ГЛАВА III

Но страшно главоболие накара Франсис да спре да пее и той с радост се остави да го сложи в закачения на хлад хамак, след което Хенри отиде с лодката до „Анхелика“, за да предаде на капитана заповедта на своя гост да остане на котва, но да не позволява на никой от моряците да слиза на Телеца. Едва късно на другата сутрин, след дълги часове тежък сън, Франсис се изправи на крака и заяви, че главата му се е прояснила.

— Знам го какво е, веднъж ме хвърли един кон — съчувствено рече странният му сродник и му наля огромна чаша благоуханно кафе. — Изпий ей това. Ще се родиш наново. Не мога да ти предложа много нещо за закуска освен бекон, сухари и пържени яйца от костенурка. Пресни са. За това гарантирам, защото ги изрових тая сутрин, докато ти спеше.

Това кафе е цяла закуска само по себе си — похвали го Франсис, който разучаваше своя роднина и току поглеждаше портрета на техния пра дядо.

Ти си също като него, и то не само по външен вид — засмя се Хенри, доловял втренчения му поглед. — Когато се отказа от всякаква делба вчера, с устата ти говореше самият сър Хенри. Той е изпитвал дълбока неприязън към всякаква делба дори със собствения си екипаж. Точно това му е причинявало най-много неприятности. И положително никога не е разделил нито една пара от съкровищата си с никой от своите потомци. Виж, аз съм по-друг. Не само ще разделя с тебе Телеца, но ще ти подаря и моята половина отгоре, всичко накуп: тази колиба, всичката тази чудесна покъщнина, недвижимо имущество, наследствени права и тъй нататък и всички останали яйца от костенурки. Кога искаш да се нанесеш?

— Искаш да кажеш? … — попита Франсис.

— Точно това. Тука няма нищо. Аз съм изровил и преобърнал целия остров и всичко, което съм намерил, е ей онзи сандък, натъпкан със стари дрехи.

— Той трябва да те е насърчил.

— Ужасно. Реших, че съкровището е вече в ръцете ми. Във всеки случай сандъкът ми подсказа, че съм на прав път.

— Че защо да не си опитаме късмета на Бика? — попита Франсис.

— Тъкмо тази мисъл занимава сега и мен — отговори Хенри, — макар и да имам известни указания, които ме насочват към материка. Тия дядовци са имали обичая да крият истинската дължина и ширина с по няколко градуса.

Десет градуса северна ширина и деветдесет градуса източна дължина, отбелязани на картата, може да значат дванадесет градуса северна ширина и деветдесет и два източна дължина — съгласи се Франсис. — А пък може да значи и осем градуса северна ширина и осемдесет и осем източна дължина. Поправката са пазели наум, а когато са умирали ненадейно, какъвто им е бил обичаят, изглежда, че и тайната умирала заедно с тях.

Аз съм доста склонен да се прехвърля на Бика и да изгоня тия ловци на костенурки обратно на материка — продължи Хенри. — А от друга страна, много ми се иска първо да проследя дирята, която води към материка. Предполагам, че и ти си пълен с разни догадки, а?

То се знае — кимна Франсис. — Но знаеш ли, ще ми се да си взема обратно думите относно делбата.

— Стига да искаш — подкани го Хенри.

— В такъв случай искам.

Ръцете им се протегнаха и стиснаха за потвърждавате на договора.

— „Морган, Морган“ — дружество със строго ограничена отговорност — изсмя се Франсис.

— Актив: цялото Карибско море, североизточното крайбрежие на Южна Америка, по-голямата част от Централна Америка, един сандък, пълен със съвършено негодни стари дрехи, и множество дупки в земята — подхвана шегата Хенри. — Пасив: ухапвания от змии, крадливи индианци, малария, жълта треска…

— И хубави девойки, които имат навика ту да целуват съвсем непознати мъже, ту да заплашват споменатите съвсем непознати мъже с лъскави сребърни револвери — прекъсна го Франсис. — Чакай да ти разправя. Онзи ден отидох до материка с лодка. Щом стъпих на брега, срещу мен изскочи най-хубавото момиче на света и ме помъкна в джунглата. Помислих си, че ще ме изяде или ще се омъжи за мен. Не знаех кое от двете. Но преди още да разбера, знаеш ли какво направи тази хубавица? Подхвърли ми доста нелюбезни забележки за мустаците и ме подгони обратно към лодката с револвер. Каза ми да се махам и никога да не се връщам или нещо друго в този смисъл.

— Горе-долу къде на материка се случи това? — попита Хенри с напрежение, но Франсис, който се подсмиваше на спомена за злополучието си приключение, не забеляза възбудата му.

— Долу, към другия край на лагуната Чирики — отговори той. — Това било родово владение на семейство Солано, както ми казаха; а те са пиперлия семейство, в това можах да се убедя. Но още не съм ти казал всичко. Слушай. Първо тя ме замъкна в гъстака и ме обиди на мустаци; след това ме подгони обратно към лодката с насочен срещу мен револвер, а после поиска да знае защо не съм я целувал. Можеш ли да си представиш такова нещо?

— И ти я целуна? — попита Хенри и ръката му неволно се сви в юмрук.

— Какво друго можеше да направи един нещастен чужденец в чужда страна? При това момиченцето си го биваше…

В следващата част от секундата Франсис блокира пред челюстта си страхотния удар на юмрука на Хенри.

