Сърцата на тримата

ГЛАВА XX

Дълго гледа Бленуващата надолу, към играещите води. Най-после с полугласно: „Бедното ми куче!“, стана. Загиването на Торес нямаше никакво значение за нея. Свикнала още от невръстно момиче да упражнява висшата власт над живота и смъртта на своя полудив и изроден народ, за самата нея в човешкия живот нямаше нищо свещено. Ако някой водеше добър, праведен живот, тогава, естествено, бе правилно да го оставиш да живее. Но ако животът му бе лош, порочен и опасен за живота на другите, тогава редно бе да го оставиш да умре или да го умъртвиш. Така за нея Торес представляваше само един епизод, неприятен, но бързо изживян. Ала за кучето й беше жал.

Царицата влезе в спалнята си, плесна силно с ръце, за да повика една от прислужниците си, и провери дали е още отворен капакът на сандъка със скъпоценните камъни. Тя даде нарежданията си и се върна на верандата, откъдето можеше незабелязано да наблюдава какво става в стаята.

След няколко минути прислужницата доведе в спалнята Франсис и го остави сам. Той не беше във весело настроение. Колкото и благороден да беше отказът му от Леонсия, тази постъпка не му достави радост. Нито пък излитваше някаква радост от предстоящата женитба със странната жена, която царуваше над Загубените души и обитаваше това загадъчно езерно жилище. Все пак тя не будеше у него, както у Торес, страх и враждебност. Напротив, чувството, което изпитваше към нея, беше по-скоро съжаление. Без да иска, той се вълнуваше от покъртителната трагедия на тази зряла и хубава жена, която така отчаяно търсеше обич и другар въпреки своето властно и надменно държане.

От пръв поглед Франсис разбра какво представлява тази стая и бегло си помисли дали вече не го смятат за младоженец, без много приказки, без да го питат, без всякакъв обред. Зает от мрачните си мисли, той почти не обърна внимание на сандъка. Царицата го наблюдаваше и видя как той, явно очаквайки я да дойде, след няколко минути се приближи до сандъка. Франсис загреба с шепа от скъпоценните камъни, хвърли ги един по един обратно, сякаш бяха обикновени стъклени топчета, обърна се и отиде при ложето й да разгледа постланите там леопардови кожи. После седна на ложето, забравил и постелята, и съкровището. Всичко това тъй възхити царицата, че тя не можа да се задоволи повече само с дебнене. Влезе в стаята, поздрави и със смях го запита:

— Беше ли сеньор Торес лъжец?

— Беше? — повтори въпросително Франсис само за да каже нещо, и се изправи пред нея.

— Него го няма вече — увери го Бленуващата. — Което всъщност е без значение — побърза да продължи тя, понеже Франсис започна да проявява интерес към Торес и неговия край. — Няма го и е много хубаво, че го няма, защото не може никога вече да се върне. Имаше навика да лъже, нали?

— Без съмнение — отговори Франсис. — Той е страшен лъжец.

Франсис не можа да не забележи как лицето й помръкна, когато с такава готовност се съгласи с нея за лъжливостта на Торес.

— Какво ти каза той? — попита Франсис.

— Че бил избран да се жени за мен.

— Лъжец! — сухо рече Франсис.

— После ми каза, че избраният си ти…, което също беше лъжа. — Гласът й съвсем секна.

Франсис поклати глава.

Неволният радостен вик, изтръгнал се от царицата, изпълни сърцето на Франсис с такова нежно съчувствие, че насмалко не я прегърна, за да я утеши. Царицата го чакаше да заговори.

— Аз съм този, който ще се ожени за теб — твърдо продължи той. — Ти си много красива. Кога ще бъде сватбата?

По лицето й се изписа такава необуздана радост, че Франсис вътрешно се закле никога по своя воля да не загрозява този лик с белезите на скръбта. Тя можеше да властвува над Загубените души и да притежава баснословни богатства и свръхестествена сила на прорицателка, но той съзираше в нея вълнуващото обаяние на самотна и наивна жена със сърце, преливащо от любов и съвършено незапознато с любовта.

