Сърцата на тримата

ГЛАВА XXVI

Франсис беше наредил на Паркър да го събуди в осем часа и когато тихичко влезе при него, Паркър видя, че господарят му още спи. Камериерът пусна вода във ваната, приготви принадлежностите за бръснене и се върна в спалнята. Както се движеше безшумно из стаята, за да може господарят му да използува и последната възможна секунда сън, изведнъж Паркър забеляза странната кама, която стърчеше от тоалетката с острие, забито през някаква бележка и фотография и влязло дълбоко в твърдото дърво. Дълго се взира той в чудноватата гледка, после, без да се колебае, внимателно отвори вратата към спалнята на госпожа Морган и надникна вътре. В следващия миг той силно разтърси Франсис за рамото.

Очите на младия мъж се отвориха; за секунда в тях се четеше пълното неразбиране на внезапно събуден човек, но веднага след това в тях светна съзнание и споменът за нареждането, дадено предишната вечер.

— Време е да ставате, сър — каза полугласно камериерът.

— Което е винаги неприятно — прозина се с усмивка Франсис. После затвори очи и добави: — Остави ме да си полежа една минутка, Паркър. Ако задремя, поразтърси ме.

Обаче Паркър го разтърси веднага.

— Трябва да станете още сега, сър. Струва ми се, че нещо се е случило с госпожа Морган. Тя не е в стаята си, а тука има някаква странна бележка и нож, които може да ви обяснят нещо. Аз не зная, сър…

Франсис скочи стремително от леглото, втренчи се за миг в камата, след това я издърпа и прочете бележката няколко пъти, сякаш не можеше да проумее простото значение, съдържащо се в две прости думи.

„Адиос завинаги“ — гласеше бележката.

Но още повече го потресе камата, забита между очите на Леонсия, и както гледаше дупката, прободена в тънкия картон, дойде му на ума, че вече е виждал същото това нещо преди; тогава си спомни как в езерното жилище на царицата, когато всички се бяха взирали в златната купа и видели различни неща, той беше открил в чудния течен метал лицето на Леонсия с кама, забита между очите. Франсис дори забоде камата отново в раната, нанесена на картона, и го загледа пак.

Обяснението беше очевидно. От самото начало царицата беше проявявала ревност към Леонсия, а тука, в Ню Йорк, намерила снимката на съперницата си върху тоалетката на своя съпруг, бе стигнала до толкова безпогрешно заключение, колкото безпогрешен бе и ударът, нанесен на изображението със стоманеното острие. Но къде беше тя? Къде ли беше отишла? … Тя, жена, по-чужда от която никога не бе идвала в огромния град и която наричаше телефона „вълшебство на хвъркатите думи“, смяташе Уол Стрийт за храм и мислеше, че бизнесът е богът на нюйоркчани! Тъй безкрайно наивна и незапозната с големия град, като някое същество, току-що дошло от Марс! Къде ли и как ли е прекарала нощта? Дали изобщо е жива?

Пред него се замяркаха картини на моргата и труповете с неустановена самоличност, и на телата, които отливът завличаше в открито море. Паркър го накара да дойде на себе си.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? Да се обадя ли на детективското бюро? Баща ви винаги…

— Да, да — бързо го прекъсна Франсис. — Имаше един човек, когото той търсеше по-често, от всички други; млад човек, работеше при Пинкъртън… спомняш ли си как се казваше?

— Бърчман, сър — без да се замисли, отговори Паркър и се запъти към вратата. — Ще пратя веднага да го повикат.

И от този миг, когато започна да търси жена си, за Франсис се занизаха редица нови приключения, които широко просветиха него, родения нюйоркчанин, за разните условия и страни на живота в Ню Йорк, съвършено непознати нему. Бърчман не издирваше сам — за него работеха двадесетина други детективи, които най-грижливо претърсваха града, а други, по негово нареждане, правеха същото в Чикаго и Бостън. Разкъсван между борбата си с неразгадаемия противник на Уол Стрийт и честите покани по никое време да отиде ту тук, ту там, ту още някъде, за да удостовери дали тази или онази жена не е неговата съпруга, Франсис водеше живот, който в никой случай не можеше да се нарече отегчителен. Той забрави какво значи редовен сън и свикна да го вдигат от обед или вечеря или дори да го измъкват от леглото и в отговор на бързи повиквания да отива да види все нови и нови изчезнали жени. Те не можаха да открият следите на нито една, отговаряща на нейните описания, която да е напуснала града с влак или параход, и Бърчмън неуморно претърсваше Ню Йорк, напълно уреден, че е още там.

