Тъгата на сукубата

Глава 11

Болниците са зловещи места — студени и стерилни. Истинско напомняне за крехката природа на тленното. От мисълта, че Хю се намира тук, ми се гадеше, но доколкото можах, потиснах това чувство, бързайки през болничните коридори към стаята, която Саманта ми беше казала.

Когато стигнах, открих Хю в едно легло, облечен в нощница, насинен и превързан. Край леглото му седеше руса жена и държеше ръката му. Щом нахлух в стаята, тя изненадано се обърна.

— Джорджина — каза Хю и немощно се усмихна, — много любезно, че се отби.

Русата жена — предположих, че е Саманта, стеснително ме огледа. Беше стройна, с очи на кошута и когато стисна още по-силно ръката на Хю, разбрах, че сигурно е двайсетгодишната му колежка. Неестествено големите й гърди го потвърждаваха.

— Всичко е наред — каза й успокоително той. — Това е приятелката ми Джорджина. Джорджина, Саманта.

— Здравей — рекох и й подадох ръка.

Тя я пое. Нейната беше студена и осъзнах, че нервността й е не толкова от запознанството й с мен, колкото заради случилото се с Хю. Беше трогателно.

— Захарче, би ли ни извинила за малко? Би могла да си вземеш от кафенето нещо за пиене.

Той й говореше мило и нежно, с тон, какъвто рядко използваше към нас през нощите ни в кръчмата.

Саманта разтревожено се обърна към Хю:

— Не искам да те оставям сам.

— Няма да бъда сам. С Джорджина трябва да поговорим. Освен това тя има черен колан по карате. Нищо не може да ми се случи.

Направих гримаса иззад нея, когато тя отбеляза:

— Надявам се всичко да е наред… Можеш да ми звъннеш на мобилния, нали? Ще дойда веднага.

— Разбира се — обеща той и целуна ръката й.

— Ще ми липсваш.

— Ти на мен още повече.

Тя стана, хвърли ми още един несигурен поглед и излезе. За момент я погледнах как се отдалечава, преди да заема стола й до леглото на Хю.

— Много сладко. Чак ми се отварят кариеси.

— Не е необходимо да бъдеш злъчна само защото не можеш да създадеш нормална връзка със смъртен.

Това подмятане ме нарани много повече отколкото би трябвало — Роман още не ми излизаше от ума.

— Освен това — продължи той — тя е разстроена от случилото се днес.

— Да, представям си. Исусе! Нека те погледна.

Огледах раните му в най-големи подробности. Изпод превръзките се показаха шевове, тук-там бяха разцъфтели лилави петна от натъртване.

— Можеше да е по-зле.

— Така ли? — попитах иронично. — Никога не съм виждала някой смъртен с толкова тежки рани.

— Разбира се. Първо, трябваше да съм мъртъв, но не съм. Второ, оздравявам точно както и ти. Трябваше да ме видиш този следобед, като ме докараха. Номерът е да се измъкна оттук, преди някой да е забелязал колко бързо се възстановявам.

— Джером знае ли?

— Разбира се. Обадих му се, но той вече го беше усетил. Очаквам да се появи всеки момент. Той ли ти се обади?

— Не точно — признах аз, колебаейки се дали да спомена за бележката. — Какво стана? Къде те нападнаха?

— Не помня много подробности. — Хю леко повдигна рамене, но се оказа трудно да се направи това движение в легнало положение. Предположих, че вече е разказвал тази история и на други. — Спрях за кафе. Бях сам на паркинга и докато се връщах към колата, този… човек, предполагам, изскочи отнякъде и ме нападна. Без предупреждение.

— Предполагаш?

Той се намръщи:

— Дори не го видях, но съм сигурен, че беше едър. И силен — наистина силен. Много по-силен отколкото бих допуснал.

Самият Хю също не беше от слабите. Вярно, работата му не изискваше физическо натоварване, нито пък тренираше, но имаше едро телосложение и достатъчно телесна маса.

— А той защо спря? — попитах аз. — Видя ли ви някой?

