Тъгата на сукубата

Глава 9

Със завръщането си в „Куин Ан“ открих, че вечерта все още е пред мен. За жалост нямах какво да правя. Сукуба без социален живот. Много тъжно. Ставаше и още по-тъжно от факта, че бих могла да правя много неща, но се бях отказала от тях. Дъг доста често ме молеше да излезем, но без съмнение сега се наслаждаваше на почивния си ден с много по-отзивчива жена. Бях отблъснала и Роман с красивите очи. Горчиво се усмихнах при спомена за неговата закачливост и живия му, ярък чар. Можеше да бъде О’Нийл в плът и кръв от романите на Сет.

При мисълта за Сет си спомних, че книгата ми все още е у него и вече трети ден съм без нея. Въздъхнах, искаше ми се да науча какво ще се случи по-нататък, да се изгубя сред страниците за Къди и О’Нийл. Това беше възможност за прекарване на вечерта. Нещастник. Никога нямаше да ми я върне. Никога нямаше да разбера какво…

Внезапно със стон се плеснах по челото заради собствената си глупост. Работех или не работех в голяма книжарница? След като паркирах колата си, отидох до „Емералд Сити“ и открих масивната купчина с „Договорът Глазгоу“ все още на мястото си след раздаването на автографи. Грабнах една и отидох с нея на касата. Бет, една от касиерките, в момента беше свободна.

— Ще я размагнетизираш ли за мен? — попитах и поставих книгата на щанда.

— Разбира се — отговори тя, плъзвайки я над скенера. — Ще използваш ли правото си на отстъпка?

— Не я купувам — поклатих глава — само я вземам назаем.

— Можеш ли да правиш това? — попита и ми върна книгата.

— Да — излъгах — управителите могат.

Минути по-късно показах трофея си на невъзмутимата Обри и пуснах водата във ваната. Докато ваната се пълнеше, проверих съобщенията си — нищо, и прегледах пощата си, която бях прибрала на влизане. И тук нищо интересно. Доволна, че нищо друго не се нуждае от моето внимание, свалих дрехите си и се потопих във водните дълбини на ваната, като внимавах да не намокря книгата. Обри, свила се върху близкия шкаф, ме наблюдаваше с присвити очи, явно размишлявайки защо някой по собствено желание би поискал да се потопи във водата, да не говорим за по-дълго.

Помислих си, че мога да прочета и повече от пет страници, тъй като бях лишена от това през последните няколко дни. Когато прочетох петнайсет, открих, че остават три страници до следващата глава. Бих могла да спра, когато свърша тази. След като приключих, въздъхнах и се отпуснах назад, чувствайки се приятно уморена. Пълно блаженство. Книгите бяха много по-малко мръсни в сравнение с оргазмите.

На следващата сутрин отидох на работа щастлива и освежена. Когато около обяд, Пейдж ме откри, бях седнала на ръба на бюрото си и наблюдавах как Дъг играе на „Сапьори“. Щом я видях, скочих от мястото си, докато той припряно затваряше играта.

Пейдж не му обърна внимание и очите й се спряха върху мен.

— Искам да направиш нещо за Сет Мортенсен.

С неудобство си припомних коментара за секс робиня.

— Като например?

— Не знам — тя направи едва забележимо движение с глава, — каквото и да е. Той е нов в града. Все още не познава никого, така че социалният му живот вероятно е пълна скръб.

Като си припомних вчерашния хладен прием и трудностите в разговора, съвсем не бях изненадана от тази новина.

— Заведох го на обиколка.

— Не е същото.

— А брат му?

— Какво за него?

— Сигурна съм, че през цялото време поддържат социални контакти.

— Защо се противиш? Мислех, че си му почитателка.

Бях и то ревностна, но четенето на книгите му и общуването с него, се бяха оказали две съвсем различни неща. „Договорът Глазгоу“ беше забавно четиво, такъв беше и имейлът, който ми бе изпратил. Разговор обаче… липсваше. Разбира се, не можех да кажа това на Пейдж, така че се препирахме още известно време на тази тема, докато Дъг ни наблюдаваше с интерес. В крайна сметка се съгласих, противно на здравия си разум, ужасявайки се от перспективата дори само да припаря до Сет, да не говорим пък да се захвана с това.