Така Франсис трябваше да ходи в Матенуън и в Блакуел, и в затвора „Гробниците“, и да се мярка в нощния полицейски съд. Не можа да избегне и оби-калянето на безбройните болници и моргата. Веднъж му направиха очна ставка с току-що заловена крадла по магазините, която нямаше досие в полицията и за чиято самоличност нямаха никакви указания. Трябваше да се среща с тайнствени жени, заварени от помощниците на Бърчман в задните стаи на долнопробни хотели, а на една от последните улици в Уест Сайд, без да иска, наруши две сравнително невинни любовни идилии за общото смущение на всички засегнати, включително и на самия него.

Може би най-интересното и най-трагично приключение преживя в десетмилиоиния дворец на Фили Джанюари, каменовъгления крал от компанията „Телюрайд“. Непознатата жена, висока и стройна, попаднала в дома на Джанюари една седмица преди Франсис да дойде да я види. И също така сърцераздирателно, както го бе правила през цялата седмица, тя чупеше ръце, неспирно плачеше и умолително повтаряше и пред Франсис:

— Ото, ти грешиш! На колене те уверявам, че грешиш! Ото, аз обичам теб и само теб! За мен няма друг освен теб, Ото! Никога не е имало друг освен теб! Всичко това е някаква ужасна грешка! Повярвай ми, Ото, повярвай ми или ще умра!…

А през цялото това време на Уол Стрийт продължаваше борбата срещу неоткриваемия и мощен неприятел, подел, както и Франсис, и Баоком не можеха да не признаят, съкрушителен поход не на живот, а на смърт против състоянието на младия Морган.

— Да можем само да опазим „Тампико Петролиъм“ от този въртоп! — молеше се Баском.

— Аз виждам единственото си спасение в „Тампико Петролиъм“ — отговори Франсис. — Когато бъдат погълнати и сетните акции, на които мога да сложа ръка, тогава пускането на „Тампико Петролиъм“ ще бъде като хвърляне на свежи сили в почти загубен вече бой.

— Но ако предположим, че вашият незнаен враг е достатъчно силен, за да глътне и този последен, великолепен имот и да поиска още? — попита Баском.

Франсис сви рамене.

— Тогава ще бъда разорен. Баща ми се е разорявал пет-шест пъти, преди да сполучи. Освен това той се е родил в разорено семейство. Не би трябвало да се тревожа за такава дреболия.

За известно време в хасиендата на Солано събитията се движеха бавно. Всъщност, след като Хенри спаси Леонсия и я отведе по осеяната с динамит пътека, нямаше никакви събития. Дори и И Пун не беше идвал да им продаде някоя съвсем прясна, съвсем нова-новеничка тайна. Нищо не се случваше освен това, че Леонсия линееше и беше посърнала и нито Енрико, нито Хенри — родният й брат, нито братята й Солановци, които не й бяха никаква братя, не можеха да я разтушат.

Но докато Леонсия линееше, мисълта за съкровището в Долината на Загубените души, към която Торес междувременно си пробиваше път с динамит, не даваше мира на Хенри и на високите синове на Енрико. Те знаеха само едно, а именно, че експедицията на Торес бе пратила Аугустино и Висенте обратно в Сан Антонио за още два товара динамит.

Накрая, след като се посъветва с Енрико и получи позволение от него, Хенри заговори по този въпрос на Леонсия.

