Сърцата на тримата

ГЛАВА VII

— Сега изтървахме и двете свини, и двамата гринго! — завайка се на брега Алварес Торес, когато засилилият се вятър наду платната на „Анхелика“ и тя се отдалечи вън от обсега на изстрелите.

— Май че бих подарил три камбани на катедралата, само и само да останат на сто крачки от тази пушка! — заяви Мариано Веркара-е-Ихос. — А да имах власт над всичките гринго, те щяха да се озоват на оня свят толкова бързо, че дяволът е ада щеше да се види принуден да учи английски.

Алварес Торес заблъска с юмрук по седлото от безсилна злоба и разочарование.

— Царицата на моите мечти! — почти изплака той. — Тя отпътува, замина заедно с двамата Моргановци! Аз я видях да се качва на шхуната. Ами нюйоркският Ригън! Излезе ли от лагуната Чирики, шхуната може да се запъти направо към Ню Йорк. И тази свиня Франсис няма да е отсъствувал един месец и сеньор Ригън няма да преведе никакви пари.

— Няма да излязат от лагуната Чирики — тържествено изрече шефът. — Аз не съм неразумно животно. Аз съм човек. Знам, че няма да излязат. Не се ли заклех във вечна мъст? Слънцето залязва и залезът предсказва, че през нощта почти няма да има вятър. Стига да погледнете небето, и ще разберете. Вижте тези пухкави плаващи облачета. Дори и да има малко вятър, той ще е от североизток. Ще ги подкара направо към протока Чорера. Няма да посмеят да минат през него. Тоя чернокож капитан познава лагуната на пръсти. Той ще се опита да мине по околния път и да излезе край Бокас дел Торо или през протока Картаго. Но и така да направи, ние ще го надхитрим. Аз имам мозък, разум. Разум! Слушайте. Това е дълъг път. Ще се спуснем направо по брега до Лас Палмас. Там е капитан Росаро с „Долорес“.

— Оня взел-дал стар влекач, дето не може и да се помръдне ли? — попита Торес.

— Но като няма вятър тая нощ и няма вятър утре сутринта, той ще стигне „Анхелика“ — отговори шефът. — Напред, другари! Ще препускаме! Капитан Росаро ми е приятел. Само да кажа, и ще ми направи каквато поискам услуга.

На съмване грохналите хора се домъкнаха с капналите си коне през занемареното селце Лас Палмас до занемарения пристан, където извънредно занемарен влекач, който плачеше за пребоядисване, зарадва техния взор. Виещият се от камина пушек възвестяваше, че влекачът е под пара, и шефът уморено заликува.

— Добро утро, сеньор капитан Росаро! Радвам се да ви видя — поздрави той коравия испанец-капитан, който се беше излегнал върху навити въжета и сърбаше кафе от тракащо по зъбите му канче.

— Утрото щеше да е по-добро, да не ме беше разлюляла проклетата треска — кисело изсумтя капитан Росаро; ръката, която държеше канчето, раменете и цялото му тяло се тресяха така неудържимо, че горещата течност се плискаше по брадата и полуразголените му, обрасли с прошарена козина гърди. — На, адско изчадие! — кресна той и замери сканчето и съдържанието му слабо като клечка мелезче, очевидно негов слуга, което не бе имало сили да сдържи смеха си.

— Но слънцето ще изгрее и треската ще свърши работата си и ще ви остави — учтиво каза шефът, без да обърне внимание на проявеното от капитана раздразнение. — А и вие сте си свършили работата тук и се каните да потеглите за Бокас дел Торо, а ние ще дойдем с вас, всички, и ще изживеем рядко приключение. Ще пленим шхуната „Анхелика“, скована през цялата нощ в лагуната от затишието, ще арестувам сума хора, и вашата храброст и умение така ще се разчуят из цяла Панама, капитане, та ще забравите, че някога ви е докосвала треската.

— Колко? — без заобикалки попита капитан Росаро.

— Колко ли? — с изненада повтори шефът. — Това е държавен въпрос, скъпи приятелю. И това е точно на пътя ви за Бокас дел Торо. Няма да ви струва нито една допълнителна лопата въглища.

— Muchacho! Още кафе! — изрева на момчето капитанът на влекача.