Когато най-после в края на деня се приближих до него, бях напълно подготвена за ново отблъскване. Той обаче остави работата си и ми се усмихна.

— Здравей — поздрави ме той.

Настроението му изглеждаше много по-добро и аз реших, че държанието му от вчера навярно бе случайност.

— Здравей. Как върви?

— Не много добре. — Той леко почука с пръст по екрана на лаптопа и смръщи чело, когато се взря в него. — Малко са ми трудни. Просто не мога да усетя достатъчно добре тази сцена.

Бях завладяна от любопитство. Лоши дни с Къди и О’Нийл. Винаги си бях представяла, че общуването с подобни герои сигурно е постоянна тръпка. Върховно занимание.

— Звучи, сякаш имаш нужда от почивка. Пейдж се тревожи за социалния ти живот.

Очите му се спряха върху мен:

— О! Защо така?

— Мисли, че не излизаш достатъчно и че все още не познаваш никого в града.

— Познавам брат ми и неговото семейство. И Мисти — той направи пауза, — и теб.

— Това е добре, защото трябва да стана личният ти екскурзовод.

Устните на Сет леко се извиха, после поклати глава и отново погледна екрана.

— Наистина е много мило от ваша страна, но не е необходимо.

Той не ме отблъскваше, както бе направил вчера, но все пак се чувствах обидена, че щедрото ми предложение не бе прието, особено след като го правех под натиск.

— Хайде — казах аз, — какво друго смяташ да правиш?

— Да пиша.

Не можех да споря с това. Писането на тези романи си беше Божие дело. Коя бях аз, че да се меся в сътворението? И все пак… Пейдж беше издала заповед. Беше си почти като божествена заповед. Хрумна ми компромисен вариант.

— Можеш да направиш нещо… не знам, свързано с проучвания за книгата. С един куршум — два заека.

— Вече съм направил проучванията, от които имам нужда за тази книга.

— Какво би казал за развитието на героите? Като… да отидем на планетариум. — Къди бе очарована от астрономията. Често дори можеше да посочи съзвездията и да ги свърже с някои символични истории, аналогични с развръзката в романа. — Или… на хокей? Ще извлечеш свежите идеи, нужни ти за игрите на О’Нийл.

Той поклати глава:

— Не, няма. Никога не съм ходил на хокей, за да започвам сега.

— Какво? Наистина ли?

Той вдигна рамене.

— Откъде тогава… получаваш информация за играта? От записи?

— Знам основните правила. Вземам откъси от Интернет и ги „пришивам“.

Зяпнах го, почувствала се предадена. О’Нийл беше напълно обсебен от „Детройт Ред Уингс“. Тази страст го оформяше като личност и се отразяваше на действията му — беше бърз, сръчен, понякога брутален. Знаех, че Сет е педантичен към всеки детайл и бе съвсем естествено да предположа, че той е наясно с всичко за хокея, за да създаде толкова точна характеристика на своя герой. Сет ме изгледа, притеснен от слисаното ми изражение.

— Отиваме на хокей — съобщих аз.

— Не, ние…

— Отиваме на хокей. Изчакай ме за секунда.

Слязох тичешком по стълбите, изритах Дъг от компютъра и се сдобих с необходимата ми информация. Точно както предполагах, сезонът на „Тъндърбърдс“ току-що бе започнал.

— В 6.30 — казах на Сет минута по-късно. — Ще се срещнем в Кий Арена, на главното гише. Ще купя билети.

Той изглеждаше несигурен.

— В 6.30 — повторих аз. — Ще бъде страхотно. Така ще си починеш и ще видиш какво всъщност представлява играта. Освен това каза, че днес си блокирал.

И не само това, щях да изпълня задължението си към Пейдж по начин, който не изискваше много приказки. На стадиона щеше да е прекалено шумно, а ние щяхме да сме прекалено заети с играта, за да разговаряме.

— Не зная къде е Кий Арена.

— Оттук можеш да стигнеш пеша. Просто вървиш към кулата Спейс Нийдъл. И двете сгради са част от Сиатъл Център.

— Аз…

— Е, в колко ще се срещнем? — в гласа ми имаше предупредителни нотки, за да не се осмели да ми противоречи.

