Сърцата на тримата

ГЛАВА XVIII

Охрана от копиеносци поведе Леонсия, двамата Моргановци и Торес през хубави поля, всички прекрасно обработени, макар по първобитен начин, през бързи потоци, горички и пасбища с висока до коленете трева, където пасяха крави от такава миниатюрна порода, че и най-едрите не бяха по-големи от млади телета.

— Веднага личи, че са дойни крави — забеляза Хенри. — И са истински красавици. Но виждали ли сте някога такива джуджета! Здрав мъж би могъл да вдигне и да отнесе най-едрата.

— Гледай да не се излъжеш — обади се Франсис. — Да вземем ей онази там, черната. Хващам се на бас, че не е нито с една унция по-малко от триста фунта.

— Колко залагаш? — предизвикателно попита Хенри.

— Определи ти — отговори Франсис.

— Тогава да заложим по сто долара, че мога да я вдигна и да я понеса — заяви Хенри.

— Дадено.

Ала на облога не бе съдено да бъде решен, защото, щом Хенри стъпи настрана от пътеката, копиеносците намръщено го смушкаха и със знаци посочиха, че трябва да вървят право напред.

Когато пътят заизвива в подножието на остро назъбена канара, те видяха горе множество кози.

— Опитомени — каза Франсис. — Вижте козарчетата.

— Сигурен бях, че месото в яхнията беше козе — кимна Хенри. — Винаги съм обичал козите. Ако Бленуващата, която и да е тя, отмени решението на жреца и ни подари живота и ако трябва да останем при Загубените души до края на нашите дни, ще се помоля да ме направят главен козар на царството; ще ви изградя чудесна къщурка, Леонсия, а вие ще можете да станете придворна сиренарка на кралицата.

Но полетът на въображението му бе прекъснат, защото в този миг пред тях се разкри езеро, толкова красиво, че Франсис чак подсвирна, Леонсия изпляска с ръце, а Торес полугласно възкликна от възхищение. То се простираше цяла миля на дължина и повече от половин миля на ширина и представляваше безупречен овал. С едно единствено изключение никакво жилище не нарушаваше ивицата дървета, бамбукови гъстаци и тръстики, които затваряха в кръг неговите брегове, дори и в подножието на канарата, където бамбукът бе необикновено пищен. Околните планини тъй живо се отразяваха в спокойната повърхност на водата, че окото почти не можеше да различи къде свършва действителността и къде започва отражението.

Леонсия се изтръгна от захласа пред удивителното отражение и изрази разочарованието си, че водата не е кристално бистра:

— Колко жалко, че е тъй мътна!

— Това е от размиването на чернозема в долината — обясни Хенри. — Тя стига на стотици фута дълбочина, тази почва.

— Цялата долина трябва да е била някога езеро — съгласи се Франсис. — Хвърлете един поглед на канарата и ще видите докъде е стигала по-рано водата. Интересно, от какво ли е толкова намаляла?

— Най-вероятно от земетресение… то е отворило някакъв подземен изход и водата се е оттекла до сегашното си равнище… и все още продължава да се оттича. Този плътен шоколадов цвят показва колко много вода непрекъснато се влива в езерото и че не й остава време да се утаи. То е водосборен басейн на цялата тази котловина.

— Е, има поне една къща — рече Леонсия след пет минути, когато обиколиха някаква издатина на канарата и видяха долепена до скалата и надвиснала над самата вода ниска сграда, приличаща на бунгало. Подпорите, на които стоеше, представляваха масивни стволове на дървета, но стените на къщата бяха от бамбук, а покривът от напластена слама. Тя беше тъй уединена, че освен с лодка, до нея можеше да се стигне само по едно мостче, дълго пет-шест крачки и толкова тясно, че двама души не можеха да вървят по него един до друг. В началото и края на мостчето стояха, явно като охрана или часови, двама младежи от племето. Жрецът на Слънцето повелително им махна с ръка, те се отстраниха и ги пуснаха да минат, но двамата Моргановци не пропуснаха да забележат, че копиеносците, които ги придружаваха от Дългата къща дотука, останаха оттатък мостчето.

