Сърцата на тримата

ГЛАВА VI

Мариано Веркара-е-Ихос, полицейският началник на Сан Антонио, се облегна на стола си в съдебната зала и със спокойна, доволна усмивка си сви цигара. Делото завърши точно както бе предрешено. Той не беше оставил дребничкия стар съдия да пие нито чаша мескал през целия ден и бе възнаграден с това, че съдията разгледа делото и произнесе присъда според предварителната програма. Не беше направил нито една грешка. Шестимата избягали пеони бяха тежко глобени и върнати обратно на плантацията в Сантос. Срокът на робския им договор бе удължен, за да отработят глобата. А шефът на полицията забогатя от тази сделка с двеста американски златни доларчета. „Тези гринго в Сантос — мислеше си с усмивка той — са хора, с които си струва да поддържаш връзка. Вярно е, че допринасят за напредъка на страната с плантацията си за агава. Но има и нещо по-хубаво от това: те имат пари в невероятно количество и плащат добре за разните малки услуги, които мога да им окажа.“

Устата му се разтегна още повече, когато поздрави Алварес Торес.

— Вижте какво — тихо зашепна на ухото му Торес. — Можем да се отървем и от ония двамата дяволи, Моргановците. Тази свиня Хенри ще намаже въжето утре. Нищо не ни пречи още днес да пратим на оня свят и оная свиня Франсис.

Шефът не проговори и само въпросително вдигна вежди.

— Посъветвах го да нападне затвора. Солановци повярваха на лъжите му и се съюзиха с него. Сигурно ще направят опит за нападение тази вечер. Няма да успеят по-рано. От вас зависи да се подготвите за тая работа и да се погрижите Франсис Морган да бъде на всяка цена убит в схватката.

— Заради какво и защо? — реши да се противопостави шефът. — Аз искам да махна от пътя Хенри. А пък тоя Франсис нека си върви обратно в любимия си Ню Йорк.

— Трябва да го пратим на оня свят още днес, вие сам ще прецените съображенията. Както знаете от моите телеграми, които изпращам чрез правителствената радиостанция и които вие четете…

— При което условие ви издействувах позволение да използувате правителствената станция — напомни му шефът.

— И от което не се оплаквам — увери го Торес. — Но както казах, вие знаете, че отношенията ми с нюйоркчанина Ригън са поверителни и важни. — Той притисна ръка до джоба на сакото си. — Току-що получих нова телеграма. С нея ме задължават да задържа тая свиня Франсис за един месец, а ако не го оставя да се върне в Ню Йорк изобщо (не вярвам криво да съм разбрал сеньор Ригън), ще бъде още по-добре. Та ако сполуча в тая работа, и вие няма да сте на загуба.

— Но вие не сте ми казали нито колко сте получили, нито колко ще получите — опипа почвата шефът.

— Това е частно споразумение, пък и не е чак толкова много, колкото си въобразявате. Той е стиснат човек, тоя сеньор Ригън, стиснат човек. Но въпреки всичко аз честно ще разделя с вас печалбата да тази сделка.

Шефът кимна в знак на съгласие, сетне добави:

— Ще вземете ли поне хиляда златни долара?

Предполагам. Не вярвам тая ирландска борсаджийска свиня да ми плати по-малко; а ако тая свиня Франсис остави костите си в Сан Антонио, петстотин са ваши.

— Няма ли да ви плати сто хиляди в злато? — продължаваше да разпитва шефът.

Торес се изсмя, като че бяха му казали шега.

— Все ще е повече от хиляда — настояваше шефът.

— Може и да се покаже щедър — отговори Торес. — Може и да моя даде още петстотин отгоре, половината от които, естествено, както вече казах, също ще бъдат ваши.

— Още сега оттука ще отида в затвора — заяви шефът. — Можете да бъдете сигурен в мене, сеньор Торес, както аз съм сигурен във вас. Елате. Ще отидем незабавно, веднага, вие и аз, и ще можете сам да видите приготовленията, които ще направя за посрещането на тоя Франсис Морган. Още не съм забравил как се борави с пушка. Освен това ще наредя на трима жандарми да стрелят само в него. Та казвате, че тоя гринго, това куче, ще щурмува нашия затвор, а? Хайде. Тръгваме веднага.

Той се изправи и захвърли цигарата си с демонстративна решителност и енергия. Но едва беше прекосил половината стая, когато някакво дрипаво момче, запъхтяно и потно, го дръпна за ръкава в захленчи:

— Нося ви новина. Нали ще ми платите за нея, внсокоуважаван сеньоре? Тичал съм из целия път.

