нещо, свързано с Лети. Досега нито за секунда не съм си помислил, че е манипулирала Сет Хъбард, за да промени завещанието си. Тя не е толкова лукава, а той не е толкова глупав. Но човек сега изведнъж разбира, че тя и друг път го е правила, и си казва: „Дали пък тази жена не знае повече за завещанието и за свързаните с това юридически последствия, отколкото си мисля?“. Не знам, просто се разколебавам.

— И защо ще го крие? По дяволите, обзалагам се, че не е казвала нито на Порша, нито на някой друг, че семейство Пикъринг са я притиснали. Сигурно трябваше да се сетя да я попитам преди шест месеца: я ми кажи, Лети, да си придумвала някой друг да промени завещанието си и да добави тлъста сума за теб?

— Защо не го направи?

— Вероятно от глупост. И в момента се чувствам доста глупаво.

Пътуваха известно време в мълчание.

— Имаш право. Случилото се кара човек да поставя всичко под съмнение. А ако ние се чувстваме така, какво остава за съдебните заседатели!

— Изгубихме съдебните заседатели, Джейк, повече няма да си ги върнем. Ти призова най-добрия си свидетел, изложи почти безукорна теза, остави главната си звезда за накрая и тя се справи добре, а после за броени минути един изненадващ свидетел те разби на пух и прах. Забрави за журито.

Пак мълчание.

— Изненадващ свидетел — каза Джейк. — Това е сигурно основание за анулиране на съдебното решение.

— Не разчитай. Не бива да допуснеш да се стигне дотам, Джейк. Трябва да сключиш споразумение, преди делото да отиде в ръцете на заседателите.

— Ще трябва да се оттегля като адвокат.

— Така да бъде. Спечели малко пари, сега се оттегли. Замисли се обаче за Лети.

— Предпочитам да не го правя.

— Разбирам, но ако тя излезе от съда без пукната пара, тогава какво?

— Може би това заслужава.

Спряха на покрития с чакъл паркинг пред бакалията „Бейтс“. Червеният сааб беше единствената вносна кола тук, всички останали коли бяха пикапи на повече от десет години. Наредиха се на опашката, докато госпожа Бейтс търпеливо им сипваше зеленчуци в чиниите срещу три и петдесет на човек, с подсладения студен чай и царевичния хляб включително. Хората бяха нагъсто, почти рамо до рамо и нямаше свободни столове.

— Ей там — кимна госпожа Бейтс и Джейк и Хари Рекс седнаха пред малък плот, недалече от голямата газова печка, отрупана с тенджери. Можеха да разговарят, но предпазливо.

Не че имаше значение. Нито един човек от обядващите тук не знаеше, че в града се води процес. И със сигурност не знаеха колко зле се развиват нещата за Джейк. Кацнал на високото столче и приведен над чинията си, той оглеждаше навалицата.

— Ей, трябва да хапнеш — подкани го Хари Рекс.

— Нямам апетит — отговори Джейк.

— Да изям ли и твоята порция?

— Може би. Завиждам на хората тук, че не трябва да се върнат в онази съдебна зала.

— Нито пък аз, приятел. Оставаш сам. Така здраво прецака случая, че положението е неспасяемо. Аз се омитам.

Джейк отчупи парче царевичен хляб.

— Ти не си ли учил с Лестър Чилкот?

— Да. Най-големият негодник във факултета. Отначало беше симпатяга, но после си намери работа в голяма фирма в Джаксън и изведнъж се превърна в смрадлив задник. Случва се понякога. Не е първият. Защо?

— Притисни го следобед и го преслушай дали са склонни на споразумение.

— Добре. Какво споразумение?

— Не знам, но ако седнат на масата, ще се договорим. Ако аз се оттегля, съдия Атли вероятно ще поеме преговорите и ще се постарае всеки да получи нещо.

— Това вече е сериозно. Струва си да опитаме.

Джейк успя да хапне малко пържена бамя. Хари Рекс почти беше приключил с храната и оглеждаше чинията на Джейк.

— Джейк, ти си играл футбол, нали? — попита той.

— Опитах.

— Не, помня те като куотърбек на жалкото отборче на Карауей, дето не спечели нито една купа, ако не ме лъже паметта. Коя е най-тежката загуба, която си преживявал на игрището?

