Тъгата на сукубата

Глава 17

Събудих се от мъркането на Обри в ухото ми. Усетила идването ми в съзнание, тя облиза бузата ми, близо до ухото, а мустачките й нежно се отъркаха в кожата ми.

Гъделичкаше ме. Леко се раздвижих и отворих очи. За мое учудване светлината, цветовете и формите достигнаха до мен, макар че бяха смътни и изопачени.

— Мога да виждам — промърморих към Обри, докато се опитвах да седна.

Тялото ми веднага бе пронизано от болка на безброй места, което ми попречи да помръдна. Лежах върху дивана си, а върху мен бе метнато старо вълнено одеяло.

— Разбира се, че можеш — осведоми ме хладният глас на Джером, а Обри избяга, — макар че заслужаваш да не можеш. Какво си мислеше, че правиш, като погледна ангел в истинската му форма?

— Нищо — отвърнах и присвих очи, за да различа облечената му с тъмни дрехи фигура, крачеща пред мен. — Искам да кажа, нищо не си помислих.

— Очевидно.

— Престанете! — разнесе се някъде зад мен гласът на Картър.

Надигнах се и се огледах. Беше се облегнал на стената. Литър, Коди и Хю също бяха в стаята. Беше обикновена и безполезна семейна среща. Не можех да не се засмея.

— Ти беше там, беше там…

Коди седна до мен и видях чертите му по-ясно, щом се наведе да огледа лицето ми отблизо. Той нежно прокара пръсти по скулите ми и се намръщи.

— Какво се случи?

Станах сериозна.

— Толкова ли е зле?

— Не — излъга той. — Хю беше по-зле.

Импът издаде нечленоразделен звук някъде из стаята.

— Вече знам какво се е случило — изплющя гласът на Джером. Нямаше нужда да виждам лицето на демона в подробности, за да зная, че гледа към мен. — Но не мога да разбера защо се е случило. Ти всъщност се опита да попаднеш във възможно най-опасната ситуация, нали? Хм, да видим… тъмна улица, никой наоколо… Нещо подобно, нали?

— Не — отвърнах, — не помислих за това. Не мислех за нищо друго, освен да се прибера вкъщи.

Разказах събитията от вечерта възможно най-подробно, като започнах със стъпките и завърших с Картър. Когато приключих, Хю седна на един фотьойл срещу мен и се замисли.

— Паузи?

— Какво?

— Начинът, по който е станало… ударили са те, пауза. Друг удар, пак пауза. После пак. Нали?

— Е, и какво? Не знам, побоите не протичат ли така? Удар, отдръпване, подготовка за следващия? Освен това говорим за паузи горе-долу от секунда. Нямаш време дори да си поемеш дъх.

— При мен не беше така. Също бях пребит. Беше яростна атака. Постоянен порой от удари. Неразбираеми и невъзможни. Определено нещо свръхестествено.

— Е, точно това беше — отговорих аз. — Повярвай ми, не бях в състояние да се боря срещу него. Не беше нападение от някой смъртен, ако това се опитваш да кажеш.

Хю само вдигна рамене. Настана тишина и аз косо погледнах импа, колкото ми позволяваше отслабеното ми зрение.

— Споглеждат се многозначително, нали?

— Кои?

— Джером и Картър. Усещам го.

Обърнах се към Картър, внезапно разтревожена дали вечерното ми пазаруване не е било напразно.

— Предполагам, че не си спасил и пазарската ми торба?

Ангелът отиде до кухненския плот, донесе я и ми я подхвърли. Рефлексите ми още не функционираха добре — изпуснах торбата и тя се озова на пода. Книгата се плъзна навън. След секунда Джером я сграбчи и прочете заглавието.

— Проклет да съм, Джорджи. Заради това ли беше навън и се промъкваше из тъмните ъгли? Заради това ли едва не те убиха? Казах ти да зарежеш преследването на ловеца на вампири…

— О, хайде! — извика Коди, скачайки в моя защита. — Вече никой не вярва в него. Знаем, че е дело на ангел.

— Ангел?! — В думите на демона долових силно веселие и дори подигравка.