След като минаха по него и влязоха в приличащото на бунгало наколно жилище, те се озоваха в просторна стая, наредена по-добре, отколкото можеха да очакват в Долината на Загубените души, макар че наредбата й бе проста. Направените от трева рогозки учудваха с грижливата и изящна плетка, а бамбуковите щори, които закриваха прозоречните отвори, бяха изработени с търпеливо майсторство. В отсрещния край, до стената, имаше огромно златно изображение на изгряващото слънце, подобно на изображението пред олтара до Дългата къща. Но! много по-удивителни бяха двете странни живи същества, които обитаваха този дом и които почти не се движеха. Под изгряващото слънце, на своеобразен подиум над равнището на пода стоеше отрупано с множество възглавници и напомнящо трон ложе, А на ложето, сред възглавниците, спеше жена, облечена с излъчваща мек блясък роба от тъкан, каквато никой от тях не беше виждал преди. Само гърдите й леко се вдигаха от леко дихание. Тя не беше от Загубените души, това кръстосано и изродено поколение на кариби и испанци. На главата й имаше тиара от ковано злато и искрящи скъпоценни камъни, толкова голяма, че изглеждаше почти като корона. Пред нея, на пода, стояха два златни триножника: на единия тлееше огън, на другия, много по-голям, имаше златна купа, цял разтег в диаметър. Между триножниците, опънало лапи, лежеше огромно, приличащо на руски вълкодав куче с белоснежна козина, което гледаше пришълците като сфинкс, с немигащи очи, без да трепне.

— Тя има вид на благородничка, прилича на царица и положително бленува царствени блянове — пошепна Хенри и си спечели с това гневен поглед от жреца на Слънцето.

Леонсия не можеше да си поеме дъх, а Торес се разтрепери, прекръсти се и каза:

— Никога не съм чувал това за Долината на Загубените души. Тази жена, дето спи там, е испанска благородница. Тя е чистокръвна испанка. От Кастилия. Толкова съм сигурен, че очите й са сини, колкото, че стоя тука. Но това бледно лице! — Той отново потрепери. — Не, не е земен сън. Струва ми се, че тя се опива с наркотици, и то много отдавна…

— Точно това е! — с възбуден шепот се намеси Франсис. — Бленуващата бленува в наркотичен унес. Изглежда, че я държат тука опита, един вид като върховна жрица или върховна прорицателка… Добре де, старче — прекъсна той мисълта си, за да се обърне на испански към жреца. — Дори да я събудим, какво от това? Нали си ни довел тука, за да се запознаем с нея, и то, надявам се, в будно състояние!

Бленуващата се раздвижи, сякаш шепненето беше проникнало в дълбокия й сън; за първи път се помръдна и кучето й обърна глава към жената тъй, че отпуснатата й китка гальовно легна на врата му. В същия миг жрецът повелително се навъси и им заповяда с движение на ръката да мълчат. В пълна тишина те стояха и наблюдаваха пробуждането на прорицателката.

Бавно тя се приповдигна на ложето, спря за миг и погали още веднъж щастливото куче, което сякаш се засмя от радост, и в страшната му огромна уста лъснаха кръвожадни зъби. Те бяха обзети от благоговеен трепет и благоговението им порасна още повече, когато жената за първи път обърна очи право към тях. Никога още не бяха виждали такива очи, в които сякаш бе събран блясъкът на целия свят и на всички светове. Леонсия вдигна ръка да се прекръсти и замръзна, а Торес, завладян от благоговейния си страх, наистина се прекръсти и с беззвучно движещи се устни зашепна любимата си молитва към Светата дева. Дори Франсис и Хенри не можеха да откъснат поглед от двата бездънни сини кладенеца, които изглеждаха почти непрогледни под сянката на дългите черни мигли.

— Синеока брюнетка! — успя да промълви шепнешком Франсис.

