Сърцата на тримата

ГЛАВА Х

Докато Франсис и пеонът бързаха нагоре по излязлата от клисурата пътека, самата клисура, долу, където в нея се вливаше земното масло, беше се превърнала в огнена река, която накара шефа, Торес и жандармите да изкачат стръмната стена на дола. В същото време дружината, преследваща пеона, се видя принудена да се покатери назад и нагоре, за да се избави от развилнелия се пожар в теснината.

Пеонът често се озърташе през рамо, докато най-сетне с радостен вик посочи втори стълб от черен пушек, който се вдигна във въздуха отвъд първия запалил се кладенец.

— Още! — закиска се той. — Има още кладенци. Всички ще се запалят. И така ония и всички като тях ще си платят за безбройните удари, които са ми нанесли. А там има и езеро, цяло море от петрол, колкото залива Хучитан, толкова е голямо.

И Франсис си спомни, че плантаторът му беше споменал за нефтено езеро под открито небе, направо в естествена падина, преградена със земен бент и съдържаща най-малко пет милиона варела петрол, който все още не можеше да се прекара до морето, за да се натоваря на кораби.

— Колко пари струваш ти? — явно ни в клин, ни в ръкав запита той пеона.

Но пеонът не го разбра.

— Колко пари струват дрехите ти, всичко, което имаш върху себе си?

— Половин песо, не, половината на половин песо — печално призна пеонът, като огледа онова, което бе останало от вехтите му дрипи.

— Какво друго притежаваш?

Нещастникът сви рамене, за да подчертае крайната си немотия, сетне добави с огорчение:

— Нищо освен дългове. Имам да давам двеста и петдесет песо и не ще мога да ги изплатя дорде съм жив, с този дълг ще си и умра, като някой болен от рак. Затова съм роб на хасиендадо.

— Ха! — Франсис не можа да сдържи усмивката си. — Струваш минус двеста и петдесет песо. Това не е дори и цифра, а някаква отвлечена представа за отрицателна величина, съществуваща само в математическото въображение на човека, а ето че изгаряш петрол за не по-малко от милиони песо. Ако ли пък почвата е рохкава и неустойчива и земното масло избива на повърхността покрай тръбите, има вероятност да се е подпалил петролът на цялото находище, да речем, за милиард долара. Знаеш, за една отвлечена величина, възлизаща на двеста и петдесет долара под нищото, ти си истински hombre, повярвай ми!

Ала пеонът от всичко това разбра само думата „hombre“.

— Аз съм мъж — гордо заяви той, изпъчи гърди и вдигна наранената си глава. — Аз съм „hombre“, аз съм мая.

— Индианец от племето мая? Ти? — рече с подигравка Франсис.

— Наполовина майя — без желание призна пеонът. — Баща ми е чист майя. Но жените маи в Кордилерите не го задоволяваха. Той взе, че се влюби в жена със смесена кръв от tierra caliente14. Така се родих аз; но после тя му изневери с един негър от Барбадос и той се върна да живее в Кордилерите. И аз, като баща си, съм бил роден да любя жена със смесена кръв от tierra caliente. Тя искаше пари, а аз изгарях от такова желание да я притежавам, че се продадох за двеста песо и станах пеон. И никога вече не видях нито нея, нито парите. От пет години съм пеон. От пет години робувам и ям бой и ето — след пет години дългът ми е не двеста, а двеста и петдесет песо.

А докато Франсис Морган и многострадалният полумайя навлизаха по-дълбоко в Кордилерите, за да настигнат другарите на Франсис, и докато петролните находища на Хучитан продължаваха да се забулват с все по-гъсти пушеци, още по-нататък, в сърцето на Кордилерите, назряваха други събития, предопределени да съберат на едно място всички преследвачи и всички преследвани — Франсис, Хенри, Леонсия и близките й, пеона, дружината плантатори и жандармите на шефа, а заедно с тях Алварес Торес, жаден не само да си осигури възнаграждението, обещано от Томас Ригън, но и да обладава Леонсия Солано.