— Когато „Рипли“ ни биха с петдесет на нула в първи курс.

— Колко зле беше по средата на мача?

— Трийсет и шест на нула.

— А ти отказа ли се?

— Не, нали бях куотърбек.

— Добре, по средата на мача си знаел, че няма да спечелите, но си повел отбора обратно на терена и си продължил да играеш. Не си се отказал тогава, няма да се откажеш и сега. На този етап се съмнявам, че ще спечелиш, но трябва да си замъкнеш задника обратно на игрището. В момента ми изглеждаш напълно смазан и заседателите ще наблюдават всеки твой ход. Изяж си зеленчуците като добро момче и да тръгваме.

Съдебните заседатели се пръснаха за обяд и се събраха отново в стаята си в един и петнайсет. Обсъждаха случая, шушукаха на групички. Бяха изненадани и объркани. Учудени, че процесът толкова рязко се е обърнал срещу Лети Ланг. Преди появата на Фриц Пикъринг доказателствата се трупаха и ставаше ясно, че Сет Хъбард е човек, който е правел каквото си поиска и прекрасно е съзнавал какво върши. Положението рязко се промени и в момента гледаха на Лети с огромно подозрение. Дори двамата чернокожи съдебни заседатели, Мишел Стил и Барб Гастън, изглежда, я изоставяха. Хората бяха объркани какво предстои. Кого щеше да изправи Джейк на свидетелското място, за да компенсира щетите? Изобщо беше ли възможно да бъдат поправени? Ако те, съдебните заседатели, отхвърлеха собственоръчно написаното завещание, какво щеше да стане с всичките пари? Имаше много въпроси без отговор.

Толкова много обсъждаха случая, че председателят Невин Дарк се почувства длъжен да им напомни, че съдията няма да остане доволен от това, което правят.

— Да говорим за друго — учтиво помоли той. В крайна сметка не им беше началник.

В един и половина приставът влезе в стаята им, преброи присъстващите и каза:

— Да вървим.

Последваха го до залата. Когато заеха местата си, всички дванайсет човека впериха очи в Лети Ланг, която не вдигаше поглед от бележките си. Адвокатът й също не поглеждаше към ложата на съдебните заседатели със симпатичната си усмивчица. Вместо това се беше смъкнал ниско на стола си, дъвчеше един молив и се мъчеше да изглежда спокоен.

— Господин Лание, повикайте следващия си свидетел — каза съдия Атли.

— Да, господин съдия. Призовавам господин Хършъл Хъбард.

Хършъл зае свидетелското място, усмихна се глуповато на заседателите, закле се да казва истината и започна да отговаря на многобройни рутинни въпроси. Уейд Лание го беше обучил добре.

Разхождаха се напред-назад и обхванаха всички страни на невзрачния му живот. Обичайната постановка беше в ход и Хършъл си припомни с огромно умиление детството си, родителите и сестра си, прекрасните игри, които играели заедно. Да, разводът бил доста болезнен, но семейството успяло да го преодолее и да се съхрани. Бил много близък със своя старец: непрекъснато се чували, виждали се при всяка възможност, но и двамата били доста заети хора. И двамата били запалени фенове на „Атланта Брейвс“, следели ревностно мачовете на отбора и непрекъснато ги обсъждали.

Лети го гледаше втрещена. Никога не беше чувала Сет Хъбард да споменава „Атланта Брейвс“, нито го беше виждала да гледа бейзбол по телевизията.

Двамата се стараели да ходят до Атланта поне веднъж всеки сезон, за да гледат някой мач. Е, това беше новост за Джейк и за всички, които бяха чели клетвените показания на Хършъл. Никога не беше споменавал за подобни пътувания с баща си. Джейк не можеше да направи почти нищо. Щеше да му отнеме най-малко два дни сериозно проучване, за да докаже, че пътуванията до Атланта не са се състояли. Ако Хършъл искаше да си съчинява притчи за отношенията с баща си, Джейк не можеше да го спре засега. Човекът беше изгубил баща си, а после беше изключен от завещанието му жестоко и унизително. Беше лесно и напълно естествено съдебните заседатели да изпитват съчувствие към него.