— Ще те пратя в Сан Хуан, лешоядите да ти кълват месата, мършо негодна такава! — отговори шефът.

Момчето се сви от заплахата, но празният стомах, немотията и желанието да изкара пари за билет за следващия бой с бикове му вдъхнаха смелост.

— Помнете, че аз ви донесох новината, сеньор, тичал съм из целия път, душа не ми е останала, както виждате, сеньор. Ще ви я кажа, но нали ще помните, че аз бях този, който е тичал целия път и ви я казах пръв?

— Да, да, ще помня, говедо такова. Но тежко ти, ако наистина го запомня. Каква е тази глупава новина? Тя може да не струва и едно сентаво. И ако не струва и толкова, ще те накарам да съжаляваш, че си видял слънчевия лик. И лешоядите на Сан Хуан ще ти се видят рай в сравнение с това, което ще те сполети.

— Затворът — заговори на пресекулки момчето. — Новият гринго, тоя, дето щяха да го бесят вчера, вдигна във въздуха стената на затвора. Божичко мили! Дупката е колкото камбанарията на катедралата. А другият гринго, тоя, дето толкова му прилича, същият, дето щяха да го обесят утре, избяга през дупката. Оня сам го измъкна през дупката. Аз видях това със собствените си очи и веднага се спуснах тичешком чак дотука, и вие ще помните…

Но шефът на полицията вече беше впил унищожаващ поглед в Торес.

— Та казвате, ако този сеньор Ригьн прояви княжеска разточителност, може да ни даде, на вас и на мен, щедрата сума, която споменахте, а? Пет пъти по толкова, десет пъти по толкова ще трябва да плати, щом този гринго, този тигър, руши законността и реда и здравите стени на нашите затвори.

— Както и да е, тава трябва да е лъжлива тревога, само сламката, която сочи накъде духа вятърът в намеренията на този Франсис Морган — промърмори с кисела усмивка Торес. — Не забравяйте, че идеята да нападне затвора му дадох аз.

— В такъв случай вие и сеньор Ригън ще платите хубавата стена на затвора, нали? — попита шефът, но после, след кратко мълчание добави: — Не че вярвам наистина да го е направил. Това не е възможно. Дори и един глупав гринго не би посмял.

През вратата на съдебната зала, с пушка в ръка, с още течаща по лицето му кръв от цепнатата кожа на главата, влезе жандармът Рафаел и разбута любопитните, които вече бяха започнали да се трупат около Торес и шефа.

— Унищожени сме! — бяха първите думи на Рафаел. — Затворът е почти разрушен! Динамит! Сто фунта динамит! Хиляда фунта! Ние храбро се втурнахме да спасяваме затвора. Но той хвръкна във въздуха… хилядата фунта динамит. Аз паднах в безсъзнание с пушка в ръка. Когато дойдох на себе си, се огледах. Всички други, храбрият Педро, храбрият Игнасио, храбрият Аугустино, всички лежаха наоколо ми мъртви, — Той би могъл да каже „мъртвопияни“, но латиноамериканската му природа бе така устроена, че описваше катастрофата с най-силни и трагични краски, както наистина я виждаше във въображението си. Те лежаха мъртви. Може и да не са мъртви, а само зашеметени. Аз запълзях. Килията на този гринго Морган беше празна. В стената имаше огромна, страхотна дупка. Изпълзях през дупката на улицата. Там имаше голяма тълпа. Но този гринго Морган го нямаше. Поприказвах с един безделник, който беше видял всичко и знаеше. Чакали ги коне. Препуснали към брега. Там имало шхуна с вдигната котва. Тя плавала назад-напред и ги чакала. Тоя Франсис Морган яздел с един чувал злато на седлото си. Безделникът го видял. Бил голям чувал.

— Ами дупката? — попита шефът. — Дупката в стената?

— По-голяма е от чувала, много по-голяма! — отговори Рафаел. — Ню чувалът бил голям. Така ми каза безделникът. И той яздел с чувала на седлото си.

— Моят затвор! — възкликна шефът. Той измъкна кама, скрита в сакото под лявата му мишница, и високо я вдигна за острието така, че дръжката заприлича на истински кръст, на който бе изящно гравиран разпнатият Христос. — Кълна се във всички светии, че ще си отмъстя. Моят затвор! Нашето правосъдие! Нашата законност!… Коне! Дайте коне! Жандарм, коне! — Той се завъртя към Торес, сякаш беше чул някакво възражение, и закрещя: — По дяволите сеньор Ригън! Тука съм засегнат самият аз!