Но какви очи! Те бяха по-скоро кръгли, отколкото продълговати! И все пак не точно кръгли. Човек би рекъл, че са квадратни, ако не бяха повече кръгли, отколкото квадратни. Формата им беше такава, че напомняше бързия, летлив щрих, с който художникът очертава окръжност около многоъгълници. Дългите черни мигли ги замрежваха и подсилваха илюзията, че са тъмни. В тях не се появи нито изненада, нито уплаха при вида на посетителите. Те гледаха със замечтано безразличие, но въпреки морния поглед в тях се четеше съзнание за всичко, което виждат. Нещо повече — за удивление на тези, към която се бяха устремили, в тези очи се отразиха, оплетени ведно, най-противоречиви чувства. В тях трептеше болката на неизбежно надвиснала тръпна мъка. Нежночувствената им влага се долавяше като пролетен порой на далечен морски хоризонт или сутринна роса в планината. Болка и пак болка прозираше в морната им задрямалост. Огънят на неизмерима смелост заплашваше да лумне от електрическата искра на волята за действие. Дълбока дрямка, като някаква везана завеса, леко се поклащаше в дъното им, сякаш готова всеки миг да забули всичко със забравата на съня. А над всичко, зад всичко и изпълнила всичко, в тях се таеше предвечна мъдрост. Това впечатление се подсилваше от леко хлътналите бузи, които говореха за аскетизъм. Те руменееха било от треска, било от червило.

Когато жената се изправи, всички видяха, че е стройна и крехка като фея. Тя имаше дребни кости, по които нямаше твърде много плът, но все пак не изглеждаше мършава. Ако бяха изказали впечатлението си на глас, Хенри или Франсис щяха, да я провъзгласят за най-закръглената слаба жена, която някога са виждали.

Жрецът на Слънцето преклони престарялото си тяло и се просна по очи на пода, забил старешкото си чело в рогозката. Другите останаха прави, макар подгъналите се колена на Торес н да свидетелствуваха, че щеше да последва примера на жреца, ако беше забелязал подобно намерение у другарите си. Вярно е обаче, че те само малко се подгъваха, но веднага се изправиха и сковаха под сдържащия поглед на Леонсия и двамата Моргановци.

Отначало Бленуващата не обърна внимание на никой друг освен на Леонсия и след като внимателно я огледа, с рязко кимване на глава й заповяда да се приближи. Беше прекалено повелително, според Леонсия, за създание с такава въздушна красота и тя веднага почувствува между тях двете да възниква вражда. Затова не се помръдна, докато жрецът на Слънцето не й пошепна грубо, че трябва да се подчини. Леонсия се запъти напред, без да обръща внимание на огромното космато куче, мина между двата триножника и край песа и спря едва когато й заповядаха с второ кимване, не по-малко рязко от първото. Цяла минута двете жени се гледаха право в очите, докато накрая с тръпка на тържество Леонсия забеляза другата да свежда поглед. Но тържеството й бе краткотрайно, защото тя видя, че Бленуващата с надменно любопитство изучава роклята й. Тя дори протегна тънката си бледа ръка, пипна тъканта и я погали, както можеше да погали само една жена.

— Жрец! — рязко заговори Бленуващата. — Днес е третият ден на Слънцето в Дома на Манко. Много отдавна аз ти казах нещо относно този ден. Повтори го!

Жрецът на Слънцето раболепно се загърчи и с треперещ глас отговори:

— Че в този ден ще се случат странни събития… Те се случиха, о, царице.

Но царицата вече го беше забравила. Тя все още галеше плата, от който беше направена роклята на Леонсия, и го разглеждаше с любопитство.

— Ти имаш много щастлива съдба — рече царицата и същевременно й направи знак да се върне при другите. — Ти си много обичана от мъжете. Не ми е ясно всичко, но все пак ми се струва, че прекалено много те обичат мъжете.

Гласът й, мек и нисък, чист като сребро, трептеше в изящни напевни извивки и напомняше камбаната на някой далечен храм, призоваваща вярващите на молитва или скръбните души — на вечен покой. Ала на Леонсия не бе отредено, да прецени красотата на този чуден глас. Вместо това тя усети само гняв, от който бузите й пламнаха и кръвта се разпали в жилите й.

— Аз вече съм те виждала, и то неведнъж — продължи царицата.

— Никога! — възкликна Леонсия.

— Мълчи! — процеди жрецът на Слънцето.

— Там — рече царицата и посочи голямата златна купа. — Често съм те виждала там.