— Аз… аз моля да ме извиниш — измънка Хенри и тежко се отпусна на вехтия моряшки сандък. — Зная, че съм глупак, но да ме вземат дяволите, ако мога да понеса…

— Ето, че пак те прихванаха — с възмущение го прекъсна Франсис. — Побъркан като всички други в тази побъркана страна! Ту превързваш пукнатата ми глава, ту искаш съвсем да откъснеш същата тая глава. Щур като девойката, дето ту ме целуваше, ту ме мушкаше с револвера под лъжичката.

— Прав си, продължавай, аз си го заслужавам — умърлушено призна Хенри, но неволно започна да се горещи и завърши: — Да те вземат… дяволите да те вземат, това е била Леонсия!

— Че какво като е била Леонсия? Или Мерседес? Или Долорес? Нима не може човек да целуне хубаво момиче срещу дулото на револвера, без да се страхува, че първият нехранимайко с мръсни платнени панталони, когото срещне на нищо и никаква купчина пясък, наричана остров, ще му откъсне главата?

— Когато хубавото момиче е годеница на този нехранимайко с мръсни платнени панталони…

— Да не искаш да кажеш… — развълнувано го прекъсна Франсис.

— … за споменатия нехранимайко не е много забавно да му разправят, че неговата избраница е целувала слязъл от шхуната на съмнителен ямайски негър друг нехранимайко, когото никога не е виждала преди — довърши изречението Хенри.

— А тя ме е взела за теб — замислено проточи Франсис, който веднага схвана положението. — Не те упреквам, дето избухна, но трябва да признаеш, че имаш отвратителен характер. Вчера искаше да ми отрежеш ушите, нали?

— Твоят не е по-добър, мойто момче. Как настояваше да ти ги отрежа, когато те повалих по гръб… ха-ха!

Двамата младежи избухнаха в сърдечен дружески смях.

— Това е характерът на стария Морган — забеляза Хенри. — Според всичко, което се говори, той бил избухлив дърт негодник.

— Надали по-избухлив от тия Солановци, чийто зет се каниш да станеш. Че нали почти цялото семейство наизскача на брега и взе да ме соли с пушките си, докато се връщах. А твоята Леонсия вдигна детската си играчка срещу един брадат дъртак, който може да е бил баща й, и му даде да разбере, че ще го надупчи целия, ако не спре да стреля по мене.

— Обзалагам се, че е бил баща й, самият старец Енрико — възкликна Хенри. — А другите мъжаги са били братята й.

— Бива си ги тия гущери! — възкликна Франсис. — Слушай, не смяташ ли, че животът ти може да стане малко нещо скучен, когато влезеш в такова миролюбиво, кротко семейство! — Той млъкна за момент, поразен от нова мисъл. — Между другото, Хенри, понеже те всички са мислили, че това си ти, а не аз, за кой дявол са искали да те убият, теб? Да не би със свадливия си моргановски характер да си разгневил близките на бъдещата си съпруга?

Хенри го изгледа за миг, сякаш се колебаеше дали да му каже, или не, но после отговори:

— Нямам нищо против да ти разправя. То е една каша и като че ли виновна си беше моята избухливост. Скарах се с чичо й. Той беше най-малкият брат на баща й…

Беше? — прекъсна го Франсис, като натърти многозначително на миналото време.

— Казах ти: беше! — кимна Хенри. — Вече не е. Казваше се Алфаро Солано и също беше доста избухлив. Те претендират, че са потомци на испанските конкистадори и се надуват повече от пуяци. Беше натрупал пари от търговия с дървен материал и тъкмо беше разработил голяма плантация за агава3 по-надолу по крайбрежието. После ние се скарахме. Това стана в тамошното градче Сан Антонио. Може да е било недоразумение, макар все още да смятам, че той не беше прав. Все се заяждаше с мене: не искаше да се оженя за Леонсия, разбираш ли? Да, голяма разправия беше. Всичко започна в една пулкерия4; Алфаро седеше там на чаша мескал5 и беше си пийнал повече, отколкото трябва. Оскърби ме здравата. Стана нужда да ни разтървават и да ни вземат револверите; на раздяла и двамата се заклехме, че единият ще види сметката на другия. Бедата беше там, че имаше двайсетина свидетели, които чуха кавгата и заканите. Не се минаха и два часа и самият комисар с двама жандарми ме завари, както се бях навел над трупа на Алфаро в една затънтена уличка. Някой му беше забил нож в гърба и аз се бях спънал в него на път към брега. Да им обяснявам? Не можеше и дума да става. Нали се бяхме скарали и заканили да си отмъстим, а сега, по-малко от два часа след тая работа, бяха ме хванали над неизстиналия му труп. Оттогава не съм се връщал в Сан Антонио, а в онзи ден офейках, без да губя много време. Алфаро беше много популярен, един от ония сърцати хора, дето стават любимци на тълпата, нали знаеш? С тях не можеше и дума да става за някакъв съд. Искаха да ми светят маслото на самото място и аз веднага си плюх на петите, pronto6.

После, в Бокас дел Торо, един пратеник на Леонсия ми върна годежния пръстен. Това е то! Цялата тая работа ме отврати и понеже не смеех да се върна, тъй като всички Солановци и другите жители горят от желание да ми отнемат живота, дойдох тука да поживея малко като отшелник и да потърся съкровището на Морган… Но все още се чудя кой ли е забил ножа на Алфаро. Ако някога го открия, ще се оправдая пред Леонсия и другите Солановци я няма никакво съмнение, че тогава ще има сватба. Но станалото — станало и нямам нищо против да призная, че Алфаро беше добър мъж, макар и да избухваше за нищо и никакво.

