Сърцата на тримата

ГЛАВА XV

— Дори да е така, това, че останах в Панама, е грешка и слабост от моя страна — казваше Франсис на Леонсия, докато двамата сядаха един до друг на камъните пред входа, на пещерата и чакаха завръщането на Хенри.

— Толкова много ли значи за вас нюйоркската борса? — кокетно го дразнеше Леонсия; и все пак това бе само донякъде кокетство, а в по-голямата си част беше опит да спечели време. Беше я страх да бъде насаме с този мъж, към когото изпитваше такава изумителна, необикновена любов.

Франсис нямаше търпение.

— Никога не си служа със заобикалки, Леонсия. Казвам това, което мисля, по най-прям, най-кратък начин…

— С което се отличавате от нас, испанците — прекъсна го девойката, защото ние винаги се чувствуваме задължени да кичим и гиздим и най-простите мисли с всевъзможни словесни украшения.

Но Франсис не се остави да бъде отклонен и продължи:

— Ето, че пак хитрувате, Леонсия, и тъкмо това се канех да ви кажа. Говоря без заобикалки, откровено, по мъжки. Вие хитрувате в приказките си, пърполите като пеперуда… което, трябва да призная, е присъщо на жените и следва да се очаква. Въпреки всичко това не е честно… спрямо мен. Разкривам ви сърцето си и вие го разбирате. Но вие не разкривате своето сърце. Пърполите и хитрувате и аз не ви разбирам. С това ме поставяте в неизгодно положение. Знаете, че ви обичам. Казах ви го направо. А аз? Какво зная аз за вас?

Забила поглед в земята, с поруменели страни, Леонсия мълчеше и не знаеше какво да му отговори.

— Ето на! — настояваше Франсис. — Не отговаряте. Изглеждате по-сърдечна и по-красива, и по-желана от всеки друг път — накъсо казано, по-съблазнителна; а, от друга страна, извъртате и хитрувате и не ми казвате нищо за своите чувства и намерения. Дали защото сте жена? Или защото сте испанка?

Леонсия бе дълбоко развълнувана. До немай-къде възбудена, но все пак запазила самообладание, тя вдигна глава, спокойно го загледа в очите и също спокойно заговори:

— Аз мога да бъда и англосаксонка или англичанка, или американка, или както пожелаете да наречете способността да гледаш положението право в лицето и да говориш за положението с открито чело. — Тя замълча, хладнокръвно обмисли следващите си думи и хладнокръвно продължи: — Оплаквате се, че докато вие сте ми казали, че ме обичате, аз не съм ви казала дали ви обичам, или не. Ще ви отговоря веднъж завинаги, и то още сега. Обичам ви…

Девойката отблъсна жадните му ръце.

— Чакайте! — заповеднически го спря тя. — Кой се държи сега като жена? Или като испанка? Не съм свършила. Обичам ви. И съм горда, че ви обичам. Но има и друго нещо. Вие ме попитахте за моите чувства и намерения. Казах ви нещо за едното. Сега ще ви кажа всичко за другото: имам намерението да се омъжа за Хенри.

Такава англосаксонска прямота сащиса Франсис и той можа да каже само:

— За бога, защо?

— Защото обичам Хенри — отговори тя, все още без да отклони погледа си.

— И вие… вие казвате, че обичате мен? — промълви той с треперещ глас.

— Обичам и вас. Обичам ви и двамата. Аз съм почтена жена, поне винаги съм се смятала за такава. И още се смятам, макар разумът да ми подсказва, че не мога да любя двама мъже едновременно й да бъда почтена жена. Пет пари не давам за това! Щом съм лоша, такава съм си и не мога да се променя, щом съм се родила такава.

Леонсия замълча, но нейният възлюбен все още не можеше да проговори.

— Е, кой е англосаксонецът сега? — попита тя с лека усмивка, наполовина поради собствената си смелост, наполовина развеселена от неговото объркване и вцепенение. — Казах ви без хитруване, без извъртане всичко за чувствата и за намеренията си.

— Но вие не можете! — буйно възрази той. — Вие не можете да обичате мен, а да се омъжите за Хенри!

— Изглежда, не сте ме разбрали — смъмри го тя. — Имам намерение да се омъжа за Хенри. Обичам вас. Обичам и Хенри. Но не мога да се омъжа за двама ви. Това не е позволено от закона. Затова ще се омъжа само за единия от вас. И съм решила, че това ще е Хенри.

