Сърцата на тримата

ГЛАВА IV

— Трябва да действуваме бързо, това е най-важното — заяви Франсис пред тайния съвет на Солановци, който заседаваше на верандата в хасиендата им.

— Кое било най-важното! — възкликна с презрителна насмешка Леонсия и престана трескаво да крачи насам-натам. — Най-важното е това, че трябва да го спасим.

С тези думи тя буйно размаха пръст под носа на Франсис, за да подчертае изказването си. Понеже това не я задоволи, тя размаха пръста си със същата убедителност и под носовете на всички други — на баща си и братята си.

— Бързо! — разпалено продължи тя. — Разбира се, трябва да бързаме. Или трябва да бързаме, или… — Гласът й секна от неизразим ужас пред онова, което щеше да сполети Хенри, ако не бързат.

— За шефа всички гринго са еднакви — съчувствено кимна Франсис. „Тя е божествено красива, прекрасна!“ — помисли си той. — Шефът положително командва целия Сан Антонио и бързата разправа е негов девиз. Няма да даде на Хенри повече време, отколкото даде на мен. Трябва да го отървем още тази вечер.

— Слушайте сега! — пак подхвана Леонсия. — Ние, Солановци, не можем да допуснем тази… тази екзекуция. Нашата гордост… вашата чест. Не можем да допуснем това! Говорете, кой да е от вас. Татко, ти. Предложи нещо…

Но докато те обсъждаха положението, Франсис, който засега мълчеше, се терзаеше от обхваналата го мъка. Жарът на Леонсия бе великолепен, но той бе събуден от друг мъж и не можеше да се каже, че го въодушевяваше. Много ярък беше споменът за онзи миг, когато бяха освободили него и арестували Хенри. Със същата остра болка в сърцето още виждаше пред очите си Леонсия в прегръдките на Хенри, виждаше Хенри да търси ръката й, за да се увери, че пръстенът му е на нея, виждаше и последвалата продължителна целувка на прегърнатата двойка.

„Е, толкоз! — въздъхна той. — Направих всичко, каквото можех.“ Нима след като бяха отвели Хенри, не беше казал на Леонсия, съвсем спокойно и хладнокръвно, че Хенри е неин годеник и възлюбен и най-добрият възможен избор за дъщерята на семейство Солано?

Но споменът за тава не го направи ни най-малко по-щастлив. Нито правилността на постъпката. А тя беше правилна. В това той изобщо не се съмняваше и то му даваше сили да потисне чувствата си към девойката. И въпреки всичко откри, че в този случай правилността на постъпката бе много жалко утешение.

От друга страна, какво друго би могъл да очаква? Бе имал нещастието да пристигне в Централна Америка твърде късно — само толкова! — и да намери това цвете между жените вече завоювано от човек, дошъл преди него, човек, който не беше с нищо по-лош от него, а както му подсказваше чувството за справедливост, дори и по-добър. И същото чувство за справедливост искате от него да остане верен на Хенри, на Хенри Морган, човека от същото потекло и кръв; на Хенри Морган, сприхавия потомък, на сприхав прадядо, облечен с платнени панталони и сомбреро с увиснали поли, със слабост към ушите, на непознати младежи, който преживяваше със сухари и яйца от костенурки и преравяше островите Бик и Телец заради съкровището на стария сър Хенри.

И докато Енрико Солано и синовете му ковяха планове и проекти на широката си веранда, а Франсис ги слушаше само с половин ухо, при тях дойде една прислужница, пошепна нещо на Леонсия и я заведе зад ъгъла на верандата, където се разигра сцена, която би предизвикала смеха и гнева на Франсис.

Там, в цялото великолепие на средновековната испанска носия на богат земевладелец, каквито все още се носят в Латинска Америка, с нисък поклон и свалено сомбреро в ръка я посрещна Алварес Торес и я настани на плетено канапе. Нейният поздрав прозвуча тъжно, но в него се долавяше и любопитство, сякаш тя вярваше, че Торес е дошъл с обнадеждаващи думи.

Делото е приключено, Леонсия — каза Торес тихо и меко, както се говори за умрелите. — Той е осъден. Присъдата ще бъде напълнена утре в десет часа. Всичко това е печално, твърде печално. Но… — Торес сви рамене. — Не, няма да казвам нищо лошо за него. Той беше почтен човек. Единственото лошо нещо беше неговият нрав. Беше прекалено поривист, прекалено избухлив. Този нрав го накара да постъпи против честта си. Ако можеше да разсъждава хладно в този момент, никога нямаше да забие нож на Алфаро…

— Но той не е убил чичо ми! — възкликна Леонсия и вдигна сведените си очи.