— Този, който ми причини това, не е бил смъртен — горещо се съгласих аз. — Нито пък на Хю. Нито на Лусинда. Нито на Дуейн. Бил е нефилим.

— Нефи… какво? — смаян попита Хю.

— Да не е герой от „Улица Сезам“? — за първи път се обади Питър.

За момент Джером мълчаливо ме изгледа и накрая попита:

— Кой ти каза за това? — Без да дочака отговора ми, той се обърна към ангела: — Знаеш, че не трябва…

— Не бях аз — кротко отвърна Картър. — Предполагам, че го е разбрала сама. Нямаш достатъчно вяра в собствените си хора.

— Открих го самостоятелно, макар и с чужда помощ.

Накратко обясних навързаните улики и как една водеше до друга, от Ерик — до „Кристъл Старц“.

— Проклятие! — промърмори Джером, след като чу сладкодумната ми реч. — Проклета Нанси Дрю14!

— Добре — каза Питър, — неоспорими доказателства или не, ти все още не си ни казала какво е нефилопус.

— Нефилим — поправих го и колебливо погледнах Джером. — Може ли?

— Молиш ме за позволение? Колко необичайно.

Приех това за съгласие и несигурно започнах:

— Нефилимите са потомци на ангели и хора, както в онзи пасаж от „Битие“, където ангелите извършват грехопадение, вземайки си за съпруги жени с човешки произход. Нефилимите са резултатът. Те имат някои способности… Не зная какви са всички… сила и власт, като старогръцките герои…

— Или като голяма напаст — горчиво добави Джером, — не забравяй това.

— Как така? — попита Хю.

Продължих, тъй като Джером не го направи.

— Добре… Прочетох, че създавали вражди сред хората и убивали.

— Да, но този не преследва хора — изтъкна Питър.

Картър вдигна рамене:

— Непредвидими са. Не се съобразяват с ничии правила и честно казано, не сме наясно какви са намеренията им. Сигурно е, че има някаква игра, като се имат предвид нападенията върху случайни безсмъртни и бележката, изпратена на Джорджина.

— Две бележки — поправих го аз. Получила съм друга точно преди Лусинда да умре, но цяла нощ бях със Сет и до следващия ден не я бях прочела.

Хю и вампирите се обърнаха и втренчено ме загледаха.

— Била си цяла нощ със Сет? — учудено попита Коди.

— Кой беше пък този? — попита Хю.

— Писателят — осведоми го Питър.

Импът ме погледна с подновен интерес:

— И какво прави „цяла нощ“?

— Може ли да не обсъждаме точно сега любовния живот на Джорджина, колкото и да е пикантен? — хвърли ми дяволит поглед Джером. — Освен, разбира се, ако този Сет не е някой със силен морал и принципи, чиято жизнена енергия планираш скоро да откраднеш в полза на великата кауза на злото и нейните цели.

— Прав си за първото, но не и за второто.

— Проклятие. Имам нужда от питие.

— Обслужи се.

Джером отиде до шкафчето ми със спиртни напитки и прерови съдържанието му.

— Е, как можем да усетим този нефилим? — попита Коди, връщайки ни отново на темата.

Несигурно погледнах Картър и Джером. Не знаех нищо за техническите подробности.

— Не можете — бодро съобщи ангелът.

— Тогава значи могат да прикриват присъствието си. Също като висшите безсмъртни.

Той отново кимна към мен.

— Взели са най-лошите черти и на двамата си родители. Достатъчно мощ и псевдо ангелски способности, съчетани с бунтарство, любов към материалното и невъзможност да контролират импулсите си.

— Колко мощ? — поисках да узная. — Те са наполовина хора, нали? Половината от мощта?

— В това е въпросът. — Джером изглеждаше много по-радостен с чаша джин в ръка. — Тя варира в широки граници, както при ангелите, където всеки има различно ниво на сила. Едно е ясно — нефилимите са наследили много повече от половината от мощта на родителите си, макар че никога не могат да я надминат. Но това все пак е много — ето защо се опитвахме да ви накараме да проумеете, че трябва да се пазите. Един нефилим лесно би могъл да отстрани някого от вас.