— Тогава защо… защо ме убедихте да остана? — поиска да знае Франсис.

— Защото ви обичам. Казах ви го вече.

— Ако продължавате в този дух, ще полудея! — възкликна Франсис.

— Много често и на самата мен ми се струва, че ще полудея от всичко това — увери го девойката. — Ако мислите, че за мен е лесно да се държа така, като англосаксонка, дълбоко се лъжете. И все пак никой англосаксонец, дори и вие, когото обичам тъй силно, не може да ме презре за това, че премълчавам позорните тайни стремления на моето същество. Намирам, че е много по-почтено да ви кажа за тях направо в очите. Ако смятате това за англосаксонска черта, можете да я похвалите. Ако е испанска, женска или присъща на Солановци, пак можете да я похвалите, защото аз съм испанка, жена… испанка от рода Солано… Но аз не говоря с ръцете си — добави тя с бледа усмивка в настъпилото мълчание.

Тъкмо когато Франсис се канеше да заговори, тя му направи знак, двамата се ослушаха и чуха пращене и шумолене в храсталака, което издаваше приближаването на хора.

— Слушайте — припряно зашепна тя и сложи умолително ръка на рамото му. — Ще постъпя съвсем по англосаксонски, като ви кажа за последен път това, което ще ви кажа. После, и то завинаги, ще си остана хитруваща, пърполеща испанка, както благоволихте да ме наречете. Слушайте: аз обичам Хенри, това е вярно, съвсем вярно. Вас любя повече, много повече. Ще се омъжа за Хенри… защото го обичам и защото съм му дала дума. И въпреки това винаги ще обичам вас повече.

Преди той да успее да й възрази, пред самите тях от храсталака изскочиха старият жрец на маите и неговият син, пеонът. Едва ли забелязал присъствието им, жрецът падна на колене и възкликна на испански:

— За първи път очите ми виждат очите на Чиа!

Той заопипва възлите на свещения пискюл и започна да се моли на езика на маите; и ето какво щяха да чуят те, ако можеха да го разберат:

— О, безсмъртна Чиа, велика съпруга на божествения Хцатцл, създал всичко от нищо! О, безсмъртна съпруго на Хцатцл, ти, майко на царевицата, божество на скритото в сърцето на кочана зърно, богиньо на дъжда и оплодяващите слънчеви лъчи, хранеща семената, корените и плодовете, от които живее човекът! О, славна Чиа, чиято уста винаги повелява на ухото на Хцатцл, на тебе смирено се моля аз, твоят жрец. Дари ми твоята милост и прошка! Нека от твоята уста излезе златният ключ, който отключва ухото на Хцатцл! Позволи на верния си жрец да стигне до съкровището на Хцатцл… Не за самия него, о, богиньо, а заради неговия син, спасен от чужденеца гринго. Твоите деца, маите, измират. Те нямат нужда от съкровището. Аз съм последният ти жрец. С мен ще умре всичко, което се знае за теб и за великия ти съпруг, чието име мълвя само прострян по очи на камъните. Чуй ме, о, Чиа, чуй ме! Аз лежа по очи на камъните пред тебе!

Цели пет минути старият мая лежа прострян на земята; той тръпнеше и се гърчеше като в каталепсия, а Леонсия и Франсис любопитно го наблюдаваха, запленени от явната тържественост в молитвата на стареца, макар и да не можеха да разберат самата молитва.

Без да чака Хенри, Франсис влезе в пещерата за втори път. Заедно с Леонсия той тръгна напред, като истински водач, да показва пътя на стария жрец. Старецът все четеше възлите, мърмореше и вървеше подир тях, а пеонът бе оставен да пази пред входа. Между двете редици мумии жрецът спря с почит — не толкова към самите мумии, колкото към свещения пискюл.

— Тука пише така — провъзгласи той, като посочи една от осеяните с възли върви: — „Тия са били зли хора и разбойници. Тяхната участ е да чакат за вечни времена тука, пред затворената вътре тайна на маите.“

Франсис избърза с него край купчината кости на баща му и го въведе във вътрешното помещение, където преди всичко жрецът се простря по очи пред двата идола и дълго и пламенно се моли. После много внимателно проучи няколко от вървите. Тогава той съобщи, първо на езика на маите, а след като Франсис му направи знак, че не може да го разбере, и на развален испански:

— „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ — така пише тука.

