Тъгата на сукубата

Глава 18

Около десет часа на следващата сутрин телефонът ме изтръгна от съня, в който бях потънала — медузи и ментов сладолед с парченца шоколад. Претърколих се и вдигнах, като в движение открих, че ме боли много по-малко от вчера. Оздравяване на безсмъртните в действие.

— Ало?

— Здравей, Сет е.

Сет! Вчерашните събития отново ме връхлетяха. Празненството за рождения ден. Сладоледът. Парфюмът. Отново се зачудих с кого ли се бе срещнал, след като ме остави пред книжарницата.

— Здравей! — отвърнах и седнах. — Как си?

— Бива. Аз… в „Емералд Сити“ съм, но не те видях. Казаха ми, че днес е почивният ти ден.

— Да, ще бъда там утре.

— Добре. Искаш ли да излезем някъде? Обяд? Или може би да отидем на кино? Освен ако нямаш други планове…

— Не… не точно… — прехапах устни, макар че бях готова незабавно да се съглася.

Все още изпитвах онова странно, необяснимо привличане и чувство на приятна близост със Сет. Щеше да ми хареса да прекарвам повече време с него, но вече се бях опитала да поддържам приятелство, срещайки се с Роман, което бе довело до огромна порция пердах. Щеше да бъде далеч по-добре да не се захващам със Сет, въпреки копнежите си. Освен това не бях забравила и за своя бодигард ангел; наистина не исках той да се мотае наоколо. Щеше да е най-добре да държа Картър вътре в жилището колкото е възможно повече.

— … но съм болна.

— Наистина ли? Съжалявам.

— Да, нали разбираш… просто някакво чувство на отпадналост. — Съвсем не беше лъжа. — Днес наистина не се чувствам достатъчно добре, за да излизам.

— Добре. Имаш ли нужда от нещо? Може би да ти донеса храна?

— Не… не… — задъхано го уверих аз, отхвърляйки представата как Сет ме храни с пилешка супа, докато аз се излежавам в хубавичката си пижама. Боже! Щеше да е по-мъчително, отколкото си мислех. — Благодаря, но не искам да се чувстваш длъжен да се грижиш за мен.

— Но аз нямам нищо против. Имам предвид, не е проблем.

— Ако не ми стане по-зле, утре ще бъда на работа. Така че… ще се видим. Може да изпием по едно кафе. Или, по-скоро, аз ще пия кафе, а ти… може и да не пиеш.

— Добре, така би ми харесало. Искам да кажа, без кафе. Имаш ли нещо против… Може ли по-късно да проверя как си? Да ти звънна отново?

— Разбира се.

По телефона бе достатъчно безопасно.

— Добре. Ако дотогава имаш нужда от нещо…

— Зная как да те намеря.

Казахме си „довиждане“ и затворихме, а аз се надигнах от леглото, за да видя какво бе успял да сътвори тази сутрин зловредният Картър. Открих ангела седнал на едно високо столче до кухненския ми плот. С едната си ръка хранеше Обри с наденичка, а с другата държеше хамбургер. На плота до него се мъдреше огромна торба от „Макдоналдс“.

— Направих закуска — каза ми той, вперил очи в Обри.

— Не й давай това — заповядах, — не е полезно за нея.

— Сред дивата природа котките не ядат гранулирана храна.

— Обри не би могла да оцелее сред природата.

Почесах я по главичката, но тя бе по-заинтересована да облизва мазнината от парченцата. Отворих торбата и открих, че бе пълна с различни хамбургери.

— Не знаех какво искаш — обясни Картър, докато вадех един чийзбургер.

Захапах го, разтапяйки се от вкуса му; благодарна, че натрупването на тегло и холестерол вече не важеше за мен.

— Ей, почакай. Ти наистина ли ходи до „Макдоналдс“?

— Аха.

Преглътнах.

— Просто излезе? Преди малко?

— Аха.

— Що за охранител си? А ако нефилимът беше дошъл да ме нападне?