Той направи гримаса:

— В 6.30.

След работа се захванах да изпълня собствените си задачи. Докато Ерик не се обадеше нямах какво да правя относно загадката с ловеца на вампири. За жалост, имах някои задължения, които трябваше да свърша и прекарах голяма част от вечерта в грижи за какво ли не, като попълване на запасите от котешка храна, кафе и водка „Грей Гус“. След като изпробвах новия гланц за устни на щанда на МАК, дори си спомних, че трябва да си взема някоя евтина етажерка от типа „направи си сам“ за пожароопасните купчини книги в моята дневна. Продуктивността ми нямаше граници.

Купих си за вечеря индийска храна и успях да се появя в Кий Арена точно в 6.30. Никъде не видях Сет, но не се паникьосах. Не беше лесно човек да се ориентира в Сиатъл Център; може би Сет все още обикаляше около кулата, опитвайки се да намери пътя дотук.

Купих билетите и седнах на едно от големите циментови стъпала. Тази вечер духаше студен вятър и аз се сгуших в плътния си вълнен пуловер, като го преобразих, за да стане малко по-дебел. Докато чаках, наблюдавах хората — двойки, групички от младежи и развълнувани хлапета прииждаха за напрегнатия мач на малкия отбор на Сиатъл, настроени за интересно зрелище.

Когато стана 6.50 започнах да се изнервям. Оставаха десет минути и се разтревожих, че Сет може да се е загубил. Извадих мобилния си телефон и набрах книжарницата, чудейки се дали писателят е там. Отговориха ми, че не е, но Пейдж имаше телефонния му номер. Опитах, но ми се включи гласовата поща.

Ядосана затворих телефона си и още повече се сгуших, за да се стопля. Все още имаше време. Освен това новината, че Сет не е в книжарницата, беше добра. Означаваше, че е на път. Стана седем — време за начало на играта, а той все още не се беше появил. Набрах отново мобилния му телефон, после с копнеж погледнах към вратите. Исках да видя началото на мача. Сет може никога да не беше ходил на хокеен мач, но аз бях и ми харесваше. Постоянното движение и енергия задържаха вниманието ми повече, от който и да е друг спорт, макар че понякога битките ме караха да потръпвам. Не исках да пропусна началото, но се притеснявах, че Сет ще дойде всеки момент и няма да знае какво да направи, ако не съм на мястото на срещата.

Изчаках още петнайсет минути вслушвайки се в долитащите до мен звуци от играта, и най-после осъзнах истината. Бяха ми вързали тенекия. Това беше нечувано. Не ми се беше случвало от… около век. Вследствие на това откритие се почувствах повече смаяна, отколкото ядосана или объркана. Всичко това бе прекалено странно за разбиране.

Не, реших аз секунда по-късно, бях сгрешила. Да, Сет прояви неохота, но той нямаше просто да не дойде, не и без да се обади. Можеше… можеше да му се е случило нещо. Например да го е блъснала кола. Смъртта на Дуейн показа, че никой никога не може да предскаже кога ще се случи трагедията. И все пак единствената трагедия, преди да получа още информация, беше, че пропускам играта. Позвъних му отново, като този път му оставих съобщение с номера и местонахождението си. Ако се налагаше, щях да изляза и да го посрещна. Отидох да гледам мача.

Имах чувството, че се набивам на очи, и това ми навяваше тъга. Наблизо седяха други двойки, а групичка млади мъже ме гледаха, като от време на време смушкваха един от тях, очевидно подканвайки го да ме заговори. Това, че не ме сваляха, не ме разстрои, а това, че изглеждам сякаш имам нужда. Може да бях избрала да не ходя по срещи, но това не означаваше, че ако поискам не мога да го направя. Не ми харесваше другите да смятат, че съм отчаяна и самотна. И без нечие потвърждение се чувствах по този начин достатъчно често.

През първата почивка си купих корндог10, за да се утеша. Докато ровех в чантата си за пари, открих листчето с телефонния номер на Роман. Ядях и го загледах, припомняйки си неговата настоятелност и колко зле се почувствах, след като му отказах. Внезапното ми болезнено отхвърляне разпалваше нуждата ми да бъда с някого, за да си припомня, че наистина можех да имам социални контакти, стига да поискам.

