ГЛАВА XXVII

Така стана, че към Долината на Загубените души от противоположни посоки си пробиваха път две групи търсачи на съкровища. От едната страна бързо навлизаха царицата, Леонсия, Хенри Морган и Солановци. Много по-бавно, макар и да бяха тръгнали доста преди тях, от другата напредваха Торес и шефът. Първият пристъп срещу планината се оказа най-труден. За да се пробие вход към пещерите на маите, дотрябва повече динамит, отколкото бяха донесли, и скалата се оказа по-упорита, отколкото бяха предполагали. После, след като най-сетне направиха отвор, той се оказа над равнището на пода и трябваше да продължат взривяването, за да източат водата. А когато си пробиха път до подгизналите мумии на конкистадорите и помещението с идолите, трябваше пак да разбиват скалата, за да проникнат в планинските недра. Но преди да продължат нататък, Торес заграби рубинените очи на Чиа и изумрудените очи на Хцатцл.

В това време, почти без да се бавят, царицата и спътниците й проникваха в Долината през планините на отсрещната страна. Но те не вървяха по същия път, по който бяха минали при бягството си. След дългото взиране в своето Огледало на света царицата познаваше всяка педя от пътя. Там, където подземната река нахлуваше в прохода под скалата и се вливаше в широката река Гуалака, нямаше никаква възможност да минат с лодките си. След настойчиво търсене по указанията на царицата те откриха съвсем малкия отвор на някаква пещера в стръмния склон на скалата, така обрасъл с храсти, че успяха да го намерят само понеже знаеха какво търсят. Те вързаха лодките с донесените въжета, с големи усилия ги изтеглиха горе на скалата, пренесоха ги на гръб по криволичещия проход и ги пуснаха в подземната река, където тя се разливаше широка и спокойна между бреговете си, тъй че можеха лесно да гребат срещу бавното й течение. На някои места, където течението ставаше много бързо, те дърпаха лодките с въжета от брега, а там, където реката се провираше през тесни сводове в скалите, царицата им показваше проходи, явно изсечени от човешка ръка в незапомнени времена, през които можеха да пренесат леките си лодки.

— Тук ще оставим лодките — каза най-после царицата и мъжете се заловиха да ги връзват край брега в мъждивата светлина на факлите. — Остава да минем през последния проход. Той ще ни изведе до малък отвор в скалата, заграден от лози и папрати, и ще се озовем над мястото, където някога се намираше моят дом край въртопа. Въжетата ще на трябват, за да слезем от скалата, но височината е само около петдесет фута.

Хенри вървеше начело с електрическо фенерче, а царицата до него; старият Енрико и Леонсия бяха последни и бдяха да не би някой малодушен пеон или индиански лодкар да се отскубне и избяга. Но когато стигнаха до мястото, където трябваше да има устие, там нямаше никакво устие. Проходът се прекъсваше, плътно затрупан от долу до горе с парчета натрошена скала, от малки — колкото паве, до големи — колкото туземна хижа.

— Кой може да го е направил? — ядно възкликна царицата.

Но Хенри я успокои след бърз оглед:

— Това е обикновено свличане, срутване на напукал се външен пласт на скалата; няма да ни отнеме много време да си разчистим път с динамит. Добре, че го носим със себе си.

Но ме стана толкова бързо. Те се трудиха до края на деня и цялата нощ. Слагаха малки заряди, защото Хенри се страхуваше да не предизвикат по-голямо срутване на напукания пласт над главите им. Употребяваха само толкова динамит, колкото да по-разтрошат камънака, та да могат да го изхвърлят назад през прохода. В осем часа на другата сутрин взривиха заряда, след това видяха първите проблясъци на дневна светлина пред себе си. Тогава заработиха много внимателно, като се пазеха да не причинят нови свличания. Най-после се изправиха пред огромен, тежък около десет тона къс скала, който препречваше самия изход. През пролуки от двете му страни можеха да мушнат ръцете си и да усетят как прежуря слънцето, но камъкът не им позволяваше да излязат. Въпреки всичките си усилия да го бутнат, те едва успяваха малко да го поразклатят и Хенри реши да заложи още един, последен взрив, с който да го съборят долу в Долината.

— Загубените души положително са разбрали, че им идат гости, както чукаме на задната им врата от петнадесет часа насам — изсмя се той и се приготви да запали фитила.