Той ме изгледа и вдигна рамене:

— Изглеждаш ми съвсем добре.

— Не си много добър в това.

— Кой беше на телефона?

— Сет.

— Писателят?

— Да. Искаше да излезем днес. Казах му, че съм болна.

— Горкото момче. Късаш му сърцето.

— По-добре това, отколкото да му се случи нещо друго.

Свърших със сандвича си и посегнах за друг. Обри ме погледна с надежда.

— Какво ще правим днес?

— Нищо. Аз поне няма да излизам, ако това имаш предвид.

— Така няма да привлечем вниманието на нефилима. — Той огледа апартамента ми и направи гримаса, тъй като не отговорих. — Очертава се дълъг ден. Надявам се поне да имаш кабелна телевизия.

Прекарахме останалата част от сутринта всеки за себе си. Позволих му да използва лаптопа ми и видях, че сърфира в е-Вау, макар че нямам идея какво точно търсеше. Що се отнася до мен, в крайна сметка останах по пижама. Наметнах върху нея един пеньоар и се заех добре да обмисля всичко. Опитах се да звънна на Роман — знаех, че така или иначе ще ми се наложи да говоря с него, но успях само да оставя съобщение на гласовата му поща. Затворих с въздишка и реших да се сгуша на кушетката с книгата, която Сет ми бе препоръчал в един от имейлите си.

Точно когато бях в състояние отново да мисля и открих, че съм смелила обилната закуска, поради което имам нужда от обяд, Картър внезапно погледна над лаптопа като ловджийско куче, душещо вятъра.

— Трябва да тръгвам — рязко каза той и се изправи.

— Какво? Какво има?

— Аурата на нефилима.

Изстрелях се нагоре от легналото си положение.

— Какво? Къде?

— Не е тук.

С това той изчезна от погледа ми.

Седнах и притеснено се огледах. И докато преди се чувствах задушена от присъствието му, сега внезапното му изчезване сякаш отвори дупка. Бях беззащитна. Уязвима. Когато не се върна до няколко минути, безуспешно се опитах да се върна към книгата, но в крайна сметка се отказах, след като пет пъти прочетох едно и също изречение.

Все още си исках обяда, обадих се и поръчах достатъчно голяма пица, така че да има и за Картър. Не бе най-блестящата ми идея, знаех, че ще се наложи да отворя вратата. Когато го направих, очаквах отвън да има цяла армия от нефилими. Вместо това открих насреща си просто едно разнасящо пици момче с отегчен вид, което ми поиска петнайсет долара и седем цента.

Хапнах от пицата и се опитах да погледам телевизия, но пак без успех. Заех се с лаптопа, прегледах електронната си поща и открих, че Сет ми е изпратил забавно писмо, както обикновено много по-сладкодумно от предишния ни разговор. То обаче ми достави само временно развлечение и вече се канех да разопаковам комплекта „Оцвети според номера“, когато Картър цъфна обратно в дневната ми.

— Какво, по дяволите, бе това? Къде беше?

Ангелът ме изгледа със спокойна, огорчена усмивка.

— По-полека! Никога ли не си чувала, че в една връзка има граници, които трябва да се уважават? Имаше го в онази книга, която ти толкова бързо захвърли.

— Зарежи тия глупости. Не може просто да кажеш „аурата на нефилима“ и да изчезнеш по този начин.

— Всъщност мога. И се налага. — Той откри студената пица върху кухненския плот и захапа едно парче. Докато го поглъщаше, продължи: — Този нефилим има наистина извратено чувство за хумор. От време на време обича да се разкрива… да ни подмами, така да се каже. Този път сигналът дойде от Западен Сиатъл.

— Можеш да го усетиш толкова отдалече?

— Аз и Джером можем. Никога не успяваме да хванем негодника, но така или иначе трябва да проверяваме. Той ни води на забавен лов.

Изводите ми изглеждаха съвсем очевидни.