— Картината е ясна — промърмори Франсис. — Нищо чудно, че баща й и братята й искаха да ме надупчат… Знаеш ли, колкото повече те гледам, толкова повече се уверявам, че си приличаме като две капки вода, ако не смятаме моите мустаци…

— И ей това нещо… — Хенри запретна ръкава си и на лявата му ръка се показа дълъг тънък бял белег. — Останал ми е от момчешките години. Паднах от една вятърна мелница през стъкления покрив на оранжерията под нея.

— Слушай сега какво ще ти кажа — заговори Франсис и лицето му се оживи от хрумналото му разрешение на въпроса. — Някой трябва да те оправи в тая каша и този някой се казва Франсис, съдружник във фирмата „Морган & Морган“. Ти остани тука или иди да продължиш издирванията на остров Бик, а пък аз ще се върна и ще обясня всичко на Леонсия и на близките й…

— Ако не те застрелят, преди още да си им обяснил, че ти не си аз — с горчивина подхвърли Хенри. — Там е бедата с тия Солановци. Първо стрелят, после приказват. Не се вслушват в никакви доводи, докато не пречукат противника си.

— Въпреки това ще си опитам късмета, приятелю — настоя Франсис, който се беше запалил от своя план да уреди обърканото положение между Хенри и девойката.

Но чувството, с което си помисли за нея, го озадачи. Жегна го нещо повече от съжаление, че това хубаво създание принадлежи по право на човека, който толкова много приличаше на него, и отново си я представи, както я беше видял на брега, когато, обладана от противоречиви чувства, девойката ту беше горяла от обич и копнеж по него, ту бе го изгаряла с презрение и ненавист. Той неволно въздъхна.

— Тази въздишка пък за какво беше? — подигравателно попита Хенри.

— Леонсия е извънредно хубава девойка — отговори с прозрачна откровеност Франсис. — Въпреки всичко тя е твоя и аз ще се погрижа да я получиш. Къде е пръстенът, дето ти го е върнала? Ако не го сложа на пръста й от твое име и не се върна след една седмица с радостни новини, можеш да ми отрежеш не само ушите, но и мустаците.

Подир един час, в отговор на сигнал от брега, капитан Трефетен беше изпратил от „Анхелика“ лодка и двамата младежи вече си казваха сбогом.

Още две подробности, Франсис. Първо, забравих да ти кажа, че Леонсия съвсем не е Солано, макар и да мисли, че е. Каза ми по самият Алфаро. Тя е осиновено дете и старият Енрико направо я боготвори, при все че в жилите й не тече нито неговата кръв, нито кръвта на неговия народ. Алфаро не ми обясни как точно стои тая работа, но ми каза, че в нея нямало нищо испанско. Дори не зная дали е англичанка или американка. Говори доста добре английски, обаче по е научила в манастира. Виждаш ли, тя е била осиновена, когато е била съвсем малка, и никога през ум не й е минавало, че Енрико не й е баща.

— Нищо чудно тогава, че у нея имаше презрение и омраза към мен, тоест към теб — изсмя се Франсис, — щом е вярвала, пък и още вярва, че си забил нож в гърба на родния й чичо.

Хенри кимна и продължи:

— Другото нещо е доста важно. Това е законът. Или по-скоро липсата на закон. Тук, в тая затънтена дупка, си правят каквото поискат. Панама е далече, а губернаторът на този щат или област, или каквото е там, е един сънлив дядо Силен7. Човекът, от когото трябва да се пазиш, е шефът на полицията в Сан Антонио. Той е малък цар в този пущинак, а това, че е подло човече, мога да ти подпиша. Подкупничество е твърде слабо определение за някои от неговите тъмни сделки, а е жесток и кръвожаден като невестулка. А да осъди някого на смърт, за него е върховна наслада. Душа дава да беси хора. Каквото и да правиш, винаги се пази от него… Е, хайде, довиждане. Каквото и да намеря на Бика, половината е твое… И гледай да сложиш пръстена на пръста на Леонсия.



Подир два дена, след като мелезът капитан разузна на брега и се върна със съобщението, че всички мъже от семейството на Леонсия отсъствуват, Франсис слезе на брега, където я бе видял за първи път. Нямаше и следа нито от девойки със сребърни револвери, нито от мъже с пушки. Всичко тънеше в мир и единственото живо същество на брега беше едно дрипаво индианче, което при вида на монетата веднага се съгласи да занесе бележка на младата сеньорита в голямата хасиенда. Докато пишеше набързо на листче, откъснато от бележника си: „Аз съм човекът, когото взехте за Хенри Морган, и Ви нося вест от него…“, Франсис съвсем не подозираше, че е пред прага на редица злощастия, които щяха да го сполетят със същата бързина и стремителност, както и при първото му идване.

Всъщност, ако можеше да надзърне над издатината на скалата, о която се беше облегнал, докато съчиняваше бележката до Леонсия, щеше с изненада да види самата млада дама да излиза като морска богиня от водата след освежаваща баня. Но той спокойно продължаваше да пише, а индианчето бе погълнато от тази операция още повече от него, тъй че след като заобиколи скалата, Леонсия ги забеляза първа. Тя се сдържа да не извика, обърна се и побягна слепешката към зеленото прикритие на джунглата.

Почти веднага след това уплашеният й писък го предупреди, че тя е някъде наблизо. Бележката и моливът паднаха на пясъка, Франсис се втурна по посока на вика и се сблъска с мократа полуоблечена млада жена, която се дърпаше заднишком от това, което я бе накарало да изпищи. Неочакваното сблъскване изтръгна от нея втори уплашен вик, преди да може да се обърне и да разбере, че това не е нападател, а спасител.