Тебе… също — обърна се тя към Хенри.

— И тебе — кимна тя на Франсис, но големите й сини очи се разшириха и дълго се взираха в него — твърде дълго, за да бъде това приятно на Леонсия, която усети как ревност, каквато само една жена може да събуди у друга жена, пробожда сърцето й. Очите на царицата, блеснаха, когато ги спря върху Торес.

— А ти кой си, чужденецо, тъй странно пременен с рицарски шлем на главата и сандали на роб на краката?

— Аз съм Да Васко — смело й отговори той.

— Това име звучи много древно — усмихна се Бленуващата.

— Аз съм древният Да Васко — продължи Торес и без покана пристъпи напред. Тя се усмихна на безочливостта му, но не го спря. — Това е същият шлем, който съм носил преди четиристотин години, когато доведох прадедите на Загубените души в тази долина.

Царицата спокойно се усмихна с недоверие и спокойно го попита:

— В такъв случай ти си се родил преди четиристотин години?

— И да, и не. Аз никога не съм се раждал. Аз съм Да Васко. Аз съм живял винаги. Моят дом е на Слънцето.

Изящно очертаните й вежди въпросително се вдигнаха с няма подигравка, но тя нищо не каза. От златоковано ковчеже, оставено на ложето до нея, тя взе с крехките си, почти прозрачни палец и показалец една щипка прах, изви тънките си красиви устни с лек присмех и небрежно хвърли праха в купата на големия триножник. Светъл дим се вдигна и за миг се разпръсна във въздуха.

— Погледни! — заповяда му тя.

И Торес се приближи до голямата купа и се взря в нея. Какво видя той, другите никога не узнаха. Но самата царица се наведе напред, видя всичко заедно с него и на хубавото й лице се изписа кратка жалостива насмешка. А това, което самият Торес видя, бе раждането на дете в спалнята на втория етаж на наследената от него къща в Бокас дел Торо. Жалко беше то, разголено докрай от сетната си тайна, и жалост се четеше в кротката усмивка, заиграла по лицето на царицата. И в ярката мигновена картина на вълшебното видение Торес видя потвърждение на нещо, за което открай време се беше досещал и което бе подозирал за себе си.

— Искаш ли да видиш още нещо? — с лека подигравка рече царицата. — Аз ти показах началото на твоя живот. Погледни сега и виж своя край!

Но Торес, твърде дълбоко потресен от онова, което вече беше видял, с ужас се дръпна назад.

— Прости ми, Красавице — замоли се той. — Позволи ми да си отида. Забрави, както и аз от все сърце ще се надявам да забравя.

— Видението свърши — каза тя и нехайно махна с ръка над купата. — Но аз не мога да забравя. Това завинаги ще се запечата в ума ми. Обаче и тебе, о, човече, тъй млад в живота, тъй стар по шлема, съм виждала и преди днешния ден, там в моето Огледало на света. Ти много ме ядосваше напоследък със замислите си. Но не и с този шлем. — Тя се усмихна със спокойна мъдрост. — Винаги, струва ми се, съм виждала преддверието на мъртъвците, отколешните мъртъвци, изправени на неподвижните си крака и пазещи през вековете тайни, чужди на тяхната вяра и род. И в тези печални редици, струва ми се, съм виждала и едного, който носеше древния ти шлем… Да говоря ли нататък?

— Не, не! — примоли се Торес.

Тя наведе глава и му кимна да се върне на мястото си. След това изпитателният й поглед се спря върху Франсис и го подкани да излезе напред. Тя се изправи на своя подиум, сякаш за да го поздрави, и разтревожена от това, че ще трябва да го гледа отгоре надолу, стъпи на пода, та да може да вдигне поглед към него и му протегне ръка. Франсис с колебание я пое, но не знаеше какво да направи по-нататък. Би могло да се каже, че Бленуващата прочете мислите му, защото рече:

— Направи го. Никога не съм изпитвала това. Никога не съм виждала да го правят освен в бляновете и във виденията, които ми показваше моето Огледало на света.

