Сърцата на тримата

ГЛАВА XVI

Застанали между бликналия воден поток и срутилите се скали, Хенри и Рикардо обсъждаха набързо положението. До тях, проснат на земята, стенеше и се молеше последният жрец на маите. С много тръскане, предназначено да проясни помътената му стара глава, Хенри беше сполучил да изтръгне от него доста неясен разказ за това, което се бе случило в планинските недра.

— Само синът му е бил ухапан от змия и паднал в тази дупка — с надежда разсъждаваше Хенри.

— Така е — съгласи се Рикардо. — Той не е видял нищо лошо да се случва на другите освен това, че са се измокрили.

— И може тъкмо сега да са в някое помещение високо над равнището на пода — продължи Хенри. — Ако можехме да разчистим срутването, бихме отворили входа и източили водата. Ако са живи, могат да издържат много дни, защото бързо се умира само от липса на вода, а те положително имат толкова вода, че не знаят какво да я правят. Без храна могат да минат дълго време. Но ако не мога да разбера нещо, то е как се е озовал вътре при тях Торес.

— Аз пък се чудя дали това нападение на кару срещу нас не е било негова работа — подхвърли Рикардо.

Но Хенри отхвърли тази мисъл.

— Както и да е — каза той, — това не е най-важното сега… Сега е важно едно: как да влезем вътре в планината, като смятаме, че те са още живи. Ние двамата не можем да разчистим това свличане за цял месец. Да можехме да повикаме на помощ петдесетина души и да работим денонощно на смени, бихме могли да открием входа за четири десет и осем часа. Следователно първото нещо е да намерим хора. Ето какво трябва да направим. Аз ще взема мулето, ще се върна час по-скоро в това селище на кару и ще им обещая съдържанието на една от чековите книжки на Франсис, ако дойдат да помогнат. Не сполуча ли, може да събера хора в Сан Антонио. Тъй че аз ще побързам нататък. В това време ти можеш да поразчистиш пътеките и да докараш тука всичките мулета, пеони, храна и снаряжение за стануване. Пък се поослушвай на скалата, че може да започнат да сигнализират с чукане.

И ето Хенри навлезе с мулето си в селището на кару — за голямо неудоволствие на мулето и за не по-малко изумление на самите кару, които видяха как в тяхната твърдина, непридружаван от никого, нахълта един от тези, които те се бяха опитали да унищожат. Те седяха приклекнали пред хижите си, мързеливо се приличаха на слънце и прикриваха с привидното си безразличие изненадата, която гъделичкаше кръвта им и ги подтикваше да скочат на крака. Както е ставало винаги с диваците и мелезите, самата дързост на белия така смая всички кару, че те не знаеха какво да сторят. Само един мъж, съвършен мъж — неволно разсъждаваха те с бавните си мозъци, — един благороден или безогледен мъж, притежаващ могъщество, за каквото те никога не са и сънували, можеше да се осмели да навлезе в свърталището им с капнало и непослушно муле.

Кару говореха на развален испански, понятен за Хенри, и на свой ред разбираха неговия испански, и все пак това, което им разказа за нещастието в свещената планина, не можа да ги развълнува. С безстрастни лица и най-равнодушно свиване на раменете те изслушаха предложението му да се притекат на помощ и обещанието богато да заплати труда им.

— Щом планината е погълнала тези гринго, сигурно такава е волята божия и кои сме ние, та да попречим на бога да изпълни волята си? — отговориха те. — Ние сме бедни хора, но не искаме да работим за никого, нито искаме да воюваме срещу бога. А тези гринго сами са си виновни. Тази страна не е тяхна. Нямат никакво право да правят пакости в нашите планини. Те си имат неприятности с бога. Ние си имаме достатъчно собствени неприятности, пък и жените ни са опърничави.

