Тъгата на сукубата

Глава 5

— За някой, който е организирал убийство, реагираш прекалено агресивно.

— Агресивно? През последните двадесет и четири часа ми се наложи да изтърпя девствения, страшен вампир, обвинение в убийство и унижение пред любимия ми писател.

Наистина не мислех, че искам чак толкова много — да се прибера в тихия си апартамент. Вместо това заварих трима натрапници. Фактът, че ми бяха приятели, съвсем не променяше същността на въпроса. Естествено, никой от тях не разбираше защо съм разстроена.

— Нарушавате личното ми пространство! И не съм убила никого! Защо всички продължавате да мислите, че съм?

— Защото ти самата си казала, че ще го направиш — обясни Хю. Импът се бе изтегнал в любимото ми кресло в такава отпусната поза, сякаш в момента аз бях гостенка в неговия дом. — Чух го от Джером.

Срещу него седеше общият ни приятел Коди, който ме дари с дружелюбна усмивка. Беше изключително млад за вампир и ми напомняше за брата, който никога не бях имала.

— Не се тревожи. Той го заслужаваше. Ние сме с теб.

— Но аз не съм…

— Да не би да чувам гласа на знатната ни домакиня? — провикна се Питър от банята и секунда по-късно се появи в коридора. — Изглеждаш много шик за престъпничка.

— Не съм… — думите замряха на устните ми, щом го зърнах. За момент всички мисли за убийството и за нахлуването в апартамента се изтриха от ума ми. — За Бога, Питър, какво е станало с косата ти?

Той стеснително прокара ръка по острите, дълги няколко сантиметра бодлички, които покриваха главата му. Дори не можех да си представя какви количества гел е използвал, за да заобиколи по такъв начин законите на физиката. А още по-лошото бе, че връхчетата на бодличките бяха русо бели и изпъкваха на иначе тъмната му коса.

— Някой, с когото работя, ми помогна да ги направя.

— Някой, който те мрази?

Питър се начумери:

— Ти си най-нечаровната сукуба, която някога съм виждал.

— Според мен бодличките подчертават формата на веждите ти — дипломатично се включи Коди. — Просто на другите ще им трябва… известно време да свикнат.

Поклатих глава. Изгледах Питър и Коди. Те бяха единствените вампири, с които някога се бях сприятелявала, но това не ги правеше по-малко непоносими. Понякога между множеството неврози на Питър и неизменния оптимизъм на Коди се чувствах точно като герой… е, героиня, от комедиен сериал.

— Ще ни трябва много време, за да свикнем — промърморих, докато си носех високо столче от кухнята.

— Намерил кой да го каже — върна ми го Питър. — Ти, с твоето изпълнение с крила и камшик.

Устата ми увисна и аз невярващо погледнах Хю. Той бързо затвори каталога „Виктория Сикрет“, който прелистваше.

— Джорджина…

— Каза, че няма да кажеш на никого! Че ще си държиш устата затворена.

— Аз… просто ми се изплъзна.

— Наистина ли имаше рога? — попита Питър.

— Добре, стига толкова. Искам да изчезнете още сега — и им показах вратата. — Днес достатъчно преживях и без вас тримата.

— Дори не си ни казала, че си обявила награда за главата на Дуейн — умолително ме погледна Коди с очи като на малко кученце. — Умираме да разберем.

— Е, на практика Дуейн е този, който умря — полугласно отбеляза Питър.

— Внимавай със злобните коментари — предупреди го Хю, — може да си следващият.

Почти почувствах как от ушите ми започва да излиза пара.

— За последен път ви казвам, че не съм убила Дуейн. Джером ми повярва, ясно ли е?

Коди замислено ме изгледа:

— Но си го заплашила…

— Да, и доколкото си спомням, в един или друг момент съм заплашвала всекиго от вас. Това е просто съвпадение. Не съм му направила нищо и… — внезапно ми хрумна една мисъл. — Защо всички казват, че съм уредила убийството му или че съм възложила на някого да го направи? Защо не казват, че съм го направила аз самата?