— Скъпа сестричке — подхвана той, — ние смятаме да отидем горе и да видим какво правят онзи подлец Торес и шайката му. Благодарение на теб, знаем каква е тяхната цел. Динамитът им трябва, за да пробият вход в Долината. Ние знаем къде Бленуващата потопи съкровището си, когато пламна къщата. Торес не го знае. Решихме, че можем да ги последваме в Долината, след като те пресушат пещерите на маите, със същите, ако не и по-добри от техните изгледи да сложим ръка на приказния сандък със скъпоценни камъни. Но най-важното в цялата работа е, че бихме искали да те вземем с нас. Струва ми се, че ако сполучим да завладеем съкровището, ти не би имала нищо против да направиш повторно пътешествие по подземната река.

Ала Леонсия уморено поклати глава.

— Не — каза тя, когато Хенри продължи да я увещава. — Не искам никога вече да видя Долината на Загубените души, нито искам да чуя за нея. Точно там онази жена ми отне Франсис.

— Всичко това е било грешка, скъпа сестричке. Но кой можеше да го знае? Аз не знаех. Не го знаеше и Франсис. Той постъпи честно и почтено, по мъжки. Без да знае, че ние с теб сме брат и сестра, вярвайки, че сме наистина годеници — както и бяхме тогава, — той не се опита да те отнеме от мен и сложи край на всякакво по-нататъшно изкушение и спаси живота на всички ни, като се ожени за царицата.

— Все ми се иска двамата с Франсис да запеете вечното си „Гръб до гръб двамина с тебе“ — тъжно и без всякаква връзка с разговора пророни Леонсия.

Тихи сълзи се надигнаха и бликнаха от очите й, тя се обърна, слезе по стъпалата на верандата, пресече градината и безцелно заслиза от хълма. За двадесети път след заминаването на Франсис минаваше тя оттука и крачка по крачка си припомняше как беше го забелязала да гребе към брега от „Анхелика“, как беше го замъкнала в джунглата, за да го спаси от разярените си баща и братя, до момента, когато с револвер в ръка го беше целунала, накарала да се качи в лодката и да замине. Това беше първото му идване.

После изживя всяка подробност на второто му посещение, от онзи миг, когато, заобиколила скалата след банята си в лагуната, бе го видяла облегнат на камъка да й пише първата си бележка, сетне как я беше ухапала по коляното лабари (която тя бе взела за отровна усойница), как се беше втурнала обратно, сблъскала с Франсис и припаднала на пясъка. Тя седна с чадъра си на същото място, където беше припаднала и дошла на себе си тъкмо когато Франсис се беше приготвил да изсмуче отровата от раната, която вече беше разрязал. Както се връщаше назад в спомените, Леонсия си даде сметка, те се беше свестила именно от болката от разреза.

Тя се унесе в сладките спомени как му беше ударила плесница, когато устните му се бяха приближили до коляното й, как се беше изчервила и закрила лицето си с ръце, как се беше разсмяла, когато кракът й изтръпна поради прекалено стегнатия турникет, как беше пребледняла от яд, когато той й напомни, че го смята за убиец на чичо й, и как беше отблъснала предложението му да махне турникета. Така дълбоко се беше унесла тя в милите спомени за случилото се едва ли не вчера, което й се струваше да е станало преди половин век поради безброя на изживените събития, приключения и нежни мигове, че не забеляза разнебитената наемна кола, която пристигна от Сан Антонио по крайбрежния път. Нито видя как жената, чиито модни дрехи издаваха, че идва от Ню Йорк, освободи колата и се запъти към нея пеша. Тази дама, която не беше друга, а царицата, съпругата на Франсис, също се закриваше с чадър от тропическото слънце.

Застанала точно зад Леонсия, тя нямаше представа, че е изненадала девойката в миг на върховна покруса. Тя знаеше само едно: че вижда Леонсия да изважда от пазвата си мъничка снимчица и продължително да се заглежда в нея. През рамото й царицата позна, че това е снимка на Франсис, и отново пламна от безумна ревност. В ръката й блесна кама, измъкната от скритата в пазвата й кания. Бързото движение бе достатъчно да предупреди Леонсия и тя наведе чадъра си, за да погледне нагоре и види кой стои зад гърба й. Твърде безутешна дори за да се изненада, тя поздрави съпругата на Франсис Морган с такова безразличие, сякаш се е разделила с нея само преди един час. Дори и камата не можа да събуди у нея любопитство или страх. Може би, ако се беше стреснала или уплашила, царицата щеше да забие стоманеното острие в гърдите й. Но сега тя успя само да изхлипа:

— Ти си подла жена! Подла, подла жена!