В една пещера седяха мъж и жена. Хубава беше жената и млада — метиска, или жена със смесена кръв. При светлината на евтина газена лампа тя четеше на глас от подвързан с телешка кожа том, който беше испански превод на Блакстоун. Двамата бяха боси, облечени с дълги власеници с качулки, но без ръкави. Нейната качулка висеше на раменете и не закриваше буйните черни коси на главата. Обаче качулката на стареца бе нахлупена на челото му като на монах. Лицето му, гордо и сурово, с остър гърбав нос, беше лице на чистокръвен испанец. Точно такова трябва да е било лицето на Дон Кихот. Но имаше разлика. Очите на този старец тънеха във вечния мрак на слепеца. Той никога не можеше да види вятърна мелница, за да се нахвърли срещу нея с копието си.

Хубавата метиска му четеше, а той седеше, слушаше и размишляваше в поза, която по нищо не се различаваше от позата на Роденовия „Мислител“. Нито беше мечтател, нито човек, който воюва с вятърни мелници като Дон Кихот. Въпреки слепотата, забулила за него завинаги видимия лик на света, той беше човек на действието, а душата му в никой случай не беше сляпа и безпогрешно прозираше под външния вид на нещата в сърцето и душата на този свят и четеше най-скритите му грехове и злодеяния, както и благородство и добродетели.

Той вдигна ръка, прекъсна четенето и започна да разсъждава на глас за смисъла на това, което бе чул.

— Законите на хората — бавно и уверено заговори той — са днес игра на хитроумие. Не безпристрастието, а хитроумието е оръжието на закона днес. Законът поначало е бил полезен, ала похватите на закона, приложението му са повели хората по лъжливи пътища. Те са взели погрешно начина за цел, средствата за решение. И все пак законът си е закон и е необходим, и е полезен. Само че законът, както го прилагат днес, се е отклонил от правия път. Съдии и адвокати ш устройват състезания и схватки по хитроумие и ученост и съвсем забравят за ищците и ответниците, които стоят пред тях и им плащат, които търсят безпристрастие и справедливост, а не хитроумие и учени приказки, И въпреки това старият Блакстоун е прав. В самия корен, на самото дъно, в основите на величествената сграда на правосъдието лежи пламенният и искрен стремеж на непокварените хора към справедливост и безпристрастие. Но какво беше казал Наставникът? „Те изобретиха много неща.“ И законът, полезен поначало, бе така извратен от тяхната изобретателност, че не служи нито на тъжителите, нито на пострадавшите, а само на затлъстелите съдии и на мършавите и гладни адвокати, които си спечелват име и мазен търбух, ако докажат, че са по-умни от противниците си и от съдиите, които произнасят решенията. Той млъкна, все още в позата на Роденовия „Мислител“ и потъна в размисъл, а метиската зачака обичайния знак да поднови четенето. Най-сетне, сякаш изтръгнал се от унес, в който е претеглял съдбините на цели вселени, старецът заговори пак:

— Но ние тука, в панамските Корделиери, имаме закон, който е справедлив, правилен и безпристрастен. Ние не сме подчинени на никого и не служим дори и на търбуха. Власеницата, а не сукнената дреха води към безпристрастието в решенията на съдията. Чети нататък, Мерседес. Блакстоун е винаги прав, стига винаги правилно да го четеш… Това, разбира се, е „парадокс“ и точно това обикновено представляват съвременните закони: парадокс. Чети нататък. Блакстоун е самата основа на човешкото правосъдие, но — боже мой! — колко много злини хитро се вършат от хитри хора в неговото име!

Подир десетина минути слепият мислител вдигна глава, помириса въздуха и даде на девойката знак да спре.

Като забеляза това, тя също подуша въздуха.

— Може би лампата пуши, о, Справедливи — забеляза тя.

— То е от запален петрол — каза старецът. — Но не е от лампата. Миризмата идва отдалече. Освен това чух да се стреля в клисурите.

— Аз не съм чула нищо… — започна девойката.

— Дъще, ти, която виждаш, нямаш нужда да чуващ като мен. Аз чух много изстрели в клисурите. Заповядай на моите деца да узнаят какво е станало и да доложат.

