Сърцата на тримата

ГЛАВА XXIV

Петнадесет минути след като слязоха от малкото крайбрежно параходче в Колон, Франсис и царицата бяха вече на един от корабите на „Юнайтед фрут къмпани“ и цялото им пътуване до Ню Йорк се превърна в редица съвпадения, които им позволяваха бързо да се прехвърлят от едно превозно средство на друго. В Ню Орлиънс, благодарение на едно такси и втурналите се тичешком носачи на гарата, едва успяха да се качат на току-що тръгналия влак. При пристигането в Ню Йорк ги посрещна Баском с частната кола на Франсис и със същата главоломна бързина те пристигнаха в доста претрупания с украса дворец, който самият Р. Х. М., бащата на Франсис, бе построил с милионите си на Ривърсайд Драйв.

Така стана, че сега царицата едва ли знаеше за широкия свят повече, отколкото в самото начало на пътуването си, когато се хвърли в подземната река. Ако беше по-обикновено създание, щеше да бъде зашеметена от огромната цивилизация наоколо си. Обаче тя беше царствено нехайна и приемаше заобикалящата я цивилизация като приношение от царствения си съпруг. А той беше цар, обслужван от много роби. Не го ли видя тя това на парахода и във влака? И тука, когато пристигна в неговия дворец, тя прие като най-естествено нещо редицата слуги, излезли да ги посрещнат. Шофьорът отвори вратата на лимузината. Други слуги внесоха багажа. Франсис не помръдна пръст, освен когато й помогна да слезе от колата. Дори и Баском (човек, който явно не беше слуга) също служеше на Франсис. И тя не пропусна да забележи, че Баском замина с лимузината на Франсис по нареждане и заповед на Франсис.

Тя бе царувала в откъсната от света, долина над една шепа диваци. А тука, в тази могъща страна на крале, нейният съпруг царуваше над кралете. Всичко това беше чудесно и тя с възхищение си мислеше, че царското й достойнство не бе с нищо пострадало от брака й с Франсис.

Възторгът й от вътрешната уредба на голямата къща бе наивен и детински. Забравила за слугите или по-скоро без да им обръща внимание, както не беше обръщала внимание на собствените си прислужници в езерното си жилище, тя плесна с ръце в огромното преддверие, захласна се пред мраморното стълбище, леко изтича до най-близката стая в надникна вътре. Това беше библиотеката, която бе видяла в Огледалото на света в първия ден на познанството си с Франсис. И видението се сбъдна, защото Франсис влезе с нея в огромната стая, пълна с книги, прегърнал я с едната си ръка, също както бе видяла това върху повърхността на течния метал в златната купа. Спомняше си и телефоните, и борсовия телеграфен апарат, и точно както го бе пред-вещала тогава, тя се приближи и с любопитство загледа апарата, а Франсис, все още обвил кръста й с ръка, стоеше до нея.

Той се опита да й обясни какъв е този уред, но още в самото начало тъкмо когато се убеди, че не е възможно за няколко минути да й разясни предназначението на фондовата борса в цялата й сложност, очите му забелязаха на лентата, че акциите на „Фриско Консолидейтед“ са спаднали с двадесет пункта — нещо, което никога не беше се случвало с тази малка железопътна линия в щата Айова, финансирана и построена от Р. Х. М.; до деня на смъртта си баща му я беше смятал за солидно предприятие, което ще устои на всякаква буря, дори ако половината от банките и цялата Уол Стрийт претърпят крах.

Царицата с тревога наблюдаваше безпокойството, което се изписа по лицето на Франсис.

— Това е вълшебно, както моето Огледало на света? — полувъпросително-полуутвърдително рече тя.

Франсис кимна.

— Знам, то ти разправя тайни — продължи тя — Както моята златна купа, то довежда целия свят тука, в тази стая, при теб. То ти носи неприятност. Това е съвсем ясно. Но какви неприятности може да донесе този свят на теб, един от най-великите му царе?

