Сърцата на тримата

ГЛАВА XII

Точно на същото място, където мъжете с власениците им бяха вързали очите на идване, кавалкадата спря. Тя се състоеше от известен брой мъже с власеници, Леонсия, Хенри и Франсис, с вързани очи и качени на мулета; и пеона, с вързани очи и пеша. Хасиендадо, шефът, Торес и жандармите бяха минали оттука със също такава охрана половин час преди тях.

С разрешението на главатаря със строгото лице пленниците, които сега щяха да бъдат освободени, махнаха превръзките от очите си.

— Май вече съм бил тук — засмя се Хенри, като се огледа и позна мястото.

— Май че петролните кладенци все още горят — каза Франсис и посочи открилия се пред тях простор, половината от който бе забулен с черна димна завеса. — Пеоне, полюбувай се на делото си. За човек, който не притежава нищо, ти си най-големият прахосник, който съм виждал. Чувал съм, че пияни петролни крале са палили пурите си с хилядарки, но ти тука изгаряш по милион долара на минута.

— Аз не съм бедняк! — гордо се похвали пеонът с тайнствен вид.

— Преоблечен милионер! — пошегува се Хенри.

— Къде държиш влоговете си? — добави Леонсия. — Да не би в банката „Кемикъл нешънъл“?

Пеонът не разбра намеците, но схвана, че го подиграват, изпъчи се и потъна в гордо мълчание.

— Оттука можете да си вървите всеки по своя път — заговори суровият главатар. — Така е заповядал Справедливия. Вие, сеньори, ще слезете от мулетата и ще ги предадете на мен. Колкото за сеньоритата, тя може да задържи мулето като подарък от Справедливия, който никога не би си позволил да принуди някоя сеньорита да върви пеша. За двамата сеньори няма да представлява никаква трудност да ходят пеша. Справедливия особено препоръчва ходенето на богатия сеньор. Притежаването на богатства, каза той, води към твърде малко ходене пеша. Твърде малкото ходене води към затлъстяване, а затлъстяването не води към прекрасната жена. Това са мъдрите слова на Справедливия. Освен това той повтори съвета си пеонът да остане в планините. В планините той ще намери своята прекрасна жена, щом трябва да има жена; а най-умно ще е тази жена да е от собственото му племе. Жените на tierra caliente са предназначени за мъжете от tierra caliente. Кордилерските жени са предопределени за кордилерските мъже. Господ не обича смесената кръв. Мулето е най-отвратителното животно под слънцето. Светът не е бил създаден за мелези, но човекът е измислил много нови неща. Смесването на чистите раси води към нечистота. Петролът и водата не се сливат в еднородна смес. Понеже всеки вид възпроизвежда себе си, не бива да се смесват видовете. Това са думите на Справедливия, които ви повтарям по негова заповед. И той нарочно ми заръча да добавя, че знае за какво говори, понеже и той е прегрешавал точно по същия начин.

Хенри и Франсис, потомци на англосаксонски род, и Леонсия, потомка на латиноамериканския род, изпитаха тревога и смущение, когато схванаха скрития смисъл в думите на Слепия разбойник. И Леонсия с изразителните си женски очи би казала на всеки от двамата обичани от нея мъже, че не е съгласна с това, стига да не бяха заедно; от друга страна пък, и Хенри, и Франсис биха изразили високо несъгласието си пред Леонсия, стига всеки от тях да беше насаме с нея. И въпреки всичко дълбоко в душата, подсъзнателно, те чувствуваха колко права бе мисълта на Слепия разбойник. И сърцето на всеки от тях се сви под гнетящото ги бреме на съзнатия грях.

Пращене и трополене в гъстака отвлякоха мислите им в друга посока — на сцената се появи познатият им хасиендадо, съпровождан от още няколко души; те слизаха по склона на клисурата, яхнали отчаяно хлъзгащи се коне. Плантаторът поздрави дъщерята на Солано с дълбок поклон на истински идалго; поздрави, макар и с по-малко сърдечност, двамата мъже, които Енрико Солано бе взел под своето покровителство.

