Тъгата на сукубата

Глава 26

— Защо си толкова тъжна, Кинкейд?

Вдигнах поглед от монитора на бюрото за информация и видях Дъг, небрежно подпрян на плота.

— Тъжна ли съм?

— Разбира се. Имаш най-тъжния поглед, който някога съм виждал. Направо ми късаш сърцето.

— О, съжалявам. Предполагам, че просто съм изморена.

— Тогава си тръгвай. Смяната ти свърши.

Погледнах надолу, за да видя на екрана колко е часът. Пет и седем минути.

— Свършила е.

Той ме изгледа подозрително, докато равнодушно ставах от стола и заобикалях бюрото.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да. Казах ти, просто съм изморена. Довиждане.

Тръгнах.

— Ей, Кинкейд?

— Да?

— С Мортенсен сте приятели, нали?

— Горе-долу — предпазливо признах аз.

— Знаеш ли какво става с него? Идваше тук всеки ден, а го няма вече цяла седмица. Пейдж е луднала. Мисли, че сме го обидили.

— Не знам, не сме чак толкова близки, съжалявам — вдигнах рамене аз. — Може да е болен. Или да е извън града.

— Може би.

Излязох от книжарницата и закрачих в тъмната есенна вечер. В петък по „Куин Ан“ имаше много хора, привлечени от разнообразните занимания и нощен живот, които районът предлагаше. Без да им обръщам внимание, съсредоточена в собствените си мисли, стигнах до колата си, паркирана в съседната пряка. Хищник в червена хонда, осъзнал, че мястото се освобождава, незабавно намали и подаде сигнал.

— Готова ли си? — попита ме Картър, материализирайки се на задната седалка.

Закопчах колана си.

— Толкова, колкото въобще някога бих могла да бъда.

Пътувахме мълчаливо към Университетския квартал, в ума ми напираха стотици въпроси. Когато миналата седмица премести Сет от апартамента ми, ангелът ми каза да не се тревожа, тъй като ще се погрижи за възстановяването на писателя. Разбира се, аз така или иначе се тревожех — и за Сет, и за сделката, която бях сключила с Джером. Бях на път да стана единственият и най-голям източник на хаос и съблазън в Сиатъл. Дори Хю и звездните му шантажи вече нямаше да изглеждат толкова добри… е, лоши.

Щях да бъда много по-зле от робинята, която Хелена твърдеше, че съм. Тази мисъл ме разболяваше.

— Ще бъда с теб — каза ми успокоително Картър, когато няколко минути по-късно приближихме до вратата на Сет.

Ангелът проблесна за кратко пред погледа ми и аз осъзнах, че бе невидим за очите на смъртните, но не и за моите.

— Какво знае?

— Не много. През последните няколко дни се чувстваше все по-бодър и по-бодър, казах му някои неща, но всъщност… мисля, че чака теб.

Въздъхнах, кимнах и погледнах вратата. Изведнъж се почувствах неспособна да помръдна.

— Можеш да го направиш — нежно каза Картър.

Кимнах отново, натиснах бравата и влязох. Домът на Сет изглеждаше съвсем същия както последния път, когато бях тук: кухнята пак си беше светла и приятна, в дневната пак бяха подредени кашони с неразопаковани книги. Откъм спалнята долиташе тиха музика. Мисля, че беше „Ю Ту“, но не разпознах песента. Движейки се по посока на звука, стигнах спалнята на Сет и застанах на вратата, обзета от страх да прекрача прага.

Той седеше в леглото подпрян на възглавници. Държеше в ръце „Зелена книжка с приказки“ и изглежда беше прехвърлил около една трета от нея. При приближаването ми вдигна поглед и аз едва не се свлякох от облекчение, като видях колко по-добре изглежда. Цветът му се бе възвърнал, очите му бяха ясни и будни. Единствено растителността по лицето му беше неравномерна и занемарена, предполагам, защото не се беше бръснал в продължение на седмица. Това отговори на въпроса ми дали пък Сет не оставяше нарочно едва наболата си брада. Той се пресегна към нощното шкафче за дистанционното и спря музиката.

— Здравей.

— Здравей.

Направих няколко крачки в стаята, без да посмея да се приближа повече.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

— Да.

Лицата на Къди и О’Нийл критично ме гледаха от дъската за обяви, докато носех стол към леглото на Сет. Седнах, вгледах се в него и после извърнах поглед, неспособна да понеса дълбочината на тези кехлибаренокафяви очи, след като бях проникнала в съзнанието му.