— Не, не разбрах защо ме остави. Около минута здрав бой и блъскане, и после си тръгна. Минаха петнайсет минути, преди някой да се появи и да ми помогне.

— Продължаваш да казваш „той“. Мислиш, че е мъж?

Хю отново се опита да вдигне рамене:

— Наистина не знам. Просто така ми се стори. Би могло да е и някоя гореща блондинка.

— Така ли? Трябва ли да разпитам Саманта?

— Според Джером не трябва да разпитваш никого. Говори ли с Ерик?

— Да… ще провери някои неща заради мен. Освен това потвърди, че ловците на вампири не могат да убият теб или мен, нито пък някога е чувал някой да може.

Хю се замисли.

— Този не ме уби.

— Мислиш ли, че се е опитвал?

— Със сигурност се опитваше да направи нещо. Изглежда, че ако можеше да ме убие, щеше да го направи.

— Но не е успял — разнесе се глас зад мен, — защото, както вече казах, ловците на вампири могат само да ви създадат неприятности, но не и да ви убият.

Обърнах се, слисана да чуя гласа на Джером. Още повече ме изненада, че Картър е с него.

— Остави Джером да се прави на адвокат на дявола — пошегува се ангелът.

— Какво правиш тук, Джорджина? — ледено попита демонът.

Отне ми секунда, докато заговоря:

— Как… как го направи?

Картър, както винаги, беше облечен като клошар. Докато Дъг и Брус приличаха на членове на гръндж банда, ангелът изглеждаше, сякаш бандата го е изритала. Той ми се усмихна накриво:

— Кое? Че сътворих остроумен майтап, отнасящ се до демоничния статус на Джером? Истината е, че винаги имам няколко готови такива и…

— Не. Не това. Не те усетих… не те почувствах…

Можех да видя Картър с очи, но не можех да усетя онзи мощен знак — аурата, или каквото е там нормално да се излъчва от един безсмъртен. Рязко се обърнах към Джером и осъзнах, че и с него е същото.

— Нито пък теб. Теб също не мога да те усетя. Не мога да почувствам никого от вас.

Ангелът и демонът си размениха погледи над главата ми.

— Можем да се маскираме — каза накрая Картър.

— Как? Като шалтер, или нещо подобно? Можете да го включвате и изключвате?

— Малко по-сложно е.

— Е, за мен си е новина. Ние можем ли да го правим? Хю и аз?

— Не — отговориха едновременно Джером и Картър.

— Само висшите безсмъртни могат — поясни Джером.

Хю немощно се опита да се надигне:

— Защо… го правите?

— Не отговори на въпроса ми, Джорджина — настоя Джером, очевидно опитвайки се да избегне темата. Той погледна към импа: — Казах ти да не поддържаш връзка с другите.

— Не съм. Тя просто дойде.

Джером отново насочи поглед към мен и аз измъкнах от чантата си тайнствената бележка. Подадох му я и демонът я прочете с каменно изражение, преди да я връчи на Картър. Когато ангелът свърши, двамата с Джером се спогледаха по онзи техен дразнещ начин. Джером прибра бележката във вътрешния джоб на сакото си.

— Ей, това е мое!

— Вече не.

— Само не ми казвай, че ще продължиш да поддържаш официалната си версия за ловеца на вампири — отвърнах му аз.

Тъмните очи на Джером проницателно се присвиха насреща ми:

— Защо не? Този човек е сбъркал Хю с вампир, но както вече си забелязала, скъпа Нанси Дрю, Хю не може да бъде убит.

— Този човек знае, че Хю не е вампир.

— О? Защо смяташ така?

— Заради бележката. Този, който я е писал, споменава за преобразяването ми. Той знае, че съм сукуба. Вероятно знае също, че Хю е имп.

— Информираността му, че си сукуба, обяснява защо не те е нападнал. Той знае, че не би могъл да те убие. Обаче не е бил сигурен за Хю, така че се е пробвал.

— С нож. — Отново си спомних: Как можеш да разбереш, че един демон лъже? Устните му се движат. — Мисля, версията беше, че някакъв ловец на вампири — аматьор, преследва хората ни с кол, защото не знае за нищо повече. Вместо това този човек някак е научил за мен, а и нападна Хю с нож.