— Почакай… току-що каза, че не си.

Питър погледна Коди, завъртя очи и после погледът му се насочи към мен. Изражението на по-стария вампир стана сериозно. Разбира се, „сериозно“ би могло да означава какво ли не, когато е съчетано с прическа като тази.

— Никой не казва, че си ти, защото не би могла да го направиш.

— Особено с тези обувки — кимна Хю към токчетата ми.

— Оценявам пълната липса на вяра в способностите ми, но не е ли възможно да съм го направила, не знам… като го изненадам? Имам предвид съвсем хипотетично.

Питър се усмихна.

— Няма как да стане. Второразредните безсмъртни не могат да се избиват едни други. — Като видя учудения ми поглед, той добави: — Как може да не го знаеш? И то след като си живяла толкова дълго?

В думите му имаше закачка. Между нас с Питър винаги бе стояла мълчаливата загадка, кой от нашия малък кръг безсмъртни беше най-старият преобразен смъртен. Никой от нас не би признал открито възрастта си и аз никога не успях да реша кой беше навъртял повече векове. Една нощ след бутилка текила започнахме да играем на нещо като „спомняш ли си, когато…“, но бяхме стигнали само до Индустриалната революция, преди да се отцепим съвсем.

— Защото никой никога не се е опитвал да ме убие. Излиза, че всички вампирски войни за територии са без последствия?

— Е, не съвсем — каза той. — Вярвай ми, нанасяме си ужасни рани, но все пак никой никога не умира. При всички тези спорове за територии, щяхме да останем съвсем малко, ако се избивахме.

Замълчах, обмисляйки това откритие.

— Тогава как… — Внезапно си спомних какво ми беше казал Джером. — Убит е от ловци на вампири.

Питър кимна.

— А те какви са? — попитах аз. — Джером не поиска да ми каже.

Хю беше също толкова заинтересуван.

— Имаш предвид, като онова момиче по телевизията? Готината блондинка?

— Вечерта ще бъде дълга. — Питър изгледа сурово и двама ни. — Всички имате нужда от курс „Вампири за начинаещи“. Да не очаквам, че ще ни предложиш нещо за пиене, нали, Джорджина?

Нетърпеливо махнах с ръка към кухнята:

— Вземете си каквото намерите. Аз искам да науча повече за ловците на вампири.

Питър излезе от дневната и изскимтя, когато налетя на някоя от многото купчини с книги, които бях сложила наоколо. Мислено отбелязах да си купя нова библиотечка. Намръщен, той проучваше с неодобрение почти празния ми хладилник.

— Наистина трябва да поработиш над уменията си на домакиня.

— Питър…

— Чувам разни истории за една друга сукуба… онази от Мисула. Как се казваше?

— Дона — подсказа Хю.

— Да, Дона. Организира невероятни партита. Осигурява всичко и кани всички.

— Ако вие, момчета, искате да пирувате заедно с всички онези десет души от Монтана, прав ви път — преместете се там. А сега стига си ни губил времето.

Без да ми обръща внимание, Питър се загледа в червените карамфили, купени предната вечер. Бях ги сложила в една ваза близо до кухненската мивка.

— Кой ти изпраща цветя?

— Никой.

— Сама си изпращаш цветя? — попита Коди и гласът му потрепери от съжаление.

— Не, просто ги купих. Не е същото. Вижте, защо говорим за това, когато е ясно, че убиец на вампири се разхожда свободно наоколо? Вие двамата в опасност ли сте?

Питър най-после се спря на вода, но подхвърли бири на Хю и Коди.

— Не.

— Не сме ли? — Коди изглеждаше изненадан да научи това. Малкото му години като вампир на практика го превръщаха в бебе в сравнение с нас. Тъй да се каже, Питър го учеше „на занаята“.