— Къде е благородният ви татко? — попита той Леонсия. — Имам за него добри новини. През тази седмица, след като ви видях за последен път, бях болен от треска и прикован на легло. Но чрез бързи пратеници, преплували с помощта на благоприятни ветрове през лагуната Чирики до Бокас дел Торо, аз се възползувах от правителственото радио — полицейският началник на Бокас дел Торо е мой приятел — и се свързах с президента на Панама, който е стар мой приятел — колко пъти съм го бил и колко пъти ме е бил той в момчешките ни дни, когато бяхме съученици и живеехме заедно в една стаичка в Колон! И получих отговор, че всичко е наред; че правосъдието е било подведено в съда на Сан Антонио от прекалено голямото, но въпреки това ценно усърдие на шефа на полицията; че всичко е простено, забравено и не подлежи на никакви други законни или политически мерки против цялото благородно семейство Солано и двамата им благородни приятели гринго…

Тука той ниско се поклони на Хенри и Франсис. В същия миг очите му зърнаха пеона, стаил се зад мулето на Леонсия, и заискриха от тържествуваща радост.

— Майко божия, не си ме забравила! — с жар промълви той, сетне се обърна към придружаващите го приятели: — Ето я тази безразсъдна и безсрамна гадина, която избяга, без да ми плати дълга си! Хванете го! Такъв бой ще му тегля, че цял месец, няма да стъпи на крака!

С тези думи плантаторът се озова зад мулето на Леонсия; но пеонът се мушна под муцуната на мулето и щеше да стигне прикритието на джунглите, ако един от другите хасиендадо не беше пришпорил коня си, пресякъл пътя му и го повалил на земята. Свикнали на такава работа, плантаторите мигновено вдигнаха клетника на крака, вързаха ръцете му на гърба и сложиха на врата му друго въже като оглавник.

Хенри и Франсис запротестираха в един глас.

— Сеньори — отговори им плантаторът, — моето уважение, почит и готовност да бъда на вашите услуги са толкова искрени, колкото и към благородното семейство Солано, под чието покровителство се намирате. Вашата безопасност и спокойствие са свещени за мен. Готов съм да дам живота си, за да ви запазя от всякакво зло. Аз съм на вашите заповеди. Моята хасиенда е на ваше разположение, както и всичко Друго, каквото притежавам. Обаче въпросът за този пеон е съвсем друго нещо. Той не е ваш. Той е мой пеон, мой длъжник, който е избягал от моята хасиенда! Вярвам, че ще ме разберете и ще ми простите. Това е чисто и просто въпрос на собственост. Той е моя собственост.

Хенри и Франсис размениха озадачени и изпълнени с нерешителност погледи. Това беше законът на страната и те отлично го знаеха.

— Жестокия съдник опрости моя дълг; всички тука могат да ми бъдат свидетели — рече шепнешком пеонът.

— Това е вярно, Жестокото правосъдие опрости дълга му — потвърди Леонсия.

Плантаторът се усмихна и ниско се поклони.

— Обаче пеонът има договор с мен — възрази той. — Пък и кой е този Сляп съдник, та глупавите му закони да имат сила за моята плантация и да ме ограбват с двеста и петдесет песо, върху които имам пълно право?

— Той е прав, Леонсия — призна Хенри.

— Тогава аз ще се върна във високите Кордилери — заяви пеонът. — О, хора на Жестокия съдник, заведете ме обратно в Кордилерите!

Но суровият главатар поклати глава.

— Ние те освободихме. Нямахме други нареждания. Нямаме вече никакви права върху теб. Можем само да се сбогуваме и да си тръгнем.

— Спрете! — възкликна Франсис, измъкна чековата си книжка и започна да пише. — Чакайте малко! Трябва да уредя сметката на този пеон. След това, преди да си тръгнете, искам да ви помоля за една услуга.

Той подаде чека на плантатора и каза:

— Писал съм десет песо повече за курсова разлика.

Плантаторът разгледа чека, прибра го в джоба си и сложи края на въжето, вързано около врата на нещастника, в ръката на Франсис.

— Сега пеонът е ваш — рече той.

Франсис погледна въжето и се изсмя.

— Гледай ти! Ето, че станах робовладелец! Роб, ти си мой, сега си моя собственост, разбираш ли?

— Да, сеньор — покорно промърмори пеонът. — Изглежда, че когато полудях за жената, заради която продадох свободата си, господ е отредил винаги след това да бъда собственост на някой друг. Жестокия съдник е прав. Това е божие наказание за това, че взех жена от друго племе.

