Сърцата на тримата

ГЛАВА XIX

— Някой трябва да се ожени за тази умопобъркана — подхвана Леонсия, когато четиримата се излегнаха на рогозките в стаята, където ги беше довел жрецът. — Той не само ще стане герой, като ни спаси живота, но ще спаси и собствения си живот. Сега, сеньор Торес, имате случай да спасите живота на всички ни и своя собствен.

— Бррр! — потрепера Торес. — Не бих се оженил за нея и срещу десет милиона златни долара. Тя е прекалено умна. Тя е ужасна;… Тя… как да го кажа?… Тя, както казвате вие, американците, ме изкарва от кожата. Аз съм смел човек. Но пред нея не съм смел. Месата ми се топят в пот от страх. Виж, Хенри и Франсис са по-смели от мен. Нека един от тях се ожени за нея.

— Но аз съм сгоден с Леонсия! — веднага се противопостави Хенри. — Следователно не мога да се оженя за царицата.

И очите им се устремиха към Франсис, но Леонсия не му даде възможност да отговори.

— Това е несправедливо — каза тя. — Никой от вас не иска да се ожени за нея. Единственият безпристрастен начин ще бъде да се хвърли жребий. — С тези думи тя издърпа три сламки от рогозката, на която седеше, и пречупи едната, за да стане много по-къса. — Който изтегли късата сламка, ще бъде жертвата. Сеньор Торес, теглете пръв.

— Късата сламка ще е венчилото — засмя се Хенри.

Торес се прекръсти, сви се и изтегли. Сламката бе тъй явно дълга, че той направи няколко танцови стъпки и запя:

Франсис тегли втори и му се падна също такава дълга сламка. За Хенри не оставаше избор. Последната сламка в ръката на Леонсия бе съдбоносната. Той обърна очи към Леонсия и на лицето му се изписа страшна трагедия. Тя забеляза това и се стопи от съжаление, а Франсис, доловил съжалението й, бързо прецени всичко. Това беше изходът. Така можеше лесно да се разреши цялото заплетено положение. Колкото и голяма да беше любовта му към Леонсия, още по-голяма беше мъжката му преданост към Хенри. Франсис не се поколеба. Той плесна весело Хенри по рамото и възкликна:

— Е, ето ви единствения свободен ерген, който не с е бои от брачни окови. Аз ще се оженя за нея!

Хенри се зарадва така, сякаш се е избавил от надвиснала над главата му смъртна опасност. Ръката му сграбчи ръката на Франсис и докато ги стискаха, двамата се гледаха право в очите, както могат да се гледат само почтени, честни мъже. Поради това те не видяха смайването, което се изписа по лицето на Леонсия при тази неочаквана развръзка. Бленуващата се бе оказала права. Леонсия, като жена, беше несправедлива и обичаше двама мъже, а с това лишаваше Бленуващата от полагащия й се мъж.

Обаче всички възможни по-нататъшни разговори бяха предотвратени от появяването на, девойчето от селото, което влезе с няколко жени, за да им поднесе обед. Торес пръв забеляза с острия си поглед огърлицата от скъпоценни камъни на врата на девойчето. Това бяха рубини, и то прекрасни рубини.

— Бленуващата ей сега ми ги подари — рече момиченцето, поласкано от това, че са харесали новия й накит.

— Тя има ли още? — попита Торес.

— Разбира се — отговори момичето. — Току-що ми показа голям сандък с такива камъни. Какви ли нямаше, и много по-едри; но не бяха нанизани. Приличаха на куп оронена царевица.

Докато другите се хранеха и приказваха, Торес нервно пушеше цигара. След това стана и се извини с малко неразположение, поради което не можел да яде.

— Вижте какво — тежко подхвана той. — Аз говоря испански по-добре от вас, двамата Моргановци. Също така сигурен съм, че познавам по-добре характера на испанките. За да ви докажа, че не съм лош човек, ще вляза сега при нея и ще видя дали не мога да я накарам да се откаже от брачните си намерения.

Един от копиеносците прегради пътя на Торес, но след като отиде вътре и се върна, му даде знак да влезе. Царицата седеше отпуснато на ложето и благосклонно му кимна да се приближи.

— Не ти ли се яде? — попита тя със съчувствие, а когато той се извини със загубата на апетит, добави: — Може би ти се пие?

Очите на Торес блеснаха. Покрай вълненията, преживени през последните няколко дни, и новото приключение, което бе решил така или иначе да изкара на добър край, той почувствува голяма нужда от чаша питие. Царицата плесна с ръце и даде нареждане на появилата се прислужница.

— То е много старо, няколко века, ти ще го познаеш, Да Васко, понеже сам си го докарал тука преди четири столетия — каза тя, когато един мъж внесе я отвори малко дървено буренце.