— И ти ме остави? А ако го е планирал? Ако те подмами там и после отново ме нападне, докато ти си далече?

— Не може просто „да цъфне“ тук. Нефилимите не се движат като висшите безсмъртни. За щастие подвластни са на същите ограничения като теб. Така че той трябва да се качи на кола и да кара дотук, което едва ли ще стане бързо. Защитена си от километрични задръствания.

— Странно.

— Както казахме, непредсказуеми са. Обичат да нарушават правилата и да разклащат статуквото просто за да видят какво ще направим.

— Странно — повторих аз. — Той знае ли, че си бил там? Че си захвърлил всичко и си отишъл?

— Ако нефилимът е достатъчно близо, би усетил телепортирането, но нищо повече. Докато сме маскирани, самоличността ни, силата ни, или каквото и да е друго нещо, остават скрити. Така че докато се спотайва, той знае, че двама висши безсмъртни са дошли да поогледат, но нищо повече.

— Той просто наблюдава и чака — заключих аз. — Какъв извратеняк. Божичко, тези същества са като трън в задника!

— На мен ли го казваш. Няма да си отидат нежно в хубавата нощ.

Примигнах при поетичната препратка.

— Почакай… така ли ще стане? Ще го убиете… обезвредите… или нещо подобно?

Картър ме погледна учудено:

— А ти какво си мислеше, че ще стане? Десет години условна присъда?

— Аз… не знам. Просто смятах… Не знам. Участваш ли в това? В унищожаването? Искам да кажа, предполагам, че вие, момчета, редовно отстранявате злото?

— Поразяваме ги, както ти толкова очарователно се изрази, но само когато се налага. Демоните го правят по-често от нас. Всъщност Нанет дори предложи да дойде и да се погрижи за нефилима — спомни си той, имайки предвид архидемонката на Портланд. — Но аз казах на Джером, че ще му помогна.

— Джером нямаше ли сам да иска да се справи?

— А ти отказваш ли подкрепа, когато ти я предлагат? — попита ме той, отговаряйки на въпроса ми с въпрос, което в действителност въобще не беше отговор. — Като помисли върху това, той благо се засмя: — Разбира се, забравих, че Джорджина се навира там, където и ангелите се страхуват да стъпят.

— Да, да, зная какво следва сега. — Станах и се протегнах. — Ако забавлението е свършило, отивам да си взема вана.

— Охо, какъв тежък живот има една сукуба. Иска ми се да имах твоята работа.

— Хей, нашата страна винаги набира нови членове. Макар че трябва да си малко по-мил, за да бъдеш инкуб15. И малко по-чаровен.

— Не е вярно. Смъртните жени си падат по мухльовци. Виждам го през цялото време.

— Шах и мат.

Оставих го и се изкъпах, след което най-после смених пижамата си с дънки и тениска. Върнах се в дневната, включих телевизора и открих, че започва „Африканската кралица“. Картър затвори лаптопа и изгледа филма с мен. Винаги съм харесвала Катрин Хепбърн, но не можех да спра да се учудвам колко отегчителен бе този ден. Да ограничавам излизанията си нямаше да е удачно за дълго време, тъй като така или иначе още от утре щеше да ми се наложи да помъкна Картър със себе си, когато тръгна на работа. Днешната ми самоналожена изолация вкъщи само отлагаше неизбежното. Поради тази причина реших да прекратя затворническата треска, като проверя дали Картър би искал след филма да излезем на вечеря. Но преди да заговоря, той застина, още веднъж усетил присъствието на нефилима.

— Два пъти за един ден?

— Случва се.

— Къде е?

— В Линууд.

— Това момче доста обикаля.