Между нас настана предишната тишина. Напредъкът, който бяхме постигнали в разговорите, се бе изпарил. Този път Сет нямаше да поеме инициативата. Както Картър бе отбелязал, писателят чакаше аз да го направя. Отново вдигнах поглед, заставяйки се да срещна очите му. Трябваше да го направя. Трябваше да му обясня, но се плашех. Каква ирония! Аз, която през половината от времето не знаех кога да млъкна. Аз, известна с това, че винаги имам готова някоя запомняща се, остроумна забележка. Знаейки, че няма да ми стане по-лесно, дълбоко си поех дъх и излях навън всичко с усещането, че раят е зад гърба ми и че току-що бях дала съгласието си за ада, който се простираше пред мен.

— Истината е… истината е, че аз всъщност не работя в книжарницата. Искам да кажа, работя, но не заради това съм на земята, не е това задачата ми. Истината е, че съм сукуба. Зная, че вероятно си чувал за нас, но се съмнявам, че това, което си чул, е вярно…

Продължих. Разказах му всичко. За правилата и начина на живот на една сукуба, за недоволството ми от тях и защо не ходех на срещи с хората, които харесвам. Разказах му за другите безсмъртни, за ангелите и демоните сред нас. Дори му обясних за нефилимите и намекнах, че присъствието на Роман в апартамента ми е било заради устроения от мен капан, но най-вече засегнах неудобното положение, в което Сет ни бе заварил. Говорех дълго, като през половината от времето дори не знаех какво казвам. Знаех само, че трябва да говоря; да говоря, за да се опитам да обясня на Сет нещо, което не се поддаваше на обяснение.

Най-после стигнах до края и красноречието ми секна.

— Е, мисля… Мисля, че това е всичко. Вярваш или не, силите на доброто и злото, поне както хората ги разбират, са истински и действат навсякъде по света, и аз съм една от тях. Този град е пълен със свръхестествени създания, но хората просто не ги усещат. Наистина, така може би е по-добре. В противен случай, ако знаеха повече за нас, щяха да открият колко жалък и отчайващ е всъщност животът ни.

Замълчах и си помислих, че ако Сет не бе станал свидетел на случилото се, вероятно щеше да реши, че съм луда. По дяволите, дори и след всичко той вероятно все пак мислеше, че съм луда. И щеше да е прав. Докато кафявите му очи мълчаливо преценяваха мен и думите ми, в моите очи бликна предателска влага. Започнах бързо да примигвам и отклоних поглед, за да я скрия; сукубите може и да бяха обвинявани, че правят какви ли не странни неща, когато са със смъртни мъже, но аз лично бях сигурна, че плачът не е сред тях.

— Ти каза… Каза, че някога си била човек — той говореше несвързано, вероятно опитвайки се да проумее цялата концепция за смъртно и безсмъртно. — Как тогава… как стана сукуба?

Погледнах го. В този момент не можех да му откажа нищо, без значение колко болезнено беше.

— Сключих сделка. Вече ти казах, че бях омъжена и че… изневерих на съпруга си. Последиците бяха… неприятни. Изтъргувах живота си и станах сукуба, за да поправя злото, което бях сторила.

— Вечно ще плащаш заради една грешка? — намръщи се Сет. — Не е справедливо.

Вдигнах рамене, крайно притеснена от темата. Никога и с никого не бях говорила за това.

— Е, вече е направено.

— Добре. — Той леко се раздвижи в леглото и мекото прошумоляване на чаршафа бе единственият шум. — Добре. Благодаря, че ми разказа.

Мога да разпозная кога ме изритват и думите му се забиха в мен като острие. Това беше. Направих го. Сет знаеше за мен. Между нас всичко бе приключило. Нямаше начин нещата да останат същите както преди, не и след всичко, което му бях разказала, но нали беше за добро? Забързано се изправих. Изведнъж ми се прииска да не оставам повече при него.

— Да. Добре.

Тръгнах към вратата, но внезапно спрях и го погледнах:

— Сет?

— Да?

— Разбра ли? Разбра ли защо правя всичко това? Защо не можем… Защо трябва… — не успях да довърша мисълта си. — Невъзможно е. Иска ми се да беше различно…

— Да — тихо каза той.

Обърнах се, напуснах апартамента му и тръгнах към колата си. Щом влязох вътре, отпуснах глава на волана и неудържимо се разридах. След няколко минути ме обгърнаха нежни ръце. Обърнах се към Картър и заплаках на гърдите му. Бях чувала разкази за хора, срещнали ангел. Свидетелите разказвали за красотата и покоя, преживени в тези моменти. Въпреки че никога не бях изпитвала нещо подобно, с отминаването на минутите ужасната болка в гърдите ми понамаля и аз се поуспокоих. Накрая вдигнах глава и погледнах ангела.