Не можеше да има никакво съмнение, че буренцето е много старо и при мисълта, че е прекосило Атлантическия океан преди дванадесет поколения, Торес усети, че гърлото го смъди от желание да опята съдържанието му. Чашата, която му напълни прислужницата, беше голяма и Торес остана смаян от прекрасния вкус на виното. Скоро обаче вълшебството на четиристотингодишното питие потече по жилите му и раздвижи бръмбарите в главата му.

Царицата го покани да седне на крайчеца на ложето в краката й, където можеше да го наблюдава, и попита:

— Ти дойде, без да те повикам. Какво имаш да ми кажеш или да поискаш от мен?

— Аз съм избраникът — отговори Торес, засука мустак и се помъчи да си придаде най-прелестен вид на мъж, впуснал се в любовно похождение.

— Чудно — каза Бленуващата. — Не твоето лице видях аз в Огледалото на света. Станала е… някаква грешка, а?

— Да, грешка — с готовност се съгласи той, като прочете в очите й, че знае нещо. — Виновно е виното. В него има вълшебна сила, която ме накара да ти открия сърцето си: аз толкова много те желая!

Със затаен в очите смях царицата отново извика прислужницата и я накара пак да напълни пръстената му чаша.

— Може сега да стане втора грешка, а? — подразни го тя, след като Торес пресуши чашата.

— О, не, царице! — отговори той. — Сега главата ми се изясни. Аз мога да се наложа на истинските си чувства. Франсис Морган, човекът, който ти целува ръка, е избран да стане твой съпруг.

— Това е вярно — тържествено промълви Бленуващата. — Негово беше лицето, което съм виждала, и аз го познах от пръв поглед.

Насърчен от това, Торес продължи:

— Аз съм негов приятел, най-добрият му приятел. Ти, която знаеш всичко, познаваш и обичая младоженката да има зестра. Той изпрати мен, най-добрия си приятел, да се осведомя и да видя зестрата на неговата годеница. Трябва да знаеш, че той е един от най-богатите хора в родината си, където, хората са много богати.

Бленуващата скочи от ложето така стремително, че Торес се сви и се смали наполовина, обзет от страха да не му забие нож в гърба. Но царицата само бързо се запъти или по-скоро се плъзна към вратата, водеща във вътрешна стая.

— Ела! — властно му заповяда тя.

Щом влезе вътре и се огледа, Торес разбра каква беше тази стая — нейната спалня. Ала очите му бяха много заети, за да я разгледат подробно. Царицата вдигна капака на тежък, обкован с мед сандък от желязно дърво и му направи знак да погледне в него. Той се подчини и видя най-изумителното нещо в света. Девойчето беше казало истината. Като с оронена царевица сандъкът бе напълнен догоре с несметно съкровище от скъпоценни камъни: брилянти, рубини, изумруди, сапфири, най-редки, най-безупречни и най-едри, каквито можеше да се намерят.

— Бръкни с ръцете до раменете — каза тя — и се увери, че тези залъгалки са истински, че са елмази, а: не плод на въображението, отражение на недействителност, сънувана като действителност в някакъв сън. Така ще можеш да докладваш съвсем точно на много богатия си приятел, който ще ме вземе за жена.

И Торес, с разум, помътен от огъня на древното вино, направи каквото му каза царицата.

— Нима тези стъкълца са такава, голяма рядкост? — не го оставяше на мира тя. — Гледаш ги като някакво чудо невиждано.

— Никога не съм и сънувал, че на света може да има такова съкровище — промърмори той съвсем пиян.

— Нямат ли цена?

— Нямат.

— По ли са скъпи от доблестта и любовта, и честта?

— Те са по-скъпи от всичко. Могат да подлудят всекиго.

— Може ли да се купи, с тях истинската любов на една жена или един мъж?

— С тях може да се купи целият свят.

— Хайде! — каза царицата. — Ти си мъж. Ти си държал жени в обятията си. Може ли да се купят с тях жени?

— Откакто свят светува, мъжете са купували и продавали жени и жените сами са се продавали за тях.

— Мога ли да купя с тях сърцето на твоя добър приятел Франсис?

За първи път Торес я погледна, в лицето, кимна н промърмори нещо неразбрано с очи, овлажнели от изпитото вино и обезумели от вида на такова количество скъпоценности.

— Ще имат ли те цена за добрия Франсис?

Торес безмълвно кимна.

— Всички хора ли ги ценят така?

Торес отново кимна.

Бленуващата с презрение избухна в сребрист смях. Тя се наведе и наслуки загреба една шепа от безценните камъни.

— Ела! — заповяда тя. — Искам да ти покажа колко ги ценя аз.

През стаята тя го изведе на веранда, надвиснала над водата от трите страни на къщата (четвъртата страна опираше в отвесната канара). В основите на канарата се образуваше въртоп, свидетелствуващ за изхода, през който се оттичаше водата от езерото и за който Торес беше чул да разсъждават Моргановците.