Настъпи мълчание, през време на което и Торес, и шефът, и всичките му преуморени подчинени копнееха за малко от врялото кафе, донесено от момчето. Капитан Росаро затрака със зъби по ръба на чашата като с кастанети, но сполучи да го изсърба, без да го разплиска, макар и да си изгори устата.

Някакъв швед с безизразно лице, изпоцапан комбинезон и фуражка, на която имаше надпис „Механик“, се качи на палубата, запали лула и сякаш изпадна в транс, приседнал на ниските перила на влекача.

— Колко? — повтори капитан Росаро.

— Хайде да тръгваме, скъпи приятелю — каза шефът. — А после, когато пристъпът на треската премине, ще обсъдим въпроса разумно, понеже сме разумни същества, не сме животни.

— Колко? — пак попита капитан Росаро. — Аз никога не се държа като животно. Винаги се държа като разумно същество, независимо от това дали слънцето е изгряло, или не и дали ме люлее тази триж проклета треска. Колко?

— Добре, да тръгваме, колко искате? — уморена отстъпи шефът.

— Петдесет долара в злато — без да се замисли, отговори Росаро.

— Нали без друго тръгвате, капитане? — меко запита Торес.

Петдесет в злато, както ви казах вече.

Шефът на полицията с безнадеждно изражение вдигна ръце и се обърна да си върви.

— Нали се заклехте във вечна мъст заради престъплението, извършено спрямо вашия затвор! — напомни му Торес.

— Но не и ако ми струва петдесет долара — сопна му се шефът, като поглеждаше под око дали тресящият се капитан няма да покаже с нещо, че е съгласен да поотстъпи.

— Петдесет златни — рече капитанът, пресуши канчето и се опита да свие цигара с треперещите си пръсти. Той кимна към шведа и добавя: — И още пет златни долара за моя механик. Такъв си ни е обичаят.

Торес се приближи до шефа и пошепна:

— Аз ще платя за влекача, ще поискам от оня гринго Ритън сто, а двамата с вас ще си разделим разликата. Няма да загубим нищо. Ще спечелим. Нали тази свиня Ригън е заръчал да не се спирам пред излишни разходи.

Когато слънцето блесна над хоризонта на изток, един от жандармите потегли обратно към Лас Палмас с изтощените коне, останалите се качиха обратно на палубата на влекача, шведът слезе в машинното отделение, а капитан Росаро, съвзел се от треската под животворните слънчеви лъчи, заповяда на моряците да отвържат въжетата и остави един от тях на руля.

Същата зора, след почти съвсем безветрена нощ, завари „Анхелика“ край сушата, от която не бе успяла да се отдалечи, макар и да беше се придвижила достатъчно много на север, тъй че сега бе на половината път между Сан Антонио и протоците Бокас дел Торо и Картаго. До тези два протока, водещи към открито море, все още имаше двадесет и пет мили, а шхуната сякаш спеше на огледалната повърхност на спокойната лагуна. Влажният задух на тропическата нощ не позволяваше да се спи долу и палубата бе задръстена от спящи хора. Върху покрива на малката кабина, съвсем сама, лежеше Леонсия. В тесните проходи от двете страни на палубата лежаха братята и баща й. Отзад, между входа към кабината и кормилото, спяха един до друг двамата Моргановци — Франсис беше прегърнал Хенри през рамо, сякаш все още го пазеше. От едната страна на руля, седнал, с ръце на коленете и глави на ръцете, спеше полунегърът и полуиндианец капитан, а от другата страна на руля, в съвършено същата поза, спеше кормчията — не друг, а Пърсивал, черният негър от Кингстън. Средната палуба на шхуната бе осеяна с телата на матросите мелези, а отпред, на мъничката предна палуба, проснат с лице, заровено в скръстените му ръце, спеше вахтеният.

Леонсия се събуди първа на високото си ложе върху покрива на кабината. Подпряла глава на ръка, облакътена върху голямото пончо, на което лежеше, девойката гледаше към двамата младежи. Тя копнееше за тях, толкова приличащи един на друг, и изпитваше любов към двамата; спомни си как Хенри я бе целувал по устата, сетне изтръпна и руменина заля бузите й от собствените й мисли, когато си спомни за целувките на Франсис: девойката бе озадачена и изумена, че може да храни любов към двама мъже едновременно. Както вече беше разбрала, тя бе готова да последва Хенри да края на света, а Франсис още по-далече. И не можеше да си обясни разпътните си наклонности.