— Ще ти кажа и още една лъжа на онова животно Торес! — лекуващо възкликна царицата. — Той ми каза, че си богат и че преди да се ожениш за мен, си искал да знаеш колко съм богата. Каза ми, че си го пратил да провери какви богатства притежавам. Зная, че е било лъжа! Ти не се жениш за мен заради това! — Тя презрително посочи сандъка със скъпоценните камъни.

Франсис поклати глава.

— Ти се жениш за мен заради самата мен! — тържествуващо довърши тя.

— Заради самата теб — не можа да не я излъже Франсис.

И тогава той видя изумително нещо. Царицата, тази царица, която беше най-неограничена властница, която не търпеше никакви възражения, която отмина смъртта на Торес с най-незначителна забележка и която избра своя царствен съпруг, без дори да се осведоми за предбрачните му желания, тази царица започна да се изчервява. Руменината се плъзна по врата и заля лицето, ушите и челото й с вълната на момински свян и смущение. Като видя нейната неувереност, Франсис също загуби своята. Той не знаеше какво да прави и усети кръвта да нахлува в почернялото му от слънцето лице. „Никога още — помисли си той, — в цялата история на отношенията между мъжа и жената, никой мъж и жена не са изпадали в подобно положение.“ Двамата бяха безкрайно смутени и дори животът му да зависеше от това, Франсис не би могъл да предприеме някаква стъпка. Така царицата се видя принудена да заговори първа.

— А сега — каза тя и се изчерви още повече — трябва да ми покажеш любовта си.

Франсис се помъчи да проговори, но устните му бяха така пресъхнали, че трябваше да ги оближе, след което сполучи само да измънка нещо несвързано.

— Никога още не съм била любена — храбро продължи царицата. — Във връзките на хората от племето ми няма любов. Моите хора са животни, лишени от разум. Обаче ние, ти и аз, сме мъж и жена. Между нас трябва да има милувки и нежност… толкова съм научила от моето Огледало на света. Но аз нямам опит. Не зная как. Обаче ти, който си от големия свят, ти положително трябва да знаеш. Аз чакам. Ти трябва да ми покажеш любовта си.

Бленуващата се отпусна на ложето, притегли Франсис до себе си и вярна на думата си, зачака. А Франсис, от когото се искаше да люби по заповед, се схвана, напълно неспособен да изпълни тази заповед.

— Нима не съм хубава? — запита царицата след кратко мълчание. — Нима ръцете ти не жадуват да ме прегърнат, както аз жадувам те да ме прегърнат? Устните на мъж никога не са, докосвали моите устни. Какво ли е това целувка… по устните, искам да кажа? Допирът на устните ти до моята ръка беше блаженство. Ти целуна тогава не само ръката ми, но и моята душа. Самото ми сърце беше там и туптеше под устните ти. Не го ли усетя?

— И тъй — разправяше му тя след половин час (двамата седяха на ложето и се държаха за ръце), — аз ти казах малкото, което зная за себе си. За миналото не зная нищо освен това, което са ми разправяли за него. Сегашното виждам ясно в моето Огледало на света. Бъдещето също виждам, но смътно, и не винаги мога да разбера туй, което виждам. Родила съм се тука. И майка ми, и нейната майка също. Случвало се така, че в живота на всяка царица винаги се появявал любим мъж. Понякога те идвали тука, както дойде ти. Майката на, майка ми, така са ми разказвали, напуснала долината, за да намери своя любим и се върнала след много време, подир години. Така се губила и майка ми. Аз зная тайния път, където отдавна умрелите конкистадори пазят загадките на маите и където стои самият Да Васко, чийто шлем онова животно Торес има нахалството да открадне и след това да твърди, че бил негов собствен. Ако ти не беше дошъл, щях да се видя принудена да тръгна да те търся, защото ти си бил предопределен за мен и трябваше да станеш мой мъж.

При тях влезе прислужница, последвана от копиеносец, и Франсис с мъка можа да разбере нещо от староиспанския, на който се водеше разговорът. Ядосана и същевременно зарадвана, царицата му предаде с няколко думи съдържанието му.