Обаче казах това на въздуха. Картър бе изчезнал. С въздишка се върнах към филма, чувствайки се малко по-спокойна след последните обяснения на ангела. Нефилимът беше в Линууд, опитвайки се да тормози Джером и Картър. Времето на „присъдата“ ми бързо изтичаше, а и Линууд съвсем не беше на един хвърлей разстояние. Никой нефилим не можеше да надвие ангел. Както бе посочил Картър, за момента бях в безопасност. Нямаше нужда да се паникьосвам. И все пак почти подскочих от изненада, когато няколко минути по-късно чух, че телефонът иззвъня. Нервно вдигнах слушалката, представяйки си, че нефилимът ще ме порази през нея.

— Ало?

— Здравей, пак съм аз.

— Сет! Здравей.

— Надявам се, че не те притеснявам. Само исках да проверя как си.

— По-добре — чистосърдечно казах аз, — и харесах писмото ти.

— Така ли? Страхотно.

Настана нормалната за нас тишина.

— Много… ли написа днес?

— Да. Около десет страници. Това никога не звучи като много, но…

На вратата се почука и по гърба ми полази ледена тръпка.

— Може ли да задържиш?

— Разбира се.

Колебливо, безшумно като крадец, се запромъквах към вратата, макар че бавните и предпазливи движения едва ли биха помогнали срещу умопобъркано и мощно свръхестествено същество. Внимателно надникнах през шпионката. Роман. Въздъхнах с облекчение и отворих вратата, бях готова да го прегърна.

— Здравей.

— На мен ли говориш? — попита Сет.

— Здравей — каза Роман, който изглеждаше толкова несигурен, колкото и мен. — Може ли… да вляза?

— Ъ-ъ… не, имам предвид — да, можеш, и да, сега говоря на теб.

Отстъпих, за да влезе Роман.

— Виж, Сет, може ли да ти звънна по-късно? Или може би… утре просто ще се видим, става ли?

— Да. Наред ли е всичко?

— Наред е. Благодаря, че се обади.

Затворих и насочих цялото си внимание към Роман.

— Известният творец Сет Мортенсен?

— Днес съм болна — обясних, като използвах същото извинение, с което се бях оправдала и пред Сет. — Той просто се обади да попита как съм.

— Ужасно мило от негова страна. — Роман сложи ръце в джобовете си и закрачи.

— Просто приятели сме.

— Разбира се, че сте. Защото ти не се срещаш с него, нали?

— Роман… — Потиснах напиращия в мен пристъп на ярост и се насочих към по-безопасна територия. — Искаш ли нещо? Сода? Кафе?

— Не мога да остана. Минавах оттук и получих съобщението ти. Просто си помислих… Не знам какво си мислех. Глупаво беше.

Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и аз бързо сграбчих ръката му.

— Почакай. Недей, моля те.

Той се обърна към мен и за да ме погледне, сведе поглед заради внушителния си ръст, а лицето му, обикновено изразяващо добро настроение, сега бе посърнало.

— Днес наистина не се чувстваш добре.

— К-какво те накара да кажеш това?

Бях преобразила синините си, както бе настоял Джером, и каквато и болка да чувствах, тя вече не беше видима.

Той внимателно протегна ръка и погали бузата ми, а пръстите му станаха по-смели.

— Не знам. Струва ми се… че просто… си много бледа.

Исках да изтъкна, че не нося грим, и точно тогава осъзнах, че искам да изглеждам болна.

— Вероятно е настинка.

Той отпусна ръката си.

— Мога ли да направя нещо за теб? Не знам… да те гледам такава…

Боже, чак толкова зле ли изглеждах?

— Добре съм, просто имам нужда от почивка. Виж, за онази вечер…

— Съжалявам — каза той, — не трябваше да те принуждавам.

Изгледах го с удивление:

— Ти не си направил нищо. Аз бях. Проблемът беше в мен. Аз съм тази, която не успя да задържи нещата под контрол.

— Не, грешката беше моя. Знаех мнението ти за сериозните връзки и все пак те целунах.

— Аз също те целунах. Не е в това проблемът. Проблемът е, че не бях на себе си. Бях пияна и глупава. Не трябваше да се държа така с теб.

— Няма нищо. Наистина. Радвам се, че с теб всичко е наред.