С почтителен поклон, който старецът не можеше да види, но с изострения си слух и точния усет за всяко нейно движение бе доловил, че младата жена повдигна завесата от одеяла и излезе на дневна светлина. От двете страни на входа на пещерата седеше по един мъж от съсловието на пеоните. Всеки беше въоръжен с пушка и мачете, а в поясите им бяха затъкнати голи ножове. Когато чуха заповедта на девойката, двамата се изправиха и се поклониха — не на нея, а на заповедта и на невидимия източник на заповедта. Единият от тях почука с дръжката на своето мачете по камъка, на който беше седял, след това долепи ухо до камъка и се ослуша. В действителност камъкът представляваше оголен край на рудна жила, която минаваше през сърцето на планината и излизаше на отсрещната страна. А там, пред ширна гледка на снишаващи се склонове на Кордилерите, седеше друг пеон, който първо се ослуша с ухо, долепено до също такъв къс руда, а след това зачука в отговор със своето мачете. Сетне отиде при едно полуизсъхнало високо дърво на пет-шест крачки от камъка, мушна ръка в хралупата му и задърпа скритото там въже, като човек, който бие камбана на звънарница.

Но не се чу никакъв звук. Вместо това величествен клон, отделящ се на петдесетина фута над главата му от дънера на дървото като рамо на семафор, се заклати нагоре и надолу, сякаш наистина беше семафор. На две мили от него от билото на планината му отговори клонът на също такова дърво семафор. Още по-нататък и по-надолу по склоновете бляскащо на слънцето ръчно огледало препредаде със светлинни знаци заповедта на слепеца от пещерата. И цялата тази част на Кордилерите заговори с условния език на кънтящи рудни жили, слънчеви блясъци и клатещи се дървесни клони.

Докато Енрико Солано, напет и изправен на коня като индиански младеж, съпровождан от двете страни от хваналите се за седлото му синове Алехандро и Рикардо, гледаше да използува колкото може по-добре времето, печелено от Франсис в ариергарден бой с жандармите, Леонсия на своя кон и Хенри Морган изоставаха. Ту тя, ту той непрекъснато се обръщаха назад, за да видят дали Франсис не ги настига.

Хенри изварди удобен случай и тръгна обратно. Пет минути след това, загрижена не по-малко от него за безопасността на Франсис, Леонсия се опита да обърне коня си. Но той не искаше да се раздели с препускащия напред кон, не й се подчини, разрита се, вдигна се на задните си крака и упорито затъпка на място. Девойката слезе, хвърли поводите на земята — по такъв начин в Панама спъват оседлан кон — и тръгна обратно пеша. Тя вървеше толкова бързо подир Хенри, че беше, кажи-речи, зад гърба му, когато той пресрещна Франсис и пеона. В следващия миг и Хенри, и Франсис вече я мъмреха за постъпката й, но в гласовете и на двамата неволно се промъкваше нежността на влюбения и макар нито на единия, нито на другия да беше приятно да я долови.

Понеже се вслушваха повече в сърцата, отколкото в разума си, те бяха съвсем изненадани, когато от заобикалящите ги джунгли изскочи дружината плантатори с насочени срещу тях пушки. При все че преследвачите хванаха избягалия пеон и веднага се заловиха да го ритат и бият с юмруци, нищо лошо нямаше да се случи на Леонсия и двамата Моргановци, ако с тях беше собственикът на пеона, старият приятел на семейството Солано. Но той лежеше близо до горящото петролно поле и се тресеше от пристъпа на маларията, която ги измъчваше всеки трети ден.

Въпреки че с безмилостните си удари накараха пеона да падне на колене и с ридания да се моли за пощада, плантаторите се показаха изискано учтиви спрямо Леонсия и не проявиха особена враждебност към Франсис н Хенри, макар и да им вързаха ръцете на гърба, като се канеха да ги поведат нагоре по склона на клисурата, където бяха оставили конете си. Но върху пеона те продължаваха да изкарват яда си с присъщата на латиноамериканците жестокост.

Обаче съдбата бе отредила да не могат да направят нищо с пленниците си. Надали радостни викове, на сцената изникнаха, жандармите на шефа, шефът и Алварес Торес. Веднага се вдигна врява на бърз като картечница и отсечен развален испански — всички участници на двете потери се мъчеха да обясняват и да искат обяснеше в един глас. И докато всички говореха едновременно и никой нищо не можеше да разбере, Торес използува общата бъркотия, кимна на Франсис, изгледа победоносно Хенри, изправи се пред Леонсия и ниско и се поклони с дълбоката почит и учтивост на истински идалго.

— Слушайте! — тихо каза той, когато девойката с погнуса протегна ръка да го спре. — Не ме разбирайте криво. Не изпадайте в грешка. Аз съм тука, за да ви спася и да ви защитя, каквото и да стане. Вие сте царица на моите мечти. Готов съм да умра заради вас, и то с радост, макар че с още по-голяма радост бих живял за вас.