Това е предизвикателство спрямо мене! Затворът ми е разрушен! С мойта законност… с нашата законност са се подиграли, драги приятели! Коне! Коне! Реквизирайте ги из улиците! По-бързо! По-бързо!

Капитан Трефетен, собственикът на „Анхелика“, син на индианка от племето маи и на ямайски негър, крачеше по тясната задна палуба на шхуната си, гледаше към брега на Сан Антонио, където можеше да различи лодката си, която се завръщаше препълнена с хора, и размишляваше дали не е по-добре да избяга от своя налудничав наемател американец. Същевременно размишляваше дали няма да е по-добре да остане, да развали договора и да сключи нов на тройно по-висока цена, защото се терзаеше от противоречията на смесената си кръв. Негърската жилка клонеше към благоразумие и спазване на панамските закони. Индианската жилка го подбутваше към беззаконие и примамливи стълкновения.

Индианската кръв на майка му се наложи в борбата и го накара да вдигне кливера, да свали главното платно и да се насочи към брега, за да прибере по-бързо идващата лодка. Когато забеляза пушките в ръцете на Солановцн и двамата Моргановци, той насмалко не обърна шхуната, за да ги зареже и избяга. Но когато забеляза на кърмата на лодката жена, жаждата за романтика и трупане на пари му подсказаха да остане и да вземе лодката на борда. Защото капитан Трефетен знаеше: появи ли се в разправиите между мъжете жена, ръка за ръка е нея се появяват опасността и печалбата.

И жената, опасността и печалбата — Леонсия, пушките и един чувал пари — се качиха на борда едно през друго, тъй като поради слабия вятър капитанът не си даде труд да поспре шхуната.

— Радвам се да ви видя на борда, сър — обърна се капитан Трефетен към Франсис и белите му зъби блеснаха между усмихнатите устни. — Но кой е този човек? — той посочи с кимане Хенри.

— Приятел, капитане, мой гост, всъщност роднина.

— Ами смея ли да ви попитам, сър, кои са тези господа, които така бясно препускат по брега?

Франсис хвърли бърз поглед към групата конници, които се носеха в галоп по пясъка, грабна безцеремонно бинокъла от ръката на капитала и загледа с него.

— Начело е самият шеф — съобщи той на Леонсия, баща й и братята, — води цял куп жандарми. — Изведнъж той отривисто възкликна, напрегнато се втренчи с бинокъла и поклати глава. — Стори ми се, че разпознах нашия приятел Торес.

— С нашите врагове! — с недоверие извика Леонсия, като си спомни как същата заран, на терасата на хасиендата, Торес й направи предложение за женитба н постави на нейно разположение услугите и честта си.

— Трябва да съм сгрешил — призна Франсис. — Така са се скупчили! Но тоя, дето е два разтега по-напред от другите, е шефът.

Що за птица е тоя Торес? — рязко попита Хенри. — Не ми се хареса още от самото начало, но изглежда, че винаги е добре дошъл под вашия покрив, Леонсия.

— Най-учтиво и с най-покорно уважение ви моля да ме извините, сър — с мазен глас ги прекъсна капитан Трефетен. — Но трябва да обърна вниманието ви на предишния си въпрос, сър. А той беше: каква е тази кавалкада, която така стремглаво се нося по пясъка?

— Опитаха се да ме обесят вчера — изсмя се Франсис. — А се канеха да обесят утре и моя сродник. Само че ние ги изпреварихме. И ето че сме тука. Позволете да ви обърна внимание, капитане, че горните ви платна плющят на вятъра. Вие стоите на едно място. Колко още смятате да се разтакавате тука?

— Господин Морган, сър — заговори капитанът, — служа с безпрекословното почитание, което ви дължа като наемател на кораба ми. Въпреки това трябва да ви уведомя, че съм британски поданик. Крал Джордж е мой крал, сър, и аз дължа подчинение преди всичко на него и на неговите морски закони в отношенията си с всички народи, сър. Ясно схващам, че сте нарушили законите на брега, иначе обществените служители не биха ви преследвали толкова настойчиво, сър. Не е толкова трудно да разбера и това, че сега искате аз да наруша морските закона и да ви помогна да избягате. Затова моята чест ме задължава да остана тук, докато това малко затруднение, в което може да сте изпаднали на брега, не се уреди за общото задоволство на засегнатите страни, сър, както и за задоволството на моя законен владетел.

— Я вдигай платната и много не дрънкай, капитане! — гневно се намеси Хенри.