— Много жалко — меко и тъжно продължи Торес, като се мъчеше да не й противоречи. — За съжаление съдията, народът, шефът на полицията са единодушни в убеждението си, че го е извършил. Много жалко. Но аз не съм дошъл да говоря за това, Дойдох да ви предложа услугите си за всичко, каквото бихте ми заповядали. Моят живот, моята чест са на ваше разположение. Кажете. Аз съм ваш роб.

Изведнъж Торес изящно се отпусна на едно коляно пред нея, хвана лежащата на скута й ръка и щеше незабавно да продължи многословната си реч, ако очите му не бяха се спрели върху брилянтния пръстен на средния й пръст. Той се навъси, но прикри това, като наведе глава, докато успя да променя изражението си, и заговори:

— Познавах ви още когато бяхте малка, Леонсия, така очарователно малка, и винаги съм ви обичал… Не, чуйте ме, моля! Трябва да излея чувствата си. Изслушайте ме. Винаги съм ви обичал. Но когато се завърнахте от манастира, от учението си в чужбина, като жена, като знатна, благородна дама, достойна за господарка в дома на Солано, вие ме изгорихте със своята красота. Аз бях търпелив. Въздържах се да говоря. Може би сте се досещали. Положително сте се досещали. И оттогава аз горя. Оттогава ме поглъща пламъкът на вашата красота, пламъкът на вашата душа, която е по-съвършена от хубостта ви.

Човек не можеше да го спре. — Леонсия добре знаеше това и търпеливо го слушаше, загледана в наведената му глава, и безцелно се питаше защо косата му е толкова грозно подстригана и дали се е подстригвал за последен път в Ню Йорк или в Сан Антонио.

— Знаете ли какво сте били за мене, откакто се завърнахте?

Тя не отговори, нито се опита да си дръпне ръката, при все че Торес я стискаше и пръстенът на Хенри се врязваше в плътта й. Беше престанала, да го слуша, унесена в мисли, които я водеха много далече. Не с такива надути речи беше й се обяснил и спечелил любовта й Хенри Морган — такива бяха мислите й. Защо тези хора с испанска кръв винаги изразяват чувствата си по такъв пресилен начин? Хенри се държа съвсем другояче. Той не й каза почти нито една дума. Направо пристъпи към действие. Пленен от нея, пленил я и сам той, без предупреждение — толкова сигурен, че не ще я изненада, нито уплаши, — беше я обвил с ръце и притиснал устните си към нейните. И тя нито се стресна, нито остана съвсем равнодушна. И едва след тази първа целувка, все още стиснал я в обятията си, Хенри й заговори.

А какъв ли план коват зад ъгъла на къщата нейните хора и Франсис Морган? — продължаваше да размишлява тя, глуха за славословията на падналия в краката й обожател. Франсис! Ах!… Девойката едва не въздъхна, озадачена защо, след като е сигурна, че обича Хенри, този непознат гринго така вълнува нейното сърце. Нима е безпътница? Единия ли обича? Или другия? Обича ли въобще някого? Не! Не! Тя не е непостоянна, нито невярна. И все пак?… Може да е така, защото Хенри и Франсис толкова много си приличат и бедното й, глупаво, любещо женско сърце не може да ги различи един от друг както трябва. И все пак, макар по-рано да й се бе струвало, че е готова да последва Хенри до края на света, какъвто и да му е късметът и сполуката, сега й се струваше, че е готова да последва Франсис още по-надалече. Тя люби Хенри — тържествено провъзгласяваше сърцето й. Но тя любеше и Франсис и беше почти сигурна, че и Франсис я люби също — усещането на жарките му устни върху нейните в затворническата килия бе незаличимо; и в любовта й към двамата мъже имаше разлика, която беше в разрез със здравия й разум и почти я караше със срам да си признае, че тя, последната и единствената жена в рода Солано, е развратница.

Остра болка от врязалия се в плътта й пръстен на Хенри, причинена от страстното стискане на Торес, я накара да се сепне и отново да заслуша потока на словесните му излияния:

— Вие сте възхитителен шип, забил се в моите гърди, остра шпора, която непрестанно разкъсва сърцето ми с най-сладката и най-мъчителната болка на любовта. Аз мечтаех за вас… и заради вас. Винаги сте имали само едно име за мен: Царица на моите мечти. И вие ще се омъжите за мен, моя Леонсия, Ние ще забравим за този луд гринго, който е вече мъртъв. Аз ще бъда нежен, мил. Ще ви любя вечно. И никога сянката му не ще застане между нас. Що се отнася до мен, аз не ще го допусна. Колкото за вас… Ще ви любя тъй, че споменът за него не ще има възможност да застане между нас и дори за миг да причини болка на вашето сърце.

Леонсия се замисли как да постъпи и дългото й мълчание разпали надеждите на Торес. Девойката чувствуваше, че трябва да опечели време. Ако искат да спасят Хенри… нали Торес й предложи услугите си? Не беше лесно да го отблъсне, щом от това можеше да зависи един човешки живот.