Франсис отвори уста, за да отговори на последния й въпрос, но не каза нищо, защото усети, че е невъзможно да я накара да го разбере, а в това време пред полуспуснатите му клепачи или само в съзнанието му пред него проблясваха видения на мощни железопътни и параходни линии, многолюдни гари и шумни докове, миньори, трудещи се в Аляска, в Монтана и в Долината на смъртта, обуздали реки и впрегнати в работа водопади, линии с високо напрежение, опънати през низини, блата и тресавища на двеста фута високи стълбове, и цялата техника, икономика и финанси в машинната цивилизация иа двадесетия век.

— То ти носи неприятност — повтори царицата. — И, уви, аз не мога да ти помогна. Няма я вече златната ми купа. Никога вече не ще видя света в нея. Вече не съм господарка на бъдещето. Аз съм само жена и съм безпомощна в тоя непознат, огромен свят, в който си ме довел. Аз съм само жена и твоя съпруга, Франсис, съпруга, която се гордее с теб.

Той почти изпита любов към нея, когато остави телеграфната лента и силно я притисна до себе си, преди да отиде при батареята от телефони, „Тя е прелестна — мина му през ума. — В нея няма нито коварство, нито злоба; тя е само жена, жена от край до край, любеща и будеща любов… уви, между мен и нея, която е моя, в мислите ми вечно и непрестанно се изправя образът на Леонсия, която никога не ще бъде моя!“

— Пак вълшебство — промърмори царицата, когато Франсис се свърза с кантората на Баском и каза:

— Господин Баском без съмнение ще се върне след половин час. Говори Морган, Франсис Морган. Господин Баском тръгна за кантората преди по-малко от пет минути. Когато пристигне, кажете му, че съм тръгнал за кантората му и ще дойда не повече от пет минути след него. Това е важно. Кажете му, че съм тръпнал. Благодаря. Довиждане.

Много естествено, царицата очакваше, че Франсис ще й покаже всичките чудеса на тази голяма къща, и не можа да скрие разочарованието си, когато й каза, че трябва веднага да замине за някакво място, наричано Уол Стрийт.

— Какво е това, което те кара да ме оставиш и ти заповядва, сякаш си роб? — попита тя с изражение на недоволство.

— Бизнес, и то е много важно — каза й той с усмивка и я целуна.

— И кой е този Бизнес, та има власт над тебе, който си цар? Да не би това да е името на твоя бог, на който всички вие се кланяте, както моят народ се кланя на бога на Слънцето?

Франсис се усмихна на толкова сполучливо направеното от нея сравнение и отговори:

— Бизнес е великият бог на американците. Освен това той е много страшен бог и когато погубва, погубва страшно и бързо.

— И ти си си навлякъл недоволството му? — попита царицата.

— Уви, да, макар и да не зная с какво. Трябва да отида на Уол Стрийт…

— Там ли е неговият олтар? — прекъсна го тя.

— Да, там е неговият олтар — отговори Франсис — и там трябва да разбера с какво съм го оскърбил и с какво мога да го умилостивя и да изкупя вината си.

Набързо дадените от него обяснения за достойнствата и задълженията на камериерката, за намирането на която се бе разпоредил телеграфически още от Колон, почти не я заинтересуваха и тя го прекъсна със забележката, че доколкото разбира, камериерката трябва да е нещо като индианките, които й прислужваха в Долината на Загубените души, н че е свикнала да има лични слуги още когато е била малко момиченце и учила английски и испански с майка си в къщата на езерото.

Но когато Франсис взе шапката си и я целуна за сбогом, тя се смекчи и му пожела сполука пред олтара.

След няколко часа изумителни приключения в отредените за нея стаи, където камериерката (французойка, която говореше испански) я развеждаше и й обясняваше всичко, и след като някаква величествена жена, която сама приличаше на царица, я измери и огледа от всички страни с помощта на две млади жени и която, според царицата, без съмнение бе повикана, за да служи на нея и Франсис, тя слезе пак по разкошното стълбище, за да изследва библиотеката с тайнствените й телефони и телеграфен апарат.