Докато се канех да набера номера, за кратко ме възпря познатото чувство, което ме предупреждаваше, че ще наруша спазвания си от десетилетия обет да не се срещам с добри момчета. Моят разумен вътрешен глас ми напомняше, че има много по-умни начини да оползотворя един неизползван билет за хокей — като Хю или вампирите. Ако се обадех на някого от тях, щеше да е по-безопасен начин на общуване.

Те обаче… се отнасяха към мен като към сестра, а и аз ги обичах като свое семейство, но точно сега не исках да бъда нечия сестричка. Пък и това дори нямаше да е истинска среща. Исках просто компания. Плюс предпазните мерки, важащи по отношение на Сет — липсата на взаимност се отнасяше и за Роман. Всичко щеше да е напълно сигурно. Набрах номера.

— Ало?

— Изморих се да ти пазя палтото.

Почти усетих усмивката му.

— Мислех, че досега вече си го изхвърлила.

— Да не си откачил? „Кенет Коул“ е. Всъщност не ти се обаждам за това.

— Така си и помислих.

— Ходи ли ти се на хокей?

— Кога започва?

— Хм, преди четирийсет минути.

Пауза, достойна за Сет.

— И едва сега реши да ме поканиш?

Добре де… човекът, с когото трябваше да бъда, не се появи.

— Затова сега се обаждаш на мен?

— Е, след като толкова настояваше да излезем.

— Да, но… почакай. Аз ли съм вторият ти избор?

— Не мисли за това по този начин. Приеми го… не знам… че ще направиш нещо, което някой друг не е могъл.

— Като подгласничката на Мис Америка?

— Виж, идваш или не?

— Много съблазнително, но точно сега съм зает. И не го казвам, за да се измъкна. — Нова пауза. — Ще се отбия у вас след мача.

Не, не си го представях по този начин.

— След мача съм заета.

— Какво, да не би ти и твоят непоявил се да имате други планове?

— Аз… не… Трябва да сглобя една етажерка. Ще отнеме време. Тежка задача, нали разбираш?

— Блестящ майстор съм. Ще се видим след два часа.

— Чакай, не можеш…

Той прекъсна връзката. За момент затворих вбесена очи, после ги отворих и се върнах към ставащото на леда. Какво бях направила току-що?

След играта се запътих към къщи. Въодушевлението от победата не можа да надделее над тревогата, че Роман ще дойде в апартамента ми.

— Обри — казах с влизането си, — какво да правя?

Тя се прозя, показвайки миниатюрните си зъби на домашна котка. Кимнах й:

— Не мога да се скрия под леглото като теб. Той няма да се хване.

И двете подскочихме, когато на вратата внезапно се почука. За част от секундата обмислих варианта с леглото, преди да благоволя да пусна Роман да влезе. Обри го изгледа за момент, а после, явно съкрушена от гледката на секс бог, се втурна към спалнята. Роман, небрежно облечен, държеше стек с шест броя „Маунтин Дю“, два пакета чипс Доритос и кутия зърнена закуска.

— „Лъки Чармс“11? — попитах.

— Магически вкусни — обясни той. — Необходимост при всякакви проекти за сглобяване.

Поклатих глава, все още учудена как успя да се промъкне и дома ми.

— Това не е среща.

Той ме погледна скандализиран:

— Очевидно. Ако беше, щях да донеса „Каунт Чокула“12.

— Сериозна съм, не е среща — настоях аз.

— Да, да, разбрах. — Той остави всичко на плота и се обърна към мен: — Къде е? Да започваме.

Въздъхнах, поуспокоена от деловитостта му. Нямаше флирт, нито явни хитрувалия. Просто честна, приятелска услужливост. Етажерката ми щеше да бъде сглобена и после той щеше да си тръгне.

Отворихме огромния кашон, извадихме рафтовете и другите елементи, както и разнообразни болтове и гайки. Упътването беше почти без думи и съдържаше основно схеми, указващи как трябва да се сглобят частите. След няколко минути разглеждане решихме, че трябва да започнем с голямата задна плоскост и я сложихме легнала на пода, като поставихме отгоре рафтовете и страничните дъски. След като всичко бе правилно подредено, Роман взе няколко гайки, проучвайки къде трябва да закрепи с тях различните елементи. Той ги огледа внимателно, погледна към кашона, а после — обратно към дъските:

— Странно.

