Сърцата на тримата

ГЛАВА XXII

Чак на следващия ден подир избавлението си от подземната река Торес стигна в Сан Антонио. Той дойде пеша, капнал и мръсен, а зад него малко индианче носеше шлема на Да Васко. Торес искаше да покаже шлема на шефа и съдията като веществено доказателство, за да потвърди разказа за необикновеното приключение, което толкова му се искаше да им разправи.

Първият човек, когото срещна на главната улица, беше самият шеф, който високо извика, когато го видя:

Наистина ли сте вие, сеньор Торес?

И тържествено се прекръсти, преди да му протегне ръка.

Осезаемата плът, а още повече калта и пясъкът по ръката на приятеля му го увериха, че това е жив човек, а не призрак.

И тогава шефът на полицията направо се разяри.

— А аз тука ви смятах за мъртъв! — възкликна той. — Това псе, този кару Хосе Манчено! Той дойде и съобщи, че сте умрял… умрял и погребан до второто пришествие в недрата на свещената планина на маите!

— Той е глупак, а аз сигурно съм най-богатият човек в Панама — надуто отговори Торес. — Като безстрашните древни конкистадори, поне преодолях всички опасности и стигнах до съкровището. Аз го видях. Дори…

Торес вече бе бръкнал в джоба на панталоните си, за да покаже скъпоценните камъни, откраднати от Бленуващата, но извади ръката си празна. Твърде много любопитни очи вече бяха устремени към него, привлечени от окаяния му вид.

— Имам да ви разправям много неща, за които не може да се говори тука — каза той на шефа. — Аз чуках по вратите на мъртъвци и ходих облечен с наметала на покойници. И общувах с хора, умрели преди четиристотин години, но непревърнали се в прах, и ги видях да заливат от втора смърт чрез удавяне. Изкачих планини и минах през недрата им, бях гост на. Загубените души и гледах в Огледалото на света. Всичко това, когато му дойде времето, ще разкажа на вас, моя най-добър приятел, и на почтения съдия, защото искам и вие да забогатеете заедно с мен.

— Да не сте се напили с прокиснато пулке? — с недоверие му подхвърли шефът.

— Не съм пил нищо по-силно от вода, откакто напуснах Сан Антонио — отговори Торес. — Но сега ще си отида у дома и хубавичко ще си пийна, а след това ще се измия от тази мръсотия и ще си сложа здрави и свестни дрехи.

И Торес си тръгна, но не можа да отиде направо у дома си. Едно дрипаво хлапе се провикна, когато го видя, изтича при него и му връчи плик; Торес позна, че пликът е на местната правителствена радиостанция, и се сети, че съобщението е от Ригън.

Добре се справяте. Наложително да забавите връщането на лицето в Ню Йорк още три седмици. Петдесет хиляди, ако сполучите.

Торес поиска молив от момчето и написа отговор на гърба на плика:

Пратете парите. Лицето няма да се върне никога. Загубено в планините.

Две други срещи попречиха на Торес веднага да си пийне и да се окъпе. Тъкмо когато влизаше в дюкяна на стария бижутер Родригес Фернандес, той бе спрян от престарелия жрец, когото за последен път беше видял в планината на майте. Торес се дръпна от него като от привидение, понеже беше сигурен, че старецът се е удавил в пещерата на боговете. Също както направи шефът, когато видя Торес, така и Торес се стресна и отстъпи от жреца.

— Махни се! — каза той. — Върви си, неспокоен старче! Ти си дух. Тялото ти лежи удавено и страшно в недрата на планините. Ти си привидение, призрак! Върви си, в твоята сянка няма нищо телесно, иначе щях да те ударя. Ти си призрак. Иди си веднага! Не бих искал да ударя призрак.

Обаче призракът сграбчи ръцете му и се вкопчи в тях по такъв телесен и умолителен начин, че веднага го разубеди.

— Пари! — забръщолеви старецът. — Дай ми пари! Дай ми назаем! Ще ти ги върна… аз зная тайните на съкровището на маите. Синът ми се загуби в планината, където е съкровището. Двамата гринго са са загубили в планината. Помогни ми да спася сина си. Аз искам само сина си, съкровището ще остане за теб. Но трябва да вземем хора и много от този чудесен прах на белите хора и да пробием дупка в планината, за да изтече водата. Той не се е удавил. Водата го е затворила в стаята, където стоят Чиа и Хцатцл с очи от скъпоценни камъни. Само с техните зелени и червени очи може да се купи всичкият чудесен прах на света. Дай ми пари, та да купя от този чудесен прах.

Но Алварес Торес беше човек с големи странности. Някаква жилка или наклонност, или своеобразие в природата му с непреодолима сила му пречеше да се раздели с парите си, когато такава раздяла станеше наложителна. И колкото по-богат ставаше, толкова по-силно се проявяваше това своеобразие.