— Ловците на вампири са просто по-специални смъртни, родени със способността наистина да могат да причинят нещо на вампирите. Разбира се, по принцип смъртните не могат да ни наранят. Не ме питай как или защо е така; доколкото ми е известно, няма правило. Повечето така наречени ловци на вампири изживяват живота си, без дори да разберат, че имат този талант. Тези, които правят от това кариера, са единици. От време на време се пръкват такива, убиват някой случаен вампир и само вдигат пушилка, докато някой по-предприемчив вампир или демон не им види сметката.

— Само вдигат пушилка? — невярващо запита Коди. — Дори и след случилото се с Дуейн? Не си ли поне малко разтревожен, че този човек може да преследва и теб? Нас?

— Не — отвърна Питър. — Не съм.

Споделях объркването на Коди:

— Защо?

— Защото който и да е, този човек е пълен аматьор. — Питър погледна към мен и Хю. — Какво каза Джером за смъртта на Дуейн?

Реших, че аз самата също се нуждая от питие, прерових кухненския си шкаф и си направих водка гимлет4.

— Искаше да знае дали съм го извършила аз.

Питър направи пренебрежителен жест:

— Не, какво каза за това как е умрял?

Хю се намръщи, явно опитвайки се да свърже логически фактите:

— Казал е, че Дуейн е намерен мъртъв, прободен с кол в сърцето.

— Именно. Сега разбра ли?

Питър ни изгледа с очакване. Объркани, всички отвърнахме на погледа му.

— Не вдявам — казах накрая аз.

Питър въздъхна — отново изглеждаше тотално изнервен:

— Ако си смъртен, надарен с полубожествената способност да убиваш вампири, няма никакво значение шибаният начин, по който го правиш. Можеш да използваш пушка, нож, свещник или каквото и да е. Колът в сърцето е просто мит. Ако обикновен смъртен прободе вампир, няма да постигне нищо; най-много истински да го ядоса. Разчува се за това само когато го направи ловец на вампири и така то добива свръхестествен ореол, нещо като онова с яйцата по време на равноденствие.

— Какво? — Хю изглеждаше тотално изгубен.

Потърках очи:

— Разбрах за какво говори. Има един градски мит, че яйцата могат да стоят прави по време на равноденствие. Понякога се получава, понякога — не, но истината е, че резултатът е един и същ през цялата година. Хората обаче се опитват да го правят само по време на равноденствието, така че всички го забелязват само тогава. — Погледнах Питър: — Според теб един ловец на вампири може да убие някой вампир, по какъвто и да е начин, но колът привлича вниманието и поради това е смятан за общоприетия метод за… отмяна на безсмъртието.

— Само в умовете на хората — поправи ме той. — В действителност си е направо трън в задника да пробождаш някого с кол. Къде по-лесно е да го застреляш.

— Значи ти мислиш, че този ловец е аматьор, защото… — подхвана Коди и млъкна, явно не беше съвсем убеден от аналогията с яйцето.

— Защото всеки разбиращ от занаята си ловец на вампири знае това и не би използвал кол. Този човек е абсолютен новак.

— Първо — посъветвах аз Питър, — не казвай „разбиращ от занаята си“. Изразът вече не се употребява и звучи старомодно. Второ, може би този ловец просто иска да изпробва изпитан метод или нещо подобно. Дори и да е новак, има ли значение, след като се е справил с Дуейн?

Питър вдигна рамене:

— Дуейн беше арогантен задник. Вампирите могат да усещат, когато наблизо има ловец. Като прибавим и липсата на опит на онзи, Дуейн никога не би трябвало да бъде очистен. Беше глупав.

Понечих да възразя. Щях да съм сред първите, съгласили се, че Дуейн е арогантен задник, но съвсем не беше глупав. Безсмъртните като нас не можеха да живеят толкова дълго и да станат свидетели на толкова много неща, без да се сдобият с основни знания и улично тарикатство. Ние, тъй да се каже, пораствахме бързо. Сред разсъжденията ми напираше друг въпрос:

— Могат ли тези ловци да навредят на други безсмъртни? Или само на вампири?