— Ти си станал роб заради онова, което светът винаги е смятал за най-прекрасно, заради една жена — забеляза Франсис и разряза ремъците, с които бяха вързани ръцете на пеона. — И тъй, аз те подарявам на самия теб. — С тези думи той сложи оглавника в ръцете на пеона. — Занапред води сам себе си и не слагай туй въже в ничия ръка.

Докато ставаше всичко това, към кръга, образуван от хората, безшумно се присъедини изникнал отнякъде мършав старец. Той беше чистокръвен индианец от племето маи, с ребра, които ясно изпъкваха под заприличалата на пергамент кожа. Само една кърпа около бедрата покриваше неговата голота. Несресаните му коси падаха на мръсносиви кичури по изпосталялото като на мъртвец скулесто лице. Мускулите висяха на хлабави снопчета по ръцете и краката му. Няколко самотни изпочупени зъба се виждаха между изсъхналите устни. Бузите образуваха огромни дупки под скулите. А очите, приличащи на черни мъниста и дълбоко хлътнали в очните кухини, горяха като на човек, измъчван от треска.

Той се провря през кръга като змиорка и прегърна пеона с костеливите си като на скелет ръце.

— Това е баща ми — гордо обясни пеонът. — Вижте го! Той е чистокръвен мая и знае тайните на племето.

Докато намерилите се баща и син си даваха безкрайни обяснения, Франсис се обърна към главатаря на мъжете с власеници с молба да намерят Енрико Солано и двамата му сина, които блуждаеха някъде в планините, и да им кажат, че са свободни от всякакви преследвания на правосъдието и могат да се върнат вкъщи.

— Не са ли извършили някакво зло? — попита главатарят.

— Не, не са извършили нищо лошо — увери го Франсис.

— Добре тогава. Обещавам ви незабавно да ги намеря, защото знаем в каква посока са се залута ли, и да ги проводя към крайбрежието, при вас.

— А междувременно, докато ги чакате, каня ви да бъдете мои гости — любезно ги покани плантаторът. — В залива Хучитан, тъкмо пред хасиендата ми, е пуснала котва товарна шхуна, която отива в Сан Антонио. Мога да я задържа, докато благородният Енрико и синовете му слязат от Кордилерите.

— А Франсис, разбира се, ще плати за забавянето й — подметна Хенри с язвителен тон, който не убягна от вниманието на Леонсия, обаче Франсис не го забеляза и весело възкликна:

— Разбира се, ще платя! Това доказва моето твърдение, че където и да си, чековата книжка може да свърши хубава работа.

За тяхна изненада, когато се разделиха с мъжете с власениците, пеонът и баща му тръгнаха подир Моргановците и през горящите петролни полета слязоха с тях в плантацията, където беше робувал пеонът. И бащата, и синът непрекъснато проявяваха преданост преди всичко към Франсис, а след това към Леонсия и Хенри. Тримата неведнъж забелязваха бащата и синът да се впускат в дълги и задълбочени разговори; а след пристигането на Енрико и синовете му, когато всички се запътиха към брега, за да се качат на чакащата ги шхуна, пеонът и родителят му от племето маи тръгнаха заедно с тях. Франсис понечи да се сбогува с тях на брега, но пеонът заяви, че и те ще пътуват с шхуната.

— Казах ви, че съм бедняк — обясни пеонът, След като дръпна своите спасители настрана от дошлите да ги вземат моряци. — Това е вярно. Скритото съкровище на маите, което конкистадорите и свещениците на инквизицията никога не са успели да открият, е поверено на мен. Или, по-правилно казано, то е поверено на баща ми. Той е потомък по права линия на древния първожрец на маите. Той е последният първожрец. Ние двамата разсъждавахме много и дълго. И стигнахме до заключението, че смисълът на живота не е в богатството. Вие ме купихте за двеста и петдесет песо, но ме освободихте, върнахте ме на самия мен. Да подариш някому живота, е много повече от всички съкровища, на света. Така отсъдихме ние, баща ми и аз. А понеже за гринго и за испанците е присъщо да се стремят към съкровища, ние ще ви заведем до съкровището на майте, баща ми и аз, тъй като той знае пътя. А пътят към планините започва от Сан Антонио, а не от Хучитан.