— Говорете!… Аз изгарям! — подкани я Торес със задавен глас.

— Мълчете! Мълчете! — тихо рече тя. — Как мога да слушам нечии любовни признания, докато мъжът, когото любех, е още жив?

Любех! Миналото време я накара да трепне. Трепна от него и Торес — надеждите му припламнаха по-ярко. Леонсия беше почти негова. Тя каза любех. Значи вече не хранеше любов към Хенри. Беше го обичала, но вече не го обичаше, и тя, тази нежна и чувствителна девойка и жена, не можеше да му признае любовта си, докато другият мъж бе още жив — това беше ясно. Каква изтънченост! Той се гордееше със собствената си изтънченост и се поздрави, че е изтълкувал правилно недоизказаните й мисли. „Добре — реши Торес, — аз ще направя тъй, че за човека, осъден да умре в десет часа сутринта, да няма нито милост, нито избавление.“ Едно му беше ясно: иска ли да спечели Леонсия по-скоро, и Хенри Морган трябва да умре по-скоро.

— Да не говорим за това повече… засега — рече той с рицарско благородство, стисна й нежно ръката, изправи се и продължително я изгледа.

Леонсия му отвърна с леко ръкостискане в знак на благодарност, след това освободи ръката си и стана.

— Елате — каза тя. — Ще отидем при другите. Те сега обмислят плана или се мъчат да измислят някакъв план за спасяването на Хенри Морган.

Разговорът на групата мъже замря, когато двамата се присъединиха към тях, сякаш донейде се съмняваха в Торес.

— Намислихте ли вече нещо? — попита Леонсия.

Старият Енрико, който въпреки възрастта си, бе прав, строен и изящен като синовете си, поклати глава.

— Аз имам един план, ако ми позволите… — заговори Торес, но млъкна, забелязал предупреждаващия поглед на Алехандро, най-големия син.

На пътеката под верандата се бяха появили приличащи на плашила момчета просяци. Десетгодишни според ръста си те изглеждаха много по-възрастни, ако се съдеше по лукавия поглед и изражение на лицата. Бяха облечени с по едно безподобно одеяние — можеше да се каже, че са поделили помежду си риза и панталони. Но каква риза! И какви панталони! Панталоните, мъжки размер, от стар док, се държаха на врата на едното с канап вместо колан, стегнат така, че да не се смъкват от рамената. Ръцете му бяха мушнати през дупките, където някога са били страничните джобове. Крачолите на панталоните бяха отрязани с нож според дължината на краката му. Полите на мъжката риза, с която беше облечено другото момче, се влачеха по земята. — Vamos! Махайте се! — яростно им кресна Алехандро.

Но момчето с панталоните свали камъка, който носеше на голата си глава, и показа сложеното под него писмо. Алехандро се наведе от верандата, взе писмото и след като хвърли поглед на надписа, го подаде на Леонсия; в това време момчетата започнаха да хленчат за пари. Франсис, с неволна усмивка пред зрелището, което представляваха, им хвърли няколко дребни сребърни монети и ризата и панталоните защапуркаха обратно по пътеката.

Писмото беше от Хенри и Леонсия набързо го прочете. То не можеше да се нарече прощално, понеже Хенри го беше написал като човек, който изобщо не смята да умира, освен ако го сполети някое невероятно нещастие. Въпреки това, допускайки, че подобно невероятно нещо можеше да се случи, Хенри все пак се сбогуваше и добавяше шеговита препоръка на Леонсия да не забравя Франсис, който напълно заслужавал вниманието й, понеже толкова много приличал на самия него.

В първия миг Леонсия искаше да покаже писмото на другите, но писаното за Франсис я накара да се въздържи.

— От Хенри е — каза тя и мушна бележката в пазвата си. — Няма нищо важно. Изглежда, той ни най-малко не се съмнява, че ще успее някак да избяга.

— Ние ще се погрижим да успее! — с увереност заяви Франсис.

Леонсия му се усмихна в знак на благодарност и се обърна с въпросителна усмивка към Торес:

— Вие говорихте за някакъв план, сеньор Торес?

Торес се усмихна, засука мустаците си и доби важен вид.

— Има един начин, начина на гринго, на англосаксонците, той е прост и бие право в целта. Точно така: направо в целта. Ще отидем и ще грабнем Хенри от затвора с открития, брутален, безцеремонен похват на гринго. Тава е единственото нещо, което няма да очакват. По крайбрежието има достатъчно необесени нехранимайковци, с които може да се нападне затворът. Наемете ги, платете им добре, но не им давайте всичко предварително, и работата е наред.