Той се усмихна и аз си спомних изказването на Сет, че е лесно човек да ми прости.

— Виж, след като и двамата чувстваме грешката си, можем взаимно да си простим. Да излезем тази седмица и…

— Не — спокойствието в гласа ми изненада и двама ни.

— Джорджина…

— Не, Роман, няма да се срещаме повече. Нито пък можем да останем приятели — преглътнах, — и ще бъде най-добре, ако скъсаме.

— Джорджина — възкликна той с широко отворени очи, — не говориш сериозно. Аз и ти…

— Знам, знам. Но не мога да се виждам с теб. Не и сега.

— Късаш с мен.

— Е, та ние дори не сме имали връзка…

— Какво ти се е случило? — попита ме той. — Какво се е случило в живота ти, че изпитваш такъв ужас да се сближиш с друг човек? Какво те кара да бягаш? Кой те е наранил?

— Виж, много е сложно, а и вече няма значение. Миналото си е отишло. Просто не мога, разбираш ли?

— Друг ли има? Дъг? Или Сет?

— Не. Няма никого. Просто не мога да бъда с теб.

Спорехме, повтаряйки едни и същи фрази по различен начин, а емоциите ни растяха ли, растяха. Изглеждаше сякаш няма край, но в действителност бяха минали само пет минути, през които той настояваше, а аз се дърпах. Не се разгневи, нито стана нахален, но отчаянието му наистина си личеше и имах чувството, че ще се разплача веднага щом той си тръгне.

Накрая, след като ме изгледа за миг, той унило плъзна ръка по тъмната си коса, а в тюркоазените му очи се появи съжаление.

— Трябва да тръгвам. Искам да поговорим още…

— Не. Не мисля, че трябва. Така е по-добре. Наистина ми беше хубаво с теб.

Той грубо се изсмя и тръгна към вратата.

— Не говори така. Недей да подслаждаш нещата.

— Роман…

Чувствах се ужасно. На лицето му бяха изписани съжаление и гняв.

— Моля те, разбери…

— Ще се видим, Джорджина. Или може би не.

Той едва не блъсна вратата и сълзите потекоха по бузите ми. Отидох в спалнята и легнах, готова да се разплача. Обаче въпреки смесените ми чувства на съжаление и облекчение нямаше повече сълзи. Част от мен искаше веднага да извика Роман обратно, да го накара да се върне при мен; другата ми част хладно предупреждаваше, че сега имах ясното основание да отрежа Сет колкото е възможно по-скоро, преди нещата да излязат от контрол.

Мили Боже, защо изпитвах чувството, че винаги наранявам хората, които обичам? Какво в мен ме караше да повтарям това отново и отново? В ума ми все още блуждаеше отчаяното лице на Роман, но се успокоих с факта, че той не изглеждаше толкова травматизиран, колкото Кириакос. Не чак толкова.

Откритието за изневярата ми с Аристон бе довело до порицание от страна и на двете семейства и заплахата от развод, свързан със загубата на зестрата ми. Мисля, че можех да понеса презрението и изпълнените с омраза погледи. Не можех да понеса, че Кириакос е апатичен и лишен от живот. Почти ми се искаше да се разгневи, да се нахвърли върху мен, но това не се случи. Въобще. Бях го съсипала.

След няколко дни на раздяла го открих седнал на висока скала, гледаща към морето. Няколко пъти се опитах да започна разговор, но той не ми отговори. Седеше, втренчил се в синята шир, с угаснало и безизразно лице.

Застанах до него. Чувствата ми бушуваха в мен. С Аристон бях изпитала насладата да бъда забраненият обект на желание, но исках също и любовта си с Кириакос. Явно не можех да имам и двете.

Пресегнах се да избърша сълзите му, но той отблъсна ръката ми и онова движение бе най-близо до желанието му да ме удари.

— Недей! — предупреди ме и скочи. — Никога повече не ме докосвай! Отвращаваш ме.