С лице, побеляло от уплаха, девойката се стрелна покрай него и се препъна в индианчето, но не се спря, докато не се озова на открития пясък.

— Какво има? — попита Франсис. — Ранена ли сте? Какво се е случило?

Тя му посочи голото си коляно, където две малки капчици кръв се бяха показали една до друга от две едва забележими ранички.

— Усойница — каза. — Смъртоносна усойница. След пет минути ще бъда мъртва и се радвам; радвам се, защото тогава няма вече да терзаете сърцето ми.

Тя му се закани с пръст, опита се да го укори още веднъж, но не можа да проговоря и падна в безсъзнание на пясъка.

Франсис знаеше за змиите на Централна Америка само онова, което бе чувал от хората, но и то беше достатъчно страшно. Разправяха, че дори мулета и кучета умирали в ужасни мъки пет или десет минути след ухапване от змийчета, дълги две-три педи. „Нищо чудно, че припадна — помисли си той; — без съмнение това е влиянието на тази ужасно бързо действуваща отрова.“ Знанията му за лекуването при ухапване от змия почиваха също върху чутото, но в паметта му проблесна мисълта, че трябва да се направи турникет, за да се спре кръвообращението над раната и да не се позволи отровата да стигне до сърцето.

Той извади носната си кърпа, върза я хлабаво над коляното на девойката, вмъкна под нея изхвърлена от морето пръчка и с въртене жестоко пристегна кърпата, После, пак според онова, което беше чувал, с бързи движения отвори малкото острие на джобното си ножче, обгори го с няколко клечки кибрит, за да го обеззарази, и внимателно, но неумолимо го заби в двете ранички, направени от зъбите на змията.

Сам той беше уплашен до смърт, действуваше с трескава пъргавина и се опасяваше, че всеки момент прекрасното тяло пред него може да се свие от гърчовете на смъртта. Според това, което беше чувал, жертвите на змийската отрова започвали бързо да подпухнат до невероятни размери. Преди още да свърши с отварянето на раните от змийските зъби, беше решил какви ще бъдат следващите мерки. Първо, щеше да изсмуче по възможност всичката отрова; след това да запали цигара и да обгори с нея отворените рани.

Но още докато правеше кръстообразните разрези с върха на ножчето си, девойката неспокойно се размърда.

— Легнете! — заповяда Франсис на Леонсия, която седна тъкмо когато той се наведе, за да изсмуче отровата.

В отговор получи звънка плесница от малката й ръка. В същия миг от джунглата, подскачайки, се появи индианчето; хванало за опашката мъртво змийче, то го размахваше и възторжено крещеше:

— Лабари! Лабари!

Франсис схвана тези викове в най-лош смисъл.

— Легнете и мирувайте! — рязко повтори той. — Нямате нито секунда за губене.

Но Леонсия не виждаше нищо освен мъртвата змия. Облекчението й бе очевидно, обаче Франсис не го забеляза, защото пак се наведе, за да пристъпи към класическото лекуване на ухапване от змия.

— Да не сте посмели! — заплаши го девойката. — Това е само една наскоро излюпена лабари, ухапването й е безвредно. А аз помислих, че е усойница. Приличат си, когато лабари е още малка.

Тя усети болка от спрелия кръвообращението й турникет, погледна надолу и видя вързаната около крака й носна кърпа.

— О, какво сте направили?

Ярка руменина се разля по лицето й.

— Но това беше само мъничка лабари! — упрекна го тя.

— Вие ми казахте, че било усойница — възрази Франсис.

Леонсия закри, лицето си с ръце, розовите й уши пламтяха. Въпреки това Франсис беше готов да се закълне, че тя се смееше (освен ако не беше изпаднала в истерия), и за първи път разбра колко трудно наистина беше да изпълни поетото от него задължение — да сложи на пръста й пръстен от друг мъж. Затова с усилие на волята той си наложи да не обръща внимание на нейната хубост и чар и жлъчно подхвърли:

— А сега предполагам, че някой от вашите господа ще ме надупчи целия заради това, че не мога да различа лабари от усойница. Бихте могли да повикате някой от ратаите да го направи. Или може би бихте искали да ми теглите куршума самата вие.

Но тя като че ли не го чу, защото скочи бързо и гъвкаво, както и трябваше да се очаква от създание с такова великолепно телосложение, и затупа с крак в пясъка.

— Изтръпна… кракът ми — обясни тя, този път без да крие смеха, си в шепи.

— Постъпвате съвсем позорно — преднамерено й подхвърли Франсис, — щом смятате, че аз съм убил чичо ви.

При това подсещане Леонсия спря да се смее и лицето й пребледня. Тя не отговори, но се наведе и с треперещи от гняв пръсти се опита да развърже кърпата, сякаш й се гадеше от нея.

— Чакайте да ви помогна — любезно предложи той.

— Звяр! — избухна Леонсия. — Дръпнете се настрана. Сянката ви пада върху мене!

— Сега сте прелестна, очарователна! — подразни я той, като потискаше неудържимо надигналото се желание да я стисне в прегръдките си. — Сега сте точно такава, каквато ви запомних миналия път тука на брега, когато ме упреквахте, че не ви целунах, а в следния миг ме целунахте вие — да, да, целунах те ме, — а след още един миг заплашвахте завинаги да повредите храносмилането ми с мъничкото си пистолетче. Не, не сте се променили изобщо. Вие сте си същата необуздана Леонсия. По-добре ще е да ми позволите да развържа кърпата. Не виждате ли, че възелът се е затегнал? Вашите пръстчета никога не ще се справят с него.