Събрало се пред олтара на бога на Слънцето при Дългата къща, цялото население на Долината наистина знаеше и със страх очакваше пристигането на гостите. Те бяха преживели толкова бедствия при идването на последните посетители, когато изгоря езерното жилище и се лишиха от своята царица, че сега Загубените души се молеха на бога на Слънцето да не им праща нови гости. Но едно нещо те бяха твърдо решили, убедени от страстните увещания на своя жрец, а именно: още веднага и без много приказки да убиват всеки пришълец, проникнал при тях.

— Дори и самия Да Васко! — беше извикал жрецът.

— Дори и Да Васко! — бяха отговорили Загубените души.

Всички бяха въоръжени с копия, бойни боздугани, лъкове и стрели и в очакване продължаваха да се молят пред олтара. През няколко минути пристигаха вестоносци от езерото и съобщаваха все същото — че планината не спира да тътне, но още нищо не е излязло от нея.

Десетгодишното момиченце от Дългата къща, което бе гощавало Леонсия, първо забеляза пришълците. Това стана така, понеже вниманието на племето бе устремено към тътнещата планина до езерото. Никой не очакваше гостите да се появят от планината в отсрещната страна на долината.

— Да Васко! — провикна се то. — Да Васко!

Всички се обърнаха и видяха Торес, шефа и придружаващата ги шайка да излизат на откритата поляна на някакви си петдесетина крачки от тях. Торес пак носеше на главата си шлема, който бе откраднал от изсушения си прадядо в помещението с мумиите. Домакините веднага горещо го поздравиха с облак стрели, които обсипаха гостите и повалиха двама на земята. След това Загубените души, и мъже, и жени, се втурнаха напред срещу заговорилите пушки на жандармите. Нападението бе толкова неочаквано, че макар и мнозина да паднаха от куршумите, други успяха да стигнат до пришълците и да влязат в отчаян ръкопашен бой. Това до краен предел намали предимствата на огнестрелното оръжие и много жандарми и други паднаха пронизани от копия или с глави, спукани от тежки боздугани.

Накрая обаче Загубените души бяха отбити главно благодарение на револверите, които можеха да убиват и в схватка гърди срещу гърди. Останалите живи побягнаха, но половината от пришълците бяха повалени, и то повалени завинаги, понеже жените по най-безмилостен начин се погрижиха да довършат всеки ранен. Шефът ревеше и беснееше от стрела, забила се в ръката му, и се успокои едва когато Висенте отряза острието и го измъкна.

Торес остана незасегнат, ако не се смяташе болката в рамото, където го бяха ударили с боздуган, и заликува, когато видя стария жрец да умира на земята, сложил глава в скута на малкото девойче.

Понеже нямаха ранени, на които да дават необходима първа помощ, Торес и шефът поведоха останалите към езерото, обиколиха по брега и стигнаха пред развалините, останали от жилището на царицата. Само овъглени колове стърчаха над повърхността на водата и отбелязваха мястото, където някога бе имало къща. Торес се обърка, а шефът изпадна в ярост.

— Тука, точно в тази къща стоеше сандъкът със съкровището — рече със запъване Торес.

— Това се казва да гониш вятъра! — изръмжа шефът. — Сеньор Торес, винаги съм подозирал, че сте глупак.

— Отде можех да зная, че къщата е изгоряла?

— Трябвало е да го знаете, вие, който винаги всичко знаете — сопна му се шефът. — Но мен няма да ме излъжете. Аз не съм ви изпускал от погледа си. Видях как откраднахте изумрудите и рубините от очите на боговете на маите. Поне това ще разделите с мене, и то още сега!

— Чакайте, чакайте, имайте мъничко търпение — замоли му се Торес. — Нека първо да поразузнаем. Разбира се, ще разделя с вас четирите скъпоценни камъка… но какво представляват те в сравнение с цял сандък? Това беше лека, слаба сграда. Сандъкът може да е паднал във водата, незасегнат от пожара, когато се е съборил покривът. А скъпоценни камъни не се повреждат от вода!

Шефът изпрати хората си да разузнаят между овъглените колове и те, кой с газене, кой с плуване, взеха да търсят в плитките води, като се пазеха да не ги повлече смучещото течение на водовъртежа. Аугустино Мълчаливеца пръв направи откритие близо до брега.