— Трябва да отидем сега при Дългата къща за нашата сватба. Жрецът на Слънцето упорствува, не знам защо, освен ако е затова, че не е могъл да пролее кръвта на всички ви на олтара. Той е много кръвожаден. Жрец е на Слънцето, но няма много разум. Имам донесение, че се мъчил да настрои народа против нашата сватба… това псе! — Тя стисна ръце, лицето й замръзна, а очите блеснаха от царствен гняв. — Той ще ни ожени по древния обичай пред Дългата къща при олтара на Слънцето.

— Още не е много късно да промениш решението си, Франсис — настояваше Хенри. — Освен това то не е справедливо. Късата сламка се падна на мен. Нали е така, Леонсия?

Леонсия нямаше сили да му отговори. Тримата, стояха заедно в първите редици на насъбралите се Загубени души, пред олтара. Царицата и жрецът на Слънцето се бяха затворили в Дългата къща.

— Вие не бихте искали да видите Хенри оженен за нея, нали, Леонсия? — попита Франсис.

— Нито пък вас — отвърна девойката. — Торес е единственият, когото бих искала да видя оженен за нея. Тя не ми харесва. Не бих искала да видя някой от моите приятели като неин съпруг.

— Човек би казал, че ревнувате — забеляза Хенри. — Все пак, струва ми се, Франсис не е чак толкова покрусен от съдбата си.

— Бленуващата съвсем не е лоша — остро възрази Франсис. — И аз мога да приема съдбата си с достойнство, ако не и с пълно равнодушие. А ще ти кажа и нещо друго, Хенри, щом си взел да ми опяваш: тя няма да се омъжи за тебе, дори да й се молиш.

А, не съм сигурен… — започна Хенри.

— Тогава я попитай — предизвикателно отговори Франсис. — Ето я, идва. Виж я как гледа. Ще стане нещо лошо. А жрецът се е навъсил като буреносен облак. Ти само й направи предложение и виж какво ще ти каже, докато аз съм тука.

Хенри упорито кимна.

— Ще го направя… но не за да ти покажа, че съм голям покорител на женски сърца, а в името на справедливостта. Не постъпих почтено, когато приех да се пожертвуваш заради мен, но сега ще се държа честно.

Преди да успеят да го спрат, той си проби път до царицата, избута жреца и разгорещено й заговори. Царицата го слушаше и се смееше. Но смехът й не беше предназначен за Хенри. Със светещо в очите й тържество тя се смееше на Леонсия.

Само няколко мига й бяха достатъчни, за да откаже на Хенри, след което се запъти към Леонсия и Франсис; жрецът се повлече по петите й, а Хенри я последва по-бавно, като се мъчеше да скрие радостта си, че му е отказала.

— Какво ще кажеш! — обърна се царицата направо към Леонсия. — Добрият Хенри току-що ми направи предложение за женитба, четвъртото през този ден. Не съм ли обичана от мъжете? Имала ли си някога четирима обожатели и всичките да искат да се оженят за тебе в деня на твоята сватба?

— Четирима ли!? — възкликна Франсис.

Царицата го изгледа нежно.

— Сам ти и Хенри, комуто току-що отказах. А преди вас двамата, пак днес, нахалникът Торес; а ей сега, в Дългата къща, тоя жрец. — В очите й пламна гняв и бузите й се изчервиха при спомена. — Тоя жрец на Слънцето, тоя жрец, отдавна изневерил на своите обети, този човек, който е половин мъж, поиска да се ожени за мен. Псе! Гадина! И накрая има дързостта да каже, че нямало да се омъжа за Франсис. Елате. Ще му дам да разбере!

Тя кимна на личните си копиеносци да ги заобиколят всички и с поглед показа на двама от тях да минат зад жреца, за да не остане настрана. Когато хората, видяха това, в тълпата започна да се надига ропот.

— Прави каквото трябва да правиш, жрецо! — рязко заповяда царицата. — Иначе моите хора веднага ще те убият.