— Какво има?

Ами мисля… че при повечето подобни неща обикновено има дупки в дървото, а комплектът включва малки инструменти за завинтване.

Наведох се над дъските. Нямаше дупки.

— Ще се наложи да ги направим сами.

Той кимна:

— Имам отвертка… някъде. Но мисля, че няма да е достатъчно. Имаме нужда от бормашина.

Изпитах благоговение пред техническата му компетентност.

— Със сигурност нямам.

Хукнахме към един от магазините на голяма верига и успяхме да влезем десет минути преди да затворят. Забързан продавач ни показа секцията за бормашини и се затича обратно, извиквайки ни през рамо, че нямаме много време. Бяхме заобиколени от електрически инструменти и аз погледнах Роман, за да ме ориентира.

— Нямам никаква представа — призна накрая той.

— Мислех, че си блестящ майстор.

— Да… добре… — Сега изглеждаше доста глуповато, което беше ново за него. — Малко преувеличих.

— Малко излъга?

— Не, само преувеличих малко.

— То е едно и също.

— Не е.

Изоставих семантиката.

— Тогава защо не си призна?

Той разкаяно поклати глава:

— Отчасти защото исках да те видя отново. Що се отнася до останалото… не знам. С една дума, ти каза, че трябва да направиш нещо трудно. Исках да ти помогна.

— Да не съм девица в беда? — подразних го аз.

Той сериозно ме изгледа:

— Едва ли. Но искам да те опозная по-добре и държа да знаеш, че имам предвид нещо много повече от това просто да те вкарам в леглото.

— И ако сега ти предложа секс тук, на пътеката, ще ми откажеш? — изрекох хапливата забележка, преди да успея да се спра. Беше защитен механизъм, шега, която да скрие колко бях объркана от искреното му обяснение. Повечето мъже просто искаха да ме вкарат в леглото и аз съвсем не бях сигурна какво да правя с някого, който ме иска.

Моята голяма уста успя да разсее тъжния момент. Роман пак стана самоуверен и чаровен и почти съжалих за промяната, която предизвиках, като се чудех какво ще последва.

— Да, ще се наложи да ти откажа. Имаме само шест минути. Ще ни изритат, преди да сме свършили. — И той насочи вниманието си към бормашините.

— Що се отнася до така наречените ми майсторски умения — добави, — аз се уча забележително бързо, така че наистина не преувеличих много. Ще се справя, преди да е настъпил краят на вечерта.

Не се оказа вярно.

След като грабнахме първата попаднала пред погледа ни бормашина, се прибрахме вкъщи, и Роман се зае да подреди частите на етажерката. Той намести един от рафтовете до задната дъска, прецени мястото, нагласи винта и започна да навива. Бормашината се изметна и винта пропусна рафта.

— По дяволите! — изруга той.

Приближих се и извиках, виждайки винта да стърчи от гърба на етажерката ми. Извадихме го и тъпо се втренчихме в издайническата дупка, която остана.

— Може би книгите ще я закрият — предположих.

Устата му се изви в горчива гримаса и той реши да направи нов опит. Този път винтът улучи задната плоскост, но под ъгъл. Извади го отново и на третия път най-после успя. За жалост със следващия винт процесът продължи. Гледах как се появява дупка след дупка и накрая помолих да ми даде да опитам. Той махна пораженски с ръка и ми връчи бормашината. Наместих един винт, наведох се и го навих перфектно още при първия си опит.

— Исусе — каза той, — аз съм напълно безполезен. Аз съм девицата в беда.

— Не, ти донесе зърнената закуска.

Свърших със закрепването на рафтовете. Дойде редът на страничните дъски. На задната дъска имаше малки бледи маркировки, за да се улесни подравняването. Оказа се невъзможно и скоро разбрах защо. Въпреки перфектното ми пробиване всички рафтове бяха закрепени накриво, някои прекалено наляво или надясно, поради което страничните дъски не можеха да се подравнят с ръбовете на задната. Роман се облегна на кушетката ми и закри очите си с ръка:

— Господи!