Тя, тупна с крак, обзета от такъв гняв, че не можеше да проговори.

— Имам късмет, че не носите вашата играчка, когато отивате да се къпете — продължаваше да я дразни Франсис, — иначе тука на брега много скоро щяха да погребат един твърде мил млад мъж, който има само най-добри намерения.

В този миг индианчето се върна тичешком с хавлията на Леонсия, която тя дръпна от него и бързо облече. След това, с помощта на момчето, се залови за възела. Когато двамата свалиха кърпата, девойката я захвърли надалече, сякаш това наистина беше някоя усойница.

— Такова мръсно нещо! — възкликва тя, за да го уязви.

Обаче Франсис, който все още се мъчеше, да притъпи влечението си към нея, бавно поклати глава и рече:

— Това няма да ви спаси, Леонсия, Аз ви белязах със свой знак, който никога не ще се заличи.

Той посочи разрезите, които бе направил на коляното й и се изсмя.

— Знакът на звяра! — отвърна девойката я се обърна да си върви. — Предупреждавам ви да се махнете оттука, господин Хенри Морган.

Но Франсис й прегради пътя.

— А сега да поговорим сериозно, госпожице Солано — каза той с друг тон. — Изслушайте ме. Хвърляйте колкото си искате мълнии с очи, но не ме прекъсвайте. — Той се наведе и вдигна бележката, която беше започнал да пише. — Тъкмо се канех да ви изпратя това по момчето, когато изпищяхте. Вземете го. Прочетете го. То няма да ви ухапе. Не е усойница.

Макар и да отказа да вземе писмото, Леонсия неволно плъзна поглед но първия ред:

„Аз съм човекът, когото взехте за Хенри Морган…“

Изненадана, тя го погледна с очи, които не можеха да разберат, но които се досещаха за много неясни неща.

— Честна дума — сериозно каза Франсис.

— Вие… не… сте… Хенри? — едва промълви тя.

— Не, не съм. Бъдете така добра да го вземете и да го прочетете.

Този път Леонсия го послуша, а той впи очи в лицето на тази блондинка, придобило от лъчите на тропическото слънце златистоматов тен, който придаваше цвят на кръвта под кожата или пък самата кръв му придаваше удивителния златистоматов тен.

Сякаш събуден от сън, той изведнъж разбра, че гледа в уплашените й, питащи кадифенокафяви очи.

— И кой е трябвало да подпише това? — повтори девойката.

Франсис се съвзе и се поклони.

— Но името?… Вашето име?

— Морган, Франсис Морган. Както обяснявам в писмото, Хенри и аз сме някакви далечни роднини — четиридесет и пети братовчеди или нещо подобно.

За негово изумление в очите й внезапно се появи дълбоко съмнение и те заблестяха от познатия му вече гняв.

— Хенри — с упрек каза тя. — Това е хитрост, дяволска въдица, на която се мъчите да ме хванете. Разбира се, вие сте Хенри!

Франсис посочи мустачките си.

— Пуснали сте ги междувременно — предизвикателно рече Леонсия.

Той запретна левия ръкав и й показа ръката си между китката и лакътя. Но по лицето й не пролича, че разбира какво може да значи това.

— Спомняте ли си белега? — попита я Франсис.

Леонсия кимна.

— Намерете го тогава.

Тя се наведе, плъзна бърз поглед по ръката, нищо не намери, бавно поклати глава и със запъване промълви:

— Аз… аз ви моля да ми простите. Ужасно съм се заблудила и като си помисля как… как се държах с вас…

— Целувката беше възхитителна! — закачливо възрази той.

Тя си припомни по-скорошни произшествия, погледна коляното си и потисна, по негова преценка, най-очарователен смях.

— Казвате, че ми носите вест от Хенри — рязко промени темата девойката. — И че той е невинен?… Истина ли е? О, толкова ми се иска да ви повярвам!

— Аз съм напълно убеден, че е толкова виновен в убийството на чичо ви, колкото и аз…

— Тогава не ми казвайте нищо повече, поне засега — радостно го прекъсна тя. — Първо трябва да ви се извиня, при все че, както трябва да признаете, някои неща, които направихте и казахте, бяха отвратителни. Нямахте право да ме целувате.

— Ако си спомняте — възрази той, — аз го направих под дулото на револвера. Можех ли да зная дали няма да ме застреляте, ако не го сторех.

— О, млъкнете, млъкнете! — замоли се девойката. — Сега трябва да дойдете с мене у дома. А пътем можете да ми разкажете за Хенри.

Очите й случайно се спряха върху кърпичката, която бе захвърлила с такова презрение. Тя изтича и я вдигна.

— Бедничката ми несправедливо обидена кърпичка — галено проточи тя. — И от теб трябва да поискам прошка. Ще те опера сама и… — Тя вдигна очи към Франсис и продължи: — И ще ви я върна, сър, чиста и свежа, цялата пропита от сърдечната ми благодарност…

— Ами знакът на звяра? — попита я младият мъж.

— Много се извинявам — рече тя с разкаяние.

— А ще ми позволите ли да хвърлям сянката си върху вас?

— Разбира се! Разбира се! — весело възкликна Леонсия. — Ето! Сега съм във вашата сянка. И да тръгваме.

Франсис хвърли едно песо на хилещото се индианче, обърна се и в най-добро настроение я последва през тропическия гъсталак по пътеката, която водеше към бялата хасиенда.

Разположилият се на широката веранда пред хасиендата на Солановци Алварес Торес видя през тропическите храсти двойката, която се приближаваше по лъкатушещия към къщата път. И това, което видя, го накара да заскърца със зъби и да стигне до много погрешни заключения. Той замърмори полугласно проклятия и забрави цигарата си.