— Пари ли! — грубо рече той, блъсна стария жрец настрана и отвори вратата, за да влезе в дюкяна на Фернандес. — От къде на къде аз ще имам пари… аз, с тези дрипи и парцали на гърба си като просяк! Нямам пари за себе си, камо ли пък за тебе, старче. Освен това не аз, а ти заведе сина си в планината на маите. Не на моята, а на твоята душа да тежи смъртта на сина ти, който падна в дупката под краката на Чиа, изкопана от твоите, а не от моите прадеди.

Старецът отново се вкопчи в него и захленчи за пари, с които да купи динамит. Торес го блъсна толкова грубо, че старческите му крака отказаха, да му служат повече и той падна на плочите.

Дюкянчето на Родригес Фернандес беше тясно и мръсно; в него имаше само една малка и мръсна витринка, сложена на също такъв малък и мръсен тезгях. Помещението тънеше в неизбърсани и непометени нечистотии на цяло поколение. Гущери и хлебарки пълзяха по стените. Паяци плетяха паяжини във всеки ъгъл, а по тавана пъплеше нещо, при вида на което Торес бързо се дръпна настрана. Това беше стоножка, дълга цяла педя, и той съвсем не държеше да му падне случайно на главата или във врата. А когато в дюкянчето се появи самият Фернандес, изпълзял от някаква задушна стаичка като огромен паяк от скривалището си, Торес видя пред себе си същински Шейлок20, както са го представяли на сцената по времето на кралица Елизабет, само че този Шейлок бе по-мръсен, отколкото би си позволила да го покаже дори и тогавашната сцена.

Бижутерът угоднически се поклони на Торес и със скърцащ фалцет го поздрави така раболепно, че се изравни с мръсотията на своя дюкян. Торес измъкна от джоба наслуки десетина скъпоценни камъка, откраднати от сандъка на царицата, избра най-малкия и без да каже нито дума, го подаде на бижутера, а останалите върна в джоба си.

Аз съм беден човек — промърмори Фернандес, но от погледа на Торес не убягна големият интерес, с който той разглеждаше камъка.

Фернандес го хвърли върху капака на витринката, сякаш нямаше никаква стойност, и въпросително загледа клиента си. Но Торес запазя мълчание, понеже знаеше, че така ще развърже езика на алчния старец.

— Трябва ли да разбирам, че уважаемият сеньор Торес търси моя съвет за качеството на камъка? — най-сетне запита с треперещ глас старият бижутер.

Торес се задоволи само с кратко кимване.

— Камъкът е истински. Но е малък. Както можете сам да видите, не е безупречен. Ясно е, че голяма част от него ще се загуби при шлифовката.

— Колко струва? — с грубо нетърпение поиска да знае Торес.

— Аз съм беден човек — повтори Фернандес.

— Не съм ти искал да го купиш, дърти глупако. Но щом вече повдигаш въпроса, колко ще ми дадеш за него?

— Както вече ви казах, с молба да имате търпение, уважаеми сеньор, както вече ви казах, аз съм много беден човек. Има дни, когато не мога да дам десет сентаво за парченце развалена риба. Има дни, когато не мога да си позволя една глътка от евтиното червено вино, което е същинско лекарство за моя организъм — това разбрах още като момче, когато чиракувах в Италия, далеч от Барселона. Аз съм толкова беден, че не купувам скъпи накити…

— Дори и когато можеш да ги препродадеш с печалба? — прекъсна го Торес.

— Ако съм сигурен в печалбата — изграчи старецът. — Да, тогава купувам; но понеже съм беден, мога да дам само ниска цена. — Той взе камъка и започна внимателно да го проучва. — Бих дал — нерешително заговори той, — бих дал… но моля ви се, уважаеми сеньор, разберете, че съм много беден човек. Днес съм сложил в устата си само една лъжица лучена супа, чаша кафе на закуска и една кора хляб…

— Казвай, за бога, какво даваш за него, дърти глупако! — с гръмовен глас кресна Торес.

— Петстотин долара… но се съмнявам дали ще изкарам някаква печалба.

— Златни?

— Мексикански долари — отговори Фернандес и с това намали, предложената цена наполовина, но Торес разбра, че го лъже. — Разбира се, мексикански долари, само мексикански, ние сключваме всичките си сделки с мексикански долари.

Въпреки възторга си от такава голяма цена за толкова малък камък Торес се престори на ядосан и посегна да го прибере. Но старецът дръпна ръката си, понеже не искаше да изпусне изгодната сделка.

— Ние сме стари познати — пискливо задърдори той. — За първи път ви видях, когато дойдохте в Сан Антонио от Бокас дел Торо като малко момченце. В името на старото познанство, нека бъдат златни долари.