Дълго се взираше тя в борсовия телеграф и се вслушваше в пресекливото му тракане. Но тя, която знаеше да чете и пише на английски и испански, не можеше да разбере нищо от странните йероглифи, които по някакво чудо се отбелязваха върху лентата. След това започна да изучава първия телефон. Тя си спомни как си бе служил Франсис и сложи ухото си на микрофона. После, като се сети как той бе употребил слушалката, тя я вдигна от вилката и сложи на ухото си. Гласът, безспорно глас на жена, прозвуча толкова близо до нея, че тя се стресна от изненада, изпусна слушалката и отскочи назад. В този миг в стаята случайно влезе Паркър, старият камериер на Франсис. Царицата не го беше забелязала преди, а облеклото му бе така безупречно, осанката му — така благородна, че тя го взе по-скоро за приятел на Франсис, отколкото за слуга — приятел като Баском, който ги посрещна на гарата с колата на Франсис, вози се с тях като равен, но веднага си тръгна, щом чу заповедите на Франсис, които явно беше длъжен да изпълнява.

Като видя сериозното лице на Паркър, тя се засмя от смущение и въпросително му посочи телефона. Камериерът сериозно вдигна слушалката, промърмори в нея: „Грешка!“ и я закачи на мястото й. За тези няколко секунди в ума на царицата настъпи революция. Гласът, който беше чула, не беше глас ща бог или на дух, това беше глас на жена.

— Къде е жената? — рязко запита тя.

Паркър само доби по-студен и по-сериозен вид и се поклони.

— В къщата има скрита жена! — стремително продължи тя. — Нейният глас говори в това нещо. Тя трябва да е в съседната стая…

— Това беше централата — опита се да пресече потока й от думи Паркър.

— За мене няма значение как се казва — не спираше царицата. — Не искам в моята къща да има друга жена освен мен! Кажете й да си върви. Аз съм много ядосана.

Паркър стана още по-студен и по-сериозен и това я наведе на нова мисъл. Може би този благороден господин стои по-високо, отколкото тя подозира, в йерархията на по-дребните царчета — помисли си тя. Може би като цар той да е почти равен на Франсис, а тя се държи така властно с него, като с по-нисш, с много по-нисш.

Царицата го хвана за ръка, въпреки че забеляза съпротивата му, дръпна го при едно канапе и го накара да седне до нея. За още по-голямо смущение на Паркър, тя бръкна в една бонбониера и започна да го храни, като му запушваше устата с бонбон всеки път, когато той я отваряше, за да протестира.

— Кажете ми — заговори тя, след като насмалко не го накара да се задави, — нима между мъжете в тази страна е приета полигамията?

Паркър се сащиса от тази груба откровеност.

— О, аз зная значението на тази дума — увери го царицата. — И затова повтарям: нима между мъжете в тази страна е приета полигамията?

— В тази къща няма друга жена освен вас, госпожо, като изключим прислужничките — най-сетне успя да изрече той. — Този глас, който чухте, не е глас на жена в тази къща, а глас на, жена, която е на много мили оттука и е ваша служителка или служителка на всекиго, който би пожелал да говори по телефона.

— Тя е робиня на тази тайна? — попита царицата, започнала смътно да схваща същината на положението.

— Да — потвърди камериерът на мъжа й. — Тя е робиня на телефона.

— На хвъркатите думи?

— Да, госпожо, да го наречем така: на, хвъркатите думи. — Той отчаяно се мъчеше да се избави от положение, в каквото не беше изпадал през цялата си служба. — Вижте, аз ще ви покажа, госпожо. Тази робиня на хвъркатите думи е на вашите заповеди ден и нощ. Ако пожелаете, робинята ще ви помогне да говорите с вашия съпруг господин Морган…

— Сега ли?

Паркър кимна, стана и я заведе при телефона.

— Преди всичко — обясни той — ще говорите е робинята. Щом свалите ей това и го сложите на ухото си, робинята ще ви се обади. Робинята винаги казва едно и също: „Номер?“ Понякога казва: „Номер? Номер?“ А понякога е много раздразнителна. Когато робинята каже: „Номер?“, вие ще кажете: „Едистоун дванадесет деветдесет и две“, тогава робинята ще каже: „Едистоун дванадесет деветдесет и две“, след което вие ще кажете: „Да, моля“ …

— Ще кажа „моля“ на една робиня? — прекъсна го царицата.