А това, което видя, бяха Леонсия и Франсис, толкова задълбочени и увлечени от разговора си, че бяха забравили за всичко наоколо. Той видя как думите и ръкомаханията на Франсис станаха тъй убедителни, че накараха Леонсия изведнъж да се спре, заслушана в неговите молби. След това — и Торес почти не можеше да повярва на очите си — той видя как Франсис извади пръстен, а Леонсия, извърнала лице, протегна лявата си ръка и остави младия мъж да го сложи на средния й пръст. Онзи пръст, на който се носи годежен пръстен, и Торес беше готов да се закълне, че е така.

Всъщност цялата работа се състоеше в това, че Леонсия бе позволила Франсис да й сложи отново годежния пръстен на Хенри. Но и той не разбираше защо Леонсия го прие без особено желание.

Торес захвърли изгасналата цигара, яростно засука мустаците си, сякаш за да уталожи собствената си възбуда, и се запъти да ги пресрещне на верандата. Той не отговори на поздрава на девойката. Вместо това, с изписалия се на лицето му несдържан гняв, присъщ на латинската раса, се нахвърли върху Франсис:

— Не може да се очаква от един убиец да изпитва срам, но може да се очаква най-просто приличие!

Франсис своенравно се усмихна.

— Пак започва същото! — каза той. — Още един смахнат в тази смахната страна. За последен път, Леонсия, аз се видях с този господин в Ню Йорк. Тогава много му се искаше да свърши с мен една работа. Сега го срещам тука и първото нещо, което ми казва, е, че съм непочтен, безсрамен убиец.

— Сеньор Торес, трябва да се извините — ядосано заяви девойката. — В дома на Солано ние нямаме навика да допускаме гостите ни да бъдат оскърбявани.

— В такъв случай, доколкото разбирам, в дома на Солано сте свикнали случайни авантюристи да убиват вашите мъже — сопнато отвърна той. — Никоя жертва не е прекалено голяма, щом се прави в името на гостоприемството.

— Не се заблуждавайте, сеньор Торес — любезно го посъветва Франсис. — Вие сте на погрешен път. Аз зная в какво се състои грешката ви. Вие смятате, че аз съм Хенри Морган. Аз съм Франсис Морган и не толкова отдавна ние сключихме сделка в кабинета на Ригьн в Ню Йорк. Ето ви мойта ръка. Стиснете я и това ще бъде достатъчно като извинение при тези обстоятелства.

Торес, зашеметен за миг от грешката си, пое протегнатата ръка и замърмори извинения и пред Франсис, и пред Леонсия.

— А сега — през смях заговори радостно домакинята и плесна с ръце, за да повика прислужника — трябва да настаня господин Морган и да отида да се облека. А след това, сеньор Торес, ако ни простите, ще ви разкажем за Хенри.

Леонсия си отиде, Франсис се запъти към отредената му стая, воден от млада и хубава метиска, а в това време умът на Торес отново заработи и той почувствува безкрайно изумление и яд. Нали човекът, когото бе видял да слага годежен пръстен на Леонсия, бе нов и непознат за нея. За миг той потъна в трескави и гневни размишления. Леонсия, която мислено винаги бе наричал царица на своите мечти, изневиделица се беше сгодила с непознат гринго от Ню Йорк. Това беше невероятно, чудовищно!

Торес плесна с ръце, повика файтона, с който беше дошъл от Сан Антонио, и вече се отдалечаваше по пътя, когато Франсис излезе на верандата, за да поговори с него за разни подробности относно мястото, където беше скрито съкровището на стария Морган.

След като се наобядваха, щом вятърът задуха откъм сушата, което предсказваше благоприятно време и бързо пътуване през лагуната Чирики и нататък до островите Бик и Телец, обзет от нетърпение да занесе на Хенри радостната новина, че пръстенът му краси пръстчето на Леонсия, Франсис най-решително се отказа от гостоприемното й предложение да остане да пренощува и да се запознае с Енрико Солано и снажните му синове. Франсис имаше и още една причина да ускори заминаването си. Присъствието на Леонсия бе непоносимо за него и то ни най-малко в неблагоприятен за нея смисъл. Той бе очарован, увлечен по нея до такава степен, че не смееше да се поддаде на това очарование и увлечение, ако искаше да удържи на мъжката си честна дума, дадена на човека с платнените панталони, който дори и в този миг копаеше дупки в пясъците на остров Бик.

И тъй, Франсис потегли с писмо от Леонсия до Хенри в джоба. Сбогуването беше много кратко. С въздишка, потисната тъй бързо, че Леонсия се чудеше дали наистина я беше чула, или само си я беше въобразила, той си дръпна ръката и тръгна. Девойката изпрати с поглед отдалечаващата се фигура, докато се загуби по пътя, след това загледа със смътна тревога пръстена на ръката си.

От брега Франсис даде знак на закотвената „Анхелика“ да му изпратят лодка. Но преди още да я пуснат във водата, на брега изскочиха шестима конници с револвери на кръста, с пушки, преметнати през седлата, и в галоп се понесоха към него. Двама препускаха отпред. Останалите четирима бяха мелези и имаха вид на разбойници. В единия от двамата водачи Франсис позна Торес. Всички пушки се насочиха срещу Франсис и не му остана нищо друго, освен да изпълни заповедта, изръмжава от непознатия водач, и да вдигне ръце.