Франсис изслуша загадъчните слова, надзърна в тъмната зейнала уста на богинята, мушна острието на ловджийския си нож в ключалката сред чудовищното ухо на бога, след това почука по камъка с дръжката на ножа и заяви, че статуята е куха. Сетне се върна при Чиа и зачука по нея, за да докаже, че и тя е куха, когато старият мая промърмори:

— „Нозете на Чиа почиват връз празнота!“

Тези думи привлякоха вниманието на Франсис и той накара стареца да ги разчете още веднъж по възлите.

— Краката й са наистина големи — изсмя се Леонсия, — но те почиват на здрав каменен под, а не на празнота!

Франсис бутна богинята с ръка и откри, че тя лесно се движи. Тогава той я сграбчи с двете си ръце и с резки движения я задърпа насам-натам.

— „За силните и смелите Чиа ще проходи!“ — прочете жрецът. — Но следващите три възела гласят: „Пази се! Пази се! Пази се!“

— Е, смятам, че празнотата, каквато и да е тя, няма да ме ухапе — позасмя се Франсис и пусна статуята, след като я беше поместил на около една крачка от първоначалното й положение. — Хайде, старо, постой тука за малко или поседни, ако смяташ, че ще ти починат краката. Трябва да са се поизморили да стоят толкова столетия върху празнота.

Изтръгналият се от Леонсия вик го накара да погледне тази част на пода, която току-що бе освободена от големите нозе на Чиа. Както се беше дръпнал от отместената богиня, той щеше насмалко да падне в скритата досега от краката й дупка, изсечена в скалата. Тя беше кръгла и по-голяма от една крачка в диаметър. Напразно се мъчеше Франсис да измери дълбочината й, като хвърляше в нея запалени клечки кибрит. Те се разгаряха, падайки, и преди да стигнат дъното, гаснеха от въздушното течение, предизвикано от полета им.

— Много ми прилича на бездънна празнота — отсъди Франсис и пусна малко камъче.

Минаха много секунди, преди да го чуят да се удари в нещо.

— Дори и това може да не е дъното — забеляза Леонсия. — Може да се е ударило в някоя издатина на стената и дори да е останало там.

— Добре, това ще определи дълбочината — възкликна Франсис, грабна един старовремски мускет, който се търкаляше между костите на пода, и понечи да го хвърли в дупката.

Но старецът го спря.

— В следващите възли пише: „Този, който оскверни празнотата под нозете та Чиа, ще умре от бърза и страшна смърт.“

Нямам ни най-малко желание да нарушавам празнотата — усмихна се Франсис и хвърли мускета настрана. — Но какво да правим сега, старче? „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ звучи лесно, но как? И какво? Я опипай възлите с пръстите си, дърто, и разбери как и какво!

За сина на жреца, пеона с изпоранените колена беше ударил часът. Без сам да знае, той беше видял за сетен път изгрева на слънцето. Каквото и да се случеше през този ден, каквито и опити да правеше да се спаси, това щеше да бъде последният му ден. Да беше останал на стража пред входа на пещерата, положително щеше да бъде убит от Торес и Манчено, които пристигнаха почти по петите му.

Но вместо да си остане там, в предпазливия и страхливия му ум бе хрумнала мисълта да поразузнае дали няма наоколо някакви врагове. Така той избягна смъртта на дневна светлина, под открито небе, Ала нищо не можеше да спре стрелките на часовника, нито да приближи или отдалечи предопределения му край.

Докато той разузнаваше, Алварес Торес и Хосе Манчено стигнаха пред входа на пещерата. Исполинските седефени очи на Чиа върху отвесната стена на канарата бяха твърде страшни за закърмения със суеверия кару.

— Вие влезте — каза той на Торес. — Аз ще остана тука и ще пазя.

И Торес, в чиито жили течеше горещата кръв на някогашния му прадядо, който от столетия стоеше на вярна стража в редиците на мумиите, влезе в пещерата на маите тъй храбро, както бе влязъл същия онзи негов прадядо.

А щом той се загуби от погледа, Хосе Манчено, който не се страхуваше да убие по предателски начин никой жив човек, но много се страхуваше от невидимия свят, скрит зад необяснимите за него явления, забрави задълженията си на страж и крадешком избяга през джунглата. Така, когато се върна успокоен от разузнаването си и не намери никого пред входа, обладан от желанието да узнае тайните на маите, пазени от баща му и заключени в свещения пискюл, пеонът влезе в пещерата почти по петите на Торес.