За да избяга от плашещите я мисли, Леонсия протегна ръка и с крайчеца на провисналото копринено шалче погъделичка носа на Франсис, който след няколко неспокойни движения, все още унесен в сън, замахна да прогони въображаемия комар или муха и удари Хенри по гърдите. Така пръв се събуди Хенри. Той се надигна толкова стремително, че събуди и Франсис.

— Добро утро, весел сроднико — поздравя го Франсис. — Защо буйствуваш?

— Добро утро, добро утро и още веднъж добро утро — изръмжа Хенри. — А ти така буйствуваш насън, че ме събуди с един юмрук в гърдите. Рекох си, че е палачът — нали тая сутрин се канеха да ме обесят. — Той се прозина, протегна се, погледна спокойното море и смушка Франсис, да му покаже спящите капитан и кормчия.

„Толкова са bonny11, тези двама Моргановщи!“ — помисли си Леонсия и веднага се зачуди защо тази дума й дойде наум на английски, а не на испански. Нима сърцето й е толкова преизпълнено с обич към двамата гринго, че е започнала неволно дори да мисли за тях не на родния си език, а на техния?

За да се отърве от заплетените си мисли, девойката провиси шалчето отново, но бе хваната на местопрестъплението и със смях призна, че именна тя е била истинската причина за буйното им събуждане.

Подир три часа, след като закуси с кафе и плодове, Леонсия се озова на руля, за да вземе първия си урок по управляване и ориентиране по компас под ръководството на Франсис. „Анхелика“, гонена от ведрия ветрец, който беше задухал право на север, пореше водите със скорост шест възела. Хенри се люшкаше на обърнатата към вятъра страна на задната палуба, изследваше с бинокъла морето й се мъчеше да си даде вид, че този урок съвсем не го засяга, макар вътрешно и да се бунтуваше против себе си, че не се е досетил пръв да запознае девойката с компаса и кормилото. Все пак той решително се въздържаше да се обърне или дори под око да погледне учителя и ученичката.

Но капитан Трефетен, който се отличаваше с безогледно жестокото любопитство на индианеца и дързостта на негъра, поданик на крал Джордж, не притежаваше такова чувство на такт. Той открито запаше и не изпускаше никаква, подробност от естественото влечение, което изпитваха един към друг неговият наемател и хубавата испанка. Когато се наведоха над щурвала, за да погледнат компаса, те се приближиха един към друг и косите на Леонсия докоснаха бузата на Франсис. И тримата, младата девойка и мелезът капитан, доловиха тръпката, предизвикана от тази допир. Обаче мъжът и жената веднага почувствуваха нещо, което мелезът капитан не почувствува — почувствуваха смущение. Двамата се изгледаха с мигновено изумление и виновно сведоха очи. Франсис заговори много бързо и толкова високо, че да го чуе половината шхуна как обяснява връзката между руля и компаса. Но капитан Трефетен се усмихна.

Внезапен порив на вятъра накара Франсис да се хване за щурвала. Ръката му се отпусна върху ръката на Леонсия, която вече лежеше там. Те пак потръпнаха, а капитанът пак се усмихна.

Леонсия вдигна очи към Франсис, сетне смутено ги сведе. Тя издърпа ръката си изпод неговата и сложи край на урока, като се отдалечи с прекрасно престорено безразличие, сякаш рулят и компасът вече не я интересуваха. Но тя остави Франсис пламнал от съзнанието, че е извършил нещо нередно, предателство, и той погледна рамото и профила на Хенри с надеждата, че не е забелязал случилото се. Леонсия, привидно устремила взор през лагуната към обраслия с джунгли бряг, не виждаше нищо и замислено вървеше и превъртваше годежния пръстен на ръката си.

Но Хенри се беше обърнал да им каже за лекия дим, който бе забелязал на хоризонта, и без да иска, видя всичко. И капитанът със смесена негърска в индианска кръв го видя, че е видял. Той се понаведе към него и с дързостта на негъра, продиктувана от жестокостта на индианеца, полугласно рече:

— О, не се отчайвайте, сър. Сеньоритата има щедро сърце. В него има място за двама доблестни джентълмени като вас.