— Стъпил съм на нещо — съобщи той от място, където водата едва стигаше до колената му.

Торес нагази в езерото, наведе се тъй, че главата и рамената му се скриха под водата, и заопипва намерения предмет.

Това е сандъкът, сигурен съм — заяви той. — Я елате, всички! Измъкнете го на сухо, та да можеш да видим какво има в него.

Но когато това бе сторено и той тъкмо се канеше да вдигне капака, шефът го спря.

— Върнете се във водата, всички вие! — заповяда той на хората си. — Има още много сандъци като тоя и няма да има никаква полза от експедицията ни, ако не ги намерим. Само един сандък не може да изплати разноските.

Едва когато всички заджапаха и слепешката затърсиха във водата, Торес вдигна капака. Шефът се вкамени от изумление. Той можеше само да гледа и да издава нечленоразделни звуци.

— Ще повярвате ли сега? — попита Торес. — Това няма цена. Ние двамата сме най-богатите мъже в Панама, в Южна Америка, в света. Това е съкровището на маите. Ние сме чували за него, когато сме били малки момчета. Нашите бащи и деди са мечтали за него. Конкистадорите не са могли да го намерят. И то е наше… наше!

А докато те двамата, почти зашеметени, стояха и гледаха, другите един по един се измъкнаха от водата, наредиха се в мълчалив полукръг зад гърба им и също се вторачиха в съкровището. Нито шефът, нито Торес подозираха, че техните хора стоят зад гърба им, нито пък техните хора подозираха, че Загубените души безшумно се приближават към тях отзад. И така се случи, че всички стояха като омагьосани, със закован в съкровището поглед, когато врагът започна пристъпа.

От десетина крачки разстояние лъкове и стрели са смъртоносни, особено когато има достатъчно време грижливо да се прицелиш. Две трети от търсачите на съкровища едновременно се намериха на земята. Във Висенте, който случайно беше застанал точно зад Торес, се забиха не по-малко от две копия и пет стрели. Шепата оцелели жандарми едва успяха да грабнат пушките и да се завъртят, когато започна нападението с боздугани. Рафаел и Игнасио, двамата жандарми, които бяха взели участие в приключенията из петролните полета на Хучитан, почти веднага паднаха с разбити черепи. И както винаги жените на Загубените души се погрижиха ранените да не останат за дълго само ранени.

Краят на Торес и шефа бе рече въпрос на няколко мига, когато чулият се от планината страшен тътнеж и сриналата се веднага след това лавина от камъни отвлякоха вниманието на всички. Няколкото останали живи Загубени души, обзети от ужас, се втурнаха към прикритието на храстите. Шефът и Торес, които единствени още стояха на крака и дишаха, вдигнаха очи към скалата, където от току-що направената дупка продължаваше да излиза пушек, н видяха на ръба, залени от слънчев блясък, да се изправят Хенри Морган и царицата.

— Вие се примерете в жената — изръмжа шефът, — а аз ще тегля куршума на този гринго Морган, та ако ще това да е последното нещо в живота ми, който бездруго май няма да продължи още дълго.

Двамата вдигнаха пушките си и гръмнаха. Куршумът на Торес, който никога не се бе проявявал като много добър стрелец, улучи царицата право в гърдите. А шефът, прославеният стрелец и притежател на множество медали, не можа да улучи целта си. След миг един куршум от пушката на Хенри го удари в китката и излезе през лакътя. И когато пушката му издрънча на земята, шефът разбра, че тази дясна ръка, с раздробена от китката до лакътя кост, никога вече не ще може да държи пушка.

Но Хенри не стреляше добре. След двадесет и четири часовия мрак в пещерата очите му не можаха веднага да се нагодят към заслепяващия блясък на слънцето. Първият му изстрел беше сполучлив. Следващите му изстрели попадаха все около шефа и Торес, които се обърнаха и като луди побягнаха към храсталака.


Подир десет минути Торес, който тичаше по-назад, видя как една жена от племето на Загубените души изскочи иззад голямо дърво, вдигна с двете си ръце огромен камък и смаза главата на шефа. Торес я застреля, прекръсти се с ужас и с препъване затича нататък. Зад гърба му се чуха далечните викове на преследващите го Хенри и братя Солано, той си спомни видението за своя край, което бе зърнал и отказал да види докрай в Огледалото на света, и се запита дали този край не е вече наближил. Обаче на онова място не бе имало дървета, папрати н джунгла както тука. Доколкото си спомняше, там не бе имало никаква растителност — само скали, палещо слънце и кости на животни. Тази мисъл събуди у него нова надежда. Може би краят му не е бил отреден за този ден, може би не и за тази година. Кой знае? Може да минат още двадесет години, докато настъпи.