— Да, госпожо, защото тези робини на хвъркатите думи са особени робини, които никой никога не вижда. Аз вече не съм млад, но никога в живота си още не съм видял телефонистка… Така, после, след един миг, друга робиня — жена, която е на много мили от първата — ще ви каже: „Тука е Едистоун дванадесет деветдесет и две“, а вие ще кажете: „Тука е госпожа Морган. Искам да говоря с господин Морган. Мисля, че е в частния кабинет на господин Баском.“ Тогава ще почакате около половин или една минута и след това с вас ще започне да говори господин Морган.

— Както е на много-много мили оттука?

— Да, госпожо… също като че ли е в съседната стая. А когато господин Морган каже: „Довиждане“, вие също ще кажете: „Довиждане“ и ще закачите слушалката, както ме видяхте да правя аз.

И всичко, което й каза Паркър, се изпълни, след като тя спази указанията му. Двете робини покорно извършиха вълшебството с изречения от нея номер и Франсис й се обади, смя се с нея, помоли я да не се чувствува самотна и обеща да се върне у дома не по-късно от пет часа следобед.

А Франсис през целия този ден бе много зает и разтревожен.

— Кой е този ваш таен враг? — пак и пак го питаше Баском, а Франсис клатеше глава, неспособен да изкаже дори и предположение.

— Нали виждате: като изключим акциите, от които сте заинтересуван вие, всичко остава нормално и няма никакви сътресения. Но вижте вашите акции. Да вземем „Фриско Консолидейтед“. Не виждам нито причина, нито основание акциите му да падат по този начин. Падат само вашите акции. „Ню Йорк, Върмонт и Кънектикът“ е раздала петнадесет на сто дивиденти през последните четири тримесечия и е непревземаема като Гибралтар. И при все това акциите й паднаха, много паднаха. Същото е с „Монтана Лоуд“, медните мини в Долината на смъртта, „Импириъл Тънгстън“, „Нортуестърн Електрик“. Да вземем „Аляска Тродуел“ … нерушим като предвечна скала. Движението против него започна едва късно снощи. При затварянето на борсата акциите му бяха паднали с осем точки, а днес са се смъкнали още два пъти по толкова. И всичките са акции на дружества, в които имате вложени големи суми. Нищо друго не е мръднало.

— „Тампико Петролиъм“ също не е мръднал — каза Франсис, — а вложенията ми в него са най-големи.

Баском сви рамене с отчаян вид.

— Сигурен ли сте, че не можете да се сетите за никого, който може би прави това и вероятно е ваш враг?

— Човек да не съм, Баском. Дума не мога да кажа за никого. Аз не съм си спечелил неприятели, защото, откакто е умрял баща ми, не съм бил много деен. „Тампико Петролиъм“ е единственото нещо, с което съм се занимавал, но той още се държи. — Без да бърза, Франсис отиде при борсовия телеграфен апарат. — Ето, продадени са петстотин акции с половин пункт по-висока цена.

И въпреки това някой ви е подгонил — увери го Баском. — Ясно е като бял ден. Напоследък преглеждах съобщенията за разните засегнати предприятия. Те са поукрасени, хитро и изкусно украсени, украсени в песимистичен и официален тон. Защо „Нортуестъри Електрик“ не споменава нищо за дивидентите? Защо е написана в толкова черни краски дописката на Мълани за „Монтана Лоуд“? Ах, да оставим настрана всичките тези черногледи съобщения, но каква ли може да е причината за тази оживена продажба на акции? Всичко е ясно. Провежда се нападение, както изглежда, против нас и това не е случайно, прибързано нападение. То се провежда бавно и неотклонно. И решителният удар може да се стовари при първия слух за война, при първата стачка или финансова паника — щом нещо засегне цялата борса. Вижте се в какво положение сте сега, когато всички акции, освен вашите, не са мръднали. Досега аз покривах разликата между номиналната и продажната стойност на акциите. Значителна част от свободните ви допълнителни гаранции е вече изразходвана. Но те все повече намаляват. Човек не може да гледа на това през пръсти. То може да доведе до катастрофално спадане. Положението е твърде деликатно.

— Ами „Тампико Петролиъм“! Не е ли все тъй весел и безгрижен? … Ето ви допълнителна гаранция, достатъчна, за да покрие всичко — подсети го Франсис, — При все че съм се мъчил да не го докосвам — добави той.