А и как да опровергаеш син, който не е бил близък с баща си, но сега твърди обратното? Нямаше начин и Джейк съзнаваше, че в случая не може да спечели. Водеше си бележки, слушаше измислиците и се стараеше да запази непроницаемо изражение, като че ли всичко вървеше по мед и масло. Не можеше да се насили да погледне към съдебните заседатели. Между него и тях сякаш се беше издигнала стена — никога досега не беше усещал такова нещо.

Когато най-накрая стигнаха до рака на Сет, Хършъл се натъжи и дори го задавиха сълзи. Било просто ужасно, каза той, да гледаш как този деен и енергичен човек се сбръчква и линее от болестта. Много пъти се опитвал да откаже цигарите, баща и син водели дълги и откровени разговори за тютюнопушенето. Хършъл спрял цигарите на трийсет и умолявал и баща си да го стори. През последните месеци Хършъл го посещавал колкото се може по-често. Да, обсъждали завещанието му. Намеренията на Сет били съвсем ясни. Може и да не бил особено щедър към Хършъл и Рамона, докато били по-малки, но искал да наследят всичко след смъртта му. Уверил ги, че е изготвил истинско завещание, което ще ги избави от финансови притеснения и ще осигури бъдещето на децата им, обичните му внуци.

Сет не бил на себе си към края. Непрекъснато разговаряли по телефона и отначало Хършъл забелязал, че паметта на баща му отслабва. Не помнел резултата от бейзболния мач от предишната вечер. Непрекъснато се повтарял. Бръщолевел за Световната купа, макар че „Брейвс“ изобщо не стигнали до там миналата година. Според Сет обаче били. Старецът си отивал. Било съкрушително.

Нищо чудно, че Хършъл се отнасял предпазливо към Лети Ланг. Тя се справяла добре с чистенето, готвенето и грижите за баща му, но колкото по-дълго работела в къщата и колкото по-сериозно се разболявал Сет, толкова повече се опитвала да го закриля. От поведението й личало, че присъствието на Хършъл и Рамона в къщата не й допада. Няколко пъти, когато Хършъл се обаждал на баща си, тя казвала, че той не е добре и не може да говори по телефона. Опитвала се да го държи далече от семейството му.

Лети измери свидетеля с гневен поглед и бавно поклати глава.

Представлението си го биваше и когато приключи, Джейк беше толкова изумен, че не можеше да помръдне или да реагира. Благодарение на умела и несъмнено скъпа подготовка Уейд Лание беше скалъпил история, на която всеки баща и син биха завидели.

Джейк се приближи към подиума и попита:

— Господин Хъбард, когато с баща ви отивахте да гледате мачовете на „Брейвс“, в кой хотел отсядахте обикновено?

Хършъл премигна и леко зяпна, но не каза нищо. Хотелите имат регистри, които може да бъдат проверени. Накрая се окопити и отговори:

— Ами в различни хотели.

— Миналата година ходихте ли в Атланта?

— Не, татко беше твърде зле.

— А по-предишната година?

— Да, струва ми се.

— Добре, значи сте ходили през осемдесет и седма. В кой хотел?

— Не помня.

— Така. С кого играха „Брейвс“?

Мачовете и резултатите също могат да бъдат проверени.

— Ами знаете ли, не съм сигурен. Май бяха „Къбс“.

— Можем да го проверим — отбеляза Джейк. — На коя дата?

— О, никак не ме бива с датите.

— Добре, ами през осемдесет и шеста? Ходихте ли на някой мач в Атланта?

— Да, мисля.

— В кой хотел бяхте?

— Може би в „Хилтън“, не съм сигурен.

— С кого играха „Брейвс“?

— Ами да видим… Не съм сигурен, но знам, че една година ги гледахме да играят с „Филис“.

— През осемдесет и шеста кой играеше трета база за „Филис“?

Хършъл преглътна мъчително и впери поглед право напред, като че ли се взираше в нечии фарове. Лактите му потръпваха и той не откъсваше поглед от съдебните заседатели. Лъжите му го проваляха. Скалъпеният шедьовър на Лание имаше пробойни. Най-сетне Хършъл измърмори:

— Не знам.