— Доколкото зная, само на вампири.

Нещо не се връзваше между коментарите на Питър и тези на Джером. Не можех да схвана какво точно ме притесняваше, така че запазих опасенията за себе си, докато другите разговаряха. След като с известно разочарование решиха, че не съм наранила никого, темата за ловеца на вампири бе изоставена. Коди и Хю изглеждаха доволни да приемат теорията на Питър, че един ловец аматьор не представлява реална заплаха.

— И двамата бъдете внимателни — предупредих аз вампирите, докато се приготвяха да тръгват. — Новак или не, резултатът е, че Дуейн все пак е мъртъв.

— Да, мамо — отговори Питър, докато си обличаше палтото.

Хвърлих остър поглед на Коди и той леко се сви. Беше по-лесен за манипулиране от наставника си.

— Ще внимавам, Джорджина.

— Обади ми се, ако се случи нещо странно.

Той кимна, вследствие на което Питър завъртя очи.

— Хайде — каза по-старият вампир, — да се погрижим за вечерята.

Това ме накара да се усмихна. Повечето хора може и да се ужасяваха, че вампирите трябва да си намерят нещо за вечеря, но аз знаех по-добре. Питър и Коди мразеха да преследват хора. Случваше се, но в тези случаи рядко убиваха някого. Повечето от хранителните им запаси представляваха сурово месо, купено от месарницата. Също като мен, те се отнасяха небрежно към демонските си професии.

— Хю — остро изрекох, тъкмо когато той се канеше да последва вампирите. — Само за момент, ако обичаш.

Преди да излязат, вампирите му хвърлиха пълен със съчувствие поглед. Импът направи гримаса, затвори вратата и се обърна към мен.

— Хю, дадох ти ключ, но само за спешни случаи.

— Убийството на вампир не е ли спешен случай?

— Сериозна съм. Достатъчно лошо е, че Джером и Картър могат да се телепортират тук. Не е нужно да отваряш дома ми за Господ и целия свят.

— Не мисля, че Господ беше поканен тази вечер.

— А на всичкото отгоре си им разказал и за изпълнението ми като богиня на демоните.

— О, хайде — протестира той, — беше прекалено хубаво, за да го запазя само за себе си. Освен това те са наши приятели. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че ти обеща да не го разказваш! — изръмжах аз. — Що за приятел си ти. И то, след като ти помогнах миналата нощ.

— Боже, Джорджина, извинявай. Не знаех, че ще го приемеш толкова лично.

Прокарах ръка през косата си.

— Не е само това. Просто… не знам. Цялата тази история с Дуейн. Мисля за това, което ми разказа Джером.

Хю чакаше, давайки ми време да събера мислите си и усещайки, че се каня да споделя нещо. Припомних си събитията от вечерта, докато изучавах големия силует на импа до себе си. Понякога той също беше толкова загубен, колкото вампирите и не знаех дали с него може да се говори сериозно.

— Хю, как разбираш, когато някой демон лъже?

Последва пауза и той леко се засмя, спомнил си стария виц.

— Устните му се движат.

Облегнахме се на плота и той изпитателно ме погледна от внушителната си височина:

— Защо? Мислиш ли, че Джером ни лъже?

— Да, така мисля.

Последва нова пауза.

— Разкажи ми.

— Джером ми каза да внимавам, защото може да ме сбъркат с вампир.

— И на мен каза същото.

— Но Питър твърди, че ловците на вампири не могат да ни убиват.

— Случвало ли ти се е някога да пронижат сърцето ти с кол? Може и да не те убие, но се хващам на бас, че няма да ти хареса.