— Но не и някой от вас — Питър произнесе думите повече като твърдение, отколкото като въпрос, въпреки нотката на несигурност в гласа му.

Нито ангелът, нито демонът отговориха, и още едно парче от пъзела си дойде на мястото.

— Ето защо вие, момчета, се разхождате наоколо с маскирана аура. Вие също се криете от него.

— Просто вземаме предпазни мерки — протестира Джером.

— Той избяга от теб — напомних на Картър, — значи си по-силен от него.

— Вероятно — съгласи се той. — Бях много по-зает с теб, така че не го усетих добре. Един ангел в истинската си същност може да изкара от релси повечето същества и да убие някой смъртен, така че може да съм по-силен, а може и да не съм. Трудно е да се каже.

Този отговор не ми хареса, при това въобще.

— И все пак какво правеше там?

Запазената марка на ангела — саркастичната му усмивка, се появи.

— А ти какво си мислиш? Следях те.

Трепнах:

— Какво? Тогава съм била права… онзи ден… при Ерик.

— Боя се, че да.

— Мили Боже! — възкликна Питър. — Наистина си хванала нечии дири, Джорджина. Поне неговите, докато те дебне.

Почувствах се полуреабилитирана, макар вече да изглеждаше очевидно, че не Картър е извършителят. Хю беше прав, като ме обвини в предубеденост. Наистина ми се беше искало Картър да е отговорен за нападенията, нещо като отплата за всички случаи, когато ми се беше подигравал. Навременната му намеса в уличката сега само внесе смут в мнението ми за него.

Картър обясни:

— След като осъзнах, че първата бележка вероятно е написана от този нефилим, си помислих, че би било благоразумно да се отбивам от време на време, тъй като нашият приятел изглежда проявява специален интерес към теб. Намерението ми беше да го изненадам, него или нея, а не да ти помагам, макар сега да съм щастлив, че можах да го направя. Освен това онзи ден при Ерик…

Той погледна към Джером. Демонът разпери ръце:

— Разбира се, защо не? Кажи им. Кажи им всичко. Те и така вече знаят прекалено много.

— Ерик? — подсказах аз.

— Това създание, този нефилим… — Картър замислено спря. — Това същество знае изненадващо много за нас и за нашата общност от безсмъртни.

— Е… точно както ни предупреди, нали? — попита Питър. — Този нефилим си избира някого от нас и го проследява.

— Не. Имам предвид, да, възможно е, но е очевидно, че знае много повече, отколкото би научил само с наблюдение…

— За Бога — сопна се Джером, — ако имаш намерение да им казваш, кажи им. Стига си говорил с недомлъвки. — Демонът се обърна към нас: — Обяснява ви, че този нефилим работи с предател. Някой го захранва с информация за тукашната общност от безсмъртни.

Коди също като мен схвана намека.

— Мислиш, че го прави Ерик.

— Той е главният заподозрян — призна Картър. — Тук е от десетилетия и има дарбата да усеща безсмъртните.

— Само като си помисля, че се изказа толкова ласкаво за теб! — измърморих. Бях поразена. — Добре, сбъркал си. Не е той. Не и Ерик.

— Не се засягай, Джорджи. Той не е единствената ни следа, просто е най-вероятната.

— И на мен не ми харесва да го подозирам — добави ангелът, — но не можем да изключим никоя вероятност. В най-скоро време трябва да неутрализираме заплахата от нефилима. Положението е извън контрол. Скоро някой от вън ще се намеси, а това винаги е мъчително.

— Защо тогава не ни позволиш да ти помогнем? — изкрещях аз. — Защо е цялата тази тайнственост?

— Глуха ли си? Заради вашата собствена безопасност. Това нещо може да ви отвее на Армагедон! — Джером допи джина си на един дъх.

Не му се вързах. Залогът тук бе много по-голям от нашата безопасност. Джером пак не ни беше казал цялата истина.

— Да, но…

— Заседанието е закрито! — ледено ме прекъсна той. — Останалите, бихте ли ни извинили двамата с Джорджина?