— Само като си помисли човек — гласно изрази мнението си Франсис. — Едно време, едва онзи ден… или това е било преди милион години… аз смятах играта на бридж при един долар точката за много вълнуващо изживяване. Сега, господа, вие на конете, дето заплашвате с оръжието си да вкарате насилствено чужди тела в нещастната ми плът, кажете ми какво става. Нима никога не ще мога да напусна този бряг без огнестрелни усложнения? Какво ви трябва: моите уши или само мустаците?

— Ти ни трябваш — отговори непознатият водач, чиито мустаци стърчаха със същата магнетична сила, която блестеше и в лукавите му черни очи.

— А кой, в името на първородния грях и всички прекрасни влечуги, сте вие?

— Това е негова милост синьор Мариано Веркара-е-Ихос, полицейският началник на Сан Антонио — отговори Торес.

— Сега я втасахме! — изсмя се Франсис, като си спомни как му го бе описал Хенри. — Сигурно смятате, че съм нарушил някакво правило на пристанищната служба или санитарно предписание, като съм хвърлил котва тука. Но тези въпроси ще трябва да уредите с моя капитан, капитан Трефетен, един много почтен господин. Аз съм само наемател на шхуната, обикновен пътник. Ще се уверите, че капитан Трефетен е много добре запознат с морските закони и обичаи.

— Търсен сте за убийството на Алфаро Солано — гласеше отговорът на Торес. — Не можахте да ме излъжете, Хенри Морган, с приказките си в хасиендата, че сте били някой друг. Аз познавам този друг. Той се казва Франсис Морган и мога без всяко колебание да добавя, че не е убиец, а почтен човек.

— Нови двайсет! — възкликна Франсис. — И въпреки това вие се ръкувахте с мен, сеньор Торес.

— Излъгах се — печално призна Торес. — Но само за миг. Ще се предадете ли без съпротива?

— Като че ли… — Франсис красноречиво сви рамене и погледна шестте пушки. — Предполагам, че делото ми ще бъде разгледано pronto и на разсъмване ще ме обесите.

— Правосъдието се върши бързо в Панама — отговори шефът на полицията на понятен английски, макар и с чудноват изговор. — Но не чак толкова бързо. Няма да ви обесим на разсъмване. В десет часа сутринта е по-удобно във всяко отношение, не мислите ли?

— О, разбира се — отвърна Франсис. — Нека да е в единадесет или в дванадесет, по пладне, за мен няма значение.

— Ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас, сеньор — каза Мариано Веркара-е-Ихос, но мекият тон не можете да прикрие непреклонността на намеренията му. — Хуан! Игнасио! — заповяда той на испански. — Слезте от конете! Вземете му оръжието. Не, не е нужно да му връзвате ръцете. Сложете го на коня зад Грегорио.


Озовал се в чисто белосана килия с пет фута дебели кирпичени стени и пръстен под, покрит с телата на заспалите пет-шест затворени пеони, Франсис се вслуша в долитащото немного отдалече чукане, спомни си съдебния процес, от който току-що беше излязъл, и тихо и продължително изсвири. Часът беше осем и половина вечерта. Процесът беше започнал в осем. Чукането подсказваше, че коват скелето — това високо място, на което му бе съдено в десет часа сутринта да увисне в пространството, вдигнат от земята с въже, увито около врата му. Съденето бе траяло половин час според часовника му, Двадесет минути щяха да бъдат достатъчни, ако Леонсия не се беше втурнала в залата и проточила заседанието с десетте минути, любезно дадени й като на високопоставена дама от семейство Солано.

— „Шефът беше прав — призна Франсис в разговор със самия себе си. — В Панама правосъдието наистина се раздава бързо.“

Само притежаването на адресираното до Хенри Морган писмо, което му беше дала Леонсия, бе достатъчно, за да го осъдят. Останалото беше лесно. Половин дузина свидетели дадоха показания за убийството и потвърдиха, че е било извършено именно от него. Същите показания даде и самият шеф на полицията. Единственият светъл миг бе внезапното появяване на сцената на Леонсия, съпровождана от една трепереща от старост леля от семейство Солано. Това бе наистина мил жест — борбата, която прекрасната девойка води за неговия живот, въпреки факта, че безполезността й бе предрешена.

Когато тя го накара да запретне ръкава и покаже лявата си ръка, Франсис забеляза шефът на полицията презрително да свива рамене. Чу Леонсия да засипва Торес с пламенни думи, изречени на испански и твърде бързо, за да може да ги разбере. След това видя и чу ръкомаханията и рева на изпълнилата съдебната зала сган, когато Торес стана да отговаря на съда.

Но това, което не видя, беше как Торес размени шепнешком няколко думи с шефа, докато си пробиваше път през тълпата до свидетелската скамейка. Франсис не забеляза тази малка подробност, а също така нямаше представа, че Ригън плаща на Торес, за да го задържи колкото може по-дълго, а ако е възможно и завинаги, далеч от Ню Йорк; не знаеше и това, че самият Торес е влюбен в Леонсия и изгаря от ревност и безпределна злоба.

Всичко това не му позволи да прозре играта, криеща се зад въпроса на Леонсия, принудил Торес да признае, че никога не е виждал белег на лявата ръка на Франсис Морган. Когато Леонсия се обърна с тържествуващ поглед към дребничкия стар съдия, шефът на полицията излезе напред и гръмогласно го запита:

— Можете ли да се закълнете, че някога сте виждали белег на ръката на Хенри Морган?

Торес се смути и обърка, погледна сащисано съдията и умолително Леонсия и най-после, без да проговори, поклати глава в знак, че не може да се закълне.