Торес стъпваше тихо и предпазливо от страх да не издаде присъствието си на тези, които следеше. По-нататък той се забави пред зрелището на старите мъртъвци в залата на мумиите. Разглеждаше с любопитство тези мъже, за които се говореше в историята и за които историята беше спряла своя ход тука, в преддверието на скривалището, където царуваха боговете на маите. Особено голямо любопитство събуди у него видът на мумията в края на редицата. Приликата й със самия него твърде много биеше на очи, за да не я забележи, и не му оставаше друго, освен да повярва, че гледа някой от преките си прапрадеди.

Той все още се взираше и размишляваше, когато долови приближаващи се стъпки и потърси с поглед къде би могъл да се скрие. Изведнъж му хрумна сатанинска мисъл. Свали шлема на някогашния си сродник и го сложи на своята глава. След това загърна снагата си с изгнилото наметало, въоръжи се с огромната сабя и нахлузи широките ботуши, които насмалко не се разпаднаха на части, докато ги обуваше. После, с известна нежност, сложи голата мумия по гръб в тъмната сянка зад другите. И най-сетне, на същото място в края на редицата, с ръка върху дръжката на сабята, Торес застана в същата поза, в която бе видял да стои мумията.

Единствено очите му мърдаха и следяха пеона, който бавно и плахо пристъпваше между двете редици изправени мъртъвци. При вида на Торес той се закова на място и с широко отворени от ужас очи замърмори безкрайни молитви на езика на маите, Торес, когото той гледаше право в лицето, можеше само да слуша със стиснати клепки и да се досеща за това, което става пред него. Когато чу пеона да тръгва нататък, той погледна крадешком и го видя да спира нерешително пред тесния завой на прохода, през който трябваше да мине. Торес се възползува от удобния случай и вдигна сабята, за да нанесе удар, с който да разсече главата на пеона на две.

Макар това да бе денят и часът, предопределени за пеона, последната секунда още не бе настъпила. Не тука, между двойната редица мъртъвци, му бе отредено да умре и не от ръката на Торес. Защото Торес задържа ръката си и бавно опря острието на сабята на пода, а в това време пеонът влезе в завоя.

Той стигна баща си, Леонсия и Франсис тъкмо когато Франсис искаше от жреца да прочете още веднъж възлите и да каже по-точно кое и как щеше да отвори ухото на Хцатцл.

— Сложи ръката си в устата на Чия и извади ключа — заповяда старецът на уплашения си син, който се подчини без всякакво желание.

— Няма да те ухапе, тя е от камък — със смях му подхвърли на испански Франсис.

— Боговете на маите никога не са били от камък — смъмри го старецът. — Изглеждат каменни, но са живи, вечно живи, и под камъка, и през камъка, и чрез камъка винаги налагат предвечната си воля.

Леонсия потрепери, дръпна се от жреца, притисна се към Франсис и го хвана за ръка, сякаш търсеше от него закрила.

— Чувствувам, че ще се случи нещо ужасно! — задъхано рече тя. — Не ми харесва туй място в сърцето на планината, сред всички тия отколешни мъртви неща! Аз обичам синевата на небето, милувката на слънчевата светлина и ширналото се море. Нещо ужасно ще се случи! Чувствувам, че ще се случи нещо ужасно!

Докато Франсис успокояваше девойката, изтичаха последните секунди от последната минута в живота на пеона. И когато, събрал цялата си смелост, той мушна ръка в устата на богинята, последната секунда удари. С писък на ужас той дръпна ръката си назад и впери очи в китката, където точно над артериите се виждаше мъничка капчица кръв. Пъстра змийска глава се подаде като оплезен за подигравка език и отново се скри в устата на богинята.

— Усойница! — изкрещя Леонсия, като позна влечугото.

А пеонът, също познал змията и разбрал, че го чака сигурна смърт, уплашено отскочи назад, стъпи в дупката и изчезна в празнотата, която Чиа бе пазила с нозете си толкова много столетия.

Цяла минута никой не проговори; тогава старият жрец рече:

— Аз разгневих Чиа и тя покоси моя син.

— Глупости! — заговори Франсис на Леонсия. Всичко това е естествено и напълно обяснимо. Не е ли напълно естествено усойницата да избере за гнездото си дупка в скалата? Така правят змиите. Не е ли напълно естествено един човек, ухапан от усойница, да се дръпне назад? И не е ли напълно естествено, щом зад него има дупка, да падне в нея…

— Тогава и това е напълно естествено! — възкликна тя и посочи потока кристална вода, който бликна пред дупката и се издигна във въздуха като гейзер. — Старецът е прав. Чрез самия камък боговете налагат предвечната си воля. Той ни предупреди! Прочел го е по възлите на свещения пискюл!