И Франсис се наведе и й целуна ръка. А тъй като тя не направи опит да си я дръпне, той продължаваше да я държи и с дланта си усещаше слабото, но равномерно туптене на кръвта в розовите връхчета на пръстите й. И така двамата стояха замръзнали, без да проговорят. Франсис беше смутен, царицата едва чуто въздишаше, а сърцето на Леонсия се късаше от злобна женска ревност, докато Хенри изтърси весело на английски:

— Направи го пак, Франсис! Това й хареса!

Жрецът на Слънцето заповеднически му зашътка. Обаче царицата, наполовина издърпала ръката си с моминско смущение, отново я сложи в ръката на Франсис и се обърна към Хенри:

— И аз знам езика, на който говориш — предупреди го тя. — Въпреки това не ме е срам: аз, която никога не съм знаела що е мъж, признавам, че ми харесва. Това е първата целувка в живота ми. Франсис — нали така те нарича твоят приятел? — послушай го. Това ми харесва. Много ми харесва. Целуни ми ръката още веднъж.

Франсис се подчини и зачака, но ръката на Бленуващата все още оставаше в неговата, а самата тя, забравила за всичко друго, сякаш увлечена от някаква красива мечта, не откъсваше поглед от очите му. С видимо усилие тя се овладя, рязко издърпа ръката си, направи му знак да се върне при другите и се обърна към жреца на Слънцето.

— Е, жрецо — рече тя и в гласа й отново зазвучаха остри нотки, — ти доведе тези пленници тука с намерение, което ми е вече известно. Все пак искам да ми го изложиш сам ти.

— О, Бленуваща, няма ли да убием тия пришълци, какъвто е бил винаги обичаят ни? Хората са озадачени и разколебани в правотата, на моето решение, те искат ти да отсъдиш.

— И ти би ги убил?

— Аз мисля така. Сега искам да чуя и теб, за да бъдем единни в решението си.

Бленуващата изгледа подред лицата на четиримата пленници. Когато погледна Торес, на замисленото й лице се изписа само съжаление. Леонсия тя изгледа навъсено, Хенри — със съмнение. А Франсис гледа цяла минута и чертите й се смекчиха от нежност, поне така се стори на ядосаната Леонсия.

— Има ли между вас неженени? — неочаквано попита царицата. — Не! — пресече ги тя. — На мен е дадено да знам, че никой от вас не е женен. — Тя бързо се обърна към Леонсия. — Правилно ли е — попита тя — една жена да има двама съпрузи?

И Хенри, я Франсис не можаха да сдържат веселата си усмивка, при този безсмислен и несъществен за тях въпрос. Обаче за Леонсия той не беше нито безсмислен, нито несъществен и бузите й отново пламнаха от гняв. Тя разбра, че Бленуващата е жена, спрямо която трябва да се държи по женски и която сама се държи спрямо нея по женски.

— Не е правилно — отговори Леонсия с ясен, звънлив глас.

— Би било странно — изказа на глас мислите си царицата. — Много странно. И все пак не е справедливо. Понеже в света има еднакъв брой мъже и жени, не може да е справедливо една жена да има двама съпрузи, защото в такъв случай друга жена ще остане съвсем без съпруг.

Тя хвърли още една щипка от прашеца в голямата златна купа. Светлият пушек се вдигна и се разсея, както преди.

— Огледалото на света ще ми каже, жрецо, как трябва да постъпим с нашите пленници.

Тъкмо когато вече се навеждаше, за да погледне в купата, царицата спря, отвлечена от ново хрумване. С широко движение на ръката си тя ги покани да пристъпят всички до купата.

— Можем да гледаме всички — каза тя. — Не ви обещавам, че ще видим едни и същи видения в нашите блянове. Нито пък аз ще зная какво сте видели вие. Всеки ще види и ще узнае сам за себе си… Ти също, жрецо!

Те откриха, че купата, цели шест фута в диаметър, бе до половината пълна с някакъв непознат течен метал.

— Да речеш, че е живак, не е живак — пошепна Хенри на Франсис. — Никога не съм виждал нищо подобно на този метал. Прилича ми на сгорещен до стопяване.

— Той е много студен — поправи го царицата на английски. — И въпреки това той е огън… Хайде, Франсис, пипни купата отвън?.