И в ума на Торес проблесна смътна представа колко огромна е истинската стойност на съкровището на царицата, което някога, в далечни времена, Загубените души бяха заграбили от скривалището в планината на маите.

— Чудесно — каза Торес и с бързо безцеремонно движение изтръгна от Фернандес камъка. — Той е на един мой приятел. Искаше да му заема пари срещу него. Сега благодарение на твоята оценка мога да му дам до петстотин златни долара. И в знак на благодарност, когато се видим следващия път в пулкерията, ще те почерпя една чаша… не, колкото можеш да изпиеш от лекото червено целебно вино.

И Торес излезе от дюкяна, без дори да се помъчи да скрие язвителното си презрение към излъгания бижутер, ликувайки от съзнанието, че Фернандес, тази испанска лисица, положително му е предложил не повече от половината истинска стойност на камъка.

Междувременно Леонсия, царицата и двамата Моргановци се спуснаха с кану по река Гуалака и много по-бързо от Торес стигнаха до крайбрежието. Обаче малко преди да пристигнат, в хасиендата на Солано се случи нещо много важно, на което в момента не бе придадено съответното значение. По криволичещата към хасиендата пътека, придружен от грохнала старица, чийто черен шал, метнат на главата и раменете, не можеше съвсем да скрие изпитото и сбръчкано лице, носещо следи на изгаснал вече вулканичен огън, се изкачваше най-странният посетител, който хасиендата бе приемала някога.

Той беше китаец на средна възраст, дебел, с кръгло като месечина лице, светещо от благо добродушие, което като че ли е присъщо на дебелите хора. Казваше се И Пун, което значи „Ябълков крем“, и обноските му бяха меки и мазни като името. Държането му към бабичката, която едва креташе с негова помощ, представляваше квинтесенция на доброта и внимание. Когато тя започваше да се спъва от пълно изнемощение и да залита, И Пун спираше и й даваше възможност да си отдъхне и събере сили. Докато се качваха, на три пъти в такива моменти той й даваше по една чаена лъжичка френски коняк от плоско джобно шише.

И Пун настани старата в хубаво сенчесто кътче пред къщата и смело почука на входната врата. Обикновено работата му го водеше при задните врати, но опитът и съобразителността го бяха научили кога е необходимо да използува главния вход.

Прислужницата индианка, която отвори вратата, отиде да съобщи за него във всекидневната, където, заобиколен от синовете си, седеше безутешният Енрико Солано — безутешен поради донесената от Рикардо вест за гибелта на Леонсия в планината на маите. Прислужницата индианка се върна на входа. Сеньор Солано бил неразположен и не искал да приема никого — гласеше отговорът, който тя предаде учтиво, при все че посетителят беше китаец.

— Ха! — отговори И Пун с надута самоувереност, за да внуши уважение на прислужницата и да я накара да отиде още веднъж при господаря си. — Аз не кули. Аз умен китаец. Аз ходи много на училище. Аз говори английски. Виж, аз пише сега на испански за сеньор Солано. Ти не можеш пише, затова не можеш прочете какво аз пише. Аз пише, че аз И Пун. Аз от Колон. Аз идва това място да види сеньор Солано. Голяма работа. Много важна. Много тайно. Аз пише всичко това тука на хартия, ти не можеш прочете.

Но той не каза, че под всичко това е написал:

„Сеньорита Солано. Аз има голяма тайна.“ Очевидно бележката бе получил Алехандро, най-големият от високите синове на Солано, защото той се втурна презглава към вратата и изпревари завръщащата се прислужница.

— Кажи ми каква работа те води! — почти изкрещя той на дебелия китаец. — Казвай! По-бързо!

— Много добра работа — отговори И Пун и с удоволствие забеляза възбудата на младежа. — Аз прави много пари. Аз купува… как се казва… тайни. Аз продава тайни. Много хубава работа.

— Какво знаеш за сеньорита Солано? — изкрещя Алехандро и го хвана за рамото.

— Всичко. Много важни сведения.

Но Алехандро не можеше да се владее повече. Той дръпна китаеца вътре и без да го пусне, го помъкна във всекидневната при Енрико.

— Той има новини за Леонсия! — извика Алехандро.

— Къде е тя? — провикнаха се в един глас Енрико и синовете му.

„Ха!“ — изненада се И Пун. Тази възбуда, макар и да предсказваше успех на работата му, подействува доста възбудително и на самия него.

Енрико взе размишленията му за уплаха и затова вдигна ръка, за да умири синовете си, и заговори на посетителя тихо.

— Къде е тя? — попита той.