Дълго след часа за сиеста Хенри влезе с третото си и най-упорито муле в сънливия Сан Антонио. На главната улица, на половината път от съдилището до затвора той видя шефа на полицията и дребния, дебел и стар съдия, следвани от петима-шестима жандарми и двама нещастни арестанти пеони, избягали от сантоските плантации. Докато съдията и шефът слушаха неговия разказ и молба за помощ, шефът лекичко намигна на съдията, който беше негов съдия, негово творение, негов духом и телом.

— Да, разбира се, ще ви помогнем — рече на края шефът, като се прозина в протегна.

— След колко време можем да съберем хората и да тръгнем? — нетърпеливо попита Хенри.

— Колкото за тръгване, ние сме много заети… нали, уважаеми господин съдия? — отговори с мързелива безочливост шефът.

— Ние сме много заети — прозя се направо в лицето на Хенри съдията.

— Извънредно заети… за известно време — продължи шефът. — Съжаляваме, но нито утре, нито вдругиден не ще можем да се погрижим за спасяването на вашите гринго. Вижте, малко по-нататък…

— Да речем, към Коледа — подхвърли съдията.

— Да — съгласи се шефът и се поклоня в знак на благодарност. — Елате да ни видите към Коледа и ако дотогава сме понасмогнали с работата си, може и да сметнем за удобно да пристъпим към уреждането на експедицията, за която молите. А засега довиждане, сеньор Морган.

— Сериозно ли говорите? — попита Хенри разгневен.

— Точно така трябва да е изглеждал, когато е нанесъл предателския удар в гърба на сеньор Алфаро Солано — сякаш на себе си, рече злобно шефът.

Но Хенри не обърна внимание на последното оскърбление.

— Аз иде ви кажа какво представлявате! — избухна той в справедлив гняв.

— Внимавайте! — предупреди го съдията.

— Пет пари не давам за вас — отвърна Хенри. — Вие нямате власт над мене. Аз съм помилван лично от президента на Панама. А вие… ето какво сте вие: вие сте мелези! Свински мелези!

— Моля, продължавайте, сеньоре — каза шефът с любезна учтивост на докаран до бяс човек.

— Вие не притежавате добродетелите нито на испанеца, нито на кариба, но затова пък имате в тройна мярка пороците и на единия и на другия. Свински мелези, това сте вие, това и нищо друго.

— Свършихте ли сеньор?… Това ли е всичко? — меко попита шефът. Същевременно той даде знак на жандармите, които се нахвърлиха върху Хенри изотзад и го обезоръжиха.

— Дори и президентът на република Панама не може да помилва някого за неизвършено още престъпление… прав ли съм, господин съдия? — продължи шефът.

— Това е ново закононарушение! — Съдията веднага разбра намека на шефа. — Този гринго, това куче, оскърби закона!

— Тогава ще бъде съден, и то още сега, на самото място, незабавно. Няма защо да се връщаме н отново да откриваме съдебното заседание. Ще го съдим и като го осъдим, ще си продължим. Аз имам една бутилка чудесно винце…

— Не съм по виното — побърза да се откаже съдията. — Ще си пийна мескал. А междувременно… понеже съм и свидетел, и жертва на оскърблението и понеже няма нужда от никакви други показания освен тези, с които вече разполагам, намирам задържания за виновен. Имате ли някакво предложение, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос?

— Двадесет и четири часа в пранги на площада, за да поразхладим главата на този разгорещил се гринго — отговори шефът.

— Това е присъдата и тя влиза в сила веднага — потвърди съдията. — Жандарми, отведете задържания и го сложете в пранги.