О, по дяволите! Отчаяно погледнах приятелите си, с надеждата да останат и да ме защитят, но те се заизнизваха навън. Страхливци, помислих си. Никой от тях нямаше да противоречи на Джером, когато говореше по този начин. Е, на тяхно място и аз бих постъпила така.

Забелязах, че Картър не излезе. Явно заповедта не се отнасяше за него.

— Джорджи — внимателно започна Джером, — напоследък двамата с теб се противопоставяме един на друг прекалено често и това не ми харесва.

— Не е точно противопоставяне — отбелязах, като с опасение увъртах, понеже не бях забравила демонстрацията му на сила в болницата и заплахата му да ме „заточи“ някъде. — Напоследък просто имаме различия в мненията.

— Тези различия могат да те убият.

— Джером, това може и да не е заради…

— Стига!

Силата се стовари върху мен като стена, отблъсквайки ме назад към дивана. Приличаше на едно от онези карнавални забавления, в които хората се подреждат покрай стените на една кръгла стая, която се върти все по-бързо и по-бързо, докато инерцията прикове крайниците на всекиго към стената и движението се превърне в агония. Дори дишането става мъчение. Чувствах се като Атлас, понесъл цялата тежест на света.

Гласът на Джером прокънтя в главата ми и по-смелата част от мен прокле гадните му номера, макар останалата част от мен да отстъпи.

Поне веднъж трябва да ме изслушаш, без постоянно да ме прекъсваш. Не може да продължаваш да душиш наоколо. Така привличаш вниманието към себе си и вече си изпати от този нефилим много повече, отколкото ми харесва. Нито искам, нито имам нужда от нова сукуба. Много свикнах с теб, Джорджина, и не искам да те загубя. Освен това проявявам към теб много по-голямо снизхождение, отколкото би трябвало. Разминавало ти се е за неща, които никой друг архидемон не би позволил. Досега нямах нищо против да ти прощавам, но нещата може да се променят, особено ако продължаваш да не ми се подчиняваш. Мога да те преместя някъде другаде, далече от удобната заблуда, че си успяла да си създадеш човешки живот. Мога да се обадя на Лилит и да докладвам за поведението ти направо на нея. Сигурен съм, че тя ще бъде щастлива да проведе с теб кратък опреснителен курс.

При споменаването на Кралицата на сукубите сърцето ми спря. Бях я срещала само веднъж, когато за първи път се присъединих към тази категория безсмъртни. Онази среща, също както да видя Картър в целия му ангелски блясък, съвсем не беше преживяване, което да искам скоро да се повтори.

Разбра ли ме?

— Д-Д-а.

Сигурна ли си?

Натискът дотолкова се засили, че едва успях да кимна. Внезапно психологическият капан изчезна и аз политнах напред, като дишах дълбоко. Все още усещах къде силата му ме бе притискала подобно на образа, който се вижда след проблясвалото на светкавицата на фотоапарат.

— Радвам се, че ме разбра, и съм сигурен, че ти е ясно защо не мога напълно да ти вярвам.

— Това… да не е част от изолирането ми някъде?

Той се позасмя. Леко. Заплашително.

— Не. Поне не още. Откровено казано, мисля, че просто имаш нужда от наглеждане, за да не се забъркваш в неприятности. Освен това не съм съвсем убеден, че връзката ти с нефилима е чиста случайност.

Понечих да възразя, но се сдържах — кожата ми още гореше.

— Искаше ми се да го прави някой от приятелите ти, но без съмнение ти си в състояние да въртиш всекиго от тях на малкото си пръстче. Не, трябва да те наглежда някой, който няма да се огъне; някой, който няма да се поддаде на номерата ти.

— Номера? Кой тогава?

За около минута почти бях започнала да смятам, че говори за себе си, но после забелязах самодоволната усмивка на Картър. Ох, майчице.

— Не говориш сериозно.

— Това ще гарантира спазването на правилата, Джордж, Нещо повече — ще те запази жива.

— На практика в момента си най-добрата ни отправна точка — обясни Картър. — Този нефилим се интересува от теб, макар че интересът му изглежда малко се видоизменя — от изпращане на бележки до нападение.