И в следващата част от секундата получи неизбежния и неизменен урок, че белите не позволяват външни хора да се бъркат в интимните им изживявания; капитанът се оказа проснат по гръб и тилът го болеше от съприкосновението с палубата, а челото, между очите, го болеше от съприкосновението с десния юмрук на Хенри Морган.

Но в капитана се надигна и закипя индианската кръв и той скочи с нож в ръка. Хуан, метисът с бледожълтата кожа, с един скок се озова до своя капитан, също с нож в ръка, а няколко от намиращите се по-близо матроси се присъединиха и в полукръг запристъпваха срещу Хенри, който бързо направи крачка назад, с един удар изотдолу изби от перилата железен лост, хвана го във въздуха и се приготви да се отбранява. Франсис заряза руля, измъкна тичешком автоматичния си револвер, проби си път през кръга и застана до Хенри.

— Какво каза той? — попита той сродника ся.

Ще кажа какво казах — заплаши мелезът капитан, в когото взе връх негърската кръв, защото започна да търси компромис за изнудване. — Аз казах…

— Чакай, капитане! — прекъсна го Хенри. — Съжалявам, че те ударих. Не говори. Дръж си езика зад зъбите. Премълчи си. Забрави го. Съжалявам, че те ударих. Аз… — Хенри Морган неволно замълча, преглътна отвращението си към това, което се канеше да изрече. И заради Леонсия, понеже тя слушаше и гледаше, най-сетне го изрече: — Аз… аз се извинявам, капитане.

— Това е насилие — обидено заяви капитан Трефетен. — Телесна повреда. Никой няма право да нанесе телесна повреда на един поданик на крал Джордж, бог да го благослови, без да плати парично обезщетение.

Когато чу изнудвачът да му поставя толкова безсрамно условията си, Хенри насмалко щеше да се забрави и да се нахвърли върху тази гадина. Но Франсис го хвана за рамото и го задържа; Хенри се помъчи да се овладее, издаде някакъв звук, подобен на дружелюбен смях, измъкна от джоба си две златни монети по десет долара и сякаш го пареха, побърза да ги мушне в ръката на капитан Трефетен.

— Евтино се отърва — не се сдържа да промърмори той.

— Цената не е лоша — увери го капитанът. — Двадесет долара в злато са много добра цена за разбита глава. Аз съм на вашите заповеди, сър. Вие сте истински джентълмен. За тази цена можете да ме удряте, когато пожелаете.

— И мене, сър, и мене! — високо и угоднически захихика кингстънският негър, когото наричаха Пърсивал. — За тази цена, сър, можете да ме цапардосате, когато ви се поиска. И можете да ме бъхтите всеки път, щом ви засърбят парите…

Обаче съдбата бе отредила случаят да приключи с това, защото в същия миг един моряк се провикна от средната палуба:

— Дим! Дим от параход точно зад нас!

За по-малко от час произходът му се изясни: влекачът „Долорес“ настигаше попадналата в безветрие „Анхелика“ с такава бързина, че от половин миля разстояние с бинокъл вече се виждаха въоръжените хора, скупчили се на мъничката му предна палуба. И Хенри, и Франсис разпознаха лицата на шефа на полицията и няколко от жандармите.

Ноздрите на стария Енрико Солано започнаха да се издуват, той нареди на кърмата четиримата си сина, които бяха на борда, и се приготви за бой с тях. Леонсия, разкъсвана от чувствата си към Хенри и Франсис, вътрешно не се интересуваше от ставащото наоколо й, макар за лице и да участвуваше в общите подигравки към неугледния малък влекач и в радостта от порива на вятъра, който наклони левия борд на „Анхелика“ до разпенената вода и я понесе напред с девет възела.

Но времето и вятърът бяха променливи. Лицето на лагуната ту се набраздяваше от бурни вълни, ту ставаше неподвижно.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че не ще можем да избягаме, сър — каза капитан Трефетен на Франсис. — Ако вятърът беше постоянен, сър, тогава да. Но той току се променя или стихва. Отиваме право към брега. Попаднали сме в капан, сър и сме горе-долу заловени.