— Сър, вярвам, че ще бъдете толкова милостив да ме извините, но за съжаление трябва да ви уведомя за две неща. Нито сте мой наемател, нито сте доблестният крал Джордж, комуто честно и предано служа.

— Добре, нали аз съм наемателят, капитане? — дружелюбно каза Франсис, който се беше научил да се приспособява към противоречията в думите и кръвта на този човек. — Така че бъдете тъй любезен да обърнете шхуната и с помощта на господа и на стихващия вятър да ни изведете колкото можете по-скоро от лагуната Чирики.

— Ние не сме се договаряли, сър, моята „Анхелика“ да нарушава законите на Панама и на крал Джордж.

— Ще ви платя добре — тросна му се Франсис, който вече започваше да се ядосва. — Залавяйте се за работа!

— В такъв случай, сър, ще сключите ли с мен нов договор при тройно по-висока цена?

Франсис отривисто кимна.

— Тогава, моля ви, почакайте малко, сър. Трябва да донеса от кабинета перо и хартия, за да съставим документа.

— О, боже! — изпъшка Франсис. — Обръщайте я тръгвайте първо. Договора със същия успех можем да подпишем и в движение, вместо да стоим на място. Вижте! Те започват да стрелят.

Мелезът капитан чу гърмежите, огледа опънатите си платна и откри дупка от куршум високо до горния край на главното платно.

— Добре, сър — съгласи се той. — Вие сте джентълмен и почтен човек. Вярвам на думата ви, че ще сложите подписа си на документа при пръв удобен, случай… Хей, ти, негре! Завърти руля. Обръщай! Живо, чернокожи безделници, отпуснете главното платно! А ти, Пърсивал10, помогни там с въжетата на утлегара!

Всички се подчиниха, подчини се и Пърсивал, ухилен тромав негър от Кингстън, който беше толкова тъмен, колкото беше светло името му: подчини се и друг, наричан по-скромно Хуан, който беше по-скоро метис, отколкото негър, както свидетелствуваше съвсем светложълтеникавата му кожа, чиито пръсти, отпускащи в този миг главното платно, бяха тънки и изящни като на девойка.

— Прасни го тоя негър по главата, ако продължава да нахалничи — изръмжа полугласно Хенри на Франсис. — Като нищо мога да го направя още сега.

Но Франсис поклати глава.

— Той не е лош, но е ямайски негър, а ти ги знаеш какви са. Същевременно е и индианец. Нищо не на пречи да бъдем снизходителни към него, понеже е виновна дивата му природа. Не че мисли нещо лошо, само иска да се напечели и страда от многословие. Просто трябва да изрича тези дълги слова, иначе ще пукне.

В този миг Енрико Солано се приближи до Хенри; ноздрите му потрепваха, пръстите неспокойно стискаха пушката, очите му крадешком следяха безредните изстрели, идващи от брега.

— Имам голяма вина пред вас, сеньор Морган — заговори той и му подаде ръка. — В първия пристъп на болката при смъртта на любимия ми брат Алфаро, признавам си, бях виновен в това, че ви заподозрях в неговото убийство. — Очите на стария Енрико пламнаха от съкрушителен, но несъкрушим гняв. — Защото е било убийство, подло и страхливо, удар с нож в гърба на тъмно! Трябваше да разсъждавам по-трезво. Но бях зашеметен, а всички доказателства бяха против вас. Не се спрях дори пред мисълта, че моята дълбоко обичана и единствена дъщеря е ваша годеница; не се замислих и за това, че човек с вашата прямота, мъжественост и храброст не е способен да забие нож в гърба под прикритието на тъмнината. Съжалявам. Моля да ме извините. И съм горд отново да ви приема в семейството си като бъдещ съпруг на моята Леонсия.

Докато ставаше това чистосърдечно възвръщане на Хенри Морган в семейството Солано, Леонсия се дразнеше, че баща й, по латиноамерикански маниер, употребява толкова много изискани думи и изрази, когато е достатъчно само едно изречение, едно ръкостискане, един искрен поглед право в очите; мислеше си, че ако ролите бяха разменени, и Хенри, и Франсис биха се задоволили само с толкова. Защо, питаше се тя, защо хората от испанския й род трябва сякаш да се състезават в словесното си разточителство със словесното разточителство на ямайския негър?

А докато се подновяваше годежът на Хенри и Леонсия, Франсис, който се мъчеше да си даде незаинтересован вид, без да иска забеляза, че морякът със светложълта кожа, наричан Хуан, разисква нещо с останалия екипаж на предната палуба, многозначително свива рамене и разпалено размахва ръце.