„Ха! — помисли си И Пун, — Сеньоритата се е загубила.“ Това беше нова тайна. С нея можеше да се спечели нещо един ден, който и да е ден. Хубаво момиче от високопоставено и богато семейство като Солановото, изчезнало в латиноамериканска страна — това бяха сведения, които си струваше да притежава. Някой ден тя можеше да се омъжи (нали беше чул такава клюка в Колон!), а после, някой ден, можеше да има недоразумения с мъжа си или мъжът й да има недоразумения с нея: тогава тя или нейният съпруг — нямаше значение кой от двамата — можеше да поиска добре да заплати за тая тайна.

Тази сеньорита Леонсия — най-сетне каза той с мазна учтивост. — Тя не ваше момиче. Тя има друг татко и мама.

Обаче скръбта на Енрико поради загубата на Леонсия бе твърде голяма в този момент, за да се стресне от неочакваното разкриване на старата тайна.

— Да — кимна той. — При все че никой освен семейството ми не знае това, аз я осинових като малко бебе. Странно е, че ти го знаеш. Но за мен не е интересно да ми разправяш нещо, което зная открай време. Ако искам да зная нещо, то е: къде е тя сега?

И Пун сериозно и съчувствено поклати глава.

— Това друга тайна — обясни тай. — Може би аз намери тази тайна. Тогава аз каже на вас. Но аз има стара тайна. Вие не знаете име на татко й мама на сеньорита Леонсия. Аз знае.

И старият Енрико Солано не можа да скрие своя интерес към тази съблазнителна вест.

— Говори! — заповяда той. — Кажи имената, докажи, че е вярно, и аз ще те възнаградя.

— Не — поклати глава И Пун. — Много лоша търговия. Аз не върши търговия така. Вий ми плати, аз ви каже. Мои тайни добри тайни. Аз доказва мои тайни. Вий ми даде петстотин песо и плати големи разноски от Колон до Сан Антонио и обратно до Колон и аз ви каже име на татко и мама.

Енрико Солано кимна в знак на съгласие и тъкмо се канеше да заповяда на Алехандро да донесе парите, когато спокойната и хрисима прислужница индианка промени хода на събитията. Тя се втурна в стаята, затича се при Енрико, както никога не бяха я виждали да тича преди, зачупи ръце и несвързано засрича нещо през сълзи, но целият й вид подсказваше, че се задушава от радост, а не от скръб.

— Сеньоритата! — най-после успя дрезгаво да пошепне тя и посочи с кимване и очи страничния двор. — Сеньоритата!

И Пун и неговата тайна бяха забравени. Енрико Солано и синовете му наизскачаха в страничния двор, където видяха Леонсия, царицата и двамата Моргановцн, целите покрити с прах, да слизат от ездитни мулета, взети явно от пасбищата при устието на река Гуалака. В същото време двамата слуги индианци, повикани от прислужницата, изпровождаха от двора дебелия китаец и престарялата му спътница.

— Ела друг път — казаха му те. — Сега сеньор Солано е зает с много важна работа.

— Разбира се, аз дойде друг път — любезно ги увери И Пун, без да се докачи и без да покаже разочарованието си, че преговорите се прекъснаха тъкмо когато вече щяха да му наброят парите.

Но той си тръгна с голямо нежелание. Мястото беше чудесно за човек с неговото занятие. То просто пъкаше от тайни. Никога още никой жетвар със сърп в ръка не е бил изпъждан от Обетована земя с по-богата жетва! Ако не бяха усърдните прислужници индианци, И Пун щеше да се шмугне зад ъгъла на хасиендата, за да види новодошлите. А сега, на половината път надолу, опиращата се на ръката му старица много му натежа и той вля в нея нов живот и способност да се крепи за известно време сама, като й даде две лъжички коняк от джобното си плоско шише.

Енрико грабна Леонсия от мулето, преди тя да успее да слезе, толкова страстно бе желанието му да я стисне в прегръдките си. Няколко минути не се чуваше нищо освен шумните латиноамерикански, изрази на обич — всичките й братя се мъчеха да я поздравят и прегърнат едновременно. Когато те се поуспокоиха, Франсис вече беше помогнал на Бленуващата да слезе от мулето си и стоеше ръка за ръка с нея в очакване да обърнат внимание и на тях.

— Това е жена ми — каза Франсис на Енрико. — Отидох в Кордилерите да търся съкровище, а пък вижте какво намерих. Знаете ли някой, който да е имал по-голям късмет?

— Но и самата тя пожертвува огромно съкровище — смело промърмори Леонсия.

— Тя беше царица на малко царство — добави Франсис и погледна с благодарност и възхищение Леонсия, която побърза да допълни:

Спаси живота на всички ни, но с това пожертвува малкото си царство.

И обзета от великодушен порив, Леонсия прегърна царицата през кръста, отдели я от Франсис и я поведе към хасиендата.