Сега усетих собствените си сълзи, макар гневът му да означаваше, че все още е жив.

— Моля те… беше грешка. Не зная как се случи.

Той глухо се изсмя. Беше ужасен, безрадостен звук.

— Не знаеш ли? В онзи момент изглеждаше, че знаеш много добре. Той също.

— Беше грешка.

Той ми обърна гръб и тръгна към ръба на скалата, гледайки морето. Разпери ръце и отметна глава назад, за да почувства порива на вятъра. Наблизо проплакаха чайки.

— К-к-какво правиш?

— Ще полетя — отговори той. — Ако полетя от ръба на тази скала, отново ще бъда щастлив. Или, още по-добре, въобще няма да усещам нищо. Няма да мисля за теб. Няма да мисля за лицето ти, за очите ти, за начина, по който се усмихваш, или за начина, по който ухаеш… Няма да те обичам. Няма да съм наранен.

Приближих се към него изплашена, че присъствието ми ще го накара да скочи.

— Спри, плашиш ме. Нямаше предвид това.

— Нямах ли?

Той ме погледна. В погледа му вече нямаше нито гняв, нито цинизъм. Само мъка. Съжаление. Отчаяние. Депресия, по-мрачна и от най-безлунната нощ. Страшна и ужасяваща. Исках отново да замахне към мен, да ми изкрещи. Щях дори да позволя да ме удари, само за да видя у него някаква реакция. Но нямаше нищо подобно. Единствено тъмнина.

Той ми отправи тъжна, безрадостна усмивка. Усмивка на човек, който вече е мъртъв.

— Никога няма да ти простя.

— Моля те…

— Ти беше моят живот, Лета… но вече не си. Не си. Вече нямам живот.

Той си тръгна и макар че сърцето ми се късаше, въздъхнах с облекчение, когато видях, че се отдалечава от скалата. Седнах на мястото му, свих коленете си и зарових лице в тях. Почти ми се искаше да съм мъртва.

— Знаеш ли, той ще се върне — внезапно се обади някой зад мен. — Изкушението е прекалено силно. Следващия път може и да скочи.

Слисана, вдигнах глава. Не бях чула никого да се приближава. Не познавах мъжа, който стоеше там — бе странник в град, където всеки познава всеки. Беше строен и спретнат, облечен в много по-елегантни дрехи от тези, които бях виждала да се носят.

— Кой си ти?

— Наричат ме Нифон — отвърна той с лек поклон. — А ти си Лета, дъщеря на Мартинес и бивша съпруга на Кириакос.

— Аз все още съм негова съпруга.

— Но не за дълго.

Извърнах лице:

— Какво искаш?

— Искам да ти помогна, Лета. Искам да ти помогна да се измъкнеш от кашата, в която си се забъркала.

— Никой не може да ми помогне. Не и ако не си в състояние да промениш миналото.

— Не. Никой не може да промени миналото. Но мога да накарам хората да забравят.

Бавно се обърнах към него, забелязвайки блестящите му очи и изтънчените му маниери.

— Не се шегувай. Не съм в настроение за това.

— Уверявам те, че съм напълно сериозен.

Вгледах се в него и внезапно по някакъв начин разбрах, че казва истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя. По-късно научих, че Нифон е имп, но в онзи момент просто почувствах странната атмосфера около него; шепотът на сила, която обещаваше, че той наистина би могъл да изпълни казаното.

— Как?

Очите му проблеснаха — не по-различно от очите на Хю, малко преди да сключи голяма сделка.

— Да се изтрие от нечия памет това, което си направила, е немалък подвиг. Има си цена.

— Можеш ли да накараш и мен да забравя?

— Не. Но мога да го направя с всички останали. Със семейството ти, с приятелите ти, с целия град. С него.

— Не знам… Не мисля, че ще мога да се върна при тях. Дори и да не си спомнят, аз ще помня. Така няма да мога да погледна Кириакос в очите. Освен ако… — поколебах се, като се чудех дали нямаше да е най-добре, ако никога повече не ги видя. — Можеш ли да ги накараш да забравят и мен? Да направиш така, сякаш никога не съм се раждала?