Хенри, който изучаваше близкия бряг, свали бинокъла от очите си и погледна Франсис.

— Казвай! — извика Франсис. — Ти си намислил нещо. Личи по целия ти вид. Разправяй!

— Ей онова там са две островчета, наричани Тигрите — започна да обяснява Хенри. — Те пазят тесния вход в заливчето Хучитан, наричан Ел Тигре, О, можете да ми повярвате, зъбите му са наистина като на тигър. От двете им страни, между тях и брега, е толкова плитко, че не може да мине и китоловна лодка, освен ако човек знае всяка извивка на фарватера, както ги зная аз. Но между тях е дълбоко, макар протокът Ел Тигре да е толкова тесен, че в него не можеш се обърна. Една шхуна може да мине по него само ако вятърът е по кърмата, или отстрани. Сега вятърът е благоприятен. Ние ще минем. Но това е само половината от моя план…

— Но ако вятърът се промени или стихне, сър — а приливът и отливът в заливчето е цял бързей, както си го зная, — прекрасната ми шхуна ще се разбие в скалите — възрази капитан Трефетен.

— За което, ако се случи, аз ще ви платя пълната й стойност — уверя го накратко Франсис и го бутна настрана. — …Е, казвай, Хенри, в какво се състои втората половина?

— Срам ме е да ти го кажа — изсмя се Хенри. — Но то ще предизвика повече испански ругатни, отколкото лагуната Чирики е чула от времето, когато старият сър Хенри ограбил Сан Антонио и Бокас дел Торо. Ей сега ще видиш.

Леонсия плесна с ръце и възкликна с искрящи очи:

— Трябва да е чудесно, Хенри! Виждам го по лицето ви. Кажете го и на мен.

Хенри прихвана девойката през кръста, за да я крепи на люлеещата се палуба, отведе я настрана и й зашепна нещо на ухото, а Франсис се помъчи да прикрие вълнението си, като ги видя прегърнати, и се залови да проучва с бинокъла лицата на преследващите ги с влекача хора. Капитан Трефетен злобно се ухили и размени многозначителен поглед с жълтокожия матрос.

— Сега, капитане — каза Хенри, приближавайки се отново към тях, — ние сме точно срещу Ел Тигре. Хващай кормилото и влизай в протока. Освен това искам, и то pronto, едно старо, меко, един пръст дебело въже от манила, повечко канап и конопени конци, бирения сандък от склада, газеното тенеке, дето го опразнихме снощи, и кафеника от кухнята.

— Дължа да обърна вниманието ви на това, че въжето струва доста пари, сър — недоволно забеляза капитан Трефетен, когато Хенри се зае с всички тези разнородни предмети.

— Ще ви се заплати — успокои го Франсис.

— А кафеникът… той е почти нов.

— И той ще ви се плати.

Капитанът въздъхна и се предаде, макар че отново въздъхна при следващата постъпка на Хенри, който започна да отпушва бутилките и да излива бирата.

— Моля ви, сър — обади се Пърсивал, — щом трябва да изливате бирата, изливайте я, моля ви, в гърлото ми.

Хабенето на бирата се прекрати и скоро моряци те наредиха пред Хенри празните бутилки. Той ги запуши наново и ги върза по на шест фута едно от друго за дебелото един пръст въже. После отряза от въжето отделни парчета по два разтега и ги върза като плавници между бирените бутилки. На единия край на главното въже сложи газеното тенеке, на другия — празния бирен сандък и погледна Франсис, който отговори на погледа му:

— О, аз разбрах играта още преди пет минути. Ел Тигре трябва да е много тесен, иначе влекачът ще може да заобиколи тези боклуци.

— Ел Тигре е точно толкова на ширина — беше отговорът. — Има едно място, където фарватерът не достига и четирийсет фута между плитчините. Ако капитанът не се натъкне на нашия капан, ще мине покрай него и ще заседне. Ако се случи такова нещо, те ще могат да прегазят от влекача до брега… Хайде сега да занесем всичко това на кърмата и да се приготвим да го хвърлим във водата. Ти застани на десния борд, а аз ще застана на левия и щом ти кажа, ще метнеш тоя бирен сандък колкото можеш по-далече настрани.