Зората завари Хенри в прангите, изтърпял вече дванадесет часа от наказанието; той лежеше по гръб и спеше. Но сънят му бе неспокоен, смущаван вътрешно от кошмарни сънища за затворените му в планината другари, а външно — от жиленето на безчислени комари. И както се извиваше, гърчеше н замахваше срещу крилатите кръвопийци, той се събуди и изведнъж си спомни за бедственото си положение. Подлуден до немай-къде от отровата на хилядите ухапвания, той изпълни утринния въздух с такива ругатни, че привлече вниманието на някакъв мъж, който носеше чанта с инструменти. Беше строен младеж с орлов нос, облечен с военната униформа на летец от армията на Съединените щати. Той се отклони от пътя си, за да мине край прангите, спря, заслуша се и развеселено, с възхищение загледа Хенри.

— Друже — заговори той, когато Хенри млъкна, за да си поеме дъх, — снощи, когато закъснях тука, а половината от снаряжението ми остана на борда, аз също си попсувах. Но моето не беше нищо в сравнение с вашето. Поздравявам ви, сър. Никой войскови каруцар не може да се мери с вас. Ако нямате нищо против да повторите всичко отначало, ще ми помогнете да се въоръжа добре за следващия път, когато стане нужда да попържам.

— А кой, по дяволите, сте вие? — попита Хенри. — И какво, по дяволите, търсите тука?

— Не ви се сърдя — широко се усмихна летецът. — С такова подпухнало лице имате право да бъдете груб. Кой ви е бил? С дяволите още нямам законни връзки. Но тука, на земята, съм известен под името Парсънс, лейтенант Парсънс. С дяволите засега нямам никаква работа, но тука, в Панама, имам задачата да прелетя от Атлантическия до Тихия океан. Мога ли да ви услужа с нещо, преди да тръгна?

— Разбира се! — кимна Хенри. — Извадете някакъв инструмент от чантата си и разбийте катинара. Ако остана тука, ще се разболея от ревматизъм. Името ми е Морган и никой не ме е бил. Това е от комарите.

С няколко удара на френски ключ лейтенант Парсънс разби вехтия катинар и помогна на Хенри да се изправи на крака. Още докато търкаше стеклите си ходила и глезени, Хенри набързо разказа на военния летец за злополуката с Леонсия я Франсис и за възможния им трагичен край.

— Аз обичам Франсис — завърши той. — Ние си приличаме като две капки вода. Всеки ще рече, че сме близнаци, и трябва да сме далечни роднини. Колкото за сеньоритата, не само я обичам, но тя е моя годеница. Кажете, ще ми помогнете ли? Къде е самолетът? Да се отиде до планината на маите пеша или с муле, трябва много време, пък ако вие ме вземете със самолета, ще стигнем там за няколко мига; а ако можете да ме снабдите със стотина шашки динамит, аз ще мога да вдигна във въздуха скалите и да източа водата.

Лейтенант Парсънс се колебаеше.

— Кажете „да“, кажете „да“! — молеше се Хенри.

А там, в сърцето на свещената планина, тримата пленници се озоваха в непрогледен мрак, щом камъкът, който преграждаше входа към помещението с идолите, се спусна на мястото си. Франсис и Леонсия се затърсиха пипнешком и ръцете им се срещнаха. В следващия миг Франсис я прегърна и сладостта на този допир намали наполовина ужаса на положението им. Близо до себе си те чуваха тежкото дишане на Торес. Най-после той промърмори:

— Майко божия, отървахме се на косъм! Какво ли ни чака сега?

— Чакат ни още много „сега“, докато се измъкнем от тая дупка — увери го Франсис. — И няма да е зле да тръгнем.

Те бързо се разбраха как ще вардят. Леонсия пристъпваше зад Франсис, хванала се здраво за края на дрехата му, за да може да се води по него; той вървеше напред и опипваше стената с лявата си ръка. Торес се движеше до него и опипваше дясната стена. Обаждайки се един на друг, те можеха взаимно да следят движението си, да преценяват ширината на прохода и да се пазят да не свият в някоя странична галерия и да се загубят. За щастие подът на тунела — защото това бе истински тунел — беше гладък, тъй че макар и да вървяха пипнешком, те не се спъваха. Франсис не искаше да използува кибрита, освен в случай на крайна нужда, и се пазеше да не падне в някоя яма, като изнасяше предпазливо крака си напред и едва след като се увереше, че има твърд камък под него, стъпваше с цялата си тежест. Поради това напредваха много бавно — вървяха с не повече от половин миля на час.