Той изскочи от джунглата и се озова на някакво странно било, което приличаше на отдавна раздробила се вулканична лава. Тука краката му не оставяха следи; той внимателно прекоси билото и отново навлезе в джунглата оттатък, с възродила се отново вяра, че неговата щастлива звезда ще му помогне да се избави от преследвачите. Планът за бягство започна да се очертава в ума му. Щеше да си намери сигурно място, където да се скрие, докато се смрачи. След това щеше да заобиколи обратно при езерото и водовъртежа. Стигне ли там, никой и нищо не ще може да го спре. Ще трябва само да скочи във водата. Пътуването под земята не криеше никакви ужаси за него, понеже вече го беше извършил веднъж. И той отново видя във въображението си приятната картина на река Гуалака, която искри под открито небе и тече надолу към морето. Освен това нали носи в джоба си двата огромни изумруда и двата огромни рубина, които бяха служили за очи на Чиа и Хцатцл! Те представляват цяло състояние, и то огромно състояние. Има ли значение, че не бе успял да завладее съкровището на маите и да стане най-богатият човек на света? Беше доволен. Единственото, за което копнееше сега, беше мракът и още един последен скок в недрата на планините, за да излезе през тия недра при река Гуалака, която тече към морето.

И тъкмо в този миг, когато толкова живо видя пред очите си сигурно избавление, той не забеляза къде стъпва и полетя надолу. Но не полетя в кипящи води. Полетя с главата напред по скалист склон. Този склон бе толкова хлъзгав, че Торес продължаваше да се смъква надолу, макар и да беше успял да се обърне по лице и корем и отчаяно се мъчеше да се задържи с ръце и крака. Тези усилия само забавяха падането му, но не можеха да го спрат.

Когато стигна дъното, известно време лежа зашеметен, без да може да си поеме дъх. Щом дойде на себе си, преди всичко усети нещо необикновено под ръката си. Можеше да се закълне, че това са зъби. Най-после, изтръпнал и събрал цялата си смелост, Торес отвори очи и се реши да погледне странния предмет. И веднага му олекна. Това наистина бяха зъби — без всякакво съмнение това беше побеляла от слънцето и дъждовете челюст; обаче бяха свински зъби и челюстта беше челюст на свиня. Наоколо му се търкаляха кости и сам той лежеше върху кости, но като ги разгледа, се увери, че са кости от свини и разни по-дребни животни.

Къде беше виждал такива купища кости? Торес се замисли и си спомни голямата златна купа на царицата. Погледна нагоре. О, майко божия! Същото място! Той го позна от пръв поглед, щом видя тази фуния и блясъка на деня над нея. Ръбът на фунията беше цели двеста фута над главата му. Страните й — гола, гладка скала — се спускаха стръмно към него и разумът му и очите му подсказаха, че никой човек, роден от жена, никога не би могъл да се качи по този склон.

Случайна мисъл, която се мярна в ума му, го накара да скочи на крака, обзет от внезапен ужас, и бързо да се заозърта. Фунията, в която беше попаднал, му напомни дупките, каквито копаят в пясъка паяците и след това се стаяват на дъното и чакат да падне в тях някаква плячка — само че тази дупка имаше исполински размери. Тази жива картина на въображението събуди у него ужасяващата мисъл, че някой чудовищен паяк, отговарящ по големина на исполинската фуния, може да се скрие тук, за да го изяде. Но не можа да открие в дупката такъв обитател. Дъното й, съвсем кръгло, имаше не по-малко от десет фута в диаметър и беше настлано кой знае с колко дебел пласт кости от дребни животни. „За какво ли древните маи са направили такъв изкоп?“ — запита се Торес, понеже беше почти убеден, че фунията не представлява природно явление.