При все че вятърът понамаля, „Анхелика“, която плаваше точно по посоката му, успяваше да напредва с пет възела, обаче „Долорес“ се движеше с шест и бавно я настигаше. Когато от „Долорес“ заговориха пушките, капитанът, под ръководството на Хенри и Франсис, направи на кърмата ниска барикада от чували с картофи и лук, стари платна и намотани въжа. Клекнал ниско зад това прикритие, кормчията продължаваше да управлява. Когато стрелбата се засили, Леонсия отказа да слезе долу, но се съгласи да легне зад кабината. Останалите моряци също потърсиха прикритие по разни ъгли и кътчета, а Солановците, залегнали на кърмата, откриха насрещен огън по влекача.

Хенри и Фраисис стояха на определените си места и докато чакаха да стигнат теснината на Ел Тигре, вземаха участие в леката престрелка.

— Моите поздравления, сър — каза на Франсис капитан Трефетен, чиято индианска кръв го караше да повдига глава и да надзърта през перилата, а негьрската кръв го заставяше да лежи така притиснат до палубата, сякаш се беше сраснал с нея. — На руля беше самият капитан Росаро и начинът, по който подскочи и се хвана за ръката, води до заключението, че вие много майсторски му я продупчихте с куршума си. Този капитан Росаро е много избухлив hombre12, сър. Бих казал, че го чувам да богохулствува в този миг.

— Приготви се за сигнала, Франсис — рече Хенри, остави пушката и внимателно заоглежда ниските брегове на островчетата от двете им страни. — Почти стигнахме. Не избързвай, преди да съм дал сигнала, и когато кажа „три“, хвърляй.

Влекачът беше на двеста ярда и бързо ги настигаше, когато Хенри даде знак. Той и Франсис се изправиха и при командата „три!“, метнаха тенекето и бирения сандък. Те полетяха на две страни и повлякоха подире си въжето с накачените на него тенджери, тенекета, бутилки и плавници.

Увлечени от задачата си, Хенри и Франсис останаха прави, за да видят как се опъва капанът от разни предмети, пръснали се по разпенената повърхност зад шхуната. Пушечен залп от влекача ги накара да се проснат по лице на палубата; но когато надникнаха пак през перилата, видяха как носът на влекача мина над въжето и го натисна надолу. След още една минута видяха влекача да забавя ход и да спира.

— Нещо се е оплело във винта! — извика с възторг Франсис. — Хенри, поздравявам те!

— Сега, ако вятърът не стихне… — скромно рече Хенри.

„Анхелика“ продължаваше да плава и неподвижният влекач ставаше все по-малък в далечината, но не толкова малък, че да не го видят как безпомощно засяда на плитчина и матросите слизат през борда и газят във водата около него.

— На всяка цена трябва да изпеем нашата песничка! — тържествуващо възкликна Хенри и подхвана първия куплет на „Гръб до гръб двамина с тебе“.

— Всичко това е прекрасно, сър — прекъсна ги капитан Трефетен, когато те довършиха припева (очите му блестяха, а рамената все още мърдаха в такт с песента). — Но вятърът стихна, сър. Ние спряхме. Как ще се измъкнем от залива Хучитан без вятър?

„Долорес“ не е претърпяла крушение. Ние само я задържахме. Някой негър ще се гмурне, ще очисти винта и тогава тя ще ни хване натясно.

— Не е чак толкова далече до сушата — отсъди Хенри, след като измери на око разстоянието, и се обърна към Енрико: — Какви хора има тука на брега, сеньор Солано? — попита той. — Маи или хасиендадо, кажете.

— И хасиендадо, и маи — отговори Енрико. — Но аз познавам тия места много добре. Ако шхуната е в опасност, на брега ще бъдем в безопасност. Ще получим коне и седла, и месо, и хляб. Отвъд са Кордилерите. Какво повече ни трябва?

— Ами Леонсия? — загрижено попита Франсис.

— Тя се е родила на седло и малко са американците, които биха могли да яздят наред с нея — отговори Енрико. — Няма да е зле, с ваше съгласие, да спуснем на вода голямата лодка, щом видим „Долорес“ да тръгва подире ни.