Захрупах шепа „Лъки Чармс“ и отбелязах:

— Е, нека я подравним толкова, колкото може.

— Това нещо никога няма да може да издържи книги.

— Напротив, ще направим каквото можем.

Опитахме с първата странична дъска и макар че отне време и изглеждаше ужасно, стана достатъчно здраво. Продължихме със следващата.

— В крайна сметка трябва да призная, че не съм добър майстор — отбеляза той. — Но на теб изглежда ти се удава. Момиче, което го бива за всичко.

— Не съм толкова сигурна. Мисля, че единственото, което ми се удава, е да се разкъсвам между нещата, които трябва да правя.

— Прозвуча като досада от живота. Защо? Много ли са нещата, които трябва да правиш?

Почти се задавих от смях, щом си помислих за всичко, което правех за оцеляването си като сукуба.

— Би могло да се каже. Имам предвид, не е ли така с всички?

— Да, разбира се, но трябва да има баланс между това, което искаш, и това, което трябва да правиш. Недей да затъваш само в онова, което „трябва“. Иначе не си заслужава да се живее и животът става просто оцеляване.

Завих следващия винт.

— Тази вечер си прекалено философски настроен, Декарт.

— Не се правя на интересен. Сериозен съм. Какво наистина искаш? От живота си? От бъдещето си? Например искаш ли да останеш в книжарницата?

— За известно време. Защо? Има ли нещо нередно в това?

— Не. Само изглежда съвсем обикновено. Прилича на начин да си запълваш времето.

Усмихнах се:

— Не, не е така. Но дори и да беше, все още можем да се радваме на обикновените неща.

— Да, но аз открих, че повечето хора мечтаят за по-вълнуващо призвание. Призвание, което е прекалено чалнато, за да се осъществи. Нещо, което е прекалено трудно, изисква изключително много работа или просто е „витаене в облаците“. Работник на бензиностанция, който мечтае да бъде рокзвезда. Счетоводителка, която иска да посещава курсове по история на изкуството вместо по статистика. Хората отлагат мечтите си, или защото ги смятат за неосъществими, или защото мислят, че ще ги осъществят „някой ден“.

Той спря да сглобява и лицето му стана още по-сериозно:

— Какво искаш ти, Джорджина Кинкейд? Каква е смахнатата ти мечта? Онази, за която тайно си фантазираш, но мислиш, че няма да постигнеш?

Честно казано, най-дълбокият ми копнеж беше да имам нормална връзка, да обичам и да бъда обичана без свръхестествени усложнения. Тъжно си помислих, че е нещо толкова дребно в сравнение с грандиозните му примери. Не беше налудничаво, а просто невъзможно. Не знаех дали искам любовта като начин да си наваксам заради брака, който бях разрушила, или просто защото годините ми бяха показали, че любовта би могла да бъде по-удовлетворяваща от това да си вечен слуга на плътта. Разбира се, и това имаше своите хубави моменти. Да си желан и обожаван бе нещо примамливо; нещо, за което повечето смъртни и безсмъртни копнееха. Но любовта и плътското желание не бяха едно и също.

Връзката с безсмъртен изглеждаше логичното решение, но служителите на ада бяха доказали, че не са идеалните кандидати за стабилност и обвързване. През годините бях имала няколко полузадоволителни връзки с такива мъже, но те не бяха довели до нищо.

Обяснението на всичко това обаче не беше предмет на разговор, който двамата с Роман щяхме да водим в скоро време, затова изповядах следващата си по ред фантазия, донякъде изненадана колко много исках да го направя. Хората не ме питаха често какво искам от живота. Повечето ме питаха каква поза предпочитам.

— Добре, ако не бях в книжарницата, а повярвай ми, аз наистина съм много щастлива там, бих искала да бъда хореограф на танцови шоута във Вегас.

Лицето на Роман се разтегна в усмивка:

— Виждаш ли? Това е точно онова чалнато, необичайно нещо, за което ти говорех. — Той се наведе напред: — Е, какво те задържа далече от разголените гърди и пайетите? Рискът? Сензациите? Какво ще кажат другите?

— Не — тъжно отвърнах, — само фактът, че не мога.