— Картър ще е на линия, ако онзи се опита да довърши започнатото. Може също и да защити апартамента ти от любопитни очи.

— Но нали нефилимът ще го усети, когато излезем — слабо възразих аз.

— Не повече, отколкото ти в момента ме усещаш — напомни ми Картър. — А и аз ще бъда невидим. Като призрак до теб. Като ангел на рамото ти, ако така по ти харесва. Дори няма да забележиш, че съм наоколо.

— Моля те, Джером, не можеш да направиш това.

— Мога и ще го направя. Освен ако, както вече казах, не предпочиташ да говоря с Лилит?

Проклятие! Заплахата с Лилит бе много по-силна, от каквото и да е пазене и той го знаеше.

— Добре. Ако няма друго за обсъждане, аз си тръгвам и ви оставям да се настаните. — Джером се вгледа в нас и тъмните му очи се задържаха върху мен. — Между другото, погледни се в огледалото, когато имаш време.

Намръщих се, мислейки как Коди критично оглеждаше раните ми.

— Благодаря, че ми напомни.

— Това, което ти напомням, е, че си сукуба. Тези синини са проява на убедеността ти, че си човешко същество. Не си. Сигурно ги усещаш, но не е необходимо да ги показваш.

Като каза това, демонът изчезна, оставяйки след себе си миризма на сяра. Подозирам, че това си беше чиста показност.

— Е, получавам ли кушетката? — жизнерадостно попита Картър.

— Върви в ада!

Излязох от стаята, за да огледам отражението си.

— Това май не е добър начин да посрещнеш новия си съквартирант.

— Не съм те молила за…

Спрях в средата на коридора. Бях прекарала последните две седмици, подозирайки Картър в убийство и други ужасни неща и бях прекарала последната половина на века, мразейки го. Все пак той току-що ми бе спасил живота, а аз дори не му благодарих.

Обърнах се към него, страхувайки се от това, което трябваше да кажа.

— Съжалявам.

Появи се усмивка, подобна на усмивката на Джером, когато преди малко го бях помолила за позволение.

— Наистина ли? За казаното току-що?

— За това, че не ти благодарих по-рано. За това, че ме спаси. Имам предвид, не съм щастлива, че се мотаеш тук, но съм ти благодарна за онова, което направи. Съжалявам също, че не съм била… мила с теб.

Изражението на ангела беше непроницаемо.

— Радвам се, че можах да ти помогна.

Тъй като не знаех какво друго да кажа, се обърнах и тръгнах.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме той.

Спрях отново.

— Да огледам пораженията и да си легна. Чувствам се изморена и всичко ме боли.

— О, без купон за заспиване или пуканки? Без стайлинг?

— Не го приемай лично, но ти самият имаш нужда от стайлинг. Изглеждаш като бежанец. Защо… — преглътнах и продължих, докато го гледах. — Когато те видях там, на улицата, ти беше… беше толкова красив. Най-красивото нещо, което някога съм виждала.

Гласът ми се бе снишил до шепот.

Лицето на Картър стана сериозно.

— Знаеш ли, и Джером е същия. В истинската си форма той е също толкова красив. Ангелите и демоните имат общ произход. Той избра да изглежда като Джон Кюсак по своя воля.

— Защо? Защо го е направил? И защо ти си избрал да изглеждаш като клошар?

Ъгълчетата на устните на ангела леко се повдигнаха:

— Защо една жена, която твърди, че избягва вниманието на добрите мъже, е избрала външен вид, който кара всекиго да се обърне след нея и да я заглежда?

Отново преглътнах, изгубена в дълбините на очите му, но не по същия начин, по който се бях изгубила в очите на Роман или в тези на Сет. Повече приличаше на усещането, че ангелът вижда вътре в мен, зад цялата ми фасада, достигайки до душата ми, или до онова, което бе останало от нея.

С голямо усилие се откъснах от изпитателния му поглед и тръгнах към спалнята си.

— Никой не е наказан завинаги — нежно каза той.

— Така ли? Казаха ми друго. Лека нощ.

Влязох в спалнята и затворих вратата след себе си. Точно преди да изщрака, чух, че Картър извика:

— Е, кой ще приготви закуската?