Картър сподави една прозявка и се присъедини към играта на Джером:

— Може би се учи. Нали разбираш, разширява кръга на оръжията. В крайна сметка, никой не е аматьор за дълго. Накрая дори един ловец на вампири — новак, поумнява.

Реших да спомена една подробност, която все още никой не беше отбелязал.

— Дори и децата знаят, че вампирите не излизат на дневна светлина. По кое време беше нападнат, Хю?

Странно изражение премина по лицето на импа:

— В късния следобед. Слънцето беше високо.

Тържествуващо погледнах Джером:

— Този човек е знаел, че Хю не е вампир.

Джером се облегна на стената и изглеждаше невъзмутим, докато почистваше панталоните си от несъществуващи мъхчета. В този момент повече от всякога приличаше на Джон Кюсак.

— Е, и? Смъртните обичат да се самозаблуждават. Убил е един вампир и е решил да приложи тактиката си и към останалите сили на злото, населяващи този град. Това не променя нищо.

— Не мисля, че е смъртен.

Джером и Картър, които оглеждаха стаята, завъртяха глави към мен:

— О?

Преглътнах, леко смутена от изпитателните им погледи:

— Имам предвид… вие, момчета, доказахте, че висшите безсмъртни могат да се разхождат наоколо, без да бъдат усетени, а никой не е можал да усети каквото и да е, идващо от този човек. И още, погледнете раните на Хю. Ерик каза, че смъртните всъщност не могат да нанесат съществени… — млъкнах, осъзнала грешката си.

Картър тихо се засмя.

— Проклятие, Джорджина — изпъна се като струна Джером, — казах ти да оставиш на нас да се занимаваме с това. С кого си говорила?

Каквото и да бе обгръщало Джером, сега то бе изчезнало и внезапно се стреснах от силата, витаеща около него. Това ми напомни за онези научнофантастични филми, в които се отваря врата към друг свят, в резултат на което всичко и всички са засмукани от вакуума. Всичко в стаята изглеждаше устремено към Джером, към нарастващата му сила и мощ. За възприятията ми на безсмъртна той се бе превърнал в нажежена клада от енергия и терор. Свих се до леглото на Хю, противопоставяйки се на подтика да сведа поглед. Импът сложи ръка върху моята, макар да не разбрах дали за мое, или за свое собствено успокоение.

— С никого. Заклевам се, с никой друг. Само зададох на Ерик няколко въпроса…

С ангелски спокойно лице Картър пристъпи към разярения демон.

— По-спокойно. Изпращаш светлинен сигнал към всеки безсмъртен в радиус от осемнайсет километра.

Очите на Джером останаха приковани в мен и за първи път от векове почувствах истински страх, че съм във фокуса на цялата тази енергия. После, както в шегата ми за шалтера отпреди малко, всичко изчезна. Както и тогава, Джером стоеше пред мен и изглеждаше съвсем нормално. Като смъртен. Той тежко издиша и разтри мястото между очите си.

— Джорджина — каза накрая, — противно на предположението ти, това не е просто добре изпипан опит да те дразним. Моля те, спри да вървиш срещу мен. Каквото и да правим, имаме причина за това. Взимаме твоите интереси наистина присърце.

Злобната ми природа искаше да попита дали демоните имат сърца, но нещо друго ме порази като по-притеснително.

— Защо каза „ние“? Допускам, че имаш предвид него — кимнах към Картър. — Какво би могло да съюзи демон и ангел, и да ги накара да дебнат наоколо, криейки своето присъствие? Уплашени ли сте от нещо, момчета?

— Да дебнем? — Картър звучеше добродушно възмутено.

— Моля те, Джорджина — подхвана Джером, а търпението му явно бе на привършване, — най-добре се откажи сама. Ако наистина искаш да направиш нещо полезно, избягвай опасните ситуации, както те бях посъветвал преди. Не мога да те накарам да стоиш в сигурна компания, но ако продължаваш да създаваш неприятности, ще намеря подходящо място, където да те прибера, докато всичко това приключи. Тук не става въпрос за нечия „страна“ и само се подлагаш на риска да затънеш в нещо, от което нямаш и понятие.