— Дрън-дрън! — изсумтя Франсис. — Това не е волята на боговете, а на древните жреци на маите, които са измислили и своите богове, и това приспособление тука! Някъде долу в дупката тялото на пеона се е ударило в лоста, който е отворил каменната врата. По този начин е била освободена някаква подземна водна маса в планината. Същата тази вода. Богиня с такава чудовищна уста не е могла да съществува освен в чудовищното въображение на хората. Красотата и божествеността са едно. Истинската богиня е винаги прекрасна. Само човекът създава дяволи в цялата им грозота.

Потокът бе толкова голям, че водата стигаше до глезените им.

— Няма значение — каза Франсис. — Забелязах, че по целия път от входа подът на помещенията и проходите е направен под наклон. Тези древни маи са били инженери и когато са строили, са имали предвид оттичането. Вижте как водата се устремява през прохода… Е, старче, прочети възлите, къде е съкровището?

— Къде е синът ми? — запита на свой ред старецът с глух и безнадежден глас. — Чиа взе живота на единственото ми чедо! Заради майка му аз наруших закона на маите и оскверних чистата кръв на маите със смесената кръв на жена от tierra caliente.

Понеже прегреших, за да му дам живот, той ми е триж по-скъп. Нима сега ми е до съкровища? Синът ми загина! Боговете на маите са стоварила гнева си върху мен!

С гъгнене и клокочене, и гръмовито пукащи се въздушни мехури, които недвусмислено говореха за голямото налягане, струята се издигаше все така високо във въздуха. Леонсия първа забеляза, че водата в помещението става по-дълбока.

— Вече е стигнала почти до колената ми — обърна се тя към Франсис.

— Време е да се измъкваме — съгласи се той, понеже схвана положението. — Оттичането може да е било много добре замислено. Но това срутване на скалите при входа, изглежда, е задръстило предвидения за водата изход. Разбира се, в другите проходи водата е по-дълбока, отколкото тука, тъй като те лежат по-ниско. Обаче и тука вече се вдига здравата. А единственият път за излизане е нататък. Хайде!

За по-голяма сигурност той побутна Леонсия да върви напред, а сам хвана за ръката забравилия се жрец и го повлече подире си. При входа водата кипеше в завоя над колената им. Тя им стигаше до кръста, когато влязоха в помещението е мумиите.

И тука пред изумения поглед на Леонсия от водата се надигна мумия с шлем на главата и загърнато със старинно наметало тяло. Само това нямаше да я изуми, защото и други мумии се събаряха, падаха и плуваха във въртопа. Но тази мумия се движеше, шумно поемаше въздух и с живи очи я гледаше в очите.

Това беше твърде много за нервите на едно обикновено човешко същество — да види четиривековен труп да умира за втори път от удавяне. Леонсия изпищя, направи крачка напред и се втурна обратно по пътя, по който беше дошла; Франсис, стреснат не по-малко от Леонсия, я пусна да мине край него и измъкна автоматичния си пистолет. Обаче мумията успя да се изправи сред бързо носещото се течение и извика:

— Не стреляйте! Това съм аз, Торес! Тъкмо се връщам от входа. Нещо е станало. Не може да се мине. Водата стига до над главата и е по-висока от входа, скалите се събарят.

— А ти не ще можеш да минеш и в тази посока! — каза Франсис и се прицели в него с револвера.

— Сега не е време за кавги — отговори Торес. — Трябва всички да си спасим живота, а после, щом трябва да се караме, ще се караме.

Франсис се поколеба.

— Какво става с Леонсия? — хитро подметка Торес. — Видях я как изтича обратно. Не е ли опасно да я оставим сама?

Франсис подари живота на Торес и без да пусне ръката на стареца, заджапа обратно към помещението с идолите, последван от Торес. Щом го видя, Леонсия отново закрещя от ужас.

— Това е само Торес — успокои я Франсис. — Като го съгледах, в първия миг и аз си глътнах езика. Но той наистина е жив. Ако го мушна с нож, ще протече кръв… Хайде, старче! Нямаме намерение да се давим тука като плъхове в капан! Трябва да има и други тайни на маите. Я прочети какво пише във възлите и ни отърви от това чудо!