— „Не мога“ е…

— Имам предвид, че не мога да бъда хореограф, защото не умея да създавам танцови фигури. Опитвала съм. Не мога… не мога да създам нещо, което да си заслужава. Нищо ново. Не съм творчески тип.

Той се изсмя:

— Не го вярвам.

— Наистина, вярно е.

Веднъж някой ми беше казал, че безсмъртните не умеят да създават; че това е привилегия на хората, които горят от желание да оставят нещо след себе си след краткото си съществуване. Но аз познавах безсмъртни, които можеха да го правят. Питър винаги приготвяше някакви оригинални кулинарни изненади. Хю използваше човешкото тяло като платно. А аз? Аз никога не бях създала нищо, дори и когато бях смъртна. Причината беше у мен.

— Не знаеш колко упорито съм се опитвала да създавам. Уроци по рисуване. Уроци по музика. Аз съм абсолютният провал в най-лошия му вид, имитаторка на най-доброто на нечий чужд гений.

— Справи се много добре със сглобяването.

— По чужд дизайн и чужди указания. Блестяща съм в това. Умна съм и мога да разсъждавам. Мога да разбирам хората и да се сработвам с тях. Мога да подражавам, да науча правилните движения и стъпки. Очите ми например — посочих към тях аз — мога да гримирам също толкова добре, или още по-умело, от което и да е момиче в универсален магазин, но идеи и цветове заимствам от другите, от снимките в списанията. В грима ми няма нищо мое. Вегас? Мога да танцувам в шоу и да бъда перфектна. Сериозно, бих могла да съм звездата на всяко представление, стига да следвам хореографията на някой друг. Аз самата не бих могла да създам никакви движения, не и нещо важно или значимо.

Страничната дъска бе поставена.

— Не го вярвам — заспори той. Страстната му защита ме изненада и очарова. — Ти си блестяща и жизнена. Изключително интелигентна. Трябва да си дадеш шанс. Започва се с малко и се тръгва нагоре.

— Това да не е онази част, в която ми казваш да вярвам в себе си? Че границата е във висините?

— Не. Това е частта, в която ти казвам, че е късно и трябва да тръгвам. Етажерката ти е завършена, а аз прекарах възхитителна вечер.

Станахме, вдигнахме етажерката и я подпряхме на стената в дневната. Отстъпихме назад и мълчаливо я загледахме. Дори Обри се появи за инспекция. Всеки рафт беше изкривен под ъгъл. Едната от страничните дъски почти идваше на една линия с ръба на задната дъска, а покрай другата имаше голяма пролука. На задната плоскост се виждаха шест дупки. Най-необяснимото от всичко бе, че цялата конструкция сякаш беше леко наклонена наляво.

Започнах да се смея и не можех да спра. След първоначален миг на изненада Роман се присъедини към мен.

— Мили Боже — казах накрая, бършейки сълзите си, — това с най-ужасното нещо, което някога съм виждала.

Роман понечи да възрази, но размисли.

— Може и така да е — каза и отдаде чест, — но ще държи, Капитане.

Направихме още няколко весели коментара, после го изпратих до вратата, като се сетих и да му върна палтото. Въпреки шегите си той изглеждаше много по-искрено огорчен от провала ни с етажерката в сравнение с мен, сякаш ме беше разочаровал. По някакъв начин това ми се понрави много повече от остроумните му забележки или очарователното му перчене. Не че те не ми харесваха. Докато си вземахме довиждане го изгледах, замислена за неговото кавалерство и страстната му вяра, че ще последвам желанията на сърцето си. Стори ми се, че страха, който винаги таях в себе си, когато общувах с хората, които харесвах, леко се поразтопи.

— Хей, ти дори не ми разказа за твоята смахната мечта.

Синьо-зелените му очи се присвиха:

— Не е толкова смахната. Продължавам да искам да си уредя среща с теб.

Не е толкова смахната. Точно като моята. Дружбата — над суетата и блясъка. Направих решителната крачка.

— Добре… какво ще правиш утре?

Той засия:

— Все още нищо.

— Тогава ела в книжарницата точно преди да затворим. Давам урок по танци.

Много хора взимаха участие на урока по танци и това щеше да е честен компромис и за двама ни.