— Не помните Майк Шмит, най-великата трета база в този спорт? Още е там йена път да влезе в Залата на славата.

— Съжалявам, не го помня.

— Кой играеше център за „Брейвс“?

Поредната мъчителна пауза. Очевидно Хършъл си нямаше представа.

— Някога да сте чували за Дейл Мърфи?

— Разбира се, точно той. Дейл Мърфи.

Засега по всичко личеше, че Хършъл е лъжец или поне че страшно много си украсява. Джейк можеше да го върти на шиш и за всичко останало в показанията му, но нямаше гаранция, че отново ще уцели. Инстинктът му подсказа да седне.

След това беше ред на Рамона, която плака много, след като положи клетва. Тя още не можеше да повярва, че скъпото й „татенце“ било толкова объркано и обезумяло, че да посегне на живота си. След време обаче Лание успя да я успокои и двамата преминаха през репетираните показания. Тя открай време била момиченцето на татко и просто не можела да се откъсне от него. Той обожавал нея и децата й и често ги посещавал в Джаксън.

Джейк отново неохотно се възхити на Уейд Лание. Беше подготвил добре Рамона за клетвените й показания през декември и я беше научил на умели удари в гърба.

Лание знаеше, че няма как Джейк да опровергае думите й на процеса, затова му пусна трохички при снемането на клетвените показания, само колкото да отговори отгоре-отгоре на въпросите. После се беше заел с измислицата за пред журито.

Показанията на Рамона представляваха театрална смесица от прочувствено и слабо актьорско изпълнение, лъжа и преувеличение. Джейк крадешком поглеждаше към съдебните заседатели, за да провери дали някой не е станал подозрителен. Когато Рамона отново се разциври, Трейси Макмилън, заседател номер две, погледна Джейк смръщено, сякаш казваше: „Как ли пък не!“.

Поне това разчете в погледа й Джейк. Възможно бе и да греши. Инстинктите му бяха разколебани и той не им вярваше изцяло. Трейси беше фаворитката му сред съдебните заседатели. Погледите им се срещаха вече два дни и нещата бяха стигнали едва ли не до флирт. Джейк не за пръв път използваше приятната си външност, за да спечели съдебен заседател на своя страна, нямаше да бъде и за последен.

Хвърли още един поглед и отново се натъкна на Франк Доули и неговата запазена марка: поглед, който казваше „Нямам търпение да те изпека на шиш“.

Уейд Лание не беше безупречен. Разпитът му продължаваше твърде дълго и започваше да губи публика. Гласът на Рамона беше дразнещ, а плачът й — изтъркан стар номер.

Зрителите страдаха не по-малко от нея и когато Уейд Лание най-сетне я освободи, съдия Атли побърза да удари с чукчето:

— Петнайсет минути почивка.

Съдебните заседатели излязоха и залата се опразни. Джейк остана на масата, Лети също. Време беше да застанат лице в лице. Порша придърпа стола си по-наблизо, за да могат тримата да поговорят тихичко.

— Джейк, много съжалявам. Какво направих? — Очите на Лети се насълзиха.

— Защо не ми каза, Лети? Ако знаех за Пикъринг, щях да се подготвя.

— Изобщо не беше така, Джейк. Кълна се, не съм обсъждала никакво завещание с госпожа Айрин. Нито преди да го напише, нито след това. Дори не знаех за него, докато не отидох на работа онази сутрин и срещу мен не се отвори адът. Кълна се, Джейк. Трябва да ми позволиш да го обясня на съдебните заседатели. Мога да го направя. Мога да ги убедя да ми повярват.

— Не е толкова просто. Ще поговорим после.

— Трябва да поговорим, Джейк. Хършъл и Рамона лъжат, та се късат. Не можеш ли да ги накараш да престанат?

— Не мисля, че съдебните заседатели се връзват.

— Те не харесват Рамона — обади се Порша.

— Разбирам това. Трябва да отида до тоалетната. Някакви новини от Лушън?

— Не, проверих телефонния секретар на обед. Няколко адвокати, няколко репортери и една смъртна заплаха.

— Какво?

— Някакъв тип заплашва, че пак ще подпали къщата ти, ако спечелиш толкова много пари за чернилките.