Франсис се подчини и без колебание долепи разперената си длан до жълтата, външна стена на купата.

— По-студен е от въздуха в стаята. — отсъди той.

— Вижте сега! — възкликна царицата и хвърли още прах в купата. — Това е огън, който остава студен.

— Това е прах, който се нагорещява и дими поради собствения си състав — изтърси Торес, затършува в джоба на дрехата си и измъкна една щипка тютюнев ситнеж, счупени клечки кибрит и кончета от плата. — Това няма да се запали — предизвикателно рече той и в очакване на подкана протегна ръката над купата, сякаш възнамеряваше да пусне боклука в нея.

Царицата кимна в знак на съгласие и всички видяха боклука да пада върху повърхността на течния метал. Частичките не се врязаха в тази повърхност. Те само се превърнаха в дим, който се издигна нагоре и се изгуби. От тях не остана дори пепел.

— И все пак е студен — рече Торес и по примера на Франсис пипна външната стена на купата.

— Мушни си пръста вътре — предложи Му царицата.

— Не искам. — отговори Торес.

— Имаш право — одобри Бленуващата. — Да беше го направил, щеше да ти остане един пръст по-малко, отколкото имаш по рождение. — Тя хвърли в купата още от прашеца. — Сега всеки ще види това, което сам ще види.

Така и стана.

На Леонсия бе съдено да види океан да разделя нея и Франсис. На Хенри бе съдено да види царицата и Франсис, венчани с такъв странен обред, че едва накрая му стана ясно, че това е сватба. Царицата се видя на вътрешно стълбище в богата къща, загледана надолу към великолепна гостна стая, в която Франсис би познал гостната в бащината си къща, ако можеше да види нейното видение. А до себе си тя видя прегърналия я Франсис. Франсис видя само едно нещо, което страшно го разтревожи — лицето на Леонсия, неподвижно като самата смърт, със забита в него, точно между очите, тънка кама. Но не видя никаква кръв да тече от нанесената с камата рана. Торес зърна началото на онова, което трябваше да бъде неговият край, прекръсти се и единствен между всички се дръпна и не пожела да гледа по-нататък. А жрецът на Слънцето видя видението на тайния си грях: лицето и снагата на жената, зареди която бе изменил на своето служене на Слънцето, и лицето и снагата на момиченцето от Дългата къща.

Когато виденията избледняха и всички, сякаш по общо съгласие, се отстраниха от купата, Леонсия като тигрица се нахвърли с искрящи очи върху царицата и изкрещя:

— Твоето огледало лъже! Твоето Огледало на света лъже!

Франсис и Хенри, все още дълбоко зашеметени от това, което бяха видели самите те, се стреснаха и изненадаха от избухването на Леонсия. Но царицата меко й отговори:

— Моето Огледало на света, никога не е лъгало. Не зная какво си видяла. Но знам, че каквото и да е било, то е истина.

— Ти си чудовище! — продължаваше да крещи Леонсия. — Ти си злобна, лъжлива вещица!

— Ти и аз сме жени — благо и нежно я смъмри царицата — и не можем да съдим сами за себе си, понеже сме жени. Мъжете ще решат дали съм лъжлива вещица или жена с любещо женско сърце. А засега, понеже сме жени и следователно слаби същества, да бъдем добри една към друга.

— …И така, жрецо на Слънцето, да отсъдим. Ти като жрец на бога на Слънцето, знаеш повече за древните правила и разпоредби, отколкото аз. Ти знаеш повече, отколкото зная аз за самата себе си и как съм се озовала тук. Ти знаеш, че винаги, от майка на дъщеря и чрез майка и дъщеря, племето е поддържало Царица на тайната, Бленуваща. Дошло е времето да помислям за бъдните поколения. Чужденците дойдоха и не са женени. Днешният ден трябва да бъде обявен за сватбен, ако искаме бъдните поколения на племето да имат царица, да имат Бленуваща. Всичко е наред: времето, нуждата и мястото съвпаднаха. Аз видях решението в моите блянове. И решението е, че аз ще се омъжа за онзи от тритата чужденци, който ми е бил предопределен, преди да са били положени основите на света. Ще направим тъй: ако никой от тях не иска да ме вземе, тогава те ще умрат и ти ще принесеш топлата им кръв в жертва пред олтара на Слънцето. Ако един от тях се ожени за мен, всички ще останат живи и сетне Времето ще покаже бъдещето ни.