— Не разбирам — рязко отвърна Леонсия. — Не виждам защо трябва да се говори за живот или смърт. Ние не сме сторили нищо лошо. Аз не съм сторила нищо лошо, нито пък баща ми. Нито Франсис Морган, нито Хенри Морган. Следователно, сеньор, тука не става дума за живот или смърт.

Хенри и Франсис бяха си пробили път по-близо до Леонсия и застанали от двете й страни, се ослушваха и чуха сред многогласите викове и крясъци разговора й с Торес.

— Положително става дума за най-сигурна смърт на Хенри Морган чрез обесване — настоя Торес. — Обвинението, че е убил Алфаро Солано, родния ви чичо и роден брат на баща ви, е доказано извън всякакво съмнение. Да се спаси Хенри Морган, няма никаква възможност. Но аз съм напълно сигурен, че мога да спася Франсис Морган, ако…

— Ако? — попита Леонсия и зъбите й изтракаха почти като на женски леопард.

— Ако… се покажете мила и се омъжите за мен — каза Торес с удивително спокойствие, при все че двамата гринго, безпомощни, с вързани на гърба ръце, го изгледаха едновременно с такъв поглед, сякаш бяха готови направо да го изядат.

В неподправен изблик на страст, след като е бърз поглед все пак първо се увери в безпомощността на двамата Моргановци, Торес сграбчи ръцете й в своите и се опита да я убеди:

— Леонсия, като ваш съпруг, бих могъл да направя нещо за Хенри. Може дори да успея да му спася живота, ако се съгласи незабавно да напусне Панама.

— Испанско куче! — изръмжа Хенри н се загърчи да освободи вързаните си ръце.

— Английско псе! — отвърна Торес и с все сила удари Хенри с опакото на ръката си по устата.

В същия миг кракът на Хенри се стрелна напред и нанесе на Торес такъв ритник, че той залитна към Франсис, който не закъсня да го ритне на свой ред. Те продължиха да подритват Торес един към друг, докато жандармите не се нахвърлиха върху двамата беззащитни гринго и не започнаха да ги налагат. Торес не само насърчаваше жандармите, но и сам той измъкна нож; под напора на кипналата от гняв и обида латиноамериканска кръв разправията можеше да завърши с кървава трагедия, ако отнякъде не бяха безшумно изникнали двадесетина въоръжени мъже и не бяха все така безшумно станало господари на положението. Някои от тайнствените пришълци бяха облечени с памучни фланелки и панталони, а други с дълги власеници с качулки.

Жандармите и плантаторите се отдръпнаха, обзети от ужас, и се закръстиха с молитви и възклицания:

— Слепия разбойник!

— Жестокия съдник!

— Това са негови хора!

— Загубени сме!

Обаче многострадалният пеон изскочи напред и падна на окървавените си колена пред мъж със строго лице, който, както по всичко личеше, предвождаше хората на Слепия разбойник. От устата на пеона се изтръгна поток високи жалби за правосъдие.

— Знаеш ли какво е това правосъдие, което търсиш? — с гърлен глас го попита главатарят.

— Да, Жестокото правосъдие — отговори пеонът. — Аз зная какво значи да търсиш Жестокото правосъдие и пак се обръщам към него, защото търся справедливост и съвестта ми е чиста.

— Аз също искам Жестокото правосъдие! — извика Леонсия с бляскащи очи и добави полугласно на Франсис и Хенри: — Макар и да не зная какво е това Жестоко правосъдие.

— Не мога да си представя да бъде по-несправедливо от правосъдието, което можем да очакваме от Торес и шефа — също полугласно отговори Хенри, след това смело се изстъпи пред закачуления главатар и високо заяви: — И аз искам Жестокото правосъдие!

Главатарят кимна.

— И аз — тихо промърмори Франсис и след това го повтори високо.

Жандармите, изглежда, не влизаха в сметката, а плантаторите изявиха готовност да се подчинят на всяка присъда, която би могъл да произнесе Слепия разбойник. Само шефът възрази.

— Може би не знаете кой съм аз! — развика се той. — Аз съм Мариано Веркара-е Ихос, от стар и именит род, човек с дългогодишна и честна служба. Аз съм шефът на полицията в Сан Антонио, най-близкият приятел на губернатора, и се ползувам с високо доверие пред правителството на Панама. Аз съм законът. Има само един закон и едно правосъдие и това са законът и правосъдието на Панама, а не на Кордилерите. Аз протестирам против този закон на планината, който вие наричате Жестоко правосъдие! Ще изпратя войска срещу Слепия ви разбойник и лешоядите ще кълват костите му в Сан Хуан!