Нифон рязко и развълнувано въздъхна.

— Да… да. Но за услуга като тази цената е по-висока.

Тогава той ми обясни какво трябва да дам в замяна, за да ме изтрие напълно от спомените на тези, които ме познаваха. Душата ми бе изтъргувана. Щях да я нося, докато ходя по земята, но тя, така да се каже, щеше да е под наем. Това бе цената на всяко пъклено споразумение. Но адът поиска от мен още — вечна служба за унищожаването на душите. Щях да прекарам остатъка от дните си, като съблазнявам мъжете и изпълнявам фантазиите им, но за своя собствена изгода и в полза на онези, на които служех. В такава орис имаше ирония, като се има предвид как бях стигнала дотук.

За да си помагам, щях да се сдобия със способността да приемам всяка избрана от мен форма, а също и способността да подсилвам чара си. И, разбира се, щях да имам вечен живот. Безсмъртие и неуязвимост. За някои и само това би било достатъчно.

— Ще бъдеш добра. Една от най-добрите. Усещам го в теб. — Имповете имат способността да проникват в човешката душа и природа. — Повечето хора мислят, че желанието е само в тялото, но то е и тук — той докосна челото ми. — Никога няма да умреш. Ще останеш млада и красива завинаги, до свършека на света.

— А след това?

Той се усмихна:

— Дотогава има много време, Лета, а животът на съпруга ти е застрашен сега.

Това ме накара да взема решение. Откритието, че мога да спася Кириакос и да му дам нов живот, в който аз няма да присъствам, а той ще има шанса отново да бъде щастлив. Живот, в който можех да си спестя позора, а може би — и справедливото наказание. Моята душа, която аз почти не разбирах, изглеждаше малка цена. Съгласих се на сделката и първо си стиснахме ръцете, а после сложих отпечатъка си на документа. Не можех да чета. Нифон ме остави и аз се върнах в града. Беше зловещо просто.

Когато се върнах, всичко бе точно както той ми бе обещал. Желанието ми вече беше изпълнено. Никой не ме разпозна. Минаващите покрай мен хора, които бях познавала през целия си живот, ми хвърляха погледи, запазени за странници. Сестрите ми минаха покрай мен, без да ме познаят. Исках да намеря Кириакос, да видя дали и с него бе същото, но не можах да събера кураж. Не исках никога повече да види лицето ми, дори и да не го познае. Прекарах деня, като се скитах и се опитвах да приема факта, че си бях отишла завинаги от тези хора. Бе по-трудно, отколкото си мислех. И по-тъжно.

Когато падна нощта, отново се оттеглих към покрайнините на града. В крайна сметка, нямаше къде да отида. Нямах семейство, нито приятели. Вместо това седях в тъмнината, гледах луната и звездите и се чудех какво да правя. Отговорът дойде бързо.

Тя сякаш изникна от земята. Появи се първо като сянка, а после постепенно се разкриха очертанията на женски силует. Въздухът около нея вибрираше от силата й и внезапно усетих, че се задушавам. Отстъпих заднишком; ужасът изпълваше всяка моя клетка, дробовете ми бяха неспособни да поемат въздух. Изведнъж се изви вятър, който разроши косата ми и смачка тревата наоколо.

Тогава тя се изправи пред мен и нощта отново стана тиха. Лилит. Кралицата на сукубите. Господарката на нощта. Първата жена.

Обзе ме страх, какъвто никога преди не бях изпитвала. И страст. Никога преди не ме бе привличала жена, но Лилит оказваше такъв ефект върху всекиго. Той бе закодиран в същността й. Никой не можеше да й устои.