Жрецът на Слънцето се разтрепери от гняв и се опита да възрази, но тя му заповяда:

— Млъкна, жрецо! Само благодарение на мен ти управляващ народа. Да кажа една дума на народа и… ти знаеш. Не е лесно да се умре по този начин.

Бленуващата се обърна към тримата мъже и запита:

— Е, кой ще се ожени за мен?

Смутени и смаяни, те се спогледаха, но никой не проговори.

— Аз съм жена — продължа да ги дразни царицата. — Нима не съм желана за мъжете? Нима не съм млада? Нима не съм хубава като жена? Нима вкусът на мъжете е толкова чудноват, че никой не изпитва желание да стисне сладката ми снага в своите обятия и да впие устните си в моите, както Франсис ги притисна до ръката ми?

Тя устреми погледа си към Леонсия.

— Бъди ти съдия. Ти си жена: много обичана от мъжете. Не съм ли и из жена като тебе и няма ли и аз да бъда обичана?

— Ти винаги ще бъдеш по-добра към мъжете, отколкото към жените — отговори Леонсия и думите й, загадъчни за тримата слушащи ги мъже, бяха ясни за женския ум на царицата. — Но като жена — продължа Леонсия, — ти си необикновено красива и пленителна и има мъже на тоя свят, много мъже, които биха полудели от желание да те притиснат в прегръдките си. Но аз те предупреждавам, царице, че на тоя свят има мъже и мъже, и мъже.

След като я изслуша и обмисли думите й царицата рязко се обърна към жреца:

— Ти чу, жрецо. В този ден един мъж ще се ожени за мене. Ако никой не се ожени за мене, тези трима мъже ще бъдат принесени в жертва на твоя олтар. В жертва ще бъде принесена и тази жена, която като че ли иска да ме подиграе и да докаже, че не струвам колкото нея. — Тя все още говореше на жреца, макар че думите й бяха предназначени за другите. — Ето ги тримата мъже, един от които много векове преди да се роди, е бил предопределен да ме вземе за жена. Затова, жрецо, казвам ти, заведи пленниците в някоя друга стая и ги остави да решат помежду си кой ще бъде избраникът.

— Щом това е било предопределено толкова отдавна — не се сдържа и кипна Леонсия, — защо тогава ще оставяш решението на случая? Ти знаеш кой е. Защо ще се излагаш на възможна грешка? Назови мъжа, царице, и го назови още сега!

— Мъжът ще бъде избран по посочения от мен начин — отговори царицата и същевременно разсеяно хвърли щипка от праха в голямата купа и разсеяно погледна в нея. — Хайде, тръгвайте сега и нека се стигне до неизбежния избор.

Те вече излизаха от стаята, когато ги спря викът на царицата.

— Чакайте! — заповяда тя. — Ела тук, Франсис. Видях нещо, което засяга теб. Ела, погледай заедно с мене в Огледалото на света.

И докато другите чакаха, Франсис се взря заедно с нея в повърхността на странния течен метал, Той видя себе си в библиотеката на нюйоркската си къща, а до него стоеше Бленуващата и той я беше прегърнал. След това видя любопитството, което събуди у нея борсовият телеграфен апарат. Докато се опитваше да й обясни какво е това, той погледна лентата и прочете толкова тревожна новина, че се втурна при най-близкия телефон и когато видението вече избледняваше, видя себе си да се обажда на своя борсов посредник.

— Какво видяхте? — попита го Леонсия, когато излязоха.

И Франсис излъга. Той не каза, че е видял Бленуващата в нюйоркската си библиотека. Вместо това отговоря:

— Борсов телеграфен апарат и той показваше страхотно спадане на акциите, способно да предизвика паника на Уол Стрийт. Но откъде знае тя, че се интересувам от Уол Стрийт и борсови телеграфни апарати?