— Помнете — саркастично подхвърля Торес на разлютилия се полицейски началник, — че това не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан. А също така, че нямате никаква войска.

— Били ли са тези двама мъже несправедливи спрямо някой от онези, които търсят Жестокото правосъдие? — попита неочаквано главатарят.

— Да — потвърди пеонът. — Те ме биха. Всички ме биха. Тези също ме биха, и то без причина. Ръката ми е цялата в кръв. Тялото ми е покрито със синини и рани. Аз пак се обръщам към Жестокото правосъдие и обвинявам тези двама в несправедливост.

Главатарят кимна и заповяда на хората си да разоръжат всички пленници и да се приготвят за път.

— Справедливост!… Искам справедливост, равна за всички! — провикна се Хенри. — Ръцете ми са вързани на гърба. Трябва или да вържете ръцете на всички, или да няма вързани ръце. Освен това, да се ходи така, с вързани ръце, е много трудно.

Сянка от усмивка се мярна по устните на главатаря и той нареди на хората си да прережат ремъците, това оскърбително доказателство за неравенството, от което се оплака Хенри.

— Е-хей! — широко се усмихна Франсис на Леонсия и Хенри. — Много смътно си спомням, че горе-долу преди милион години съм живял в тихо старо градче, наричано Ню Йорк, където глупаво си въобразявахме, че никога не е имало по-диви и по-проклети хора, които са те пердашили на голф, изпращали са полицейски инспектор на електрическия стол, воювали са с Тамани15 или са обявявали четири без коз, когато са имали пет сигурни взятки в ръка.

— Я! — възкликна Хенри подир половин час, когато пътеката ги изведе на било, откъдето се откриваше гледка на по-високите била отвъд. — Я, да ме вземат дяволите, да ме вземат! Тези издокарани със зебло хубостници не са нито животни, нито диваци.

Виж, Франсис! Те познават семафора! Погледни ей това дърво там и онова голямото оттатък клисурата. Виж как им се клатят клоните.

След като изминаха последните няколко мили с вързани очи, пленниците бяха въведени в пещерата, където царуваше Жестокото правосъдие. Когато им махнаха кърпите, те се оказаха в огромна висока пещера, осветена от множество факли, пред тях, на изсечен в скалата трон, седеше сляп беловлас мъж с власеница, а в краката му, допряла рамо до неговите колена — хубава метиска.

Слепецът заговори и в тънкия му, кънтящ като сребърно звънче глас прозвуча преклонната възраст и мъдростта на тежкия опит.

— Някой е призовал Жестокото правосъдие. Говорете! Кой търси справедлива присъда?

Всички се смълчаха, дори и шефът не можа да събере смелост да протестира против закона на Кордилерите.

— Тука има жена — продължи Слепия разбойник. — Нека тя говори първа. Всички смъртни мъже и жени са виновни в нещо или пък тези около тях хвърлят върху им някаква вина.

Хенри и Франсис понечиха да я спрат, но девойката се усмихна на двамата и се обърна към Жестокия съдник с ясен и звънлив глас:

— Аз само помогнах на човека, с когото съм сгодена, да се избави от смъртно наказание за убийство, което не е извършил.

— Ти каза — рече Слепия разбойник. — Ела при мен.

Облечени с власеници мъже я заведоха при слепеца и я накараха да коленичи в краката му, което еднакво развълнува и разтревожи двамата влюбени в нея Моргановци. Метиската сложи ръката на стареца върху главата на Леонсия. За цяла минута настъпи тържествено мълчание: нетрепващите пръсти на Слепия почиваха на челото й и проверяваха туптенето на кръвта на слепоочията й. После старецът дръпна ръката си и се облегна на трона, докато вземе решение.

— Стани, сеньорита — промълви той. — Сърцето ти е чисто от всякакво зло. Ти си свободна… Кой друг търси Жестокото правосъдие?

Франсис веднага пристъпи напред.

— Аз също помогнах на този мъж да избегне незаслужена смърт. Този мъж и аз носим едно и също име и сме далечни сродници.