Неволно стиснах ръката на Хю за подкрепа. Не ми се мислеше що за „подходящо място“ имаше предвид Джером.

— Разбрахме ли се? — меко попита демонът.

Кимнах.

— Добре. Най-много ще ми помогнеш, ако се пазиш. Сега ме тревожат много неща и без да добавям теб в списъка.

Отново кимнах, изгубила ума и дума. Малкото му представление временно бе оказало нужния ефект да ме обуздае, макар някаква заядлива част от мен да знаеше, че щом изляза оттук, няма да мога „да се откажа сама“. Най-добре беше да запазя това за себе си.

— Това е всичко, Джорджи — добави Джером. Долових, че въпросът е приключен.

— Ще те изпратя — предложи Картър.

— Не, благодаря.

Ангелът обаче ме последва.

— Е, как върви със Сет Мортенсен?

— Добре.

— Просто добре?

— Просто добре.

— Чух, че сега живее тук и прекарва много от времето си в „Емералд Сити“.

— Къде си го чул? — подозрително го изгледах.

Той само се изхили:

— Е? Разкажи ми за това.

— Няма нищо за разказване — троснах се, чудейки се защо въобще го обсъждаме. — Говорих с него няколко пъти, разведох го наоколо. На практика не се сближихме. Не можем да общуваме.

— Защо? — поиска да разбере Картър.

— Той е интроверт. Не говори много, само гледа. Освен това не искам да го насърчавам.

— Така подсилваш мълчанието му.

Вдигнах рамене и натиснах бутона на асансьора.

— Мисля, че знам една книга, която може да ти помогне. Ще я изровя и ще ти я дам назаем.

— Не, благодаря.

— Не я отхвърляй. Ще подобри уменията ти за общуване със Сет. Показаха я в едно токшоу.

— Ти не чуваш ли? Не искам да подобрявам нещата.

— А — мъдро каза Картър, — не си падаш по интроверти.

— Не е това причината. Нямам проблем с интровертите.

— Тогава защо не харесваш Сет?

— Харесвам го! Проклятие, престани!

Ангелът закачливо ми се усмихна:

— Да се чувстваш по този начин е в реда на нещата. Имам предвид, миналото ти очевидно показва, че си падаш по претенциозни и привлекателни мъже.

— Какво означава това? — веднага си помислих за увлечението си по Роман.

Очите на Картър палаво проблеснаха. Бяхме на изхода на болницата.

— Не зная. Ти ще ми кажеш, Лета.

Вече почти бях излязла, но коментарът му ме накара рязко да се обърна. Завъртях се толкова бързо, че косата ми изсвистя и ме удари през лицето.

— Откъде знаеш това име?

— Имам си източници.

Страховито и неясно чувство изригна в гърдите ми; усещане, което не можех докрай да определя. Беше някъде между омразата и отчаянието, но без в действителност да се покрива с някое от двете. То растеше и се нажежаваше все повече, предизвиквайки у мен желание да закрещя срещу Картър и самодоволния, разбиращ израз на лицето му. Исках да заблъскам ангела с юмруци или да се преобразя в нещо ужасяващо. Не знаех откъде е научил това име, но то събуди в мен някакво спящо чудовище, което бях спотаила дълбоко в себе си.

Той продължи хладно да ме наблюдава, без съмнение четейки мислите ми.

Бавно осъзнах къде се намирам. Смразяващите коридори. Разтревожените посетители. Забързаният персонал. Успокоих дишането си и спрях върху ангела унищожителния си поглед.

— Никога повече не ме наричай така. Никога.

Той вдигна рамене, все още усмихнат:

— Грешката е моя.

Елегантно се завъртях на токчетата си и го оставих там. Втурнах се към колата си и дори не осъзнах, че шофирам, докато не стигнах до средата на моста. От очите ми се стичаха сълзи.