Усмивката му стана леко колеблива:

— Урок по танци?

— Това проблем ли е за теб? Да не промени мнението си за срещата?

— Не, но… ми прилича на онова… с Вегас. Ти — покрита с диаманти? Вероятно ще си падна по това.

— Едва ли.

Той вдигна рамене, цял излъчващ обаяние:

— Добре, ще го оставим за втората среща.

— Не. Няма да има втора среща, забрави ли? Само една и това е, повече няма да се виждаме. Ти го каза. Супер тайна, честна скаутска… и така нататък.

— Може да се окаже, че леко съм преувеличил.

— Не, ще излезе, че е лъжа.

— А — намигна ми той, — излиза, че тези неща все пак не са едно и също?

— Аз… — не можа да ми хрумне нищо оригинално.

Той ми направи един от закачливите си поклони, преди да си тръгне.

— Довиждане, Джорджина.

Влязох обратно в жилището си с надеждата, че не съм направила грешка, и видях Обри изтегната на един от рафтовете.

— Бъди внимателна — предупредих я, — не мисля, че тази конструкция е здрава.

Въпреки че беше късно, не бях изморена. Не и след тази смахната вечер с Роман. Чувствах се заредена, присъствието му се отрази и на тялото, и на душата ми. Вдъхновена, пропъдих Обри от етажерката и започнах да пренасям купчините с книги. С всяко прибавяне на нова тежест очаквах да се срути, но конструкцията се държеше.

Щом стигнах до книгите на Сет Мортенсен, внезапно си спомних за катаклизма, предизвикал цялата тази вечер. В мен отново закипя гняв. За цялото това време не чух нито думичка от писателя. Блъсването от кола все още бе някаква вероятност, но инстинктите ми се съмняваха в нея. Той ми беше вързал тенекия.

Част от мен искаше да изрита книгите за отмъщение, но знаех, че никога няма да го направя. Обичах ги прекалено много. Не беше редно да ги наказвам заради слабостите на техния автор. Вдигнах с копнеж „Договорът Глазгоу“, внезапно нетърпелива да прочета следващия откъс от пет страници. Оставих останалите книги неподредени и се наместих на кушетката с Обри в краката.

Когато стигнах до мястото, където трябваше да спра, открих нещо невероятно. Точно тук Къди се влюбваше. Това беше нечувано. О’Нийл, вечният чаровник и любимец на жените, беше наоколо през цялото време, а Къди си оставаше целомъдрено непорочна, без значение колко на брой сексуални намеци и шегички си разменяше на масата с О’Нийл. До този момент в книгата не се беше случило нищо конкретно, но аз бях в състояние да разпозная неизменните знаци за това, което ще се случи между нея и онзи детектив, с когото се бяха запознали в Глазгоу.

Зачетох се, неспособна да оставя неизяснена тази сюжетна линия. Колкото повече четях, толкова по-трудно ми беше да спра. Скоро разбрах, че тайната беше в ирационалното задоволство от нарушаването на правилото за петте страници. Сякаш по някакъв начин отново се бях сближила със Сет.

Нощта се влачеше. Къди и любимият и стигнаха до леглото, и О’Нийл стана нетипично ревнив и необуздан въпреки обичайния си чар. Мамка му. Станах от кушетката, облякох пижамата си и се сгуших в леглото. Обри ме последва. Отново се зачетох. Изтощена и с уморени очи, свърших книгата в четири сутринта. Къди се срещна с любимия си още няколко пъти, докато двамата с О’Нийл разплитаха загадката — както винаги завладяваща, но внезапно станала по-безинтересна в сравнение с междуличностните отношения. После пътищата на Къди и нейния шотландец се разделиха. Тя и О’Нийл се завърнаха във Вашингтон и статуквото се възстанови.

Въздъхнах и оставих книгата на пода. Не знаех какво да мисля, най-вече защото бях изтощена. Все пак с героично усилие станах от леглото, открих лаптопа си, влязох в служебната си поща и изпратих на Сет кратък имейл: Къди си има някого. Какво става по-нататък? Като послепис: Между другото, хокейният мач беше страхотен.

Доволна, че съм изразила мнението си, моментално заспах… само за да бъда събудена четири часа по-късно от будилника.