Сърцата на тримата

ПРЕДГОВОР

Надявам се читателят да ме извини, че започвам този предговор със самохвалство. Всъщност това произведение е юбилейно. С написването му аз чествам четиридесетия си рожден ден, петдесетата си книга, шестнадесетата година от писателското си поприще и нова насока в творчеството си.

„Сърцата на тримата“ е наистина нова насока. Положително никога досега но съм писал нищо подобно; почти сигурно е, че никога вече не ще напиша нищо подобно. И ни най-малко не се свеня да заявя колко съм горд, че съм го написал. А сега съветвам читателя, който обича бързо развиващо се действие, да не чете нататък моите самохвалства и предговор, а да се задълбочи и самото повествование и да ми каже дали не се чете на един дъх.

За по-любопитните ще дам още някои обяснения. Откакто киното се превърна в най-популярното развлечение и завладя пелия свят, наличността на сюжети и фабули във фонда на световната белетристика започна бързо да се изчерпва. Едно-единствено филмово предприятие с двадесетина режисьори е в състояние да филмира за една година цялото литературно творчество на Шекспир, Балзак, Дикенс, Скот, Зола, Толстой, погълнало целия им живот, и на десетки други не толкова плодовити писатели. А тъй като филмови предприятия има със стотици, те са изправени пред недостиг на суровини, от които се правят филми.

Правото на филмиране на всички романи, разкази и драми със запазени авторски права бе откупено или осигурено с договор, а всички подобни суровини, авторското право върху които е било покрито с давност, се филмираха с бързина, с каквато моряци, озовали се на бряг със златоносен пясък, биха събирали късове самородно злато. Хиляди сценаристи — дори десетки хиляди, защото всички мъже, жени и деца решиха, че могат да пишат сценарии, — та десетки хиляди сценаристи се разшетаха самоволно из цялата литература (със или без запазени авторски права) и започнаха да грабят списанията, кажи-речи, направо от печатарската машина, за да откраднат всяка нова сценка или сюжет, или историйка, хрумнала на техните събратя по перо.

Между другото справедливо ще е да подчертая, че макар това и да беше до вчера, то беше в дните, преди сценаристите да спечелят уважение, и те работеха свръх определеното работно време за разни грубияни директори срещу петнадесет или двадесет долара седмично или продаваха стоката си на свободния пазар по десет до двадесет долара за сценарий и в половината случаи биваха изигравани с припадащото им се възнаграждение или пък техните не по-малко покварени безсрамни другари, които робуваха на редовна работа, крадяха тяхната крадена стока. Но днес, само един ден по-късно, аз познавам сценаристи, които имат по три коли, по двама шофьори, изпращат децата си в най-аристократичните училища и поддържат състоянието си на постоянна платежоспособност.

До голяма степен именно поради този недостиг на суровини започнаха да ценят и уважават сценаристите. Изведнъж започнаха да ги търсят, да се отнасят към тях с почит, да ги възнаграждават по-добре и в замяна да очакват от тях по-качествена стока. Една от фазите в тези нови търсения на материал бе опитът да се привлекат на работа известни писатели. Но това, че някой си написал двадесетина романа, не представляваше гаранция, че ще може да напише добър сценарий. Тъкмо обратното, много скоро стана явно, че най-сигурна гаранция за несполука представлява отбелязаният преди това успех в писането па романи.

Ала производителите па филми не се предадоха. Разделение па труда — ето кос реши въпроса. Сключили съюз с мощни вестникарски сдружения или, в случая със „Сърцата на тримата“, съвсем без да сключват подобни съюзи, те започнаха да заръчват сценарии на висококвалифицирани сценаристи (които и да се обесят, не биха могли да пишат романи), а тези сценарии па свой ред се преработваха и романи от романисти (които и да се обесят, не биха могли да пишат сценарии).

И ето господин Марле Годард идва при някой си Джек Лондон и казва: „Времето, мястото и действащите лица са установени; производителите на филма, вестниците и капиталът са готови; хайде да се уговорим.“ И ние се уговорихме. Резултат: „Сърцата на тримата“. След като кажа, че господин Годард е създал „Злощастията на Полин“, „Подвизите на Илейн“, „Богинята“, поредицата „Забогатявай бързо, Уолингфорд“ и тъй нататък, никой не ще може да се усъмни във високото му майсторство. Името на сегашната ни героиня Леонсия е също лично негово хрумване.