— Той ме мрази — задавено казах аз. — Сега Сет ме мрази.

— Защо говориш така?

— След всичко, което му разказах…

— Подозирам, че е объркан и разстроен, но не мисля, че те мрази. Такава любов не се превръща лесно в омраза, макар че, признавам, понякога двете се преплитат.

Изсумтях.

— Ти чувстваш ли я? Неговата любов?

— Не по същия начин като теб, но да, усещам я.

— Никога не бях изпитвала нещо подобно. Не мога да го опиша. Харесвам Сет. Харесвам го толкова много… Може би дори го обичам, но не по начина, по който той обича мен. Не съм достойна за тази любов.

Картър възкликна:

— Никой не е недостоен да бъде обичан.

— Дори и някой, който току-що се е съгласил да прекара следващия век, като наранява хората, развращава душите им и ги тласка към изкушение и отчаяние? Ти навярно ме мразиш за това. Дори самата аз се мразя.

Ангелът ме изгледа уверено и спокойно:

— Защо тогава се съгласи?

Отпуснах главата си на облегалката:

— Защото не можах да понеса мисълта, че аз… че тази любов ще бъде изтрита от главата му… че няма да си спомня за нея.

— Каква ирония, а?

Обърнах се към него. Вече нищо не бе в състояние да ме изненада.

— Колко знаеш за мен?

— Достатъчно. Зная какво си получила, за да станеш сукуба.

— Тогава си мислех, че така е правилно — промълвих, а вътрешният ми взор се обърна към далечно време и място, към друг мъж. — Той беше толкова тъжен и разгневен заради мен… че не можеше да продължи живота си със знанието какво бях сторила. Просто исках завинаги да бъда изтрита от ума му. Мислех си, че щеше да е по-добре, ако той… ако всички… забравеха за мен. Ако дори забравеха, че някога съм съществувала.

— А сега не мислиш така?

Поклатих глава:

— Видях го… години по-късно, вече като старец. Преобразих се във формата, с която ме беше познавал. Всъщност тогава за последен път бях с лицето си. Приближих се, но той плъзна поглед покрай мен. Не ме позна. Времето, през което бяхме заедно; любовта, която бе изпитвал към мен — всичко си беше отишло. Беше си отишло завинаги. Това ме погуби. После се чувствах като ходещ мъртвец. Не мога да позволя това да се случи отново. Не и със Сет, след като преживях какво изпитва към мен. Дори и ако тази любов е съсипана, помрачена от сегашното му мнение за мен. Дори и ако никога повече не ми проговори, пак ще е по-добре, отколкото ако тази любов никога не бе съществувала.

— Любовта рядко е идеална — изтъкна Картър. — Хората се заблуждават, като мислят, че трябва да бъде така. Точно несъвършенството прави любовта съвършена.

— Без гатанки, моля — казах му аз, внезапно почувствала се уморена. — Аз просто загубих единствения човек, когото може би съм обичала след всичките тези години. А също — и истинската любов. Не просто само увлечение, както беше с Роман. Сет… У Сет имаше всичко. Страст. Отдаденост. Приятелство. И не само това, но се съгласих отново да се върна на „активна служба“ като сукуба.

Затворих очи и преглътнах яда си. Помислих си за всички добряци по света, мъже като Дъг и Брус. Не исках да бъда техния провал.

— Наистина мразя това, Картър. Нямаш представа как го мразя, нямаш представа до каква степен вече не искам да го правя. Но си заслужава. Заслужава си, щом Сет може да запази своите спомени. — Несигурно погледнах ангела: — Може, нали?

Картър кимна и аз въздъхнах с облекчение:

— Добре. Поне има зрънце надежда.

— Разбира се, че има. Винаги има надежда.

— Не и за мен.

— Винаги има надежда! — твърдо повтори той със заповедническа нотка в гласа, която ме стресна. — За всекиго има надежда.

Почувствах как очите ми отново се напълват със сълзи. Мили Боже, напоследък май все плачех.

— Дори и за една сукуба?

— Особено за една сукуба.

Той отново ме прегърна и аз дадох воля на риданията си. Една прокълната душа, намерила миг отсрочка в прегръдките на създание от рая. Зачудих се дали казва истината, дали все още има надежда за мен. После обаче се сетих за нещо, което ме накара да се засмея, и да потисна сълзите си. Ангелите никога не лъжат.