Баском поклати глава.

— Ами мексиканската революция и собственото ни безгръбначно правителство! Ако въвлечем в играта „Тампико Петролиъм“ и там се забърка някоя сериозна каша, това ще ви довърши, ще ви разори, ще ви остави без пукната пара.

— И все пак — отново подхвана Баском — не виждам друг изход, освен да използуваме. „Тампико Петролиъм“. Виждате ли, аз похарчих почти всичко, с което ми бяхте позволили да разполагам. А това не е светкавично нападение. То е бавно и неотклонно като смъкващ се ледник. Аз водя открай време борсовите ви сделки, но това е първият случай да сме се видели натясно. Да видим сега какво е общото ви финансово положение. С него се занимава Колинс и той знае. Вие също трябва да знаете. С какви ценни книжа можете да ми позволите да разполагам? Сега. И утре. Идващата седмица. И следващите три седмици.

— Колко искате? — отговори му с въпрос Франсис.

— Един милион, преди да затворят борсата днес. — Баском посочи красноречиво борсовия телеграф. — И още поне двадесет милиона в течение на следващите три седмици, ако — и вземете си много добра бележка от това „ако“, — ако в света цари мир и ако общото положение на борсата остане толкова нормално, колкото е било през последните шест месеца.

Франсис решително се изправи и посегна към шапката си.

— Отивам веднага при Колинс. Той познава финансовото ми положение много по-добре от самия мен. Ще гледам да ви връча поне този милион, преди да затворят борсата, а съм доста сигурен, че ще събера и останалите в течение на следващите няколко седмици.

— Помнете — предупреди го Баском, когато си стиснаха ръцете за сбогом: — зловещото в това нападение е именно бавността. То е насочено против вас и не е предприето слепешката. Който и да го прави, действува с голям замах и трябва да е голям човек.

Няколко пъти късно подир обед и вечерта робинята на хвъркатите думи викаше царицата и й даваше възможност да поприказва с мъжа си. За свое голямо възхищение до леглото в спалнята си тя намери телефон, по който се обади в кантората на Колинс и каза на Франсис лека нощ. Дори се опита да му прати въздушна целувка и чу в отговор странен и неясен звук — неговата целувка.

Когато се събуди, царицата не можеше да каже колко дълго е спала. Без да се помръдне, тя видя през притворените си клепки Франсис да надниква в стаята и да я гледа. Когато той тихичко си отиде, тя скочи от леглото и изтича до вратата тъкмо навреме, за да го види, че слиза по стълбите.

„Пак неприятности с великия бог Бизнес“ — досети се тя. Той отиваше долу в тази чудна стая, библиотеката, за да прочете новите заплахи и предупреждения на страшния бог, които цъкането на борсовия телеграф караше тъй тайнствено да се превръщат в писана реч. Тя се погледна в огледалото, пооправи косата си и с лека, изпълнена с обич и очакване усмивка на устните облече пеньоар — още едно от прекрасните неща, с които Франсис се беше погрижил да я снабди.

Пред вратата на библиотеката тя спря, понеже чу и друг глас освен гласа на Франсис. В първия миг реши, че това са хвъркатите думи, но веднага разбра, че гласът се чува твърде високо, отблизо и по-различно. Когато надзърна, тя видя двама мъже, седнали в големи кожени кресла с лице един към друг. Франсис, с уморено от дневните тревоги лице, все още беше с всекидневни дрехи, но другият беше облечен с фрак. И тя го чу да нарича мъжа й „Франсис“, а той, на свой ред, да го нарича „Джони“. Това и свойският тон на разговора й подсказа, че са стари, близки приятели.

— Да не вземеш да ми разправяш, Франсис — казваше другият, — че цялото това време си миткал из Панама, без да подариш сърцето си на десетина сеньорити.

— Само на една — отговори Франсис след кратко мълчание, през време на което царицата забеляза, че той гледа приятеля си право в очите. — Освен това — продължи Франсис след още едно кратко замълчаване — аз й подарих сърцето, но запазих разума си. Джони Патмор, о, Джони Патмор, ти мислиш само за флирт, но казвам ти, че има още много нещо да научиш. Казвам ти, че в Панама намерих най-прекрасната жена в света; жена, която ме накара да се почувствувам щастлив, че можах да се запозная с нея; жена, изтъкана от огън, страст, нежност, благородство — царица на жените.