— Много мило. Почти ми харесва. Навява ми мили спомени за процеса срещу Хейли.

— Запазих го. Искаш ли да кажа на Ози?

— Разбира се.

Хари Рекс спря Джейк пред тоалетната.

— Говорих с Чилкот. Няма да има сделка. Не проявяват интерес към споразумение. Всъщност едва не ми се изсмя в лицето и каза, че са приготвили една-две изненади.

— Моля? — паникьоса се Джейк.

— Е, не ми каза, разбира се. Така би развалил изненадата, нали?

— Няма да понеса нов удар, Хари Рекс.

— Спокойно. Справяш се добре. Съмнявам се, че Хършъл и Рамона са впечатлили сериозно много съдебни заседатели.

— Да я нападна ли?

— Не. Давай лекичко. Ако я притиснеш, тя пак ще ревне. На заседателите им е писнало от нея.

Пет минути по-късно Джейк се приближи към свидетелката и попита:

— Госпожо Дафо, баща ви е починал на втори октомври миналата година, нали?

— Да.

— Кога го видяхте за последен път преди смъртта му?

— Не си записвам, господин Бриганс. Той беше моят татко.

— Не е ли вярно, че сте го видели за последен път в края на юли, повече от два месеца преди смъртта му?

— Не, изобщо не е вярно. Непрекъснато се виждахме.

— Последният път, госпожо Дафо. Кога беше последният път?

— Повтарям ви, че не си водя бележки. Сигурно няколко седмици, преди да умре.

— Сигурна ли сте?

— Ами, не, не съм напълно сигурна. Вие записвате ли си всеки път, когато посетите родителите си?

— Не аз съм свидетелят, госпожо Дафо. Аз съм адвокатът, който задава въпросите. Сигурна ли сте, че сте видели баща си няколко седмици преди да почине?

— Ами, ммм, не мога да твърдя категорично.

— Благодаря ви. Сега относно децата ви — Уил и Лий Ан, нали? Кога за последен път видяха дядо си преди смъртта му?

— За бога, господин Бриганс. Нямам представа.

— Но вие заявихте, че непрекъснато са се виждали с него.

— Ама разбира се. Те обичаха дядо си.

— А той обичаше ли ги?

— Обожаваше ги.

Джейк се усмихна и се приближи към масичката, на която се намираха веществените доказателства. Взе два листа хартия и погледна към Рамона.

— Това е завещанието, което баща ви е написал преди смъртта си. Съдебните заседатели вече са виждали това веществено доказателство. В шестия абзац баща ви пише, цитирам: „Имам две деца — Хършъл Хъбард и Рамона Хъбард Дафо, — те също имат деца, но не знам колко, защото не съм ги виждал от доста време“. Край на цитата. — Джейк остави завещанието обратно на масата и попита: — Между другото, на колко години е Уил?

— На четиринайсет.

— А на колко години е Лий Ан?

— На дванайсет.

— Значи за последен път сте родили преди дванайсет години?

— Да, точно така.

— Но баща ви не е знаел дали нямате още деца?

— Не може да се вярва на това завещание, господин Бриганс. Баща ми е бил умопомрачен, когато го е написал.

— Струва ми се, че това трябва да решат съдебните заседатели. Нямам повече въпроси.

Джейк седна и получи бележка от Куинс Лънди, която гласеше: „Блестящо. Размаза я“. Точно в този момент от процеса, от кариерата си, всъщност от живота си, Джейк наистина се нуждаеше от стимул. Приведе се към него и му прошепна:

— Благодаря.

Уейд Лание се изправи.

— Господин съдия, призоваваме господин Иън Дафо, съпруг на Рамона Хъбард.

Иън се появи на свидетелското място, несъмнено подкован и готов да поднесе поредната фантасмагорична разходка по алеята на спомените. По средата на показанията му Куинс Лънди плъзна още една бележка към Джейк: „Тези хора се престарават да убедят заседателите. Според мен не се получава“.

Джейк кимна, търсейки възможност да захапе изпусната дума, в която да се вкопчи и да я обърне срещу свидетеля. След прекомерната театралност на жена си Иън се представи като безобидно скучен. Даде почти същите отговори, но без никаква емоция.