Той също коленичи и усети меките пръсти леко да се плъзгат по веждите и слепоочията и накрая да напипват пулса на китката му.

— Не ми е ясно всичко — каза Слепия. — Ти не си спокоен и в душата ти няма мир. Някаква грижа вълнува сърцето ти.

Неочаквано напред излезе пеонът и заговори, без да са го питали, а облечените с власеници мъже трепнаха от гласа му като от някакво богохулство.

— О, Справедливи, пусни този човек! — пламенно възкликна пеонът. — На два пъти през днешния ден аз проявих слабост и го издадох на враговете му и на два пъти през днешния ден той ме защити от моите врагове и ме спаси.

И паднал пак на колене, но този път пред краката на правосъдието, изтръпнал и разтреперан от суеверно благоговение, пеонът усети леко, но уверено да го опипват пръстите на най-странния съдия, пред когото някога е коленичил човек. Пръстите бързо изследваха кървавите дамги и рани по рамената и гърба му.

— Другият мъж е свободен — рече Жестокия съдник. — И все пак нещо го тревожи и измъчва. Има ли тука някой, който знае какво е то и ще ни го каже?

И Франсис изведнъж разбра тревогата, която слепецът бе доловил в него — това беше изгарящата го безпределна любов към Леонсия, която заплашваше да сломи безпределната преданост, изпитвана към Хенри. В същия миг го разбра и Леонсия и ако слепецът можеше да види неволния поглед, разменен от мъжа и жената, и внезапното смущение, което ги накара да извърнат очи, щеше да постави безпогрешна диагноза за тревогата на Франсис. Метиската видя всичко това и с тръпка в сърцето се досети, че тука има любов. Видя го и Хенри и без да ще, се навъси. Справедливия заговори:

— Без съмнение въпрос на сърцето — заключи той. — Вечното вълнение, събуждано от жената в сърцето на мъжа. Въпреки това този човек е свободен. На два пъти през днешния ден той е помогнал на човека, който на два пъти го е предал. Освен това тревогата, която го измъчва, не му е попречила да окаже помощ на човека, незаслужено осъден на смърт. Остава да разпитаме последния човек; също така да решим съдбата на това изтерзано създание, което стои пред мен и което на два пъти през днешния ден се е показало слабо, като е мислело само за себе си, а току-що се показа смело и силно и без да мисли за себе си, се застъпи за друг.

Той се наведе напред и заопипва лицето и веждите на пеона.

— Страх ли те е да умреш? — попита неочаквано слепецът.

— Велики и свети отче, ужасно ме е страх да умра — отговори пеонът.

— Тогава кажи, че си излъгал за този човек и това, че ти е помогнал на два пъти, е лъжа, и ще останеш жив.

Пеонът се сви и посърна под пръстите на Слепия.

— Мисли добре — тържествено го предупреди съдникът. — Лошо нещо е смъртта. Не е хубаво да лежиш неподвижно като буца пръст или камък. Кажи, че си излъгал, и ще останеш жив. Говори!

Но въпреки че гласът му трепереше от безграничен страх, пеонът се издигна до пълната духовна висота на истински човек.

— На два пъти през днешния ден аз се отрекох от него, свети отче. Но аз не се казвам Петър. И няма да го предам за трети път. Ужасно ме е страх, но не мога да го предам три пъти.

Слепия съдник се отпусна на трона и лицето му светна и засия като преобразено.

— Добре казано! — рече той. — Ти имаш заложбите на истински мъж. Сега чуй присъдата ми: от сега нататък, до края на своите дни, винаги ще мислиш като мъж, ще действуваш като мъж, ще бъдеш мъж. По-добре да умреш в даден миг като мъж, отколкото вечно да живееш като добиче. Еклесиастът не е бил прав. Мъртвият лъв винаги е бил повече от живото псе. Върви си, възродени сине, ти си свободен.

Ала когато по знак на метиската пеонът понечи да се изправи, Слепия съдник го спря.

— Каква, о, човече, който едва днес се прероди в мъж, е била първопричината на всичките ти беди?

— Сърцето ми беше слабо, о, свети отче, и закопня за жена със смесена кръв от tierra caliente. Самият аз съм роден в планините. Заради нея задлъжнях на моя хасиендадо двеста песо. Тя избяга с парите и с друг мъж. Аз станах роб на хасиендадо, който не е лош човек, но преди всичко и винаги си е хасиендадо. Трудил съм се, били са ме и съм страдал пет дълги години, а дългът ми сега е станал двеста и петдесет песо. Но не притежавам нищо освен тези дрипи и тяло, изтощено от недохранване.