Той написа първите няколко епизода в своето ранчо в Лунната долина. Но той пишеше по-бързо, отколкото аз, и завърши своите петнадесет епизода седмици преди мен. Не се заблуждавайте от думата „епизод“. Първият епизод обхваща три хиляди фута филмова лента. Всеки от следващите четиринадесет епизода обхваща по две хиляди фута ленти. И всеки епизод съдържа около деветдесет сцени, което прави общо към хиляда и триста сцени. Въпреки всичко ние работихме едновременно всеки върху своята задача. Аз не можех да пиша с оглед на това, което щеше да се случи в следващата или подир десетина глави, защото не го знаех. Не го знаеше и господин Годард. Неизбежната последица бе тази, че в „Сърцата на тримата“ може би липсва органична свързаност, при все че положително има последователност.

Представете си моята изненада, когато в Хавай, където се трудя над романизирането на десетия епизод, получавам по пощата сценария на четиринадесетия епизод и като го поглеждам, откривам, че моят герой се е оженил не за тази жена, за която трябва, и ми остава само един епизод, в който мога да се отърва от нея и да обвържа героя с единствената подходяща жена. За всичко това моля да погледнете последната глава на петнадесетия епизод, Хайде, нека господни Годард ми покаже Как ДА го направя!

Защото господин Годард е несравним в развоя на действието и ненадминат в бързината. Литературната страна съвсем не го тревожи. „Изразете“ — спокойно казва той в режисьорско указание до филмовия артист. Очевидно артистът изразява, защото господин Годард продължава да иска все повече действие. „Изразете «скръб»“ — заповядва той — или „мъка“, или „яд“ или „умилително съчувствие“, или „намерение да убиете“, или „склонност към самоубийство.“ И толкова. И толкова (рибна да бъде, защото как иначе той би могъл да завърши всичките хиляда и триста сцени?

Но представете си как се чувствам аз, нещастният, като не мога да изрека чудотворното „изразете“, а трябва да описвам, при тона по необходимост доста подробно, всички тези настроения и положения, така безгрижно създадени мимоходом от господин Годард. Ами че Дикенс е смятал за дребна работа да употреби хиляда или повече думи, за да опише и по-изтънко да определи точно еди-каква си мъка на еди-кое действащо лице. Обаче господин Годард казва: „Изразете!“ н робите на кинокамерата изпълняват нареждането.

Какво действие! Навремето си написах няколко приключенски романа, но никога, във всичките тях взети накуп, не съм вложил толкова действие, което да се равнява на съдържащото се в „Сърцата на тримата“.

Обаче сега аз зная защо киното се ползува с успех. Сега зная защо „Господин Барне от Ню Йорк“ и „Грънчарят от Тексас“ са се продавали в милиони екземпляри. Сега зная защо една бомбастична агитационна реч може да спечели повече гласове, отколкото най-благородната и най-възвишена държавническа постъпка или мисъл. Това романизиране на сценария, написан от господин Годард, представляваше за мен интересен опит и този опит бе поучителен. Той ми помогна да доловя основните моменти, принципните положения, да се ориентирам и да видя в нова светлина своите отдавна изковани социологически обобщения. Чрез това приключение в писателството аз започнах да разбирам душата на народните маси по-дълбоко, отколкото бях мислил, че ги разбирам преди, и да си давам сметка, по-ясно от всеки друг път, за изразителната игра на демагога, който печели гласовете на масите благодарение на това, че умее да завладява техните души. Ще бъда изненадан, ако тази книга не се разпродаде в голям тираж. („Изразете изненада“ — би казал господин Годард; или: „Изразете продажба в голям тираж.“)

Ако това приключение („Сърцата на тримата“) е плодна сътрудничество, аз съм във възторг от него. Но — уви! — боя се, че в такъв случай сътрудници като господин Годард са един на милион. Пие нито веднъж не сме разменили поне една дума, не сме спорили, не сме разисквали. По и самият аз трябва да съм сътрудник-бисер. Нима не го оставих, без да се оплаквам и да му хленча „да изразяла“ в течение на петнадесетте епизода на сценария, в течение на хиляда и тристата сцени и в тридесет и един хиляди фута филм, в течение на сто и единадесетте хиляди думи на романизирането? И въпреки всичко, след като съм изпълнил задачата си, бих искал да не съм го писал аз — поради тона, че ми се ще да го прочета, за да видя дали се чете с увлечение. Любопитен съм да зная! Любопитен съм да зная!

Уайкики, Хавай.

23 март 1916 г.

Джек Лондон