Царицата пак избухна в сребристия си смях и захвърли шепата безценни камъни в самото сърце на въртопа.

— Ето колко ги ценя аз! — рече тя.

Торес се смая и за миг почти изтрезня от това разсипничество.

— И те никога не ще се върнат — продължаваше да се смее Бленуващата. — Никога нищо не се връща. Виж!

Тя хвърли шепа цветя, които закръжиха в кипящата вода и скоро изчезнаха от погледа, всмукани от водовъртежа.

— Щом нищо не се връща, къде отива всичко?

Царицата сви рамене, макар Торес и да долавяше, че знае тайната на водите.

— Не един човек си е отишъл по този път — унесено изрече тя. — И никога никой от тях не се е върнал. Майка ми си отиде по този път, след като умря. Аз бях малко момиченце тогава. — Тя се сепна. — Хайде, сега си върви, ти с шлема! Докладвай на своя господар… на своя приятел, искам да кажа. Кажи му каква зестра имам. И ако той страда само наполовина от твоята лудост за тези стъкълца, ръцете му скоро ще се обвият около мен. Аз ще остана тука и ще побленувам, докато той дойде. Играта на водите ме пленява.

Послушен на заповедта, Торес влезе в спалнята, върна се да погледне крадешком царицата и видя, че се е отпуснала на верандата, подпряла глава с ръка, и се взира във въртопа. Той бързо отиде при сандъка, вдиша капака и натъпка една шепа скъпоценни камъни в джоба на панталоните си. Тъкмо когато се канеше да загребе втора шепа, зад гърба му прозвуча подигравателния смях на царицата.

Страх и гняв завладяха Торес до такава степен, че той се втурна към нея, подгони я вън на верандата и щеше да я сграбчи, ако тя не беше вдигнала срещу него кама.

— Крадец — каза, спокойно Бленуващата. — Ти нямаш чест. А в тази долина всички крадци свършват със смърт. Ще повикам копиеносците си и ще им заповядам да те хвърлят във водовъртежа.

Безизходното положение събуди коварството на Торес, Той погледна боязливо към водата, с която го бяха заплашили, нададе вик на ужас, сякаш беше видял там нещо необикновено, отпусна се на едното си, коляно и закри с ръце изкривеното си от престорен страх лице. Царицата се обърна да види какво го е уплашило. Това беше желаният от него момент. Той се стрелна напред като скачащ тигър, стисна я за китките и изтръгна камата.

Торес избърса потта, от лицето си и целият разтреперан, започна бавно да се съвзема. В това време царицата го наблюдаваше с любопитство и без страх.

— Ти си въплъщение на злото — изръмжа й той, като все още се тресеше от ярост, — вещица, която има вземане-даване със силите на мрака и с всякакви пъклени дяволщини. Но ти си жена, родена от жена, и следователно си смъртна. Ти си слаба като всеки смъртен и всяка жена и затова сега ще трябва да избереш едно от двете: или да бъдеш хвърлена във водовъртежа и да загинеш, или…

— Или? — подкани го царицата.

— Или… — Торес спря, облиза пресъхналите си устни и довърши на един дъх: — Не! Кълна се в божията майка, не ме е страх!… Или да се омъжиш за мен още днес — това е другата възможност.

— Заради самата мен ли искаш да ме вземеш? Или заради съкровището?

— Заради съкровището — безочливо си призна той.

— Но в Книгата на живота пише, че ще се омъжа за Франсис — възрази тя.

— Тогава ние ще напишем наново тази страница в Книгата на живота!

— Като че ли това може да се направи! — изсмя се царицата.

— Тогава ще ти докажа, че си смъртна, като те хвърля ей там, във въртопа, както ти захвърли цветята.

В този миг Торес бе действително безстрашен — безстрашен поради древното вино, което кипеше в жилите и мозъка му, и защото беше господар на положението. Освен това, като на истински латиноамериканец, допадаше му такава сцена, където можеше да се надува и разглаголствува.

Въпреки всичко царицата го стресна със съскащ звук, с какъвто латиноамериканците обикновено викат слугите. Той изгледа Бленуващата с подозрение, изви очи към вратата на спалнята, и пак я загледа.

Като някакъв призрак — Торес го видя смътно, само с крайчеца на окото — огромното бяло куче изскочи през вратата. Стреснат за втори път, той неволно направи крачка настрана. Но кракът му не намери опора в празното пространство и тежестта на тялото му го повлече от верандата към водата. Още докато падаше и крещеше от ужас, той видя кучето да скача подире му. Макар и да беше добър плувец, Торес се чувствуваше като сламка в стремителното течение и Бленуващата, която гледаше захласнато надолу от края на верандата, видя как той, а след него и кучето изчезнаха в сърцето на въртопа, от който нямаше връщане.