Чрез свои тайни канали и източници Джейк, Хари Рекс и Лушън бяха изровили малко мръсотия за Иън. От известно време бракът му беше разклатен. Той предпочиташе да стои далече от къщи и обясняваше отсъствията си с работа. Здравата кръшкаше. Жена му пиеше прекалено. Освен това някои от сделките му бяха пред провал.

Първият въпрос от кръстосания разпит на Джейк гласеше:

— Твърдите, че се занимавате с недвижими имоти, нали?

— Точно така.

— Притежавате ли изцяло или част от компания на име Кей Ел Ди Билокси Груп?

— Да.

— Тази компания ли се опитва да ремонтира Гълф Коуст Мол в Билокси, Мисисипи?

— Да.

— Бихте ли казали, че компанията е финансово стабилна?

— Зависи какво имате предвид под „финансово стабилна“.

— Добре, да го дефинираме така: преди два месеца вашата компания Кей Ел Ди Билокси Груп била ли е съдена от Фърст Гълф Банк за неизплащане на кредит в размер от два милиона долара? — Джейк държеше и размахваше някакви защипани заедно документи. Разполагаше с доказателства.

— Да, но има още подробности.

— Не съм питал за тях. Вашата компания не е ли съдена и миналия месец от банка в Ню Орлиънс, наречена „Пикаюн Тръст“, за два милиона и шестстотин хиляди долара?

Иън пое дълбоко дъх и накрая отговори:

— Да, но тези дела още не са приключили и ние сме завели насрещни.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

Иън слезе от свидетелското място в пет без петнайсет и за миг съдия Атли се зачуди дали да не прекрати заседанието до четвъртък сутринта. Уейд Лание му помогна с думите:

— Господин съдия, бих искал да призовем свидетел, който няма да отнеме много време.

Ако Джейк подозираше какво предстои, щеше да протака малко повече с Иън, щеше да се помотае още, за да избегне втори удар поне до следващия ден. В крайна сметка обаче съдебните заседатели си тръгнаха към къщи с още по-ниско мнение за Сет Хъбард и неговите склонности от преди.

Джейк веднага позна името — беше едно от четирийсет и петте, които Лание бе стоварил върху бюрото му преди две седмици. Джейк два пъти се бе опитал да й се обади, но без успех. Извикаха жената от стаята на свидетелите и приставът я поведе към подиума.

Съгласно ясните и категорични инструкции на Уейд Лание тя беше облечена с евтина синя рокля, много подобна на онази, която носеше Лети. Нищо тясно, нищо секси, нищо подчертаващо фигурата й, която обикновено привличаше погледите. Никакви бижута, нищо модерно. Беше се постарала да изглежда съвсем обикновена, като че ли изобщо бе възможно.

Посланието беше много фино: след като Сет е тичал след тази привлекателна чернокожа жена, значи е тичал и след Лети.

Тя зае свидетелското място и се усмихна притеснено на съдебните заседатели. Лание я преведе през въвеждащите подробности и после мина направо към същината. Подаде й някакви документи и попита:

— Бихте ли обяснили какво е това?

Свидетелката ги прегледа набързо и отговори:

— Да, това е обвинението за сексуален тормоз, което подадох срещу Сет Хъбард преди пет години.

Джейк скочи и буквално изкрещя:

— Възразявам, господин съдия. Ако адвокатът не може да ни обясни каква връзка има това, не бива да го допускаме.

Лание също се беше изправил, готов за бой.

— О, има връзка и още как, господин съдия — заяви той на висок глас.

Съдия Атли вдигна и двете си ръце и нареди:

— Тишина. — Погледна часовника си, изгледа и съдебните заседатели, замълча за секунда и каза: — Всички да останат по местата си, но ще направим пет минути почивка. Адвокатите в кабинета ми.

Бързо се отправиха към кабинета му. Джейк беше толкова ядосан, че беше готов да раздава юмруци, Лание също изглеждаше склонен да се включи. Когато Лестър Чилкот затвори вратата, съдия Атли попита:

— Какво ще гласят показанията й?