Преди падането на нощта десетина опита го убедиха, че не е възможно да се изкачи по фунията. Между опитите той се свиваше в растящата сянка на залязващото слънце и вдишваше въздуха с устни, пресъхнали от зной и жажда. Това място беше истинска пещ, която изсмукваше жизнените сокове на тялото му във вид на обилна пот. През цялата нощ, когато не дремеше, той напразно се мъчеше да измисли как да се спаси. Единственият път беше нагоре, а умът му отказваше да му подскаже как да се изкачи. Освен това той чакаше с ужас зазоряването, понеже знаеше, че никой човек не би могъл да изтрае цели десет часа непоносимата жега, която му предстоеше да изтърпи на следния ден. Още преди да настъпи другата нощ, сетната капка влага щеше да се изпари от тялото му и то щеше да се превърне в сбръчкана и наполовина изсушена от слънцето мумия.


На съмване растящият ужас даде крила на мислите му и той успя да изгради нова и безкрайно проста теория за спасението си. Понеже не можеше да се покатери нагоре и понеже не можеше да се измъкне през самия склон, единственият възможен път беше надолу. Какъв глупак бе той! Могъл е да работи през прохладните часове на нощта, а сега трябва да работи в бързо засилващия се зной. В изблик на енергия той се залови да разравя купчината трошливи кости. Разбира се, има изход! Как иначе ще се празни фунията? В противен случай тя щеше да е догоре или поне донякъде пълна с вода от дъждовете. Глупак! Три пъти по три пъти глупак!

Той копаеше от едната страна на стената и хвърляше изкопаното накуп при отсрещната. Копаеше с такова отчаяние, че изпочупи ноктите си до месото и още по-надълбоко, а върховете на всичките му пръсти се изподраха и кървяха. Но жаждата му за живот бе силна и той знаеше, че това е борба на живот я смърт със слънцето. Когато стигна по-надълбоко, пластът кости стана по-плътен, тъй че Торес започна да употребява дулото на пушката си като лост, за да го разбива, преди да го изхвърля кога с една, кога с двете си шепи.

Малко преди пладне, когато вече започна да му се вие свят от жега, Торес направи откритие. На оголената от него стена се натъкна на първите букви от някакъв надпис, явно издраскан в скалата с върха на нож. С подновена надежда той вмъкна глава и рамене в дупката и взе да рови и гребе съвсем като куче и съвсем по кучешки да изхвърля парчетиите навън между краката си. Една част от костите падаха далече, но повечето падаха обратно върху него. Обаче той ровеше така стихийно, че не забелязваше колко безплодни са усилията му.

Най-сетне надписът беше разчистен и той можа да прочете:

Питър Макгил от Глазгоу. На 12 март 1820 г. аз се измъкнах от Адската яма през проход, който намерих, като копах надолу.

Проход! Проходът трябваше да е под надписа! Сега Торес заработи с настървение. Той така се изпоцапа, че заприлича на някакво огромно четириного, живеещо под земята животно. Мръсотиите влизаха в очите му, а от време на време и в ноздрите и гърлото, като го караха да изпълзява заднишком от дупката, за да прочисти с кихане и кашляне дихателните си органи. Два пъти му прилоша. Но слънцето, стигнало по това време почти точно над главата му, го караше да продължава работата си.

Най-после намери горния ръб на прохода. До долния ръб не стигна, защото щом отворът стана достатъчно широк за мършавото му тяло, той се заизвива, загърчи и се промъкна вътре, за да избяга по-скоро от убийствените слънчеви лъчи. Прохладата и тъмнината облекчиха страданията му, обаче радостта и, реакцията след всичко преживяно му докараха такова сърцебиене, че той припадна за трети път.

Когато се съвзе, Торес замърмори с черните си подпухнали устни някаква налудничава благодарствена молитва и запълзя по прохода. Пълзеше по неволя, защото проходът бе тъй нисък, че даже в джудже не би могло да се изправи в него на крака. Това бе истинска гробница. Кости хрущяха и се трошаха под ръцете и коленете му и той усещаше, че се раздират до кокал. След като измина стотина фута, Торес долови първите проблясъци на светлина. На колкото повече се приближаваше към свободата, толкова по-бавно напредваше, защото започваше да го обзема крайно изтощение. Знаеше, че това не е изтощение от умора, нито изтощение от глад, а изтощение от жажда. Вода, само няколко глътки вода и щеше да възвърне силите си. Но вода нямаше.