Само веднъж се натъкнаха на разклонение в прохода. Тука Франсис запали скъпоценна клечка кибрит от непропускащата влага кутийка и откри, че нямаше какво да се избира: двата прохода бяха съвършено еднакви.

— Не ни остава нищо друго, освен да опитаме единия от тях — заключи той — и ако не ни изведе никъде, да се върнем и да опитаме другия. Едно нещо е сигурно: тези проходи водят някъде, иначе маите нямаше да си дават толкова труд да ги правят.

След десет минути той изведнъж спря и ги предупреди с вик. Протегнатият му крак увисна в празно пространство, вместо да стъпи на пода. Франсис запали втора клечка кибрит и те видяха, че стоят пред естествена пещера с такива размери, че слабата светлинка не можеше да разкрие пределите й нито надясно, нито наляво, нито нагоре, нито надолу, нито до отсрещната страна. Но успяха да различат нещо като груба стълба, наполовина естествена, наполовина дооправена от човешка ръка, която водеше надолу, към непрогледния мрак.

Подир още един час, след като изминаха пътеката по дъното на пещерата, те бяха възнаградени със слаб проблясък на дневна светлина, която ставаше все по-силна с всяка крачка. Преди да се усетят, стигнаха до източника й, който се оказа много по-близо, отколкото бяха преценили; Франсис отстрани лозите и храстите и изпълзя навън в блясъка на следобедното слънце. След миг Леонсия и Торес бяха до него и гледаха от същинско орлово гнездо в скалите към някаква долина долу. Долината беше почти кръгла, около три мили в диаметър и заградена околовръст — като със стени — с планини и скали.

— Това е Долината на Загубените души, — тържествено рече Торес. — Чувал съм за нея, но никога не съм вярвал.

— И аз съм чувала и никога не съм вярвала — добави със страх Леонсия.

— Какво от това? — попита Франсис. — Ние не сме загубени души, а хора от плът и кръв. Няма защо да се тревожим.

— Но вижте какво, Франсис — каза Леонсия. — Всички разкази, които съм чувала, като дете, твърдяха, че никой, който е влязъл тука, никога вече не е излязъл.

— Да приемем, че е наистина така — с неволна усмивка възрази Франсис, — как са се появили тогава разказите? Щом никой никога не е излязъл оттука, за да разкаже за нея, как тогава всички отвън знаят за тази долина?

— Не знам — призна Леонсия. — Само ви казвам каквото съм чувала. Освен това никога не съм го вярвала. Но това тука отговаря на всички описания в разказите.

— Никой никога не е излязъл оттука — потвърди Торес със същия тържествен тон.

— Откъде знаете тогава, че някой е влизал? — настояваше Франсис.

— Тук живеят всички Загубени души — отговори Торес. — Затова никога не сме ги виждали, понеже те никога не са могли да излязат. Казвам ви, сеньор Морган, че не съм неразумна твар. Аз съм човек с образование. Учил съм в Европа и съм въртял търговия в родния ви Ню Йорк. Разбирам от наука и философия и въпреки това съм сигурен, че влезе ли някой в тази долина, никога вече не може да излезе от нея.

— Е, добре, нали още не сме вътре? — сопна се Франсис с леко раздразнение. — Нито пък сме длъжни да влезем, нали? — Той подпълзя към края на площадката от рохкава пръст и трошлив камък, за да види по-добре нещо в далечината, което току-що му се беше набило в очите. — Ако това не е сламен покрив…

В този миг почвата поддаде под ръцете му. Внезапно целият мек склон, на който се крепяха, се свлече и те тримата се заплъзгаха и затъркаляха по стръмното надолнище, носени от мъничка лавина от пръст, чакъл и стръкове трева.