— Съгласна съм. Но Джером твърди, че ловците на вампири откриват вампирите, като следят плячката им. Това са глупости. Коди и Питър са изключение. Знаеш как е при повечето вампири — те не си прекарват времето заедно. Следенето на един няма да заведе ловците при друг.

— Да, но е заявил също, че ловецът е новак.

— Джером не каза това. Това е теорията на Питър, основаваща се на кола.

Хю успокоително изръмжа:

— Добре. Според теб какво става?

— Не знам. Знам само, че всяка от тези истории противоречи на другата. И изглежда Картър също е замесен, сякаш е посветен в някаква тайна заедно с Джером. Защо въобще се е загрижил? Формално погледнато, от неговата страна би трябвало да са доволни, когато някой избива нашите хора.

— Той е ангел. Нима от него не се очаква да обича всички, дори и прокълнатите? Особено когато въпросните прокълнати са му и другари по чашка.

— Не зная. Тук има нещо много повече отколкото ни казват… а и Джером беше изключително настоятелен, че трябва да внимавам. А явно и ти също.

Хю остана няколко минути мълчалив и накрая каза:

— Ти си красиво момиче, Джорджина.

Подскочих. Дотук със сериозния разговор.

— Да не си пийнал повечко от онази бира?

— Обаче забравям — продължи той, пренебрегвайки въпроса ми, — че си и умна. Имам си толкова много работа с празноглави жени, домакини от предградията, искащи по-гладка кожа и по-големи гърди, незаинтересовани от нищо друго, освен от външния си вид. Толкова е лесно да падна в капана на стереотипите и да забравя, че освен красиво лице имаш и мозък. Ти виждаш нещата по-различно от нас и струва ми се по-ясно. Имаш по-всеобхватно мислене. Без да те обиждам, но вероятно е заради възрастта ти.

— Пил си прекалено много. Освен това не съм достатъчно умна, за да разбера какво премълчава Джером, освен ако няма… Нали всъщност няма ловци на сукуби и импове?

— Чувала ли си някога за такива?

— Не.

— Нито пък аз. Но съм чувал за ловци на вампири, без това да е свързано с попкултурата. — Хю извади цигарите си, но се отказа, щом си спомни, че не обичам да се пуши в апартамента ми. — Не мисля, че скоро някой ще прободе някого от нас с кол, ако това те тревожи.

— Но си съгласен, че сме оставени да се лутаме в тъмното?

— Какво друго очакваш от Джером?

— Мисля… мисля да отида да се видя с Ерик.

— Жив ли е още?

— Доколкото зная, да.

— Добра идея. Той знае за нас повече, отколкото ние самите.

— Ще ти съобщя, ако открия нещо.

— Недей. Предпочитам да не научавам.

— Добре. Какво смяташ да правиш сега?

— Трябва да поработя извънредно с една от новите секретарки, ако схващаш какво имам предвид. — Той се позасмя, смея да кажа, палаво, по имповски. — На двайсет години, с гърди, които не са подвластни на гравитацията, а аз разбирам от тези неща. Участвах в напомпването им.

Нямаше как да не се засмея въпреки мрачната атмосфера. Като всички нас, денем Хю упражняваше професия, която нямаше нищо общо със злото и хаоса. В неговия случай границата между заниманията му бе съвсем тънка — Хю беше пластичен хирург.

— Не мога да се меря с това.

— Не е вярно. Науката не може да изкопира гърдите ти.

— Ласкателство от истински познавач. Е, забавлявай се.

— Ще се забавлявам. Пази си гърба, сладуранке.

— Ти също.

Той лепна на челото ми бърза целувка и излезе. Най-после останах сама, втренчих се във вратата и се зачудих какво означава всичко това. Реших, че предупрежденията на Джером навярно са пресилени. Както Хю отбеляза, никой никога не беше чувал за ловци на сукуби и импове.

Все пак, преди да си легна, пуснах резето и сложих веригата на вратата. Може да съм безсмъртна, но не съм безразсъдна. Е, или поне когато е важно.