Леонсия с въодушевление кимна в знак на съгласие. Очите на стария Енрико заблестяха, а ноздрите му се издуха, сякаш вече му беше замирисало на барут. Младежите се запалиха от неговия огън. И всички се обърнаха към Франсис, за да чуят неговото мнение или съгласие. Той бавно поклати глава н Леонсия с несдържано възклицание изрази разочарованието си от него.

— Този начин е безнадежден — каза Франсис. — Защо всички ще си залагате главите в един такъв лудешки опит, осъден на неуспех от самото начало? — Докато говореше, той стана от мястото си до Леонсия и се запъти към перилата така, че да застане за миг между Торес и другите мъже, и същевременно успя да хвърли предупреждаващ поглед на Енрико и синовете му. — А колкото за Хенри, май че неговата е свършена…

— Искате да кажете, че се съмнявате в мене? — наежи се Торес.

— Какво говорите, човече! — възрази Франсис.

Но Торес не се успокои.

— Искате да кажете, че вие, човек, с когото почти не се познавам, ми забранявате да участвувам в семейния съвет на Солановци, които са мои най-стари и най-почитани приятели!

Старият Енрико, от чиито очи не беше отбягнал гневът срещу Франсис, изписал се по лицето на Леонсия, сполучи да предупреди девойката със знак, прекъсна Торес с любезен жест и заговори:

— Няма такива семейни съвети на Солановци, на които да не можете да присъствувате, сеньор Торес. Вие сте наистина стар приятел на семейството. Покойният ви баща и аз бяхме другари, кажи-речи, братя. Но това — и вие ще простите на един старец, че се произнася така, — това не пречи на сеньор Морган да е прав, когато казва, че вашият план е безнадежден. Да се нападне затворът, е направо безумие. Погледнете дебелината на стените. Те биха издържали седмици обсада. И въпреки това, признавам, в първия момент вие почти ме съблазнихте с идеята си. Знаете, когато бях млад и се биех с индианците високо в Кордилерите, ние имахме съвсем същия случай. Хайде да седнем по-удобничко и аз ще ви разкажа как стана тази работа…

Но Торес, зает с много други неща, отказа да чака и с успокоени дружески чувства стисна ръка на всички, извини се с няколко думи пред Франсис, яхна коня си със среброшито седло и сребърна юзда и пое към Сан Антонио. Едно от нещата, които го караха да бърза, беше телеграфната връзка, поддържана от него с кантората на Ригън на Уол Стрийт. Торес имаше таен достъп в панамската правителствена радиостанция в Сан Антонио и благодарение на това можеше да предава съобщения по телеграфната станция във Вера Крус. Тази връзка с Ригън не само се беше оказала доходна, но и съвпадаше с личните му кроежи, засягащи Леонсия и Моргановците.

— Какво имате против сеньор Торес, та се отнесохте с подозрение към неговия план и го ядосахте? — обърна се към Франсис Леонсия.

— Нищо — отговори той, — освен това, че нямаме нужда от него и че не съм в особен възторг от него. Той е глупак и е способен да развали кой да е план. Спомнете си как я оплеска в показанията си на моето дело. Може би не бива да му се доверяваме. Не знам. Във всеки случай каква ще е ползата да му се доверим, щом нямаме нужда от него? Но планът му е добър. Ние ще отидем направо в затвора и ще отвлечем Хенри, стига всички да сте съгласни. И няма нужда да се доверяваме на тълпа необесени нехранимайковци и разна сбирщина от крайбрежието. Ако не можем ние, шестима здрави мъже, да свършим тази работа, по-добре ще е направо да се откажем.

— В затвора винаги се навъртат най-малко десетина пазачи — възрази Рикардо, най-малкият брат на Леонсия, към осемнадесетгодишен младеж.

Леонсия, която отново гореше от нетърпение, се намръщи, но Франсис се застъпи за момчето.

— Добре казано — съгласи се той. — Ще обезвредим пазачите.

— Ами тия дебели стени — подхвърли Мартинес Солано, близнакът на Алварадо.

— Ще минем през тях — отговори Франсис.

— Но как? — възкликна Леонсия.

— Точно за това искам да поговорим. Вие, сеньор Солано, сигурно имате достатъчно ездитни коне? Добре. А вие, Алехандро, не бихте ли могли случайно да ми намерите някъде из плантацията една-две шашки динамит? Хубаво, от хубаво по-хубаво! А вие, Леонсия, като господарка на хасиендата, би трябвало да знаете дали имате в избата си достатъчно запас от онова уиски с три звезди.

— Е, заговорът става по-сложен — засмя се той, след като получи утвърдителния й отговор. — Ето, че притежаваме всичко необходимо за приключенски роман от рода на тези на Райдър Хагардо8 от Рекс Бийч. Сега слушайте… Не, чакайте. Искам да поприказвам с вас, Леонсия, за някои подробности на представлението…