Жрецът стремително се обърна, сякаш за да потърси помощ от народа, ала думите, които трептяха на устните му, заглъхнаха неизречени при вида на насочените срещу гърдите му копия. Той се преклони пред неизбежното, пристъпи при самия олтар, обърна царицата и Франсис с лице към себе си, а сам застана на възвишението пред олтара и устреми поглед към тях и над главите им към Загубените души.

— Аз съм жрецът на Слънцето — заговори той. — Моите обети са свещени. И като жрец, дал оброк, аз трябва да венчая тази жена, Бленуващата, с този другоземец и пришелец, чиято кръв вече трябваше да съм пролял на нашия олтар. Обетите ми са свещени. Аз не мога да ги престъпя. Отказвам да венчая тази жена с този мъж. В името на бога на Слънцето аз отказвам да извърша този обред…

— Тогава ще умреш, жрецо, още сега! — изсъска царицата и кимна на най-близките стражи да вдигнат копията си срещу него, а на останалите да се обърнат към роптаещите и готови да се разбунтуват Загубени души.

Настъпи напрегнато мълчание. Почти цяла минута никой не промълви нито дума, никой не се издаде с някакво неспокойно движение. Всички стояха като статуи и всички гледаха жреца, в чиито гърди бяха опрени вдигнатите копия.

Този, чиито кръв и живот бяха най-много застрашени, се раздвижи пръв. Той се огъна. Спокойно обърна гръб на заплашващите го копия, коленичи и на древен испански език възнесе към бога на Слънцето молитва за плодородие. След това се обърна към царицата и Франсис, накара, ги с движение на ръката, да се преклонят и почти наполовина да коленичат пред него. Когато допря с крайчеца на пръстите си техните ръце, той не можа да се сдържи и лицето му мрачно се разкриви.

По негов знак двойката се изправи, той разчупи на две царевична питка и даде на двамата по половина.

— Причастие — пошепна Хенри на Леонсия, докато всеки от двойката чупеше и ядеше своя дял от питката.

— Римокатолически обред, вероятно донесен тука от Да Васко, преиначен и превърнал се сега в сватбена церемония — отговори му шепнешком Леонсия, която трябваше да употреби крайни усилия, за да не загуби самообладание, като виждаше, че Франсис е загубен за нея: устните й бяха безкръвни и плътно стиснати, ноктите й се бяха забили в дланите.

Жрецът взе от олтара една камичка и малка златна чаша и ги подаде на царицата. Тя каза нещо на Франсис, той запретна ръкав и й протегна разголената си лява ръка. Царицата вече се канеше да забие острието в плътта му, но спря и се замисли така, че всички ясно видяха как размишлява, а после, вместо да разреже кожата му, предпазливо допря върха на камичката до езика си.

И тогава избухна в яростен гняв. Усетила вкуса на острието, тя захвърли камата, готова да се нахвърли върху жреца или да заповяда на копиеносците си да го убият, и цяла се разтрепера и затресе от крайното усилие да се овладее. Тя проследи с поглед падането на камата, за да се увери, че отровното й острие няма да нарани някой друг и да изиграе гибелната си роля, и извади от пазвата си друга миниатюрна камичка. След като опита и нея с език, царицата разряза кожата на Франсис с върха й и събра в златната чаша няколкото капки кръв, които протекоха от разреза. Франсис направи същото с нея и тогава, подканен от бляскащия поглед на царицата, жрецът пое чашата и изля смесената кръв върху олтара.

Настъпи тишина. Царицата се навъси.

— Ако днес трябва да се пролее кръв върху олтара на бога на Слънцето… — започна тя със заплаха.

Тогава жрецът сякаш си спомни това, което не му се искаше да направи, обърна се към народа и провъзгласи двамата за съпруг и съпруга. Царицата погледна, Франсис със сияещи очи, които го канеха да я прегърне. Когато той я притисна в обятията си и целуна жадните й устни, Леонсия изохка и се облегна на Хенри, за да не падне. И Франсис успя да забележи и да разбере мигновеното й неразположение, макар че когато поруменялата царица изгледа победоносно съперницата си, по лицето на Леонсия се четеше гордо безразличие.