И царицата, която слушаше и виждаше дълбокия възторг, изписан на лицето му, се усмихна с нежна обич и самоувереност: нима не беше спечелила съпруг, който гореше от любов към нея?

— И тази дама… ъъъ… отговори ли ти тя с взаимност? — реши се да попита Джони Патмор.

Царицата видя как Франсис кимна.

— Тя ме обича, както я обичам аз… — сериозно отговори той. — В това съм съвършено сигурен. — Изведнъж той се изправи. — Чакай. Ще ти я покажа.

И когато той се запъти към вратата, безкрайно щастлива от дочутото признание, царицата дяволито изтича и се скри зад вратата на разкошната стая, която, както я бе осведомила камериерката, се наричала „приемна“, но предназначението на която бе останало неясно за нея. Докато го гледаше да се качва по широките мраморни стъпала, тя си представяше с възторг как ли ще се изненада, като не я намери в леглото. След няколко мига Франсис се върна. Сърцето й се посви, когато забеляза, че след като не бе я намерил, по лицето му не се четеше никакво безпокойство. В ръка той носеше някакъв свитък — или навит тънък бял картон. Без да погледне нито наляво, нито надясно, той влезе отново в библиотеката.

Тя надникна и го видя да развива свитъка и да го слага пред очите на Джони Патмор и го чу да казва:

— Прецени сам. Ето я.

— Но защо го казваш с такъв погребален тон, драги? — попита Джони Патмор след като дълго разглежда снимката.

— Защото ние се срещнахме твърде късно. Аз бях принуден да се оженя за друга и завинаги се разделих с нея само няколко часа преди тя да се омъжи за друг, комуто бе дала дума, преди единият от нас да знае за съществуването на другия. Но жената, за която се ожених — моля те да си вземеш бележка, — е добра, прекрасна жена. Аз ще й бъда вечно предан. За съжаление тя никога не ще притежава моето сърце.

При този рязък обрат царицата изведнъж разбра цялата истина. Тя усети, че й прилошава, и насмалко не припадна, притиснала ръце до сърцето си. Макар че двамата мъже продължаваха да говорят в библиотеката; царицата не чу нито дума повече — бавно, с усилие тя си наложи спокойствие. Най-после, със свити рамене, като мъничка нещастна сянка на блестящата жена и съпруга, каквато беше допреди няколко минути, с несигурни крачки тя прекоси преддверието и като в някакъв кошмар, за който не е присъща бързина на движението, бавно се заизкачва нагоре. Щом влезе в стаята си, царицата загуби самообладание. Тя дръпна пръстена на Франсис от ръката си и го стъпка с крак. Нощната й шапчица и костенурковите фуркети полетяха в общия куп на пода. Разтърсвана от ридания, треперейки, мълвейки откъслечни думи, тя се захлупи на леглото и се отдаде на неописуемата си мъка, но остана съвсем неподвижна, когато Франсис надзърна в стаята на път към спалнята си.

Един час, който й се стори като хиляда столетия, царицата го чака да заспи. Тогава стана, взе в ръка украсената с нешлифовани скъпоценни камъни кама, която бе притежавала още в Долината на Загубените души, и тихичко, на пръсти, влезе в стаята му. Тя беше там, на тоалетката — голямата снимка на Леонсия. Изпаднала в нерешителност, стиснала камата в схваналите се от болка длан и пръсти, тя се двоумеше между мъжа си и Леонсия. Но когато застана до леглото му с вдигната за удар ръка, сълзите, нахлули в сухите дотогава очи, замъглиха погледа й, ръката с камата се отпусна и тя гласно изхлипа.

Ново решение я накара, да се изправи и да отиде при тоалетката. Оставените там бележник и молив привлякоха вниманието й. Тя издраска две думи, откъсна листчето и го сложи върху лика на Леонсия, който я гледаше от повърхността на полираното дърво. След това с безпогрешен замах на камата закова бележката между очите на този образ с такава сила, че острието се заби в дървото, а дръжката затрептя изправена нагоре.