Двамата мъже първи се изправиха да крака в гъстия храсталак, спрял падането им, но преди да стигнат до Леонсия, тя също беше вече на крака и се смееше.

— Тъкмо когато казвахте, че не сме били длъжни да влезем в долината! — закиска му се тя. — Ще го повярвате ли сега?

Ала Франсис беше зает. Той протегна ръка и хвана някакъв познат предмет, който се носеше е подскачане подир тях по стръмнината. Това беше шлемът, който Торес бе задигнал от помещението с мумиите, и Франсис му го подаде.

— Хвърлете го — каза Леонсия.

— Нямам нищо друго, което да ме пази от слънцето — отговори Торес и както го въртеше в ръце, очите му се спряха върху някакъв надпис на вътрешната му страна. Той го показа на Франсис и Леонсия и го прочете на глас: „ДА ВАСКО“.

— Чувала съм — рече полугласно Леонсия.

— И с право сте чували — кимна Торес. — Да Васко е мой прадядо по права линия. Майка ми е била родена Да Васко. Той дошъл в испанските колонии с Кортес.

— После се разбунтувал — подхвана разказа му Леонсия. — Спомням си това много добре от татко и от чичо Алфаро. С десетина другари тръгнал да търси съкровището на маите. Те повели едно крайморско карибско племе, сто души заедно с жените, за да им помагат. По нареждане на Кортес, подир тях тръгнала потеря, водена от Мендоса, и неговият доклад в архивите, както ми каза чичо Алфаро, гласи, че били натикани в Долината на Загубените души и оставени да загинат там по най-плачевен начин.

— Очевидно се е опитал да се измъкне по пътя, по който току-що влязохме ние — продължи Торес, — а маите са го хванали и превърнали в мумия.

Той нахлупи древния шлем на главата си и рече:

— Макар и да е толкова ниско, следобедното слънце пари главата ми като киселина.

— А мен гладът ме разяжда като киселина — призна си Франсис. — Живеят ли хора в тази долина?

— Отде да зная, сеньор — отвърна Торес. — Съществува разказът на Мендоса, в който се съобщава, че Да Васко и хората му били оставени тука „да загинат по най-печален начин“. Едно нещо зная: никой никога не ги е видял пак.

— Струва ми се, че на такова място човек би могъл да отглежда предостатъчно храни… — започна Франсис; но спря, като видя Леонсия да бере зърнести плодове от някакъв храст. — Хей! Оставете това нещо, Леонсия! Доста грижи си имаме и без да се занимаваме с очарователна, но отровена млада дама.

— Те не са отровни. — каза девойката и спокойно продължи да яде. — Ето, вижте къде са ги кълвали птиците.

— В такъв случай се извинявам и се присъединявам към вас — извика Франсис и си натъпка устата със сочните плодове. — А пък ако можех да хвана птиците, които са ги кълвали, бих ги изял и тях.

Докато поуталожиха острите пристъпи на глада, слънцето слезе толкова ниско, че Торес свали шлема на Да Васко.

— Нищо не ни пречи да пренощуваме на това място — каза той. — Обувките ми останаха в пещерата при мумиите, а старите ботуши на Да Васко загубих, когато плувах. Краката ми са целите изпосечени, а тука има достатъчно суха трева, от която мога да си оплета сандали.

Докато Торес се занимаваше със сандалите, Франсис накладе огън и събра цял куп дърва, защото, въпреки тропическия климат, поради голямата височина беше необходимо да се поддържа огън през нощта. Преди още той да свърши с дървата, Леонсия вече се беше свила на кълбо и сложила глава на свитата си ръка, дълбоко спеше. Франсис грижливо събра куп сухи листа и горски мъх и ги струпа от другата й страна, нестопляна от огъня.