През онази нощ бе приела формата на висока и стройна жена, грациозна и прекрасна. Кожата й бе бледа и бяла като на аристократите от онова време. Белота, която тези от нас, които редовно работеха навън, никога не можеха да постигнат. Косата й бе гарвановочерна и се спускаше на блестящи вълни чак до глезените й. Очите й… нека просто да кажем, че в старите митове очите на сукубите с основание са наречени „пълни с жар“. Очите й бяха красиви и смъртоносни, пълни с обещания за всичко, което би могъл да си пожелаеш, стига само да й позволиш да ти помогне. Вече не мога да си спомня какъв беше цветът им, но през онази нощ не можех да откъсна погледа си от тях.

— Лета! — напевно каза тя и се приближи.

Въздухът около нея затрептя и аз пак потръпнах от желание. Исках да избягам, но вместо това паднах на колене — и от уважение, и от неспособност да стоя права. Тя пристъпи към мен и повдигна брадичката ми, за да ме накара отново да я погледна в очите. Острите черни нокти болезнено се впиха в кожата ми и преживяването бе изумително.

— Отсега нататък ще бъдеш моя дъщеря, която ще всява раздор и страст до края на дните си. Ще съблазняваш и наказваш, ще бъдеш създание и от мечтите, и от кошмарите. Смъртните ще правят всичко само за едно твое докосване. Ще бъдеш обичана и желана, докато земята се превърне в прах.

Проплаках от близостта й. Тя мълчаливо се приближи още повече и ме вдигна, така че сега стоях права пред нея. Великолепните устни се доближиха до моите и тази целувка вля удоволствие в тялото ми. Виковете ми бяха сподавени, задушени от целувката. Затворих очи, неспособна нито да я погледна, нито да се отдръпна. Потопих се в екстаза, пулсиращ все по-надълбоко и по-надълбоко в тялото ми. И едва когато се оставих блаженството да ме погълне, се случи още нещо.

Смъртната ми природа бе премахната.

Изпитах чувството, че се разпадам, сякаш бях пепел, изложена на вятъра. Зачудих се дали смъртта предизвиква такова усещане. Сякаш си нищо. Няма те. После, също толкова бързо, отново бях цяла, отново бях себе си. Но сега можех да усетя силата, която пламтеше в мен, така различна от живота, изпълващ хората. Безсмъртието ми заблестя в нощта като звезда — студена и чиста. Никога повече старостта нямаше да ме застрашава. Никога повече нямаше да ме застигне болест. Никога повече плътта ми нямаше да е неудържимо ръководена от съзнанието, че времето е кратко, че трябва да оставя отпечатъка си на този свят, че трябва да оставя кръвта си в наследство.

Отворих очи. Яростната мощ на удоволствието бе изчезнала. Лилит също. Стоях сама в тъмнината, потръпвайки от новооткритата си сила. Благодарение на тази сила, усетих още нещо — сърбежа на плътта. Сърбеж, който ми казваше, че само с една моя мисъл кожата ми може да се преобрази във всичко, което пожелая да бъда. Бях се родила отново. Бях добила нова сила.

Бях гладна…

— Какво не е наред?

Потиснах сълзите си и погледнах към Картър. Застанал на прага на спалнята ми, той отмяташе от очите си кичур коса, а лицето му бе загрижено.

— Нищо — промълвих и зарових лице във възглавницата. — Няма ли го нефилимът?

— Няма го.

Настъпи неловко мълчание.

— Виж… Сигурна ли си, че всичко е наред? Защото съвсем не изглеждаш добре.

— Добре съм. Не чуваш ли като ти се говори?

Той обаче пак не се отказа:

— Зная, че не сме толкова близки, но ако изпитваш нужда да поговорим…

— Сякаш ти би разбрал! — подиграх му се. — Ти никога не си имал сърце. Ти дори не знаеш какво е това, така че спри да се преструваш, сякаш си наясно.

— Джорджина…

— Върви си, моля те.

Отново се отпуснах на възглавницата в очакване на нов протест, който така и не последва. Когато се осмелих да погледна, ангелът си беше отишъл.