Ала Леонсия само сви рамене в отговор и каза:

— По-добре ще е да държите чадъра между себе си и слънцето.

Царицата я обиколи, застана с лице към нея и я загледа отгоре надолу, обзета от такъв бяс и ревност, че не можеше да промълви нито дума.

— Защо? — заговори първа Леонсия след проточилото се мълчание. — Защо да съм подла жена?

— Защото си крадла — избухна царицата. — Защото крадеш мъже, при все че си имаш мъж. Защото изневеряваш на съпруга си… поне в сърцето си, тъй като засега не си имала възможност за нещо повече.

— Аз нямам съпруг — тихо отговори Леонсия.

— Тогава бъдещ съпруг… Мисля, че трябваше да се ожениш в деня след заминаването ни.

— Аз нямам бъдещ съпруг — продължи Леонсия все тъй тихо.

Противницата й така бързо се наежи, че Леонсия отпуснато си я представи като тигрица.

— Хенри Морган! — извика царицата.

— Той е мой брат.

— Аз открих, че на тази дума може да се придадат много различни значения, Леонсия Солано! В Ню Йорк поклонниците на някои олтари наричат всички мъже в света „братя“, всички жени „сестри“.

— Неговият баща е бил мой баща — търпеливо и подробно й обясни Леонсия. — Неговата майка е била моя майка. Ние сме родни брат и сестра.

— А Франсис? — попита царицата и в гласа й се долови вяра и внезапно пробудил се интерес. — Да не си и негова сестра?

Леонсия поклати глава.

— Тогава ти любиш Франсис! — възкликна царицата, жегната от разочарование.

— Той е ваш — каза Леонсия.

— Не, ти ми го отне!

Леонсия бавно и тъжно поклати глава и тъжно загледа треперещата от мараня повърхност на лагуната Чирики.

След продължително мълчание тя рече уморено:

— Вярвайте в това. Вярвайте в каквото искате.

— Аз го долових у тебе още в първия миг — възкликна царицата. — Ти имаш странна власт над мъжете. Аз не съм грозна като жена. Откакто съм в широкия свят, забелязвам мъже да отправят погледи към мене. Зная, че не съм нежелана. Дори в моята Долина на Загубените души жалките мъже със забитите в земята очи са ме поглеждали с любовно желание. Един си позволи нещо повече от поглед и умря за мен или заради мен, защото го хвърлиха във въртопа. А ето че ти така си повлияла върху моя Франсис с тази твоя женска сила, че дори и в моите обятия той мисли за тебе. Зная това. Зная, че дори и тогава мисли за теб!

Последните й думи бяха вик на съкрушено от страст и разбито сърце. В следващия миг, макар това и да не удиви Леонсия, която бе изпаднала в твърде голямо безразличие, за да може изобщо да се удиви на нещо, царицата изтърва камата, отпусна се на пясъка, зарови лице в ръцете си и се отдаде на слабостта на истерична скръб. Почти без да мисли, съвсем машинално, Леонсия я прегърна и взе да я утешава. Минаха доста минути, докато царицата се поуспокои и заговори, с неочаквана решителност:

— Аз напуснах Франсис веднага, щом разбрах, че обича теб. Забих ножа си в твоята снимка, която той пази в спалнята си, и се върнах тука, за да направя същото и със самата тебе. Но не съм била права. Грешката не е нито у тебе, нито у Франсис. Грешката е у мене, защото не съм успяла да спечеля любовта му. Не ти, а аз съм тази, която трябва Да умре. Но първо трябва да се върна в моята долина и да си взема съкровището. Голяма беда е сполетяла Франсис в храма, който се нарича Уол Стрийт. Може да му бъде отнето богатството и му трябва друго богатство, за да спаси каквото има. Аз разполагам с такова богатство и няма време за губене. Ще ми помогнете ли ти и близките ти? То е заради Франсис.