— Беше ли тя прекрасна… тази жена от tierra caliente? — тихо запита Слепия съдник.

— Бях луд по нея, свети отче. Сега ми се струва, че не е била прекрасна. Но беше прекрасна тогава. Като треска изгаряше сърцето и ума ми и ме накара да се заробя, но избяга още първата нощ и не я видях вече никога.

Пеонът чакаше на колене с наведена глава, а Слепия съдник, за изненада на всички, дълбоко въздъхна и сякаш забрави и времето, и мястото. Ръката му неволно и несъзнателно лепна върху главата на метиската, погали блестящите й черни коси и продължи да ги гали, докато говореше.

— Жената! — рече старецът толкова нежно, че гласът му, все тъй ясен и еклив като звънче, не беше по-висок от шепот. — Винаги и навред прекрасната жена! Всички жени са прекрасни… за мъжа. Те любят нашите бащи, те ни раждат, ние ги любим, те раждат нашите синове, за да любят техните прекрасни дъщери — така е било винаги и винаги ще бъде, докато има човек и човешка любов на земята.

Дълбоко мълчание настъпи в пещерата и Жестокия съдник се унесе в размисъл. Най-после, със смелост, породена от близостта, хубавата метиска го докосна и върна неговите мисли към пеона, който все още коленичеше в краката му.

— Чуй присъдата ми — заговори той. — Ти си понесъл много удари. Всеки удар по тялото ти напълно те освобождава, от целия ти дълг към хасиендадо. Ти си свободен. Но остани в планините и следващия път залюби жена от планините, защото трябва да любиш жена и защото намесата на жената в живота на мъжа е неизбежна и вечна. Върви си. Ти си наполовина мая, нали?

— Аз съм наполовина мая — промърмори пеонът. — Баща ми е мая.

— Стани и си върви. И остани в планините при твоя баща мая. Tierra caliente не е място за родения в Кордилерите. Твоят хасиендадо не е тука и затова не може да бъде съден. Пък в края на краищата той си е хасиендадо. Неговите другари хасиендадо също могат да си вървят.

Жестокия съдник млъкна и тогава Хенри, без да чака, пристъпи напред.

— Аз съм човекът, осъден на незаслужена смърт за убийството на човек, когото не съм убил — смело заяви той. — Беше роден чичо на девойката, която обичам и за която ще се оженя, ако има истинско правосъдие тука, в тази пещера сред Кордилерите.

Обаче шефът го прекъсна:

— Той го заплаши в лицето с убийство пред двадесетина свидетели. Не се мина и час и ние го заварихме наведен над мъртвото тяло на този човек, което още не беше загубило топлината и гъвкавостта на напусналия го живот.

— Той казва истината — потвърди Хенри. — Аз действително заплаших човека, защото главите на двама ни бяха пламнали от силното питие и горещата кръв. Бях заварен наведен над мъртвото му и още топло тяло. И все пак не съм го убил аз. Нито зная, нито мога да предположа чия е била подлата ръка, забила нож в гърба му, изотзад, в тъмнината.

— Коленичете и двамата, та да мога да ви разпитам — заповяда Слепия.

Дълго разпитваше той с чувствителните си прозорливи пръсти. Дълго, безкрайно дълго, без да могат да стигнат до някакво решение, пръстите му опипваха лицата и пулса на двамата мъже.

— Има ли жена? — рязко запита той Хенри Морган.

— Прекрасна жена! Аз я любя.

— Добре е, че това те вълнува, защото мъж, когото не вълнува никоя жена, е само наполовина мъж — забеляза Слепия съдник. Той се обърна към шефа: — Тебе не те вълнува никоя жена и все пак си разтревожен. Но този човек… — той посочи Хенри. — Не мога да кажа дали вълнението му се дължи само на жената. Може отчасти да се дължи на тебе или на онова, което озлоблението му го кара да замисля против тебе. Станете и двамата. Не мога да реша вашата разпра. Но има едно непогрешимо изпитание, изпитанието на Змията и Птицата. То е непогрешимо, както е непогрешим сам бог, защото това е начинът, по който господ все още отстоява правдата в делата на хората. Пък и Блакстоун споменава точно такива похвати за установяване на истината чрез съд божий.