— Пътят не е навън, а навътре — промълви с треперещ глас жрецът.

— Ние не държим на посоката, стига да се из мъкнем. Но как можем да влезем вътре?

— „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ — отговори старецът.

На Франсис изведнъж му хрумна фантастична и страшна мисъл.

— Торес — каза той, — ей там, в устата на тази каменна дама има ключ или нещо подобно. Вие сте най-близо. Мушнете си ръката и го извадете.

Леонсия зина от ужас, когато се досети как иска да си отмъсти Франсис. Торес не забеляза всичко това и весело заджапа към богинята с думите:

— Много се радвам, че мога да ви услужа!

Но в този миг у Франсис надделя чувството на доблест.

— Стойте! — рязко заповяда той и се запъти през водата към идола.

И Торес, който отначало го гледаше с недоумение, видя от какво се беше отървал. Франсис гръмна няколко пъти с пистолета в каменната уста, до като старият жрец стенеше: „Светотатство!“ След това омота ръката си до рамото с дрехата, бръкна в устата и измъкна за опашката ранената усойница. С няколко бързи замаха той направи главата й на пихтия о каменната статуя на богинята.

Загърнал отново ръката си, за да бъде сигурен, че няма да се натъкне на втора змия, Франсис бръкна в устата и извади плочка от ковано злато с формата и размерите на дупката в ухото на Хцатцл. Старецът му посочи ухото и Франсис сложи ключа в ключалката.

— Също като автомат — забеляза той, когато ключът изчезна в дупката. — Какво ли ще стане сега? Да видим дали водата няма изведнъж да се оттече.

Но силната струя продължаваше все тъй силно да блика от дупката. Внезапно Торес възкликна и посочи стената, една масивна част от която бавно се издигаше.

— Път навън! — рече Торес.

— Навътре, както каза старецът — поправи го Франсис. — Но както и да е, да тръгваме!

Те всички минаха през отвора и вече бяха навлезли доста в тесния проход отвъд, когато старецът майя изкрещя: „Синът ми!“, обърна се и се затича обратно.

Подвижната част от стената вече се спускаше на мястото си и жрецът трябваше да пропълзи под нея. След миг тя спря в старото си положение. Бе изработена с такава точност и прилягаше тъй добре, че веднага прекъсна водния поток, който бе нахлул от помещението с идолите.

Отвън нищо освен една рекичка, извираща изпод канарата, не подсказваше за това, което се разиграваше в планинските недра. Хенри и Рикардо стигнаха до мястото, забелязаха потока и Хенри каза:

— Това е нещо ново. Когато тръгнах, тука нямаше никаква вода.

След една минута той видя новото срутване и добави:

— Тука беше входът в пещерата. Сега няма вход. Къде ли са другите?

Сякаш в отговор на този въпрос от вътрешността на планината, носено от бликащия поток, се стрелна човешко тяло. Хенри и Рикардо се спуснаха към него и го измъкнаха от водата. Хенри позна жреца, обърна го по очи, клекна разкрачен над него н започна да го свестява, както се свестяват удавници.

Цели десет минути старецът не даваше никакви признаци на живот и трябваше да минат още десет минути, докато си отвори очите и се огледа с безумен поглед.

— Къде са те? — попита Хенри.

Старият жрец замърмори нещо на езика на маите, тогава Хенри го разтърси, за да го накара да дойде на себе си.

— Загинаха… всички загинаха! — пророни той на испански.

— Кои? — попита Хенри, раздруса съживения удавник, за да му върне паметта, и го попита още веднъж.

— Синът ми: Чиа го покоси. Чиа покоси моя син, както покоси всичките тях.

— Кои са другите? — И Хенри отново го раздруса и заповтаря въпроса.

— Богатият млад гринго, приятелят на сина ми, врагът на богатия млад гринго, когото хората наричат Торес, и младата жена от семейство Солано, дето стана причина за всичко, което се случи. Аз ви предупредих. Тя не трябваше да идва. Жените винаги носят проклятие за делата на мъжете. Чиа, която също е жена, се разгневи от присъствието й. Езикът на Чиа е змия усойница. С езика си Чиа ужили и покоси сина ми и планината изригна срещу нас океана от своите недра, и всички са мъртви, покосени от Чиа. Тежко ми! Аз разгневих боговете. Тежко ми! Тежко ми! Тежко на всички, които решат да търсят свещеното съкровище, за да го откраднат от боговете на майте!