Светлината ставаше все по-силна и по-близка. Той забеляза, че напоследък подът на прохода се наклони надолу под ъгъл от цели тридесет градуса. Това правеше напредването по-лесно. Тежестта му го влечеше напред и му помагаше със сетните капчици усилия да се приближава към източника на светлината. Много близо до края купищата кости станаха по-големи. Но те малко го тревожеха, защото бяха вече нещо обикновено, пък и бе твърде отпаднал, за да им обръща внимание.

Макар очите му и да се премрежваха, а пръстите да ставаха все по-безчувствени, направи му впечатление, че проходът става и по-нисък, и по-тесен. Както беше наклонен надолу под тридесет градуса, изведнъж му се видя като мишеловка, а самият той като плъх, който се плъзга с главата напред към пълна неизвестност. Още преди да стигне отвора, Торес прецени, че ивицата дневна светлина, която говореше за широкия овят отвъд, бе твърде тясна за тялото му. И опасението му се оправда. Той препълзя с пълно безразличие през скелет, макар и да видя в ярката дневна светлина, че е човешки, и въпреки че трябваше жестоко и болезнено да си натисне ушите, сполучи да промъкне главата си през малкия отвор. Слънцето прежуряше тила му, а очите ненаситно се опиваха от волните простори на света, където неумолимата скала не искаше да пусне остатъка от тялото му.

Най-влудяващо от всичко бе поточето, което течеше на по-малко от стотина крачки, заградено с дървета отвъд и обрасъл със сочна ливадна трева склон на отсамната страна. А в поточето, под сянката на дърветата, до коляно във вода стояха и дремеха няколко крави от нискораслата порода, характерна за Долината на Загубените души. От време на време те мързеливо размахваха опашки, за да прогонят мухите, или пристъпваха от крак на крак. Торес злобно ги загледа — няма ли да пият? Но те очевидно съвсем не бяха жадни. Глупави говеда! Да не пият, когато покрай тях спокойно тече такова изобилие от вода!

Изведнъж кравите се стреснаха, обърнаха глави към оттатъшния бряг и наостриха уши. После, когато от гъстака изскочи едър елен с големи рога и слезе при водата, присвиха уши, заклатиха глави и заудряха водата с крак така, че Торес чу плясъка. Ала еленът не обърна внимание на заплахите им, наведе глава и взе да пие. Това бе твърде много за Торес и той нададе безумен вик; ако беше в пълно съзнание, нямаше да познае, че този вик се е изтръгнал от собствените му гърло и гърди.

Еленът отскочи настрана. Кравите обърнаха глави към Торес, пак задрямаха със затворени очи и продължиха да пъдят мухите с опашки. С рязко усилие, без да разбере, че е откъснал наполовина ушите си, Торес дръпна главата си назад през тесния процеп и се строполи в безсъзнание върху скелета.

Подир два часа, при все че не знаеше колко време се е минало, той дойде на себе си и видя, че лежи, притиснал буза към черепа на скелета. Залязващото слънце вече грееше през пролуката и погледът на Торес се спря върху ръждясал нож. Върхът му беше изхабен и счупен и Торес разбра връзката между него и скелета. Това беше ножът, който бе издраскал надписа върху скалата в основите на фунията при другия край на прохода, а този скелет представляваше останките на човека, който бе драскал с него. И в същия миг Алварес Торес полудя.

— А, Питър Макгил, моят враг! — промърмори той. — Питър Макгил от Глазгоу, който ме подмами до тоя край!… На ти сега! На ти! На!

С тези думи той заби тежкия нож в крехкото чело на черепа. Прахът от костта, служила някога за хранилище на мозъка на Макгил, се наби в ноздрите му и разпали неговата ярост. Той се нахвърли върху скелета с голи ръце, започна да го разкъсва, да го дроби и тясното пространство около него се изпълни с хвърчащи кости. Това приличаше на битка, в която той унищожаваше сетните смъртни останки на някогашния жител на Глазгоу.

Торес отново промуши главата си през процепа, за да погледне гаснещото великолепие на света. Като плъх, хванат за врата в капана, устроен от древните маи, той видя прекрасния свят и деня да потъват в мрак, а заедно с тях и собственото му прояснило се съзнание угасна в мрака на смъртта.

Кравите продължаваха да стоят във водата, да дремят и да размахват опашки срещу мухите; по-късно, без да обръща внимание на кравите, на брега пак излезе еленът, за да уталожи докрай жаждата си.

Загрузка...