— Знае ли баща ти къде е съкровището… точно къде е скрито? — полита Хенри и подхвърли полугласно на Франсис, че тъкмо това съкровище на маите го е накарало да изостави търсенето на заровеното от Морган злато на остров Телец и да се прехвърли на материка.

Пеонът поклати глава.

— Баща ми никога не е ходил там. То не го е интересувало, понеже никога не е ламтял за богатство. Татко, извади туй, дето е писано на нашия древен език, който ти единствен от всички живи маи знаеш да четеш.

Старецът измъкна изпод набедрената си кърпа мръсна и много оръфана платнена торбичка. От нея той издърпа нещо, което приличаше на валмо от вързани на възли върви. Обаче вървите бяха пресукани сплитове от някаква влакнеста дървесна кора, толкова извехтели, че имаше опасност да се разтрошат, когато ги заопипва, а от допира и движението на пръстите му се вдигна лек гнил прах. Той замърмори полугласно молитви на древния език на маите, вдигна възлестото валмо и благоговейно му се поклони, преди да оправи вървите.

— Писмото с възли, загубената писменост на маите — тихо пошепна Хенри. — Тука няма лъжа, стига дъртакът да не е забравил да чете.

Главите на всички се наведоха напред, когато старецът го подаде на Франсис. То наподобяваше груб пискюл, състоящ се от много тънки, дълги върви. Не само че възлите, и то разни видове възли, бяха вързани на различни разстояния един от друг, но и самите върви не бяха еднакви на дължина и дебелина. Старецът ги прекара през пръстите си и замърмори.

— Той чете! — тържествуващо възкликна пеонът. — Целият ни стар език се крие в тези възли, а той ги чете, както хората четат книга.

Франсис и Леонсия се наведоха по-близко, за да наблюдават стареца, косите им се допряха за кратък миг, те трепнаха, очите им се срещнаха и те трепнаха отново, когато се дръпнаха един от друг. Ала Хенри, който не откъсваше очи от индианеца, не забеляза нищо. За него не съществуваше нищо освен тайнствения пискюл.

— Какво ще кажеш, Франсис? — промърмори той. — Голяма работа! Голяма работа!

— Обаче Ню Йорк започва да ме зове — заколеба се Франсис. — О, не хората и развлеченията, а работата — побърза да добави той, понеже долови неизречения упрек и огорчение на Леонсия. — Не забравяйте, че съм свързан с „Тампико Петролиъм“ и с борсата и ми става лошо само като си помисля колко милиони са вложени в тая работа.

— Глупости! — възкликна Хенри. — Съкровището на маите, дори да е само една десета от онова, което разправят за размерите му, като го поделим между Енрико, теб и мен, всеки от нас ще стане по-богат, отколкото си ти сега.

Франсис все още не можеше да се реши и докато Енрико многословно го уверяваше в съществуването на съкровището, Леонсия успя да му пошепне на ухото:

— Толкова скоро ли се отегчихте от… търсенето на съкровища?

Той я погледна проницателно в очите, сетне погледна годежния й пръстен и също така тихо отговори:

— Как мога да остана още в тази страна, щом толкова ви обичам, а вие обичате Хенри?

За първи път той й призна открито своята любов и Леонсия трепна от внезапен порив на радост, а веднага след това от не по-малко внезапен порив на срам, че тя, една жена, която винаги е смятала себе си за почтена, може да люби едновременно двама мъже. Тя погледна Хенри, сякаш за да провери сърцето си, и сърцето й отговори „да“. Любеше Хенри толкова искрено, колкото и Франсис, и те като че ли я привличаха еднакво с това, в което си приличаха, и различно с това, по което се различаваха.

— Боя се, че ще трябва да намеря „Анхелика“, най-вероятно в Бокас дел Торо, и да замина — каза Франсис на Хенри. — Ти и Енрико можете да намерите съкровището и да си го разделите наполовина.

Но пеонът го чу, заговори бързо с баща си и след това се обърна към Хенри.

— Чуваш ли какво казва той, Франсис? — рече Хенри и вдиша свещения пискюл. — Трябва да дойдеш с нас. Чувствувал се задължен към теб заради сина си. Дава съкровището не на нас, а на теб. И ако ти не дойдеш, нямало да прочете нито едно възелче от писмото.

Но да промени решението си, всъщност го накара Леонсия, защото тя го изгледа с мълчалива тъжна молба, в която сякаш се четеше: „Моля ви се, заради мене!“