Тълпата дрипльовци тържествуващо зарева. Съдията прочете присъдата, ревът се удвои и Франсис набързо, но не без известна съпротива от негова страна, бе отведен в килията от жандармите и комисаря, които явно се мъчеха да го спасят от сганта, нежелаеща да чака за неговата смърт до десет часа сутринта на другия ден.

„Този нещастник Торес, как го загази с белега на Хенри!“ — размишляваше със съчувствие Франсис, когато някой дръпна резетата на неговата врата и той скочи на крака пред появилата се Леонсия.

В първия миг тя не отговори на поздрава му, а се нахвърли върху комисаря с гневен поток от испански думи и със заповеднически жестове, които го накараха да отстъпи, понеже веднага нареди на тъмничаря да премести пеоните в други килии, а сам се извини с нервен поклон, излезе и затвори вратата.

И тогава Леонсия загуби самообладанието си и се разрида на рамото на Франсис, в неговите обятия.

— Проклета страна! Проклета страна! Тук няма доблест!

И както държеше в прегръдката си гъвкавата й снага, безгранично прелестна с влудяващата си женственост, Франсис си спомни за Хенри с платнените му панталони и сомбреро с увиснали поли, с боси крака, ровещ дупки в пясъците на остров Бик.

Той се помъчи да се изтръгне от тези прекрасни: обятия, но успя да го стори само наполовина. И все пак, като се дръпна на толкова незначително разстояние, опита се да действува по повелите на разума, а ле на тъй силно завладелите го чувства.

— Е, сега лай-после разбрах какво значи „инсцениран процес“ — заговори той съвсем не за това, което подсказваше сърцето му. — Ако тези ваши латински съотечественици разсъждаваха по-спокойно, вместо да действуват толкова буйно, биха могли да строят железници и да допринасят за развитието на страната. Това дело беше направо една необуздана инсценировка. Те просто знаеха, че съм виновен и така им се искаше да ме накажат, че дори не си направиха труд да потърсят доказателства или да установят самоличността ми. Защо да отлагат? Те знаеха, че Хенри Морган е заклал Алфаро. Те знаеха, че аз съм Хенри Морган! Когато човек знае, защо да се мъчи да разследва?

Девойката бе глуха за думите му: тя хълцаше н се мъчеше да се притисне към него, докато той говореше, а когато младият мъж свърши, беше отново в обятията му, долепила се до него с уста, повдигната към неговата; и преди той сам да разбере, неговите устни се впиха в нейните.

— Обичам те! Обичам те! — шепнеше тя откъслечно.

— Не! Не! — отричаше се Франсис от онова, което най-много желаеше. — Ние толкова много си приличаме с Хенри. Вие обичате Хенри, а аз не съм Хенри.

Тя го пусна отривисто, свали пръстена на Хенри от ръката си и го захвърли на пода. Франсис беше така замаян, че нямаше представа какво можеше да се случи в следващия миг, ако не го беше спасил комисарят, който влезе с часовник в ръка, и забил очи в него, се стараеше да не види нищо друго освен миговете отброявани от секундната стрелка.

Леонсия гордо се изправи, но малко остана да се разридае отново, когато Франсис сложи пръстена на Хенри обратно на пръста й и й целуна ръка за сбогом. Преди да прекрачи прага, тя се обърна и с беззвучно движение на устните си му пошепна: „Обичам те!“

Точно в десет часа изведоха Франсис във вътрешния двор на затвора, където се издигаше бесилката. Тука, весели и шумни, бяха се събрали всички жители на Сан Антонио, както и голяма част от околното население; тука бяха и Леонсия, Енрико Солано и петте му снажни синове. Енрико и синовете му се горещяха и перчеха, но шефът на полицията, подкрепян от комисаря и жандармите му, оставаше непреклонен. Напразно Леонсия се мъчеше да се доближи до Франсис, когато го закараха до бесилката, и напразно Солановци я убеждаваха да напусне двора. Все тъй напразно баща й и братята й уверяваха, че Франсис не е човекът, търсен от правосъдието. Шефът на полицията презрително се, усмихна и заповяда да се пристъпи към екзекуцията.

След като се качи на скелето и застана под самата бесилка, Франсис се отказа от молитвите на свещеника и му каза на испански, че невинно осъденият на обесване човек не се нуждае от застъпничеството на оня свят, но хората, които го бесят, имат нужда от такова застъпничество.

Те вече бяха вързали краката на Франсис и тъкмо връзваха ръцете, а хората, които държаха клупа и черната качулка, бяха готови да му ги сложат, когато отвън се чу приближаващ се пеещ глас; той пееше:

Гръб до гръб двамина с тебе

бихме се с цял екипаж…

Почти припадналата Леонсия се съвзе при звука на този глас и извика с несдържана радост, когато видя Хенри Морган да блъска настрана стражите при портата, които се мъчеха да му преградят пътя, и да влиза в двора.

Единственият, който изпита досада от появяването му, бе Торес, но никой не забеляза това в настъпилата суматоха. Населението бе съгласно с шефа, който сви рамене и заяви, че няма значение дали ще е единият или другият, стига да продължи бесенето. Тогава Солановци започнаха да твърдят, че Хенри също не е виновен в убийството на Алфаро. Но изходът бе намерен от Франсис, който се обади от скелето, докато му развързваха ръцете и краката, и надвика общата врява:

— Вие съдихте мен! Не сте съдили него! Не можете да обесите човек без съд! Трябва да го съдите!

И когато Франсис слезе от скелето и стисна десницата на Хенри с двете си ръце, комисарят, следван от шефа, надлежно арестува Хенри Морган за убийството на Алфаро Солано.

Загрузка...