— Работила е в една от компаниите на Сет Хъбард в Южна Джорджия — обясни Лание. — Запознали се там, той започнал настойчиво да я сваля, принудил я да правят секс, а после я уволнил, когато решила да сложи край. Постигнали извънсъдебно споразумение по обвинението в сексуален тормоз.

— И това се е случило преди пет години? — попита Джейк.

— Да.

— Каква е връзката с проблемите, които разглеждаме сега? — попита съдия Атли.

— О, има съществена връзка, господин съдия — отговори Лание нехайно благодарение на няколкомесечната подготовка. Джейк беше напълно слисан и толкова бесен, че не можеше и да мисли. Лание продължи: — Свързано е с проблема за злоупотребата с влияние. Госпожица Кид е работела за него, както госпожа Ланг. Сет е имал склонността да съблазнява жени, които са работели за него, независимо от цвета на кожата им.

— Джейк?

— Пълни глупости. Първо, господин съдия, тя не трябва да бъде допусната да свидетелства, защото допреди две седмици не фигурираше в списъка на свидетелите и това е в явно нарушение на правилата. Второ, какво е правил Сет преди пет години няма нищо общо със завещателната му дееспособност миналия октомври. Очевидно не съществува нито едно доказателство, че е имал интимни отношения с Лети Ланг. Изобщо не ме интересува с колко жени, бели или черни, е спал преди пет години.

— Според нас случилото се има доказателствена сила.

— Глупости! Всичко има доказателствена сила.

— Мери си думите, Джейк — предупреди го съдия Атли.

— Извинете.

Съдия Атли вдигна ръка и всички притихнаха. Той си запали лулата, издиша мощна струя дим, отиде до прозореца, върна се и каза:

— Разбирам основанията ти, Уейд. И двете жени са работили за него. Ще допусна показанията.

— На кого изобщо са му притрябвали правила! — възкликна Джейк.

— Ела при мен след заседанието, Джейк — нареди строго съдия Атли и издуха още малко дим. Остави лулата си и каза: — Да продължаваме.

Адвокатите отново се събраха в залата. Порша се приведе напред и прошепна на Джейк:

— Какво се случи?

— Съдията си е изгубил ума, това е.

Джулина разказа историята си пред притаилите дъх зрители. За внезапното си повишение, пътуването до Мексико Сити с шефа й, съседните стаи в луксозния хотел, секса и последвалото чувство за вина. Когато се прибрал, Сет незабавно я уволнил и наредил да я изведат от сградата. Тя го дала под съд и той побързал да сключи извънсъдебно споразумение.

Показанията й нямаха връзка с оспорването на завещанието. Бяха скандални и със сигурност паметни, но докато ги слушаше, Джейк все повече се убеждаваше, че съдия Атли бе допуснал сериозна грешка. Щяха да изгубят делото, но обжалването му се струваше все по-възможно с всяка изминала минута. Джейк щеше да си прекара страхотно, разобличавайки лукавството на Уейд Лание пред Върховния съд на Мисисипи. А и щеше да му достави огромно удоволствие да види най-сетне отменена присъда на Рубън Атли.

Джейк си призна наум, че явно вече е изгубил, след като мисли за обжалване. Разпита Джулина Кид няколко минути само колкото да изтръгне признанието, че й е платено да свидетелства. Тя отказваше да каже колко точно — изглежда, Лание я беше подготвил навреме.

— Значи правите секс за пари, а сега давате и свидетелски показания за пари, така ли, госпожице Кид? — попита той.

Въпросът беше груб и на Джейк му се прииска да си вземе думите обратно още щом ги изрече. Тя просто казваше истината.

Свидетелката само вдигна рамене — може би най-изисканият отговор през този ден.

В пет и половина съдия Атли разпусна съда до четвъртък сутринта. Джейк остана в съдебната зала дълго след като всички останали излязоха. Поговори си тихо с Порша и Лети и напразно се помъчи да ги увери, че положението всъщност не е толкова лошо. Прозвуча почти безнадеждно.

Най-сетне господин Пейт угаси лампите и Джейк си тръгна.

Не мина през кабинета на съдия Атли, както му беше наредено. Прибра се у дома. Нуждаеше се от малко тишина и спокойствие с двете си най-любими същества, за които винаги щеше да си остане най-великият адвокат на света.